Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата


Глава десета

И вторият атентат срещу Мехмед Османоглу завърши с провал. Аллах пазеше наместника си на окаяната, окървавена земя. Вместо падишаха загинаха барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг и Лазар, първородният син на Иван Влаха. Княз Вангел Авалов и този път отърва кожата, въпреки че Бог му беше свидетел, оцеляването му, и неговото, и на Иван Влаха, беше чиста случайност. Имаха дни за живот, живееха ги. Развратният ангел, принц Хайнц фон Линц, дезертира. Когато Иван се върна в Скендера, с него беше само Зеления ферди.

— Нямам желание да умирам заради безумието на Вълка на луната — беше казал той, когато беше дошъл на площад „Галан“ да прибере багажа си. — Ще гостувам на Йоан, докато фамилната банка не преведе златото ми в Париж. Кралят Слънце няма да ми откаже убежище.

И Йоан, и Мико, и Дан Трифон бяха убеждавали Ферди да не се впуска в такава авантюра, а това значеше, че и тримата знаеха каква е мисията на юг. Вангел изтръпна. Ануар Алан бег беше предупреден за посещението в Измир, гаранция, че от Виена или от Яш изтича информация към Високата порта.

— Какво ще правим, Ферди? — попита Вангел. — Развратният ангел ще се окаже прав. Ложата май наистина ни осъди на смърт.

— Християнският свят е застрашен от изтребление — каза Зеления с апломба на човек, открил нов материк в океана. — Трябва да убием султан Мехмед!

Вангел не повдигна повече този въпрос, но тръгна на юг със свито сърце и душа, пълна с тягостни предчувствия.

* * *

Малкият Марс беше русо, дебело и усмихнато бебе, но огладнееше ли, гласът му се чуваше и на морския бряг, и в дома на братята Власи на северната страна на езерото. Господ пращаше от небитието някакво парче месо с безразборна отделителна система, с претенции на кронпринц, безпомощно като столетник, което ти отнемаше и разума, и емоциите. Застанал над коша на сина си, Вангел почувствува с всичките си сетива, че от днес до края на живота му той ще бъде друг човек и че едва сега, когато върху раменете му се струпа грижата за още едно същество, ще разбере какво значи истински страх. Прегърнал Елена през раменете, търкащ бузата си в косата й, благодарен й наум, той мълчеше, за да не изпусне сълзите си, дишаше дълбоко и често, очаквайки да се разсее буцата, растяща в гърлото му.

— Харесва ли ти? — тихо попита Елена, но вместо него отговори княз Константин:

— Прилича на прадядо си Вангел Пирата!

„Колко е отслабнал горкият! — помисли другият Вангел, князът. — И колко немощен е гласът му. Истински старец!“

— Имаш прекрасен син, Вангел — обади се хърватката. — И прекрасна жена. Истински ангел!

Когато пристигна в Скендера, Зоя беше отишла в Кобадин да лекува отеклите крака на Раиса, майката на Власите. Вангел се изкъпа, закуси и едва тогава влезе при сина си. Зоя все още не се беше върнала.

Държейки Елена в прегръдките си, Вангел се откъсна от кошчето и допря устни до челото на мащехата си.

— Благодаря, Зуи. Ти си истински стълб в тази къща! Какво ли щеше да представлява семейство Авалови без теб?

— Богат, мощен род, командуван от умни и красиви мъже! — Зоя се усмихваше широко. Тя беше абсолютно непригодна да лицемери, очите я издаваха, но понеже беше умна жена и го знаеше, не се мъчеше да крие чувствата си. Обичаше ли някого, всички го разбираха, но когато мразеше, потичаха реки кръв. — Добре дошъл, Вангели. Време е да се задържиш в Скендера, моето момче. Елена вехне в твое отсъствие, Марс има нужда от баща, а и ние с княза вече не можем да управляваме фамилните дела. Стари сме вече.

„Трудна тема отваряш, Зуи, по дяволите.“ — Вангел знаеше, че такъв разговор предстои, но очакваше, че Елена ще го започне.

Жена му изчака нощта. Константин легна веднага след вечеря, но Зоя ги задържа повече от час.

— Не мисли, че правя паника за нищо. Баща ти умира наистина!

