Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата


Осма глава

Княз Константин Авалов беше на смъртния си одър. Че умираше, знаеше само Зоя.

Чувстваше го със същата увереност, с която утре сутрин щеше да посреща зората. По лицето на княза бяха избили мораво кафяви съсиреци, или „сигномортис“, белези на смъртта, както ги наричаха католическите кюрета. Повече от месец Константин не беше ставал от леглото. Гърбът му беше осеян в рани от залежаването и никакви лапи и мехлеми, които двете с младата княгиня Елена му подлагаха, не дадоха резултат. Напротив, състоянието му се влошаваше от ден на ден, докато една сутрин Зоя обяви на закуска:

— Князът няма да преживее тази нощ.

— Какво говориш, Зуи — възкликна Елена. — Нима е толкова болен?

— Не е болен. Животът му свършва. — Зоя удари камбаната и слугите влязоха в кръглия хол, който служеше и за столова и като заседателна зала. — Ти (посочи напосоки един от тях) бягай в Кобадин. Искам до обяд Лазар и Иван да бъдат тук. Ти впрегни две каруци, вземи двама души и донеси лед от Исмаил. Колкото намериш, толкова вземи. Довечера да сте тук. Свободни сте.

— Защо ти е лед, Зуи? — попита Елена.

— За да запазя тялото на княза, докато пристигнат децата му.

Гъста руменина изби по лицето на младата княгиня.

— Но те… те са далеч оттук?

Зоя кимна.

— Иван ще доведе София от Яш, Лазар — княз Вангел от Виена.

— Той не е там, Зуи. С принц Леополд заминаха за Истанбул.

— Знам, скъпа. Мой дълг е да знам всичко за Авалови.

— Тогава Лазар трябва да замине за Турция?

— Княз Вангел е във Виена. Ще бъде тук, когато дойде време да раждаш. — Зоя погали подпухналата й матова ръка и излезе от хола.

Елена понасяше тежко бременността, но самотата й тежеше повече. Отраснала в скромния, но горд и почтен дом на полковник Миор, загубила майка си на три години, покълнала в сянката на Кристиян и Аурела, тя беше свикнала да понася и самотата, и несгодите, и недоимъка дори, стига да имаше причина да изчака по-добри дни. Докато баба й Магдалена и дядо й княз Аурел Абруд бяха живи, детството й приличаше на красива приказка. Тогава дори баща й беше друг човек — по-общителен, по-весел. Останал вдовец с три деца, полковникът беше наел една възрастна румънка от Трансилвания да върти скромното му домакинство, да се грижи за момичетата и да пази паянтовата му къща, докато той и младият гренадир Кристиян бранеха границата от кримски татари и от разбойническите налети на полските шляхтичи. Отсъствуваше с месеци, с години дори. Едно лято княз и княгиня Абруд ги заведоха в Скендера. На Елена това имение й се видя рая на земята. Тук имаше всичко и в изобилие. На трапезата на Авалови винаги имаше вкусни ястия, в двора тичаха кучета и котки, над езерото прелитаха красиви птици, горите бяха пълни със сърни и елени. До кръглата къща стигаше езерния кей, а под него се полюшваха гребни и ветроходни лодки, на изток, зад малката кленова горичка, започваше морето. Красиво и ласкаво в хубаво време, величествено и страшно, когато се разбунтува. Елена се влюби в Скендера. Вечер, когато баба й Магдалена я полагаше в леглото, тя се гушеше в пухените завивки и мечтаеше един ден, когато порасне и се омъжи за красив принц, тогава той приличаше на внука на вода Рейнеа Джордже, да си построят точно такъв дом, в близост и до езеро, и до море. Аурела скучаеше, капризничеше, молеше дядо им да се върнат в Яш. Елена не я разбираше. Столицата беше толкова шумна и грозна, а тук добрият Господ Бог беше пресъздал върху земята красотите на райската градина. Заваля дъжд, облаците надвиснаха над Скендера, смрачи се, денят стана по-къс, пътищата се разкаляха и както казваше дядо Аурел, превърнаха се в безбродни реки. Аурела се сърдеше, плачеше, но Елена беше щастлива. Заминаването им се отлагаше за неопределено време. Дъщерята на Авалови София беше още бебе, едва изговаряше някоя и друга дума, по цял ден тичаше из къщата и княз Константин беше наел едно младо, весело момиче да я гледа. София беше „невъзможно“ дете, както се изразяваше княгиня Зоя, или пипаше с ръка в горящата камина, или се опитваше да скочи в езерото, или преследваше времето с нея, а и с гувернантката й, която знаеше всички приказки на света и ги разказваше бавно, напевно, с мелодичен, звънтящ глас. Но дъждовното време все пак отмина, слънцето взе да подсушава пътищата и дядо им започна да говори за заминаване. Обзета от паника Елена се молеше богу да не я връща в мрачната, влажна, по анабаптистки скромна къща на баща им, но Всевишният явно беше чул молбата на Аурела, която нямаше очи за красотата на природата и предпочиташе да дрънка празни приказки с приятелките си от йезуитския колеж. Денят за заминаване беше определен, слугите на Авалови подготвяха каретата, когато синът им, княз Вангел, се върна за ваканцията от виенския хусарски лицей и преобърна съдбите и на Аурела, и нейната.

