Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (10)

Таралежи и „морски вълци“

През пролетта се преместихме в нова вила — елегантна, снежнобяла — разположена недалеч от предишната в района на маслиновите горички, в сянката на огромно магнолиево дърво. Тя се намираше на склона на един хълм и гледаше към обширна равнина, прорязана от напоителни канали като гигантска шахматна дъска. Всъщност това бяха стари венециански солници, използвани преди много време да събират солена вода от голямото солено езеро, с което граничеха. Езерото отдавна се беше затлачило с тиня и каналите, сега препълнени със сладка вода от дъждовете, поддържаха тези тучни полета, които изобилстваха с животинки и затова бяха едно от любимите ми места.

Беше очевидно, че пролетта в Корфу винаги е разкошна. Сякаш за една нощ зимните ветрове бяха изчистили небето, което сияеше с ясносиния си цвят, и за още една нощ от зимните дъждове долините се изпъстриха с диви цветя: розовите орхидеи, жълтите минзухари, дългите бледи класчета на бърдуците, сините „очички“ на кукувичето грозде, които гледат от тревата, и виненочервените анемонии, които се превиват от най-слабия бриз. Маслиновите горички бяха изпълнени с живот и шумоляха от новодошлите птици. Папуняците, червеникаво оранжеви и черни, с вирнати качулки, чоплеха с дългите си извити човки меката земя между туфи от яркозелена трева; щиглеците пееха, цвъртяха и танцуваха весело от клонка на клонка, а перата им лъщяха в златистожълто, алено и черно. В напоителните канали из полетата водата беше позеленяла от водорасли, оплетени с нанизи от жабешки яйца като гердани от черни бисери. Смарагдово зелените жаби си квакаха една на друга, а водните костенурки с черни като абанос черупки изпълзяваха на брега, за да копаят дупки и да снасят яйца. Стоманено сини, тънки като конци водни кончета се излюпваха и като димен облак се носеха през шубраците в странния си полет с вдървени телца. Нощем по бреговете пулсираха бледозелените „фенерчета“ на хиляди светулки, а денем блещукаха диви ягоди, увиснали като алени фенери на сянка. Беше вълнуващо време — време за изследвания и нови открития, време, когато под един преобърнат пън можеше да се открие почти всичко: като се почне от гнездо на полска мишка и се стигне до гърчещите се малки слепоци, лъскави, като че изляти от бронз.

Един ден бях долу в полетата и се мъчех да хвана из напоителните канали водна змия. Една старица, която познавах слабо, ме повика. Тя разкопаваше земята с мотика с къса дръжка и широко острие. Краката й, обути в груби вълнени чорапи, каквито слагат селяните при такива случаи, бяха потънали до прасците в лепкавата глина.

— Намерила съм ти нещо — извика тя. — Ела бързо!

Беше невъзможно да стигна бързо дотам, понеже полетата бяха прорязани от напоителни канали и търсенето на мост изискваше много време, както в лабиринт.

— Бързо! Бързо! — викна старицата. — Бягат! Бързо!

Тичах, скачах, препусках, почти падах в каналите, спринтирайки по паянтовите мостчета от дъски, и най-сетне, задъхан, стигнах до нея.

— Там — каза тя, като посочи с ръка, — там. Внимавай да не те ухапят.

Видях наръч листа, в който мърдаше нещо бяло. Предпазливо разтворих листата с дръжката на мрежата за пеперуди и за моя голяма радост видях четири дебели новородени таралежчета, розови като циклами, с меки, снежнобели бодли. Те не бяха още прогледнали и се извиваха и се душеха едно друго като мънички прасенца. Вдигнах ги, внимателно ги мушнах в пазвата си и след като благодарих на старицата, се отправих към къщи. Вълнувах се за новите си любимци главно защото бяха съвсем малки. Вече имах два възрастни таралежа, наречени Ич и Скрач^[2], понеже приютяваха огромни количества бълхи, но те не бяха съвсем питомни. Тези бебета, мислех си аз, ще израснат по друг начин, аз ще изпълнявам ролята на майка. Представях си как вървя гордо през маслиновите горички, пред мен се движат кучетата. Одисей и двете ми свраки, а по петите ми се носят влек тръс четири питомни таралежа, които ще съм научил на разни номера.

Семейството се беше разположило на верандата под лозата и всеки се бе отдал на индивидуални занимания. Мама плетеше, броеше на глас бодовете и от време на време казваше „по дяволите“, щом сбъркаше. Лесли клечеше на каменните плочи и внимателно отмерваше барут и малки купчинки сребристи сачми, за да пълни лъскавите червени гилзи за ловджийски патрони. Лари четеше един обемист том и от време на време раздразнено поглеждаше към Маргарет, която тракаше на шевната си машина, шиейки някаква прозрачна дреха, и фалшиво пееше единствения стих, който знаеше от любимата си за момента песен.

— Тя носеше малкия си син жакет — чуруликаше Маргарет. — Тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет.

— Единственото забележително нещо в твоето пеене е упоритостта ти — каза Лари. — Всеки друг, изправен пред неспособността да изпее една мелодия и да запомни и най-простия текст, щеше с примирение да се откаже от музиката.