Вангел не й противоречи, въпреки че според него преувеличаваше опасността.

— Ти се грижиш за него, Зуи, най-добре знаеш. Остарял е, грохнал е, веднага забелязах колко трудно се движи, но чак смърт… Не смяташ ли, че е рано?

— Константин умира и ти трябва да бъдеш този, който ще склопи очите му.

— Кога очакваш края?

— Всеки ден. Доскоро го поддържаше очакването на наследника. Видя го, хареса го, успокои се… После започна да чака теб… Сега силите ще го напуснат. В неговото състояние човек не може да поддържа непрекъсната мобилизация.

Вангел мислено й даде право, но избягна прекия отговор, въпреки че притихналата Елена гореше от нетърпение да чуе: „Оставам в Скендера.“ Не посмя да каже: „Заминавам!“ още дълго, до малките часове на новия ден.

— Видях София — Вангел умишлено смени темата и видя тревога и разочарование в очите на жена си. — Присъствувах на рождения й ден. Станала е истинска владетелка, Зуи. Отказа да язди до Буджак. Било унизително за властвуваща княгиня!

— Не знам, Вангел — лицето на Зоя беше мрачно, посърнало, но не тревога или страх, по-скоро неприязън се четеше в очите й. — Това глезено момиченце може да струпа големи нещастия върху рода ни… Тя знае… От устата ми го е чувала. Преживяла съм достатъчно ужаси на този свят… Стига ужаси, господи, но ако се наложи, ще я смачкам като бълха!… И нея, и оня подлец с паунови пера Йоан Лупус.

На разсъмване Елена попита:

— Заминаваш ли, Вангел?

— Заминавам, скъпа. Чакам двама приятели от лицея и тръгвам на юг. За последен път, честна дума.

— Опасно ли е… Има ли опасност да не се върнеш?

— Път, Елена. Всичко се случва на божия свят. Ще се пазя колкото мога, останалото зависи от провидението.

Любиха се дълго, нежно, „с благодарност“ — мислеше Вангел Авалов, докато се отпускаше в съня.

След обяд баща му го повика в кабинета си.

— Седни, Вангели — покани го князът. — Имаме сериозен разговор. Последният, сине. Господ ме вика при себе си.

— Не говори така. Изглеждаш добре… Е, всички сме смъртни, един подир друг.

Княз Константин го прекъсна:

— Не за смъртта те викнах да говорим. Тя е част от живота, човек трябва да свикне с нея. Чувам, че се готвиш да пътуваш из Отомания. — Вангел кимна. — Мога ли да знам какво те води в Империята? Едва се изтръгнахме от лапите й. Да бъде свята паметта на Марс и благодарение на конете, които наследихме от дядо ти!

Вангел разбра с кожата си, че трябва да отговори. Ако беше права Зуи и ако наистина баща му си отиваше, щеше да бъде и подло, и нехристиянско да лъже един пътник за небитието, който на всичко отгоре беше и родният му баща.

— Заминавам, княз. С опасна мисия, но свещена. Навремето султанът принудително ме запря в еничарска джамаат. Две години по негова заповед ме учеха да бъда убиец. Отивам да приложа всичко, усвоено в Одринското кале, за да взема главата на сина му Мехмед Султан.

Баща му наведе глава и мълча дълго.

— Кръстоносен поход за обезглавяване на Империята? — тихо, като на себе си промълви той. — Кой те праща на него, сине, император Леополд или виенските масони?

Вангел не скри изненадата си:

— Откъде знаеш за съществуването на тайното братство, татко?

Князът се усмихна.

— Някога заедно с ордена „Сент Джеймс“ дядо ти е получил от лондонските найти златна мистрия и престилка. Държа ги при семейните съкровища… Няма доказателства, че Белия дявол е бил масон, но ако на мен някой някога ми беше предложил да постъпя в братството, щях да откажа.

— Защо? Имаш ли отговор?

— По няколко причини. Всеки сам гради финансовата си мощ. Общото имане носи или кръв, или разхайтване. Евреите не оставят евреин в беда, но не му дават ключа от касата си. В тайна, на тъмно действат крадци, разбойници, морски пирати, но не и християнски рицари, тръгнали да бранят кръста от ислямските пълчища. И най-накрая, сине, пролятата кръв поражда низ от убийства, омразата ражда омраза, отмъщението — отмъщение.