Край пътя за Скендера цъфтяха прекрасни диви маргарити, а цветята в десетките вази из къщата бяха започнали да вехнат. До обяд имаше много време. Възрастните пиеха кафе на масата пред езерния кей, Аурела пишеше нещо в дневника си, малката София спеше. Елена поиска нож от кухнята и отиде да бере цветя. Един букет за масата в салона, три за вазите в патиото с камината, един за дядо и баба, друг за стаята, в която спяха с Аурела.

Първо видя облак прах, после чу цвилене, остро, тържествено, после чу копитата, накрая видя и ездача. Вангел спря запенения Юрикан и й се усмихна приветливо:

— Как се казваш, красавице? — попита той от гърба на жребеца.

— Елена.

— Елена? Прекрасно име… Наблизо ли живееш?

Елена посочи с ръка Скендера.

— Там, в кръглата къща. На гости сме с дядо и баба.

Лицето на Вангел ставаше все по-ласкаво, усмивката му все по-сияйна.

— Така ли, малка принцесо? А кои са баба ти и дядо ти?

— Казват се Аурел и Магдалена.

Вангел скочи от коня, взе я на ръце, постави я на седлото, внимателно събра букетите и й ги подаде.

— Не се бой, скъпа — яхнал Юрикан, прегърнал я нежно през раменете, каза той. — Аз съм Вангел. Синът на княз Константин. Чувала ли си за мен?

Тогава детето Елена дръзна да извърши нещо, което зрялата жена и бъдеща майка рядко си позволяваше. Обърна се, със свободната си ръка хвана младия княз за ухото, придърпа го и шумно го целуна по бузата.

— Добре дошъл — искрено зарадвана каза тя. — Помоли дядо и баба да не си заминаваме.

Вангел й върна целувката, гушна я в мощната си прегръдка и преди да смушка жребеца, вдигна ръка за клетва.

— Обещавам! Най-малко още една седмица ще бъдеш мой личен гост!

Елена беше на седмото небе от щастие, сърцето й пърхаше като птица, но още същата вечер заспа изтощена от плач, отчаяна и нещастна. Появяването на Вангел преобрази Аурела. Князът продължи да бъде любезен, учтив. Продължи да я нарича „красавице“, „скъпа“, „малка принцеса“, но гласът му се беше изменил, очите също. Елена чуваше как тембърът му глъхне от вълнение, когато се обръща към Аурела, как погледът му блясва възторжено, когато сестра й се появи, съзнаваща наглата си, вироглава красота. Ах, колко я мразеше Елена тогава и колко нещастна беше. А сега я съжаляваше, съчувстваше й, но съзнаваща, че не е в състояние да й помогне и колкото можеше, избягваше да мисли за нея.

Легна болна. Само тя знаеше как се нарича тази болест, а името й беше обида и любовна мъка. Щяха да минат години и тя щеше да узнае, че и за баба й Магдалена, и за княгиня Зоя тайната й е била прозрачна като водите на езерото, но тогава упорито твърдеше, че й е лошо и настояваше да я върнат в Яш. „Господи, защо съм дете? Защо позволи на Аурела да порасне толкова бързо, а мен остави малка и нещастна, като сакатите пред яшската катедрала!“

Елена се беше влюбила във Вангел Авалов и тази й любов щеше да остане за цял живот.

В Яш събитията се развиваха толкова главоломно, че престана да се опитва да ги следи. Детският й ум беше проумял най-важното. Аурела и Вангел бяха сгодени и скоро ще станат мъж и жена, съпрузи. Тази мисъл така изпепели душата й, че баща й, загрижен за здравето й, я изпрати при родителите си в село Сучава на чист въздух, тишина и охранване. Дядо й Махал, ветеран от армията на покойния княз Сигизмунд Батори, я водеше на пчелина, ловяха риба, ходеха на лов с шестте медрагхарта, пееха тихо войнишки и любовни песни. Малко по малко Елена се успокои, но нито сляпата й, би казала дори робска любов отмина, нито глухата, роптаеща омраза към сестра й започна да заглъхва.

Сучава беше на два дена път от Яш, но новините стигаха и дотук, на левия бряг на Серет. Датата на сватбата беше определена, не помнеше вече нито деня, нито месеца, нито годината. Властващият княз вода Михай Рад беше дал съгласието си церемонията да се състои в яшската катедрала. За кумове бяха поканени Йоан Лупус, син на бившия владетел Василий, и неговата братовчедка Мая, сестриница на покойния княз, която се самоуби същата зима от любов по празноглавия красавец граф Сергиу. После отложиха сватбата — Вангел се беше разболял от заушка. Аурела избяга с Йоан, баща им се простреля в главата, Аурела стана графиня Сергиу и предизвика смъртта на най-близката си приятелка, а брат им Кристиян дойде в Сучава и почти насилствено я върна в Яш. Време беше да постъпи в католическото училище. Няколко дни след дуела между князете Авалов и Лупус Елена трябваше да бъде подстригана за послушница в католически манастир „Светите христови рани“, но дотогава можеше да прави каквото си иска. Мъчно й беше за баща й, когото обичаше както кучето обича господаря си, но при мисълта, че Аурела няма да бъде Вангелова съпруга, сълзите й подсъхваха и душата й пееше. Останала на грижите на Кристиян и на старата им, полусляпа прислужница, Елена всъщност беше останала без контрол и можеше на воля да мечтае в затънтения им, буренясал двор на яшската къща. „Дуел?“ тази дума стигаше до ушите й, но не проникваше в мозъка. Беше млада, не, беше малка, за да схване целия ужас, съдържащ се в тази дума. Елена мислеше за бъдещето, днешният ден не влизаше в сметките й. Щеше да отиде при кармелитките с желание да се учи усърдно, да усвои френски, немски, ръкоделие, везмо, шев, кулинарно изкуство, за да може, когато стане млада дама и Вангел се завърне от виенския лицей, да го плени с физическата си прелест. Елена за миг и не се съмняваше, че един ден ще се превърне в истинска красавица, и ще бъде достоен компаньон на мъжа си, за да му създаде така важния за брака семеен уют.