Той хвърли угарката от цигарата си на плочите и предизвика яростен рев от страна на Лесли.

— Внимавай с барута! — изкрещя той.

— Лесли, миличък — каза мама. — Много те моля да не викаш така, защото забравих докъде бях стигнала.

Извадих гордо таралежите си и ги показах на мама.

— Ах, колко са сладки! — възкликна тя, като ги погледна благосклонно през очилата си.

— О, господи! Намерил е нещо ново, нали? — попита Лари и погледна с отвращение моите розови рожби с бели кожуси. — Какво е това?

Обясних, че са таралежчета.

— Не може да бъде — каза той. — Всички таралежи са кафяви.

Невежеството на семейството ми за света, в който живее, винаги ме е хвърляло в тревога и никога не съм пропускал възможността да ги просветя. Обясних, че женските таралежи не могат да родят малки, които са покрити с твърди бодли, без да се подложат на големи мъчения, и затова малките се раждат с тези малки еластични бели бодли, които се извиват като перца. По-късно бодлите потъмняват и се втвърдяват.

— Как ще ги храниш, миличък? Те имат такива малки устица — каза мама. — А пък и сигурно още пият мляко?

Казах, че съм видял в един магазин в града пълен комплект играчки за хранене на кукли, който се състои от няколко безполезни неща, като целулоидна кукла, лигавник, нощно гърне и така нататък, но един предмет беше привлякъл вниманието ми: миниатюрно шише биберон с мънички червени цицки. Обясних й, че това ще бъде идеално за хранене на малките таралежчета, а гърнето, куклата и другите принадлежности мога да дам на някое дете от селото. Имаше само една малка пречка: напоследък трябваше да посрещам някои сериозни разходи (като например телта за кафеза на свраките) и затова бях похарчил повече от предвидените ми джобни пари.

— Добре, миличък — каза неуверено мама, — ако не е прекалено скъп, мога да ти го купя.

Казах, че изобщо не е скъп, ако се вземе предвид, че това е нещо като капиталовложение — не само ще се сдобия с ценен биберон, който ще използвам и за други животни, но също така ще отгледам четири питомни таралежа и ще зарадвам някое признателно дете с тази изгодна покупка. Какъв по-добър начин, попитах аз, да се изразходват пари? И така, комплектът беше купен. Едно малко селско момиче, което доста харесвах, прие с най-голяма радост куклата, гърнето и останалите боклуци, а аз се заех с трудната задача да отгледам моите бебета.

Те живееха под леглото ми в голяма, пълна с памук картонена кутия, която нощем поставях върху буркан с топла вода, за да не изстинат. Исках да ги сложа да спят при мен в леглото, но мама ми обърна внимание, че това не е удобно не само от хигиенни съображения, но и защото можех да се извъртя върху тях през нощта и да ги смажа. Установих, че таралежите растат най-добре, когато бозаят разредено с вода прясно краве мляко, и усърдно ги хранех по три пъти на ден и веднъж в полунощ. Нощното хранене се оказа малко трудно. За да съм сигурен, че ще се събудя, взех назаем от Спиро голям тенекиен будилник. Той изгърмяваше като изстрел от мускет и за нещастие събуждаше не само мен, но и цялото семейство. Оплакванията на семейството бяха толкова сериозни, че в крайна сметка мама предложи да давам на таралежчетата допълнителната порция късно вечерта, когато си лягам. Така и направих. Таралежите заякваха и растяха. Очите им се отвориха, а бодлите им се превърнаха от снежнобели в сиви и станаха по-твърди. Както бях предвидил, сега те ме смятаха за тяхната майка, и когато отварях кутията, се катереха по ръба й, като се бутаха и се блъскаха, за да захапят първи биберона, издавайки слаби хрипливи писъци и грухтения. Бях изключително горд с тях и очаквах щастливия ден, когато щяха да тръгнат в лек тръс по петите ми през маслиновите горички.

Мама и аз бяхме поканени да прекараме един уикенд с приятели в крайната южна част на острова и аз се видях в чудо. Много ми се искаше да отида, защото по песъчливите плитки южни брегове можеше да намеря морски таралежи със сърцевидна форма, които всъщност изглеждат като истински малки таралежи. Те са покрити с меки бодли, които образуват пискюлеста опашка, и на гърба „шапка“, подобна на индианските. Бях намерил само един от тях, но той беше доста обезформен от морето и трудно можеше да се разпознае. Помнех обаче от Теодор, че ги има в изобилие на два-три инча дълбочина в пясъка в южната част на острова. Все пак трябваше да се съобразя с моята челяд от таралежи. Не можех да ги взема с мен, а тъй като мама също щеше да дойде, не оставаше никой, на когото можех да разчитам, че ще се грижи добре за тях.

— Аз ще гледам таралежите — предложи Марго. Миличките!