— Високата порта се готви за решителна битка, татко. Видях го с очите си. От цяла Анадола се стичат конни спахии, мобилизирани са санджаците от Кайро до Персия, от Средиземно до Червено море. Войната ще бъде по-жестока от предходните, а падналите ще изчезнат завинаги от лицето на земята. Ако Султан Мехмед оживее до пролетта, виенската катедрала „Свети Стефан“ ще бъде превърната в джамия, като византийския храм „Света София“ в Константинопол.

— Инстанбул, сине. Константинопол не съществува и никога няма да възкръсне. Виена трябва да се научи да живее редом с Отомания, а не да изпраща ловци на султански глави.

— Грешиш, княз. Изхождаш от собствения си морал, от морала на десетте божи заповеди, но срещу тях е изправен друг морал, този на дивите зверове в гората. Мохамеданите крещяха „джихат“ и „морабе“ — срещу такива призиви не можеш да противопоставиш християнското смирение и прословутото човеколюбив, защото всички говорим, без да схващаме точното съдържание на това понятие.

Княз Константин изглеждаше все по-стар и все по-уморен.

— Ти имаш син, Вангели. Малкият има нужда от жив баща.

— Аз — от жив син, татко. От живата и щастлива Елена, от теб, от Зуи. Именно защото мисля за вас, отивам за главата на падишаха!

Първородният син на Белия дявол отново наведе глава и потъна в себе си. Вангел остана с впечатление, че търси най-убедителния отговор, всъщност старият княз събираше сили.

— Бог да те пази — тихо промълви той. — Да осветлява пътя ти на юг, да не ти реже пътищата обратно. — Константин прекръсти сина си и се изправи. — Предавам ти търговските тефтери и ключовете от сейфовете. Ако нещо не е ясно, Зоя ще ти е неоценим съветник. Всъщност отдавна тя върти фамилните дела, дори собствена войска поддържа. Константин се усмихна тъжно. — Но крие от мен, за да не ме тревожи.

* * *

Петстотинхилядната войска на султан Мехмед беше зазимила в Одрин, на брега на река Иструм. Градът беше на три дни конски пробег и от Понт, и от Маршара, климатът на Леванта го правеше горещ и прашен летем, но с мека, влажна зима. Дори и някога, много рядко, да завалеше сняг, слънцето веднага го превръщаше в мръсна, лепкава киша. И най-старите жители на Едрине, или Одрин, както го наричаха българите — християни, които бяха четири пети от коренното население (останалите бяха черкези, кърджалии, цигани и турци селджуци, настанили се по бреговете на Леванта много преди нашествието на Мехмед II Завоевателя), не помнеха някога Иструм да е замръзвал или полетата да са задържали снежните си килими повече от едно денонощие.

Според агентите на император Леополд падишахът щеше да прехвърли Балкана в първите дни на май, когато проходите през планината подсъхнат от пролетното топене, но дотогава обозът трябваше да бъде предвижен нагоре по течението на Иструм през Ески Зара до Казанлък, града, от който щеше да започне прехвърлянето на планината, предвождано от самия Мехмед IV.

Вангел никога нямаше да забрави с какъв залп кюрдската гвардия на Ануар Алан Бег паша посрещна Сотир Одринецът и никога нямаше да предприеме нападение върху падишаха, когато аскерът е зад гърба му. Да проникне в Долма бахче беше невъзможно, наивно би било да крои подобни планове, значи оставаше да заложи мускета си или из тесните истанбулски сокаци, или по пътя за Одрин, който се виеше сред върбалаците по левия бряг на Иструм. Скитайки из бившата перла на византийската корона, Вангел все по-мрачно установяваше, че атентатът в града е равен на самоубийство, освен ако падишахът не напусне двореца си през нощта, но възможните пътища бяха три, крепостните врати също, а имаше вероятност, макар и малка, да предприеме зимно пътуване по море. Това означаваше да се качи на Фелука „Оскон“ в Златния рог, да прекоси проливите до Агаполис, митическия град на Афродита, до ден-днешен гръцко, рибарско пристанище и оттам, заобикаляйки Странджа от юг, за един ден и една нощ да влезе в Одрин. Царските пътища бяха четири и атентаторите четирима, крайно недостатъчни за сериозно замислено и прецизно изпипано покушение.