Въпреки изричаната забрана на Кристиян, Елена отиде да види какво точно наричат дуел, а и да зърне, макар и отдалече, своя любим княз Вангел Авалов. Яшкият хиподром беше претъпкан така, че беше детска игра да се скрие в тълпата и да остане незабелязана за брат си. Намести се между двама мъжаги, вмирисани на лук и въглища, и зачака зрелището. Властвуващият монарх вода Михай Рад зае ложата си, а след него и всички по-видни аристократи на Молдова. Елена видя появяването на всички велможи, които познаваше, когато от входа за ездачите се появи Вангел. Беше яхнал същия кон, на който се върна в Скендера. Беше облечен в черна куртка, черен брич и черни испански ботуши, може би затова лицето му й се стори толкова бледо… Или му беше студено? Денят беше мрачен, влажен, въпреки че през нощта дъждът беше спрял, за пръв път от десетина дена насам. Вангел се вълнуваше. Когато поиска Дан Трифон да му бъде секундант, гласът му трепереше остър, а глъхнеше чужд. Графът отказа грубо, нагло, с цялата просташка невъздържаност, която може да носи един файтонджия — невероятна и недопустима за един аристократ с двестагодишна медиевистика за рода си. Обилна червенина заля лицето на Вангел и Елена започна да се тревожи за него. Беше започнала да разбира, че това, което предстои да се случи, е сериозно, опасно, че може да има и трагични последствия. Долавяше думи, подхвърлени от тълпата, и страхът й нарастваше… до един момент, когато брат й излезе на пистата и предложи услугите си на Вангел Авалов. Елена беше готова да се разплаче от гордост. Нейният любим и родният й брат щяха да посрещнат заедно опасността, каквато и да беше тя, а това не можеше да не й вдъхне поне малко спокойствие. Невинаги беше обичала Кристиян. Ненавиждаше някои черти от характера му — беше стиснат като евреин, алчен, беше склонен да роптае като жена, вместо да хвърли лъскавите си пагони и да се хване за ралото и да победи немотията си. Хранеше се шумно, обличаше се като евтино конте, беше груб със сестрите си и прислугата и раболепен с всички, които в обществената пирамида стояха по-високо от него и от които по един или друг начин зависеше. В този миг Елена му прости всичко и със затаен дъх зачака развитието на събитията.

Вангел остана съблечен по риза, Йоан с вълнена фланела, все пак беше студено, макар и да не валеше. Вдигнаха сабите и дуелът започна. Хората около нея виждаха това, за което нейните очи нямаха сетива. Чуваше, че Вангел е нанесъл смъртоносен удар на княз Лупус, чуваше и догадките — Йоан носи ризница под фланелата си. „Не може да бъде — мислеше Елена. — Лъжат. Та нали Кристиян провери гърдите му. Ако имаше ризница, щеше да предупреди Вангел. Та нали е негов секундант?“ Боят продължаваше, продължаваха и догадките. Елена гледаше ту долу, на пистата, ту мъжете около нея… До един миг, в който Вангел раздра трикото, разкри железните брънки на Йоановата ризница и заби камата си в нея. По-нататък Елена не помнеше. Свести се в ръцете на Вангел. До днес помнеше думите му: „Успокой се, малка принцесо. Страшното мина… Точно така, красавице… Ето, цвета на лицето ти се връща. Моето малко смело момиче, кой те доведе на този проклет хиподром? Обещай ми да си идеш право вкъщи. Обещаваш ли? Добре, благодаря ти за всичко. Нямаш представа каква подкрепа за мен беше твоето появяване… Още веднъж благодаря, скъпа, а сега и двамата да тръгваме!“

Вангел се изправи, прекоси разстоянието от пистата до коневръза, яхна коня и напусна хиподрома. Елена се прибра вкъщи като насън, легна и веднага разбра, че това е било последното усилие, на което е била способна. До вечерта я връхлетя огнена треска, бълнуваше, изпадаше в безсъзнание, летеше високо, високо в небето, после главоломно пропадаше в пропасти. Прислужницата повика кармелитките и с общи усилия я отнесоха в манастира. У дома вече нямаше кой да я гледа. Баща й и майка й бяха мъртви, дядо й Аурел посланик в Сен Жермен, при двора на Лудвик XIV Бурбон, старите Миор в Сучава, Аурела беше станала графиня Сергиу и не се вестяваше в дома на баща си, чиято смърт беше предизвикала, брат й Кристиян публично се беше отказал от нея. Едва когато оздравя и се подстрига за послушница, Елена разбра какво се е случило там, на хиподрома. Беше изревала диво, беше изтичала на пистата и забила всичките си нокти в лицето на този подлец Кристиян Миор. Беше се движила от срам и потресение. Кристиян беше неин брат, а това беше унижаващо за цял живот нещастие.