Съмнявах се. Осъзнаваш ли, попитах я, колко сложно е това. Например, че памукът в картонената им кутия трябва да се сменя по три пъти на ден? Че трябва да се хранят само с разредено прясно краве мляко? Че млякото трябва да бъде затоплено точно до нормалната човешка температура и нито градус повече? И най-важното — че при всяко хранене трябва да им се дава само по половин биберон мляко? Защото много скоро бях разбрал, че ако ги оставиш, те се налочват до състояние на кома при всяко хранене, а това имаше най-ужасни последици, които включваха дори по-честа смяна на памука.

— Не ставай глупав! — каза Марго. — Разбира се, че ще мога да се грижа за тях. Имам представа от гледане на бебета и подобни неща. Ти само напиши на един лист какво трябва да правя, и таралежите ти ще бъдат в сигурни ръце.

Изпаднах в душевно раздвоение. Страшно исках да търся морски таралежи със сърцевидна форма в златните пясъци, залети от топлото плитко море, и все пак се съмнявах в способностите на Марго да бъде детегледачка. Марго обаче така се възмути от съмненията ми, че накрая отстъпих с нежелание. Успях да придумам Лари, който случайно беше в добро настроение, да напише на машина подробен списък с наставления за отглеждане на таралежи: какво трябва и какво не трябва да се прави, и проведох с Марго практически курс по затопляне на буркан и подмяна на памук.

— Изглеждат ужасно гладни — каза тя, като вдигаше всяко гърчещо се, пискащо „бебе“ от кутията и вкарваше цицката на биберона в търсещата му жадна муцунка.

Обясних, че винаги са такива. Човек не трябва да обръща внимание на това. Те просто бяха лакоми по природа.

— Горките животинки! — каза Марго.

Това трябваше да ми послужи като предупреждение.

Прекарах един ободряващ уикенд. Кожата ми изгоря лошо, понеже слабото пролетно слънце подлъгваше, но се върнах победоносно с осем морски таралежа със сърцевидна форма, четири нови миди за моята колекция и едно малко врабче, което беше паднало от гнездото си. След като изтърпях приветствения лай, близането и гризването, с което кучетата винаги ни посрещаха, ако бяхме отсъствали повече от два часа, попитах нетърпеливо Марго как са малките ми таралежчета.

— Сега са добре — каза тя. — Но действително, Джери, ти се отнасяш зле с твоите любимци. Беше уморил от глад тези бедни мъничета. Толкова бяха гладни. Нямаш си представа!

Слушах сестра си и нещо започна да ме присвива неприятно под лъжичката.

— Изгладнели като вълци, горките. Знаеш ли, всяко от тях изпиваше по две бутилки на всяко хранене!

Ужасен се втурнах към стаята си и извадих картонената кутия изпод леглото. Четирите таралежчета лежаха подути до пръсване. Коремите им бяха толкова големи, че те можеха само да драскат леко с крачетата, без да могат да се придвижват. Бяха се изродили в розови торби, пълни с мляко и покрити с бодли. Всичките измряха през нощта и Марго плака неудържимо над балонообразните им трупове. Нейната скръб обаче не ме удовлетвори, защото моите таралежчета никога нямаше да тичат послушно в тръс по петите ми през маслиновите горички. За наказание на прекалено милостивата ми сестра, изкопах в градината четири малки гроба, издигнах четири малки кръста, за да й напомнят постоянно за това, и в продължение на четири дни не й говорих.

Скръбта ми по таралежите обаче беше краткотрайна, защото по това време Доналд и Макс пак се появиха триумфално с една 30-футова яхта, а Лари въведе в нашата среда капитан Крийч.

Мама и аз бяхме прекарали много приятен следобед в маслиновите горички. Тя бра диви цветя и билки, а аз лових новоизлюпили се пеперуди. Изморени, но щастливи си тръгнахме към къщи, за да пием чай. Когато наближихме вилата, мама внезапно спря:

— Кой се е разположил на верандата?

Хвърлях клечки на кучетата, така че не бях забелязал нищо. Сега видях непозната фигура с измачкани бели дочени панталони, изтегнала се на верандата.

— Кой е? Можеш ли да видиш? — попита мама развълнувана.

По това време тя страдаше от заблуждението, че управителят на банката ни в Англия може всеки момент да прелети до Корфу, за да обсъдим спешно превишаването на нашия кредит, така че тази непозната фигура на верандата засили опасенията й.

Внимателно разгледах непознатия. Той беше стар, почти съвсем плешив и малкото останала му коса, залепена за задната част на черепа, беше дълга, бяла и тънка като семена на магарешки бодил в късно лято. Брадата и мустаците му, също побелели, бяха занемарени. Уверих мама, че доколкото мога да видя, той изобщо не прилича на управител на банка.

— О, господи! — каза нервно мама. — Намерил кога да дойде. Нямам абсолютно нищо за чая. Кой ли пък може да е?

Когато наближихме, непознатият, който кротко беше задрямал, изведнъж се събуди и ни съзря.

— Хей! — извика той толкова високо и толкова внезапно, че мама се спъна и за малко не падна. — Хей! Вие трябва да сте мама Даръл и момчето, разбира се. Лари ми разправи всичко за вас. Добре дошли на борда!

— О, господи! — прошепна мама. — Още един от хората на Лари.