Вангел можеше да заложи пусията си на един от трите сухоземни варианта, а ако падишахът избере друг, да го преследва в Одрин, в Ески Зара, та дори в Казанлък, в самото сърце на България, но първо трябваше да изчака сведенията, които Иван и Лазар събираха из кафенетата. Синовете на Влаха, пътували години наред с баща си и из вътрешността на Империята, и по пристанищата й, говореха турски като дунавските бейове, но в столицата се бяха стекли аскери и търговци от четирите краища на Империята и никой не обръщаше внимание на диалектите. Минаваха дни, седмици, а братята не можеха да кажат нищо сигурно.

— Всички говорят за война, княз — оправдаваше се Лазар. — Морабе и джихат не излизат от устата им. Няма съмнение, че падишахът лично ще води аскера, но откъде ще мине, никой не знае… освен великия везир Ахмед Кюпрюлю паша и едва ли ще стане ясно до деня на потеглянето му.

— Нищо, Лазаре — криейки и безпокойството, и разочарованието си казваше Вангел. — Продължавайте да слухтите и в последния момент да разберем откъде ще мине, пак ще му пръснем главата.

Вангел се връщаше във венецианския хан „Зарарър — Кярдър“ (загубата е печалба), където Зеления играеше от сутрин до среднощ зарове с моряци, пирати и всякаква левантинска измет, която се тъпчеше в този космополитен с химеричната надежда за лесно забогатяване.

— Нещо ново? — озверен от комара, питаше Ферди.

— Не.

— Ще се пропия в тази гадна кръчма! Трябва да действаме — казваше Ферди или Фернандо, както се наричаше сега, имитиращ венециански благородник, но гласът му беше лишен от всякакъв ентусиазъм. Глуповат и наивен, докато беше във Виена, а и после из Молдова, той смяташе атентата за възможно, дори лесно изпълнимо дело, но тук, в Истанбул, предприятието му се видя абсурдно и бързо загуби всякакъв интерес към свещената си мисия.

Вангел отново нахлупваше кадифената, широкопола барета, увиваше се в пелерината и тръгваше да броди из града. Единият път тръгваше от Долма Бахче, вървеше по стръмен калдъръм през Пера, заобикаляше бившия храм „Света София“, минаваше през еврейската махала и излизаше на североизточната порта. От двореца до еврейския квартал улиците бяха широки, погледът ги обхващаше от край до край и нямаше удобно място за пусия, но сред тесните оградени с кирпичени огради улици за един хладнокръвен стрелец не беше кой знае какъв проблем да пробие главата на Негово Ислямско височество и прескачайки от двор в двор, да се добере до коня си в южните покрайнини на квартала. Това беше най-късият и най-вероятният път. Вангел избра мястото на засадата в един сокак на върха на хълма, който завиваше под ъгъл, обратно на посоката, в която щеше да отстъпва убиецът, огледа го от всички страни и отново се върна пред двореца.

Средният път прекосяваше площад „Таксим“, завиваше покрай Илдъза, министерството на външните работи и седалище на Великия везир, обръщаше на север и през безкрайната чаршия за плодове, зеленчуци и добитък навлизаше в най-бедните квартали на Истанбул. Къщите бяха или кални землянки, или дъсчени постройки, сковани надве-натри, деца, кучета и котки се валяха из калните, пълни с помийни ями сокаци. Беше малко невероятно падишахът да избере този път и северната порта, но Вангел намери една бара с дъгообразен, каменен византийски мост, под който можеше да влезе ездач на кон, да стреля, когато се зададе свитата и преди да го е забелязала охраната да драсне в кариер на запад, по руслото.