Притиснат от враговете на Авалови, вода Рад издаде абсурдна присъда — княз Вангел отиваше на заточение за десет години. Потресаващата присъда с ужасяващи последствия. „Ще те чакам, скъпи!“ — мълвеше Елена на тесния си, дъсчен нар, докато подмамваше съня, тази малка смърт и временна забрава. Прекара пет години зад стените на кармелитския орден, но за това време Аурела не я посети нито веднъж, не й написа нито едно писмо, нито попита сестрите за нея. Елена не изпитваше нужда да я види, въпреки че беше започнала да я жали. Момичетата, по традиция на манастира, прекарваха празниците по домовете си и с охота разказваха светските клюки на столицата. Едно от най-скандалните имена в града беше това на граф Емилиян Сергиу. Красив с натрапчивата, пресолена хубост на проститутката, той беше усвоил много от чертите на тази древна професия. Той, който пишеше и четеше с върховни усилия, който въпреки френския бенедиктински колеж и виенския лицей не научи нито един от двата езика, този, който знаеше за света по-малко от прохождащото дете, който не можа да се справи дори с рицарските умения, в компанията на жени се преобразяваше, превръщаше се в дързък покорител на дамските сърца и по-често успяваше да удържи безславни, мимолетни победи. Всеяден като свиня, за него беше без значение дали флиртува с придворни дами или с прислужниците на жена си.

Елена чуваше десетки имена, свързани с него чрез мълвата, и се питаше как Аурела понася унижението да бъде негова съпруга. Клюката имаше отговор и на този въпрос. Сестра й се беше затворила в покоите си, приемаше само изповедника си, отказваше всякакви покани в обществото, обличаше се в черно, в началото претекстът беше смъртта на баща им, а напоследък беше започнала да се грижи за сираците от сиропиталището, което съпругата на Сигизмунд, Илона, беше построила със средствата на баща си, маджарския крал Ищван.

Княгиня Магдалена Абруд почина в Париж, а когато дядо Аурел напусна поста си в Сен Жермен и се прибра в Яш, животът на Елена се преобрази като с магическа пръчка. Отново имаше дом, вече имаше къде да прекара празниците, за кого да се грижи, кого да обича. Страдащ като ранено животно за покойната си съпруга, решен да я последва в отвъдното, князът приживе се разпореди с имота си, отдели някакви суми в злато за Кристиян и Аурела, но основният си капитал, двореца в Яш и лятната резиденция на Абрудите, наследи „захвърленото“ сираче Елена Миор, тогава все още четиринадесетгодишна. Аурела посрещна с презрително мълчание завещанието на дядо си, но Кристиян, който освен порутената си бащина къща и заплатата си не притежаваше нищо, заплашваше из яшските кръчми, че след смъртта на княза ще отнеме имотите на сестра си чрез съда. Елена не се безпокоеше нито от съд, нито от мисълта, че отново ще бъде „гола като сабя“. За нея нито златото, нито дворците имаха стойност, ако Бог й откажеше любовта на Вангел Авалов, за когото дори ден, дори миг не беше преставала да мисли.

Вангел? Малко сведения за него проникваха в Яш. И противоречиви. Дядо Аурел, който на връщане от Париж му беше гостувал във Виена, беше първият, който й заговори за него. Здрав бил, живеел на широка нога, но от скука и от отчаяние бил започнал да пие. Животът не беше сблъсквал Елена с истински пияница, затова думите на дядо й не я разтревожиха. Младата й, влюбена душа би могла да бъде смутена само ако Вангел си е намерил жена. „Не — казал дядо Аурел. — Няма жена около него. Князът живее сам!“ Изтичаше петата година от заточението му…

От следващата пролет обаче в продължение на следващите пет години започнаха да се случват странни неща. Някои от най-големите каналии, скандалджии и дуелисти изчезваха безследно, безвъзвратно, без приемливо обяснение къде са загинали, от чия ръка, къде са гробовете им. Отслужваха им погребения, спускаха ги в символични гробове и ги забравяха до избухването на следващия скандал. Или някой избиваше тук негодниците на Яш, или те отиваха някъде с тайна мисия, от която им беше съдено да не се върнат. Мълвите бяха противоречиви отново. Едни смятаха, че вода Михай Рад ги изпраща на явна смърт, като разезди по десния бряг на Днестър и те падаха поразени от татарски стрели, други твърдяха, че Йоан Лупус ги изпраща във Виена за главата на княз Вангел и че още между Галац и Браила намират смъртта си от неизвестна ръка, но заплатена от златото на Авалови, Елена не приемаше нито една от версиите. „Днестър е търговски път — казваше дядо Аурел. — По него плават руси, поляци, хохоли, турци. Ако беше толкова опасен, търговията щеше да замре. Никой няма полза от затварянето на реката, най-малко татарите, които продават скъпите си кожи от Константинопол до Виена. А колкото до княз Вангел… Всеки има свещеното право да брани живота си!“

И все пак мълвата се разрастваше, добиваше гигантски, уродливи форми, превръщаше се в мит. Столицата си припомни чий внук е Вангел. За да го различават от великия пират, започнаха да го наричат „Скендерския върколак“, стигнаха дотам в безумието си, че залостваха портите си с железни лостове, спяха с мускети под завивките, държаха овчарските си кучета в спалните.