Когато се приближихме, видях, че нашият гост има съвсем необикновено лице — розово и неравно като орех. Хрущялът на носа му очевидно беше получавал толкова много жестоки удари, че се извиваше надолу по лицето му като змия. Същата участ беше постигнала и челюстта му — тя беше извита на една страна, закачена като че с невидима нишка за долната месеста част на дясното му ухо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той, като че вилата беше негова собственост, и влажните му очи светнаха. — Леле, ама ти си била по-голяма хубавица, отколкото те описа синът ти!

Мама се вдърви и изпусна една анемония от букета с цветя.

— Аз — каза тя с хладно достойнство, — съм госпожа Даръл, а това е моят син Джералд.

— Казвам се Крийч. Капитан Патрик Крийч.

Той замълча и се изплю точно и изобилно през парапета на верандата в любимата на мама леха с цинии.

— Добре дошла на борда! — каза той отново с дружелюбен тон. — Радвам се, че се запознахме.

Мама нервно се изкашля.

— Моят син Лорънс тук ли е? — попита тя, въвеждайки в действие звучния си аристократичен глас; тя прибягваше до това само в моменти на извънредно голямо напрежение.

— Не, не — отговори капитан Крийч. — Оставих го в града. Той ми каза да дойда тук на чай. Каза, че скоро ще бъде на борда.

— Е — опита се мама да замаже положението. Седнете, моля. Извинете ме за момент, ще отида да приготвя малко кифлички.

— Кифлички, а? — попита капитан Крийч, като изгледа мама така похотливо, че тя изпусна още две диви цветя. — Обичам кифлички и жена, която е сръчна в корабната кухня.

— Джери — каза мама резервирано. — Забавлявай капитан Крийч, докато донеса чая.

Тя излезе бързо и малко неуважително, а аз останах да се оправям с капитан Крийч.

Той отново се просна на стола си, като ме зяпаше с воднистите си очи изпод парцаливите си бели вежди. Погледът му беше така втренчен, че започнах да губя смелост. Съзнавайки задълженията си на домакин обаче, му предложих кутия цигари. Той надникна в нея като в кладенец, а челюстта му се движеше насам-натам като марионетка на кукловод.

— Смърт! — извика той толкова ненадейно и силно, че за малко не изтървах цигарите.

Капитан Крийч се облегна назад, фиксирайки ме със сините си очи.

— Цигарите са смърт, малкият!

Бръкна в джоба на белите си дочени панталони и извади къса лула, почерняла и изкривена като дървени въглища. Пъхна я между зъбите си и челюстта му още повече се изкриви.

— Никога не забравяй! Най-добрият приятел на човека е лулата!

Той гръмогласно се засмя на собствената си шега и аз също се засмях покорно. След това стана, изхрачи се обилно през парапета на верандата и пак се пльосна тежко на стола. Напрегнах си мозъка да измисля тема за разговор. Като че нищо не ми идваше на ум. Сигурно нямаше да го заинтересува това, че днес бях чул първата цикада, нито пък че кокошката на Агата снесе шест яйца, големи колкото лешници. Тъй като го влечеше морето, чудех се дали няма да му е интересно да чуе вълнуващата новина, че Таки, който нямаше пари да си купи лодка, ходил на нощен риболов, държейки фенер над главата си с едната ръка и шиш с другата, и набол с шиша стъпалото на крака си, понеже го помислил за някакъв екзотичен вид риба.

Капитан Крийч обаче сам започна разговора, зяпайки ме иззад гъстия дим от лулата.

— Чудиш се защо ми е такова лицето, нали, малкият? — каза той укорително и аз забелязах, че кожата по бузите му стана по-розова и по-лъскава, като атлаз.

Преди да мога да възразя, той продължи:

— Платноходите. Те са виновни. Платноходите. Завивахме покрай нос Хорн. Луд вятър излизаше направо от дирника на земята. Аз паднах. Платната плющяха и бучаха като небесен гръм. Въжето се изхлузи от ръцете ми като слузеста змия. Направо на палубата. Те направиха, каквото можаха… Разбира се, нямахме лекар на кораба. — Той замълча и замислено опипа челюстта си. Седях прикован на стола си и слушах с възхита.

— Докато стигнахме Чили, то се беше втвърдило като цимент — капитан Крийч поглади челюстта си. Бях на шестнадесет години.

Чудех се дали да му изкажа съчувствията си, или не, но той беше потънал в размисъл и сините му очи гледаха неопределено. Мама дойде на верандата и се спря, изненадана от нашето неподвижно състояние.

— Чили — каза капитанът с наслада. — Чили. Там за пръв път хванах гонорея.

Мама се сепна и високо се изкашля:

— Джери, ела да ми помогнеш да донесем чая.

Донесохме с нея чайника, каната с млякото, чашите, чиниите със златистожълти кифлички и препечения хляб, който мама беше приготвила.

— Кльопачка! — и капитан Крийч напълни устата си с една кифличка. — Спира къркоренето на тумбака.

— Дълго ли, ъ-ъ, ще останете тук? — попита мама, очевидно надявайки се на обратното.