Третият път беше най-малко вероятен. Виеше се по брега към Румели Хисар, после свиваше на изток, заобикаляше конните джамаати и отново на запад покрай софтското училище до джамията „Султан Селим“, откъдето кривеше малко на север и през поселищата на цигани-катунари излизаше на портата „Силиври“, до която беше долепен еничарският корпус с безбройните си джамаати. Този път беше най-дълъг, наричаше се „Аскерли“, беше пълен с казарми, а затова и най-опасен, но разчитайки на превъзходството на персиана пред ниските, трътлести атове, Вангел избра пусия зад оградата на кавалерията и грохнал от хълмистите, калдъръмени сокаци, се върна в хана. Зеления продължаваше да губи с лека ръка златните талери на баща си, погледът му беше замъглен от кехлибареното критско вино, мозъкът му бавен и тромав в нормално състояние, в пияно се превръщаше в пихтия, в резлива арнаутска боза, но езикът му се удължаваше, словоохотливостта растеше с всяка чаша и ставаше опасен и предателски. За разлика от Бесния Лео, Ферди пиеше рядко. Ставаше безпомощен и се поддаваше на дресура.

Вангел го качи насила в стаята му, просна го с дрехите на дъсчения нар, изчака го да потъне в мъртъв сън и тръгна да търси Власите. Намери ги там, където ги прати да слухтят в кафенето на Агопзаде ага на площад „Таксим“. Когато го видяха, братята се вдигнаха от дивана, където агите седяха по турски и пиеха наргилетата си, влязоха в европейската соба, мебелирана с ниски маси и трикраки грузински столчета, поклониха се с тристепенния азиатски метан и поискаха да седнат. Вангел небрежно, съзнателно пренебрежително им посочи празните столове, изчака голобрадия син на Агоп да му сервира кафето и ги изгледа въпросително.

— Нищо, княз — започна Иван. — Никой нищо не знае, а всички се изпотрепват да дрънкат празни приказки. В цял Истанбул няма да намерите нито един турчин, който ще признае, че не е осведомен за плановете на Падишаха. Ако ги слуша човек, ще остане с впечатлението, че до един си пият кафето в Долма Бахче.

— И все пак ще трябва да излезе от двореца… нали? — заядливо и уморено промълви той. — Избрал съм пусия за трите северни врати. Утре сутрин ще ви заведа да ги запомните. Продължавате да дебнете около „Таксим“. Тръгне ли Мехмед, един от вас тича в „Зарарър — Кярдър“, другият отива на пусията и чака там. Това е. Друго не ми идва на ум. Ние ще стигнем до засадата по-бързо от тежката салтанатлия свита на султана.

Вангел остави на масата монета от пет гроша, нахлупи барета и излезе от кафенето. Свечеряваше, от Мармара духаше топъл сахарски вятър, всеки момент мюезинът щеше да излезе на балкона на минарето на „Света София“, превърната в главната джамия на Отомания, а в часа на вечерната молитва християнските гости на града избягваха да се скитат из пустите сокаци. Вангел слезе на брега, свали баретата и подложи лицето си на вятъра. Имаше нужда да се проветри и от тревожните спомени, и от лоши предчувствия, а и от мъката по домашните, която все по-непоносимо го душеше за гърлото.

* * *

Княз Вангел Авалов, барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг и двамата Власи тръгнаха от Скендера на шести декември, на осми се изви снежна буря, „каламита“, както я наричаха местните, седемдесет часа ви в комините като побесняло куче, навя преспи до покривите, но когато отмина на юг, започна студена, слънчева зима. Ледът по реката беше по-здрав от кремък, снегът хрупкав, добър за пъртини, вятърът стихна във върховете на боровете, дивечът излезе от дупките си и Зоя обсади „вълча обсада“. Прибраха добитъка, залостиха вратите и пуснаха вълкодава да скита на воля.

На петнадесети декември на разсъмване хърватката внесе закуската на княз Константин, с възрастта мъжът й спеше все по-малко и ядеше все повече, лакомо, ненаситно, като че ли от количествата храна зависеше животът му. Намери го мъртъв. Константин беше починал в съня си, очите му бяха затворени, изразът на лицето отпуснат и спокоен. „Блажена смърт!“ — помисли за миг Зоя, преди да скръсти ръцете му на гърдите, да пъхне между студените му пръсти запалена свещ и да предупреди къщата, че господарят пътува към своя бог. Около гроба се събраха четири жени Раиса и дъщеря й Алика, младата княгиня Елена и Зоя, разбира се, и слугите, ядоха жито, изслушаха заупокоя на татарбунарския поп Григорий, прекъсван от откъслечен вълчи вой, и побързаха да се подслонят в Скендера. Константин напълни шестия Авалов гроб там под плачущата върба, до стълбите към езерния кей. Легна до баща си Вангел Авалов, наричан Белия дявол, до майка си София албанката, до бившата си съпруга Алика Вердяно, която му беше причинила само мъки и унижения, до брат си Филип, с когото го свързваше дълбока и трайна омраза, до брат си Марс, копелето на Белия дявол и Мана слугинята, единствената любов на живота й, към когото изпитваше топли братски чувства. Там беше неговото място, там легна за вечния си сън, но с отсъствието му Скендера опустя, неволно, от само себе си се превърна в разграден двор без стопанин и когато малко след новогодишната нощ пред прага им спря каретата на княз Йоан Лупус, Зоя хърватката не посмя да пропъди неканените гости и заповяда да разлостят портите.