Няколко от яшките първенци посетиха Виена, някои от тях дори се бяха срещали с Вангел. Младият княз живееше богато и безгрижно и изглеждаше абсолютно чужд на проблемите и на Яш, а и на Молдова. Около него се тълпяха най-шумните имена на града, общуваше с древни рицарски фамилии и не само че не избиваше каналиите на крайдунавските княжества, но нямаше представа, че такива съществуват, още по-малко, че гинат като мравки, смазани от безмилостната ръка на съдбата. Яш забрави княз Вангел Авалов. Започваха тревожни времена. Бойни действия избухнаха едновременно на няколко европейски фронта. Кралят Слънце нападна Валон, прехвърли Ардените и завладя Люксембургското херцогство, флорентинските банкери от рода Медичи мобилизираха Тоскана и нападнаха Ломбардия, Пиемонт и Венедо, Англия изпрати херцог Бъкингам начело на войските си в Нидерландия. Започваше войната за Испанското наследство. Разгърна се трескава дипломатическа дейност, вследствие на която Европа се раздели на два лагера. От едната страна на бойната линия бяха Германските княжества Тоскана и съюзниците й — Свещената империя, Полско-литовското кралство и Ватикана, от другата Франция, Британската империя, Дания, Швеция, Холандия и Русия, но Молдова и дунавските княжества Трансилвания и Влашко, позовавайки се на османския си васалитет, останаха незасегнати от огъня на войната.

Нещо повече, това бяха най-богатите години за Яш. Войските се нуждаеха от продоволствие, от коне, от транспорт по Дунава и молдовци охотно извършваха всякакви услуги, стига да им плащаха в злато и в брой.

В разгара на европейския пожар Елена се появи на първия си светски бал и предизвика по-голяма сензация от божите знамения. През февруари, посред бял ден, слънцето беше залязло. Кокошките заспаха, а коне, кучета и котки изпаднаха в такава паника, че бабичките се кръстеха с ужас в угасналите си очи и предричаха началото на Апокалипсиса. Слънцето изгря отново, животните се успокоиха, кокошките снесоха два пъти този ден, но събитието не бе забравено, напротив, нямаше съмнение, че предстои нещо страшно. Бог само отлагаше възмездието си върху грешните людски глави. През май отново се почувства пръстът божий. Слънцето беше залязло, но все още не беше настанал пълен мрак, когато една звезда слезе от небето и застана над града. Хората паднаха на колене, кръстеха се, шепнеха молитви към господа да прости и този път греховете на стадото си, но надеждата ставаше все по-малка, страхът — все по-властен. Звездата стоя час-два неподвижна, обиколи града по периферията и в ослепително сияние се върна на небесния свод. Никой не можа да разтълкува събитието, но и никой не го забрави. Никога. Колкото по-често човек вдигаше очи към вселената, толкова по-голям ужас го обхващаше. Звездата не беше последното чудо в Яш. Слугинята на Василий Кобадин роди син с две глави, кравата на един малоимотен селянин — бивол с рога прави като копия, докато най-накрая се спусна стълба от небето. Посред бял ден в края на лятото, в непоносимата, прашна горещина на Яш се изви буря без вятър. От солната кариера край града се понесе бял стълб, сякаш въртящ се около оста си, слънцето помръкна, от небето се спусна влажна пелена. Стълбът мина през града увличайки всичко със себе си — прах, пясък, смет, дрехи, проснати да съхнат, цветя, плодове, корени и издигайки се към безкрая, почисти града, както ноемврийските дъждове не успяваха да сторят. Стълба към Бога? Гражданите отново паднаха по очи, очаквайки височайше посещение, но когато вдигнаха глави, въртящият се стълб беше изчезнал, влажната пелена изпарена, слънцето грееше все така с августовска ярост.