— Мога да заседна тук — отговори капитан Крийч неясно, като избърсваше трохите от мустаците си. Изглежда хубаво малко местенце. Мога да пусна котва тук.

Той беше принуден заради челюстта си да сърба чая шумно. Виждах как тревогата на мама нарастваше.

— Нямате ли, ъ-ъ, кораб? — попита тя.

— Как ли пък не! — капитан Крийч грабна още една кифличка. — В оставка, това е моето положение. Сега имам време да поогледам малко по-добре хубавиците.

Той замечтано гледаше мама, докато приказваше и дъвчеше кифличката с голямо ожесточение.

— Легло без жена е като кораб без трюм — отбеляза той.

За щастие пристигането на колата, в която бяха останалите от семейството заедно с Доналд и Макс, избави мама от задължението да реагира на този коментар.

— Майката, ние сме тук — обяви Макс, като й се усмихна и нежно я прегърна. — И виждам, че дошли навреме за чай. Проститутчици^[3]! Колко хубаво! Доналд, имаме проститутчици за чая!

— Питчици — поправи го Доналд.

— Това са кифлички — обясни мама.

— Спомням си една проститутка в Монтевидео каза капитан Крийч. — Чудесна развратница. Забавлява целия кораб в продължение на два дни. Днес не се въдят леки жени с такава издръжливост.

— Кой е този противен старец — попита мама веднага щом намери възможност да издърпа Лари настрана от компанията, която се веселеше пълноценно.

— Казва се Крийч — отвърна Лари.

— Знам това, но за какво си го довел тук?

— Той е интересен дядка — обясни Лари, — но няма много пари. Струва ми се, че е дошъл тук, за да се оттегли в оставка с малка пенсийка.

— Добре, но няма да се оттегля на нашия гръб! — рече твърдо мама. — Не го кани повече.

— Мислех, че ще ти хареса. Той е пътувал из цял свят. Бил е дори в Индия. Знае най-забавни истории.

— Колкото се отнася до мен, може да продължи да пътува. Историите, които разказа досега, не са такива, каквито аз наричам забавни.

Щом веднъж откри нашия „пристан“, както се изразяваше той, капитан Крийч стана редовен посетител. Той пристигаше в повечето случаи тъкмо когато беше време за хранене, и се провикваше:

— Хей, там! Мога ли да дойда на борда и да си полафим.

Понеже беше извървял две мили и половина през маслиновите горички, за да стигне до нас, не можеше да му се откаже тази привилегия. И така, мърморейки злобно, мама се втурваше в кухнята, разреждаше супата с вода и нарязваше наденичките на две, за да може капитан Крийч да се присъедини към нас. Той пък ни „угощаваше“ с разкази за живота си по море и за местата, които беше посетил. Имена, които познавах само по карта, се лееха съблазнително от изкълчената му уста: Тринкомали, Дарвин и Дърбан^[4], Буенос Айрес, Уелингтън и Калкута, Галапагос, Сейшелските острови, островите Тонга. Изглежда, че нямаше кътче в света, на което да не беше стъпвал кракът на капитан Крийч. Той изпъстряше тези разкази с дълги и изключително вулгарни морски песнички и хумористични петстишия с такава биологична сложност, че за щастие мама не можеше да ги разбира.

Настъпи незабравимият ден, в който капитан Крийч пристигна неканен за чай точно когато бяхме поканили местния английски пастор и съпругата му, повече от чувство на благоприличие, отколкото от религиозни подбуди. За наше учудване капитан Крийч се държа удивително добре. Той поговори с пастора за отровните тропични морски змии и височината на приливните вълни. Обясни на съпругата му разликата между географската дължина и ширина. Поведението му беше за пример и ние се почувствахме доста горди с капитана. Към края обаче жената на пастора успя с майсторска хитрост да насочи разговора към децата си. За нея тази тема засенчваше всички други. Човек би помислил, че е не само единствената жена в света, която е раждала, но и че е заченала девствена. След като ни нагости с един десетминутен монолог за невероятната прозорливост на нейното потомство, тя прекъсна за момент, за да изпие чая си.

— Аз съм твърде стар, за да имам бебета — каза капитан Крийч.

Жената на пастора се задави.

— Но — продължи той със задоволство, — доста се забавлявам, като се опитвам.

Този следобеден чай не се увенча с успех.

След няколко дни се отбиха Доналд и Макс.

— Майката — каза Макс, — ще те отнесем.

— Разходка с яхта — добави Макс, като размаха дългите си ръце с всеобхващащ жест.

— Ама аз мислех, че не знаете как да я управлявате — каза Лесли.

— Не, не. Ние не управлява. Лари управлява — поясни Макс.

— Лари? — попита недоверчиво Лесли. — Че той не разбира абсолютно нищо от плавателни съдове.

— О, не! — отвърна Доналд сериозно. — О, не. Той е голям експерт. Взимаше уроци при капитан Крийч. Капитанът само ще дойде като член на екипажа.

— Е, това изяснява нещата — каза мама. — Няма да дойда на яхтата с този отвратителен старец, а да не говорим за опасността, на която се подлагам, ако Лари управлява лодката.