* * *

На седми януари, на връх Васильовден, веднага след вечерната молитва султанът напусна Долма Бахче. Беше избрал североизточната врата, но това стана известно по-късно. Към обяд еничарите започнаха да се стичат на площада пред двореца. Бяха обути в ботуши, вместо в островърхите обувки от телешки бокс, гаранция, че тръгват на поход. Лазар дойде в „Зарарър — Кярдър“, когато Вангел и Зеления дояждаха лютия си пилаф с пушени агнешки ребра и се готвеха да започнат плуващия в захарен сироп кадаиф. По очите на Ферди разбра, че нещо се е случило — зениците му се разшириха като на котките, брадата му потрепери нервно, ръката му изпусна вилицата. Когато Вангел се обърна, Лазар Влаха вече крачеше към масата им.

— Започна се, княз! Елитните части се стичат на Долма Бахче мегдан. Засега само ичоглани пешаци, но Иван обиколи всички джамаати. Спахиите тимарят конете, лъскат сбруята и скоро ще излязат от казармите. Тази вечер, най-късно през нощта, Падишаха ще напусне двореца, но едва ли преди пет часа по турско време.

— Какво ще стане в пет часа? — с разтреперан глас попита Ферди.

Лазар го погледна с ъгъла на очите си и продължи да говори на Вангел.

— Главният мюезин е пристигнал от Бурса. Площадът е пълен със софти-войни от „мюсюлманските братя“. Свитата няма да тръгне преди вечерната молитва.

Вангел остави храната, стомахът му се сви нервно, не само че не можеше да хапне нищо повече, но дай боже, да минеше без повръщане.

— Къде е Иван? — попита той, колкото да чуе гласа си.

— Препусна за Румели Хисар — беше отговорът.

В Румели Хисар чакаха братята Христос и Ставрос Курос. Иван беше тръгнал да предупреди Одисей от Хиос, че е време да акостира скифа си на стапела на Пера.

— Добре, Лазаре. Връщай се на Долма бахча мегдан. Ние с барона ще платим хана, ще оседлаем и ще се спуснем към пристанището. Когато свитата тръгне, прати Иван да каже кой път да хванем, а ти бягай на пусията. Ще се срещнем там.

Лазар кимна и излезе. Останаха сами, мълчаха. Зеления дояде пилафа, кадаифа, погледна въпросително:

— Няма ли да ядеш пудинга?

— Не.

— Тогава аз ще го изям.

Устата му беше пълна, по брадата му течеше сироп, но не от лакомия се тъпчеше Зеления, от какво — Вангел беше започнал да се досеща. Ферди хвърли лъжицата и с мазните си ръце го грабна за сюртука.

— Не мога, княз. Страх ме е! Хайнц е прав. Ние не изпълняваме смъртна присъда, а подлагаме глави на дръвника. Защо ме осъжда Вълкът на луната? За какво престъпление трябва да загина на тридесет и една години?

— Овладей се, Ферди — започна Вангел, но барон фон Грюненберг го прекъсна грубо.

— Ти се овладей, глупак с глупак. Знаеш ли какво те чака? Първо ще ти одерат кожата, после ще те наложат с морска сол, а едва след това, ако си жив, ще те положат на дръвника. Ако пукнеш предварително, от сърце ти го желая, ще те обесят мъртъв на Таксим мегдан като нагледно доказателство, че мощта на Отомания превъзхожда нашата.