На осми октомври Елена навърши шестнадесет години и дядо й Аурел организира бал в нейна чест. След шест години щеше за пръв път да се види с Кристиян и Аурела, въпреки че извън всичко останало посещаваха една и съща църква. От този ден започна парадът на кавалерите. Този период в живота й предизвикваше у нея само досада и раздразнение. Нямаше нищо по-жалко от домогващия се мъж, а и по-смешно. Не беше по силите й да прекъсне ухажванията на паркетните лъвове на Яш, но можеше да се забавлява с глупостта им, ако не прекрачват границата на търпимото. Мъжете общо взето бяха три типа — едните, най-суетните, а затова и най-глупавите, опитваха да я замаят с прелестите си. Обличаха се строго по модата, имитираха салонните обноски на парижките аристократи, засипваха я със светски клюки, разказваха й небивалици, предимно силно разкрасени подвизи от личния си живот, лъжеха като цигани гледачки от яшкото тържище и освен умора и главоболие, нищо друго не предизвикваха у нея. Вторият тип кандидати за ръката й и за наследството на князете Абруд, разбира се, се представяха за изтънчени, изящни души. Цитираха Агрипа Д’Обинье, Бен Джонсън или се впускаха в неясните, отвлечени философии на Джовани Кампанела и Франсис Бейкън, но намеренията им бяха прозрачни и Елена едва се въздържаше да не им го каже в очите. Най-досадният тип беше третият — така наречените плачущи върби. Това бяха мъже, пращящи от сила и здраве, спечелили си славата на пиячи, женкари, скандалджии, синове на обеднели чокои, потомци на бързо забогатяващи земевладелци, търговци на зърно и кожи, контрабандисти или откровени обирачи на кервани и всички те разбрали, че Елена не се влияе нито от разкрасени подвизи, нито от отчаяна любовна лирика, щурмуваха крепостта, представяйки се за трагични личности, неразбрани, отхвърлени от обществото, несправедливо наклеветени пред короната, окичени с позорна слава от отровните клюки на недоброжелателите. Това беше най-досадният тип мъже и с тях Елена най-малко се церемонеше. За четири години, до завръщането на Вангел, тя бе изхвърлила от къщата на дядо си стотина плачущи върби и всичко това можеше да бъде прието откъм комичната му страна, ако сред ухажорите й не бяха княз Йоан Лупус и зет й граф Сергиу.

Дядо й Аурел легна болен с първите есенни дъждове. Гърдите му се раздираха от остра кашлица, храчеше кръв, гореше в силна треска или трепереше облян от гъста, студена пот. Умен мъж, живял дълго, видял какво ли не, князът сам обяви края си.

— Умирам, скъпа — каза една сутрин. — Време ми е. Наближавам осемдесет години.

— Не говори така, дядо, моля ти се — връхлетяна от паника проплака Елена. — На кого ме оставяш? Нямам никой, освен тебе!

Княз Абруд се усмихна тъжно, взе разтрепераната й длан и я докосна с трескавите си устни.

— Взел съм мерки срещу вълците, моето момиче. Наследството ти е законно, парите са във виенската банка „Ерихарт“. Ще намериш всички документи в бюрото ми… Ако нещо непредвидено се случи — князът млъкна и затвори очи.

— Слушам те, дядо. Говори, за бога, страх ме е, като мълчиш.

— Ако ти трябва помощ пиши на княз Константин в Скендера… А сега ме остави. Ще опитам да поспя.

Елена излезе от спалнята, хвърли се по очи на едно от канапетата в салона и горко заплака. Плачеше от мъка, но и от страх. Ако дядо Аурел умреше наистина, тя щеше да остане съвсем сама в този студен, пошъл и враждебен град. Адютантът на брат й я завари обляна в сълзи. Кристиян искаше спешно да говори с нея и я молеше да отиде в бащиния им дом в пет часа, когато камбаните на катедралата забият за вечерна служба.

Пред портата на Миорови беше спряла карета, украсена с гербове. Елена не познаваше молдовската хералдистика, така че не можеше да отгатне кой благородник гостува на брат й, но фактът, че Кристиян не е сам, когато я кани на важен семеен разговор, беше достатъчно подозрителен, за да я накара да се върне. Тогава чу:

— Какво има, сестро? Страх те е да влезеш в бащиния си дом?

Кристиян стоеше на прозореца на бившата й стая и се усмихваше ехидно, всъщност предателски и гузно, по своднически, но това Елена щеше да установи по-късно.

— Чувам, че вашият дядо, князът, се гласи да наруши майората? — започна Йоан Лупус, когато Кристиян излезе под някакъв претекст и ги остави сами.

— Какво значи майорат?

— Начин за наследяване имоти и титли. Законът отдава предпочитание на първородния син.

— Дядо има право да постъпи с имота си както намери за добре.

Йоан поклати глава.

— На пръв поглед, госпожице. Само на пръв поглед. Освен волята на княза съществуват закони, обществено мнение, тронен декрет. Не бива лековерно да се доверявате на съдбата.

— Защо ми говорите така? — раздразнено попита Елена. — Какво ви интересува наследството на дядо ми?

— Интересува ме — княз Лупус се усмихна широко, разкривайки широките си като тесли зъби. — Кристиян е мой приятел и не искам да бъде ощетен, а вие…

— Говорете, княз!

— Вие ми харесвате, госпожице. Не искам да изпаднете в изолация. Нямате представа какво бедствие е презрението на обществото!

— Приемам това презрение, княз — високомерно отговори седемнадесетгодишната възпитаничка на католическия манастир. — Предпочитам самотата, пред изкушението да наруша волята на дядо си.

Йоан започна да нервничи. Силното му, стройно тяло се въртеше суетливо в продъненото плюшено кресло, острите му цигански очи блуждаеха по опушените стени на хола, сякаш търсеха нещо, на което да се задържат.