Положиха всички усилия да я убедят, но мама беше непреклонна. Успяха само да я склонят да дойде с останалите от семейството и с Теодор да ги посрещне с кола в един залив, където можехме да си устроим пикник и да се изкъпем, ако е достатъчно горещо.

Когато тръгнахме, сутринта беше ясна и хубава, и предлагаше идеални условия за плаване и за пикник, но щом стигнахме другата страна на острова и извадихме нещата за пикника, почувствахме, че скоро ще се разрази сироко^[5]. Теодор и аз се отправихме през гората надолу, към края на залива. Морето имаше студен стоманено — сив цвят, а вятърът беше прострял и колосал доста много бели облаци по синьото небе. Изведнъж в морската далечина се появиха три водни смерча, които се извиха на хоризонта като огромни вълнообразни шии на някакви праисторически чудовища. Потъвайки и люшкайки се, грациозни като лебеди, след като „потанцуваха“ на хоризонта, те изчезнаха.

— Аха — каза Теодор, който беше наблюдавал това явление с интерес. — Никога не съм виждал три смерча заедно. Много странно. Забеляза ли как се движеха заедно, почти като… ъъ… разбираш ли, животни в стадо?

Казах, че ми се щеше да ги видя отблизо.

— Хм — Теодор потърка брадата си с палец. — Не мисля, че водните смерчове са нещо, с което човек иска… ъ-ъ… да се запознае отблизо. Спомням си, че веднъж отидох на едно място в Македония, където на брега беше… ъ-ъ… разбираш ли, излязъл един. След него беше останала следа от разрушения, широка двеста ярда и дълга четвърт миля, тъй да се каже, навътре в сушата. Дори и доста големи маслинови дървета бяха, ъ-ъ, разбираш ли, повалени, а по-малките — натрошени на трески. И, разбира се, на мястото, където водният смерч се беше разпаднал накрая, земята беше напоена с тонове солена вода и така беше станала, разбираш ли, напълно негодна за обработване.

— Ей, видяхте ли ония ужасни големи водни смерчове? — попита Лесли, като дойде при нас.

— Да, много странно — каза Теодор.

— Мама е в паника — добави Лесли. — Тя е убедена, че се насочват право към Лари.

— Мисля, че няма такава опасност — предположи Теодор. — Струва ми се, че са твърде далече.

Докато се разполагахме в маслиновата горичка на края на залива, стана ясно, че ни беше връхлетял един от онези внезапни и изключително силни сироко, които духаха по това време на годината. Вятърът зашиба маслиновите дървета, а водата в залива се разпени: появиха се дълги вълни с бели гребени.

— Защо не си отидем вкъщи? — попита Лесли. Няма да е много весело да правим пикник в такова време.

— Не можем, миличък — каза мама. — Обещахме да се срещнем с Лари тук.

— Ако имат поне малко акъл, ще спрат някъде другаде — отбеляза Лесли.

— Не им завиждам, че са в морето в такова време — каза Теодор, като гледаше втренчено как вълните се разбиват о скалите.

— Господи, дано нищо не им се случи! — завайка се мама. — Лари действително е глупав.

Чакахме в продължение на един час. Мама изпадаше във все по-голяма паника с всеки изминат момент. Лесли, който се беше покатерил на една близка скала, се върна с новината, че ги вижда.

— Трябва да призная, че много съм учуден, дето са отишли толкова далече. Утлегарът^[6] се върти на всички посоки и те фактически се движат в кръг.

След малко яхтата се насочи към тясното устие на залива. Видяхме как Доналд и Макс се движеха насам-натам и дърпаха въжетата и платната, а Лари и капитан Крийч, вкопчени в румпела, очевидно даваха наставления. Наблюдавахме ги с интерес.

— Предполагам, че няма да забравят за оня риф каза Лесли.

— Какъв риф? — попита тревожно мама.

— Има един проклет голям риф ей там, където е бялата вода — отвърна Лесли.

Спиро стоеше като кафяв гаргоил^[7] и се мръщеше, втренчил поглед в морето.

— Аз не харесваш това, господари Леслис — рече той с дрезгав шепот. — Те не изглежда знаеш как да плаваш.

— О, господи! — каза мама. — Защо изобщо се съгласих на това?

В този момент (понеже, както разбрахме по-късно, Доналд и Макс бяха приели погрешно инструкциите и вместо да смъкнат, бяха вдигнали едно платно) се случиха няколко неща едновременно. Платната на яхтата внезапно бяха уловени от блуждаещ порив на вятъра и се издуха. Утлегарът се завъртя, разцепи се с такъв трясък, че можахме да го чуем от брега, и прекатури Макс зад борда. Яхтата почти легна на една страна и тласната от порива на вятъра, се блъсна право в рифа, като изпращя удивително силно. За един кратък миг остана изправена и после, като че отчаяна от яхтсмените на борда, се отпусна безжизнено на една страна. Настъпи голяма паника. „Боже мой! Боже мой!“ — закрещя мама, олюля се и приседна на един маслинов корен. Маргарет избухна в сълзи, като размахваше ръце и пищеше:

— Ще се удавят! Ще се удавят.