Ферди блъсна стола, скочи, хвърли златна лира на масата и едва сега посмя да погледне Вангел. По лицето му шуртяха сълзи, раменете му се тресяха от вътрешни спазми, посърналите му очи бяха виновни и нещастни.

— Сбогом, Вангел. Не знам къде отивам. Ще бягам далече от Отомания. Ако оцелееш в този безсмислен ад, ще благодаря на бога за избавлението на моя брат, княз Вангел Авалов!

Обърна се и с тежка, тромава крачка излезе от хана. Вангел застана на чардака на „Зарарър — Кярдър“ и изчака заминаването му. Баронът изведе коня си от обора и, водейки го за поводите, тръгна надолу по Бешикташ към лозята.

Княз Авалов оцеля и във втория атентат срещу Султан Мехмед, но барон Фердинад-Ото фон Грюненберг беше посечен пред синагогата на истанбулския еврейски квартал. Когато удари пет часа по турско време. Вангел оседла Юрикан, върза го пред хана, седна на дървените стълби и закача известие от Власите. Падишахът не му позволи нито да скучае, нито да къса нервите си в догадки. Богомолците все още се връщаха от бешикташката джамия, когато Иван се появи, яхнал персиана си. Свитата беше тръгнала към Пера на път за североизточната врата. Завариха Лазар на засадата. Долу, откъм богатите махали, ехтяха тупани, провлачено виеха зурли, но тук, в квартала на потомците на Давид, цареше пустош и мъртва тишина. Преживели десетки погроми в кървавата империя на Османовци, евреите бяха напуснали къщите си, докато Падишахът и войските му отминат, а това означаваше, че единствено те са се добрали до достоверна информация за пътя на Мехмед султан. Прав беше Вълкът на луната. Това дяволско семе проникваше навсякъде, владееше господарите си, златото им, живота им и ако овреме не бъде изтръгнато от корен един ден и християни, и ислями ще положат кръгли бонета, ще пуснат проскубани бради до кръста и ще започнат да се кланят на Йехова.

Заредиха мускетите, залегнаха на кирпичените огради и зачакаха шествието, а то приближаваше. Отчетливо се чуваше конско цвилене, примесено с протяжни походни маршове и ритмичния грохот на тъпаните. Настъпиха най-дългите минути в живота му. За хиляден път се питаше предвидил ли е всичко, какви изненади може да очаква, ще завари ли конете там, където ги оставиха, ще удържи ли на думата си Одисей от Хиос или сега, след като златото е в ръцете му, ще опъне ветрилата към Малазия. Тук, на тази пусия, в средището на Христовите убийци, княз Вангел Авалов щеше да застреля султан Мехмед IV Османоглу по заповед на масонската ложа „Олтарът на целомъдрената вълчица“, но в пълно съгласие и със съвестта си, и с убежденията си. Веднъж обезглавена, Отомания щеше да спре джихата до коронясването на следващия падишах на Аллаха, а той можеше да се окаже миролюбив, рахатлия владетел, предпочитащ удоволствията на харема си пред несгодите на войната… Шествието се зададе. На бял, чистокръвен арабски жребец облечен в сребро и злато, с висока зелена чалма, отрупана със скъпоценни камъни, следван от кървавото знаме с полумесеца Мехмед предвождаше свитата си. Вангел дори не погледна ескорта. Когато улицата се изпълни с войска и отстъплението на падишаха вече беше невъзможно, от север в пълен кариер се зададе Зеления Ферди. В дясната му ръка блестеше драгунската сабя, с лявата стискаше двойния гаг на поводите и дългия си антверпенски пищов. Зурлите млъкнаха, пред султана изскочиха няколко конни спахии, посрещнаха озверелия барон, един от тях отсече дясната му китка, друг заби ятагана си между очите на коня, трети, мустакатият черкез с бял астраганен калпак, замахна с дамаскинята си и главата на Ферди се изтърколи по наклонения каменен паваж в копитата на арабския жребец. С Ферди беше свършено. Вангел вдигна мускета, прицели се и натисна спусъка, лавнаха още два изстрела. Преди да скочи от оградата, князът видя смъртта на султана. Единият изстрел разкъса врата му и главата му се килна назад, другите два изкараха кървави гейзери от гърдите му и го смъкнаха от седлото.