— Не ме разбирате, Елена — все пак каза той. — Ще бъда откровен. — Лупус скочи и седна до нея. — Това, което ще чуете сега, е тайна. Ще ви се доверя. Вода Рад е на края на живота си, знаете има три дъщери, така че след него короната ще остане вакантна.

— Какво ме засяга това? — тихо попита тя.

— Не ме прекъсвайте, моля! На яшския трон ще седна аз! Това е желанието на високата порта и на Шьонбрун, а тогава брат ви Кристиян ще бъде посветен в рицарския обряд и ще получи титлата воевода.

— Радвам се за него.

— Не бързайте да се радвате — Йоан повиши глас, лицето му от напрегнато, изведнъж стана злобно. — Кристиян ще получи титлата само ако има финансовия ценз, отговарящ на новото му положение. А той ще го има само ако му отстъпите правата си върху Абрудовото наследство.

— Тогава му кажете, че ще умре като прост офицер.

Йоан се разсмя остро, гърлено, после изведнъж стана сериозен и грабна ръката й в силните си, сториха й се железни пръсти.

— Откажете се. Елена. На вас злато не ви трябва.

— Така ли? А защо, ако ви е удобно да попитам?

Тогава Лупус изстреля предварително подготвения си отговор.

— Защото ще бъдете княгиня Лупус, защото ще властвате над Молдова и защото цялото ми имущество ще бъде ваше!

— Пуснете ръката ми, княз!

— Чакам отговора ви. Елена.

— Вие сте луд, Йоан Лупус! Вие, който прелъстихте сестра ми и после я хвърлихте в ръцете на онзи палячо Емилиян Сергиу, вие, който унижихте баща ми така, че противно на вярата си да предизвика смъртта си, вие, който превърнахте нещастния ми брат в сводник на сестрите си, вие искате да стана ваша съпруга… Не, княз, вие не сте луд, вие сте смешен.

Елена изтръгна ръката си, грабна мантото, шапката, с всичка сила удари вратата на тази къща, закле се до гроб да не прекрачи прага й и с разведрена душа изхвръкна на улицата. Още същата вечер получи първото любовно писмо от княз Лупус, а до брака й с Вангел Авалов писмата щяха да станат повече от сто. Не броеше случайните и предизвикателни срещи, в които Йоан й се кълнеше в любов, заплашваше я с убийство, със самоубийство, докато веднъж, спрял потния си жребец под прозореца й, извика. — Говори се, че обичате Вангел Авалов! Наистина ли погубвате живота си заради един заточен негодник?

— Казали са ви истината, княз! — Елена се прибра в стаята си трепереща от вълнение. „Кой е разгадал тайната ми?“ — крещеше панически сърцето й и отговорът дойде от само себе си. Единствено Аурела можеше да се досети кого така упорито чака сестра й.

* * *

Княз Абруд беше трети ден в безсъзнание, когато Аурела прекрачи прага на дома му.

— Как е старецът? — попита сухо тя.

— Умира.

— Цяла година? Това започна да става досадно.

— Защо си тук? — ядно попита Елена.

— Да те видя. Говорят, че си станала ослепителна красавица.

— Видя ме, сега моля те, върви си. Дошла си в неподходящ момент. Дядо наистина умира.

Аурела пропусна тези думи покрай ушите си.

— Красива си, наистина, но ще бъдеш нещастна… Много нещастна, ако…

— Ако?

— Ако не приемеш ръката на княз Йоан.

Елена не можа да въздържи смеха си.

— Теб щастлива ли те направи, графиньо?

Очите на Аурела блеснаха гневно, но нещо по-силно от чувствата я накара да преглътне, а това можеше да бъде само разумът.

— Ако трябва да бъда откровена, Йоан ме направи окаяна нещастница. Заради един каприз загубих любовта на Вангел, направих за посмешище един мъж, който ме обичаше и когото аз… обичам! Все още! Трябва да призная обаче, че на мен Йоан не е обещавал нищо, а на теб предлага да властваш в Яш в качеството си на негова съпруга… Не ме прекъсвай. Елена! Аз платих всичките си дългове. Да бъдеш съпруга на жиголо като Мико Сергиу е проклятие, божие наказание…

— Защо ми казваш всичко това, Аурела? Какво мога да направя за теб?

— Достатъчно е да не се домогваш до Вангел! — кресна Аурела и веднага побърза да овладее гласа си. — Омъжи се за Йоан. Така брат ни ще миряса, титлата му се привижда насън, а и ти ще имаш всичко, за което жените на Яш мечтаят.

— Няма да се омъжа за Йоан Лупус. Никога! Гнус ме е от него. До края на живота си няма да забравя ризницата под фланелата му. Не мога да бъда съпруга на плъх, Аурела! Аз не!

— Знаех си, че Вангел е на дъното на чашата — извън себе си от нерви отново кресна графиня Сергиу. — Отговори ми честно. Поддържаш ли някакви връзки с него?

— Успокой се, Аурела, от дуела не съм го виждала. Никакви връзки не поддържам. Той едва ли си спомня малкото момиче, което му гостуваше в Скендера…

— Но никога няма да забрави кой издра очите на брат си, обявявайки го публично за подлец!