Спиро, Лесли и аз отидохме до края на залива. Не можехме да направим почти нищо, тъй като нямахме на разположение лодка, за да я спуснем в морето като спасителен плавателен съд. Скоро обаче видяхме четиримата морски вълци да се отдалечават с плуване от мястото на корабокрушението. Лари и Доналд очевидно бутаха капитан Крийч напред. Аз, Лесли и Спиро се съблякохме бързо и се гмурнахме в морето. Водата беше леденостудена, а вълните — значително по-силни, отколкото си мислех.

— Всички ли сте добре? — извика Лесли, когато „флотилията“ от корабокрушенци се приближи към нас.

— Да — каза Макс. — Повече от добре.

На челото му имаше рана, дълга четири инча. Кръвта се стичаше по лицето му и се събираше в мустаците му. Едната буза на Лари беше натъртена и ожулена, а окото му подуто. Лицето на капитан Крийч, което потъваше и изплуваше между главите на Лари и Доналд, беше придобило съвсем морав цвят, като на патладжан.

— Помогнете ни да извадим капитана — извика Лари. — Дъртият глупак ми каза, че не може да плува чак след като яхтата се обърна.

Спиро, Лесли и аз сграбчихме капитан Крийч и освободихме запъхтените Доналд и Лари от спасителната им мисия. Сигурно сме представлявали интересна гледка, когато, задъхани и олюлявайки се, прекосихме плитчините и излязохме на брега. Лесли и Спиро крепяха капитан Крийч от двете страни, тъй като краката му бяха съвсем омекнали.

— Хей — извика той на мама. — Здрасти, мойта красавица.

— Вижте главата на Макс! — изпищя Марго. — Ще му изтече кръвта.

Добрахме се, клатушкайки се до подслона на маслиновите горички, и докато мама, Марго и Теодор оказваха първа помощ на Макс и на Лари, ние сложихме капитан Крийч да легне под едно дърво, понеже явно не беше в състояние да се държи на краката си.

— Най-сетне пристанище! — установи той със задоволство. — Най-сетне пристанище. Все пак ще направя от вас моряци, момчета.

Сега, когато имахме време да се поогледаме, стана ясно, че капитан Крийч беше пиян до козирката.

— Наистина, Лари, много ме ядосваш — каза мама. — Можехте всички да се издавите.

— Аз не съм виновен — обади се той. — Правехме това, което капитанът ни казваше. Доналд и Макс отидоха и издърпаха други въжета, а не тия, които трябваше.

— Как можеш да приемаш наставленията му? — възмути се мама. — Той е пиян.

— Не беше пиян, когато тръгнахме. Сигурно е имал някакви скрити запаси някъде на борда. Като си помисля сега, той май доста често се мушкаше в кабината.

— Не му вярвай, благородна девойко! — изпя капитан Крийч с несигурен баритон. — Въпреки че сърцето му е чисто като злато, в едно хубаво утро той ще те остави с товар в утробата.

— Отвратителен стар грубиян — викна мама. Действително, Лари, ужасно съм ти сърдита.

— Пиене, моите момчета! — извика капитан Крийч дрезгаво, като жестикулираше към разчорлените Макс и Доналд. — Не можеш да плаваш без пиене.

След като направихме всичко възможно, за да изстискаме водата от дрехите си и да се подсушим, отправихме се зъзнещи нагоре по хълма към колата.

— Какво ще правим с яхтата? — запита Лесли, понеже Доналд и Макс като собственици, изглежда, не бяха обезпокоени от съдбата й.

— Ще спираме в следващото село — каза Спиро. Аз знаеш рибар там. Той я оправиш.

— Ако носим някаква подкрепителна напитка обади се Теодор, — няма да е зле да дадем малко на Макс. Той може да има сътресение след такъв удар.

— Да, имаме малко коняк — мама започна да рови в колата.

Тя извади бутилка коняк и една чаша.

— Мило момиче! — рече капитан Крийч, като спря блуждаещия си поглед върху бутилката. — Точно каквото предписа докторът!

— Няма да ти дам нищо! — каза мама твърдо. Това е за Макс.

Трябваше да се разположим в колата, както можем, сядайки един в друг, за да направим колкото се може по-голямо място за Макс, чието лице беше придобило много лош оловносив цвят. Въпреки коняка той трепереше силно. За неудоволствие на мама, тя беше настанена, ще не ще, до капитан Крийч.

— Седни в мен — каза капитанът гостоприемно. Седни в мен и можем да се гушнем, за да се стоплим.

— В никакъв случай! — отвърна мама с ледена сдържаност. — По-скоро ще седна в скута на Доналд.

Докато се връщахме през острова към града, капитанът ни развличаше с негови версии на някои морски песнички. Между членовете на семейството се разгоря ожесточен спор.

— Много те моля да го спреш да пее тези песни, Лари! — каза мама.

— Как мога да го спра аз? Ти си отзад. Ти го спри!

— Той е твой приятел!

— Не е ли жалко тая девица да храни своето малко само с една цица. Бедното изтърсаче не ще може да играе ръгби и да порасне славно юначе.