— Съмнявам се — Елена наведе очи, забравяйки пред кого се намира. — Той е толкова далече и толкова сам…

— Круцификс, Елена, ти си влюбена в него?

— Дори така да е, какво значение има? Той няма представа за чувствата ми, нито иска да има.

Аурела мълча дълго, лицето й беше посърнало, около очите й бяха започнали да се появяват първите бръчки, някога тънкият й чувствен нос, сега се беше изострил още повече и издаваше стаена злоба и вроден талант за омраза.

— Написах му няколко писма. Пълни с разкаяние. Посипах главата си с пепел. Предложих му съюз срещу враговете му тук, в Яш. Говорих му за любовта си… Винаги ще го обичам, по дяволите! Този мръсник не си направи труд да ми отговори. Реших, че писмата не стигат до него. Изпратих моя камериер във Виена да му предаде посланието ми лично. Негово величество княз Авалов заповядал на слугите си да го изхвърлят на улицата…

— Аурела, дядо умира. Трябва да ида при него.

— По дяволите дядо ти, сестро! Аз умирам, а съм само на двадесет и пет години. Обещай ми, че никога… Не, закълни се в паметта на мама, че никога няма да станеш жена на Вангел Авалов! Дори и на колене да те моли!

Елена скочи и удари звънеца.

— Не само че няма да се кълна, Аурела, но ще направя каквото мога да го предпазя от предателства, твоите и на приятелите ти! — прислужникът влезе в салона. — Джорджу, изпратете графинята до входа и никога повече не я пускайте тук!

* * *

Княз Аурел Абруд издъхна на разсъмване. Беше завършил един дълъг живот, пълен и с падения, и с възходи, но изживян и гордо, и достойно. На погребението му се стече цяла Молдова. От Виена пристигнаха съболезнованията на император Леополд, от Париж на краля Слънце, при чийто двор княз Абруд беше дългогодишен посланик. Великият везир Кюпрюлю паша награди посмъртно благородния покойник с най-високото отличие на Отомания златен ятаган с рубини, но Елена се зарадва единствено на княз и княгиня Авалови, които бяха излезли от доброволното си изгнание, за да изпратят до вечното му жилище своя непрежалим приятел. Същата вечер Елена за пръв път влезе в дома им на площад „Галан“. Посмя да има и втори път. Това беше най-тежкият ден от живота й. Изкара го като насън, смазана от страх, изгаряща от срам, но решена да върви до края, какъвто и край да й подготвяше съдбата.

— И излезе годеница на Вангел, нали?

— Да, Зуи, господ възнагради търпението ми.

— И куража ти, скъпа… Беше започнала да ми разказваш за граф Сергиу?

— Не си заслужава да говорим за този червей, Зуи. Горката Аурела. Поиска пари, дадох му. Идва да ми ги връща, после идва за нов заем… Докато отида да му донеса талерите, той се съблича чисто гол… Представяш ли си? Казвам му „Иди ме почакай в спалнята!“ Викнах слугите, конярите и ги накарах да го хвърлят в една варница… Цял Яш разбра подвизите на зет ми… После три месеца лекуваше рани от изгаряния…

Иван и Лазар пътуваха на запад да свикат децата на Константин край смъртния му одър, но князът не бързаше да умира, напротив от ден на ден изглеждаше по-добре. Елена му го каза.

— Разбира се, дъще — весело намигна той. — Няма да умра, преди да видя новия княз Авалов.

— Ако е княгиня, татко? — плахо попита Елена.

— Не, моето момиче, в нашия род се раждат предимно мъже.

Излезе прав. Болките започнаха веднага след вечеря на десети октомври, а малко след полунощ на единадесети Елена роди син. Детето беше едро, румено, чисто, с руса, почти бяла коса и с глас по-мощен от тръбите на Йерихон.

— Красавец! — каза хърватката. — Сега мога да кажа, че Авалови имат бъдеще!

На разсъмване князът влезе в спалнята на Елена, целуна снаха си и застана над леглото на внука си.

— Благодаря ти! — с разтреперан глас каза той. — Избра ли име на този войник?

— Аз, не… но ако Вангел беше тук сигурно би го кръстил Константин… Говорих със Зуи, реших да му дам вашето име.

Князът поклати глава.

— Не, дъще. Ще кръстим новия княз Авалов на чичо му Марс. Ако Марс Авалов не беше спасил баща му от плен, младият Марс нямаше да буди Буджак с рева си. Да си жив и здрав, Марс Авалов, дано господ ти даде характер и сила да приличаш на онзи, чието име ще носиш!

Князът изсипа шепа жълтици в леглото на внука си, целуна горещо майка му и бавно, заслушан в неравномерния пробег на сърцето си, излезе от стаята. Зоя го последва.

— Константине?

— Кажи, Зуи… Имаме прекрасен внук, нали?

— Благодаря ти, скъпи… Сигурна съм, че брат ти се гордее не по-малко от нас!

— Дано, Зуи — Константин се обърна и продължи по коридора. — Зуи?

— Кажи, скъпи.

— Обичах Марс… и теб. Винаги съм те обичал.

— Знам, скъпи. И ние те обичахме.

Константин се усмихна тъжно. Не такова признание беше очаквал да чуе пред прага на геената огнена. На сутринта го намериха мъртъв.