— Можеше да ви убие всичките този мръсен стар грубиян! — възмути се мама.

— Всъщност Лари е виновен най-много — обади се Лесли.

— Не съм. Ти не беше там, така че не знаеш. Извънредно трудно е да разбереш някой, който ти вика да обърнеш срещу вятъра или каквото и да било, когато духа страшен вятър.

— Имаше в Чичестър младо момиче — продължаваше капитан Крийч с наслада, — що караше всички светци подир него да тичат.

— Единствено ми е жал за бедния Макс — каза Марго, като го погледна със състрадание.

— Не разбирам защо трябва да му съчувствате на него — възнегодува Лари, чието око се беше скрило вече почти напълно в подутина, наситено черна и лъскава. — Този глупак е виновен за всичко това. Справях се с яхтата отлично, докато той не вдигна платното.

— Ти за мен не си никакъв моряк! — викна Марго. — Ако беше моряк, нямаше да му кажеш да го вдигне.

— Точно там е работата — озъби се Лари. — Не съм му казвал да го вдига. Той го вдигна на своя глава.

— Това беше хубавият кораб „Венера“ — започна нова песен капитанът, чийто репертоар беше неизчерпаем.

— Не спори за това, миличък — каза мама. — Имам ужасно главоболие. Колкото по-бързо стигнем в града, толкова по-добре.

Първо оставихме Доналд и Макс в хотела, а после — все още тананикащия капитан Крийч, и потеглихме към къщи мокри, зъзнещи и начумерени.

На другата сутрин седяхме на верандата, привършвайки закуската. Всички бяхме леко оклюмали. Подутината на Лари придоби нюанси на залязващо слънце, които можеха да бъдат уловени само от четката на Търнър. Спиро дойде с колата си, свирейки с клаксона, а кучетата тичаха пред нея, ръмжаха и се опитваха да захапят колелата.

— Спиро не бива да вдига такъв шум, когато идва у нас — каза Лари.

Спиро се изкачи куцукайки на верандата и изпълни обичайния си сутрешен ритуал.

— Утро, госпожи Дарълс, утро, госпожици Марги, утро, господари Ларис, утро, господари Леслис, утро, господари Джерис. Как е твоите очи, господари Ларис? — попита той, като сгърчи лицето си в съчувствена гримаса.

— В момента се чувствам така, като че до края на живота си ще се движа с бяло бастунче.

— Имаш едно писмо за теб — каза Спиро на мама.

Мама си сложи очилата и го отвори. Ние стояхме в очакване. Лицето й почервеня.

— Какво нахалство! Какво безочие! Отвратителен стар грубиян! Никога не ми се е случвало такова нещо!

— Какво, за бога, се е случило? — попита Лари.

— Ах, тази стара гадина Крийч! — отвърна мама, като размахваше писмото пред очите му. — Ти си виновен. Ти го представи на семейството.

— Какво съм направил пък сега? — озадачи се Лари.

— Тоя мръсен стар грубиян ми е направил писмено предложение.

За момент настъпи тишина от изненадата, докато осъзнаем тази невероятна вест.

— Предложение? — попита Лари предпазливо. Вероятно неприлично предложение?

— Не, не. Пише, че иска да се ожени за мен. Каква прекрасна малка женичка съм била и куп подобни сантиментални глупости.

Всички ние — като никога единодушни — прихнахме да се смеем, докато ни се появиха сълзи.

— Хич не е за смях! — каза мама, като трополеше по верандата. — Трябва да направите нещо.

— Ох — Лари бършеше сълзите си. — Ох, това е най-хубавото нещо, което се е случвало до днес. Сигурно си мисли, че щом вчера си е свалил панталоните пред теб, за да ги изстиска, днес трябва да постъпи почтено с теб.

— Моля те, престани да се смееш! Не е смешно.

— Представям си цялата процесия — продължи лигаво Лари. — Ти с бял муселин, аз и Лесли — с цилиндри, за да те дадем на младоженеца, Марго ти е шаферка, а Джери — шафер. Ще бъде много вълнуваща гледка. Църквата ще бъде пълна с измъчени куртизанки и всички от завист ще очакват бракосъчетанието да се анулира.

Мама го погледна свирепо:

— Когато настъпи някаква истинска криза, от вас, децата, няма никаква полза.

— Ама аз мисля, че ще изглеждаш чудесно в бяло — кикотеше се Марго.

— Къде решихте да прекарате медения си месец? — попита Лари. — Казват, че Капри е ужасно красив по това време на годината.

Мама обаче не слушаше. Тя се обърна към Спиро, обзета от непоколебима решителност.

— Спиро, трябва да кажеш на капитана, че отговорът е „не“ и че не искам повече кракът му да стъпи в тази къща.

— Хайде, хайде, мамо — запротестира Лари. — Ние, децата искаме баща!

— А всички вие — нахвърли се мама яростно върху нас, — не бива да разправяте никому за това! Не искам името ми да се свързва с този отвратителен… отвратителен негодяй.

И така повече не видяхме капитан Крийч. Но това, което всички споменавахме като големия роман на мама, постави добро начало на годината.