По-нататък всичко мина като насън. Хвърли мускета и побягна. Летеше през дворове, прескачаше огради, дрехата му оставаше по дъсчените и железни зъби на зидовете, кръв шуртеше от дланите му, от коленете… Вангел пръв се добра до конете, но и Власите тичаха след него. Метнаха се в седлата си и се сурнаха надолу към пристанището. Трябваше да опънат ветрилата и да отплуват в Мармора преди щурците да са излезли от вцепенението си. Легнал над ушите на Юрикан, Вангел се молеше на бога пиратът от Хиос да удържи на думата си, тогава и християнският свят щеше да си отдъхне, а и неговият род там, зад Дунава във васалния Буджак.

Одисей от Хиос ги чакаше на стапела, качиха конете на палубата, уловиха вятъра и скифът, тромав като патица, се отдели от каменния пристан. Бяха спасени, вече нищо не ги заплашваше, Отомания беше обезглавена, така че ликуваща Виена едва ли щеше да му поиска сметка за смъртта на незначителния алпийски барон.

— Княз, обади се Лазар. — Пожар! Гори еврейската махала.

Кладата започна като отражение на залязващото слънце, но бързо се разшири на север и юг, вятърът я раздуха и когато нощта падна, в Леванта след залез-слънце настъпваше пълен мрак, осветяваше спокойната Мармора до разсъмване. Синовете на Давид платиха с имота си, а от следващата сутрин и с кръвта си, едно неуспешно покушение. Вместо султана загина неговият двойник Месру бег от Хомс. Мехмед пътуваше през Босфора с флагмана на Осман и нямаше хал хабер какъв огън сипе Аллах върху главите на чифутите. Когато слезе на пристана в Аглополис, получи по куриер хабер от Великия везир. Ахмед паша му предаваше подробности за пусията на виенските масони, съюзени с антихристите от Палестина.

Куриерът на Илдъза стигна в Галиполи преди скифа на Одисей от Хиос. Когато слязоха на брега, цялото пристанище лежеше по очи с глави на изток в гореща благодарност към Аллаха, всевиждащия и всемогъщ, предал курбан на неверниците генерал Месру, да бъде свято името на този славен мъченик за правата вяра, но запазил техния млад султан, Падишах на Аллаха Мехмед Османоглу, за кървава мъст над гяурите и за вечна прослава на Велика Отомания.

Одисей от Хиос не смееше да мине през Дарданелите с пътници без тескерета, така че Галиполи беше градът, в който трябваше да се разделят. Когато разбра, че Мехмед и този път е отървал кожата, старият пират каза:

— Ако заповядаш ще остана, княз. Щом рязаното куче е живо, ние с теб не сме си свършили работата.

Мълча дълго, съкрушен от тържеството на Галиполи, замислен за безсмислената жертва на Зеления Ферди. Ако баронът беше жив, Вангел щеше да се откаже, но смъртта му го задължаваше да доведе докрай кървавото си начинание.

— Обръщаме галса, бай Христос — дрезгаво промълви той. — Ще ни свалиш в Агаполис, на Понт Евксински. Там ще му мислим — Вангел погледна братята Власи, после срещна очите им. Лазаровите нямаше да види до края на броените му дни.

* * *

Йоан Лупус се настани с хората си в дома на Власите на северния бряг на Скендеровото езеро, но София заяви на майка си, че ще остане до четиридесетте дни от смъртта на княз Константин.

— Не можеш да ми го откажеш! — дръзко заяви коронованата княгиня. — Мъжът ти ме отгледа, брат е на баща ми, а следователно мой чичо. Дължа му и възпитанието си, и титлата, без която днес нямаше да бъда съпруга на владетеля!

— Ти предаде рода си, дъще! Нямаш място под неговия покрив.

— Преувеличаваш, ох, как преувеличаваш, само и само да ме оскърбиш. Това ти е целта, нали… Защото станах жена на Йоан.

— Забравяш кой е Йоан Лупус! — кресна Зоя. — Кой извика брат ти на дуел?

— Вангел не е мой брат!

— Все едно какъв е! Авалов е като теб, а мъжът ти вече дванадесета година се опитва да го премахне! Мълчи! Аз говоря, родната ти майка. Не молдовска княгиня, а императрица на Свещената империя да станеш, само от моята уста ще чуваш истината. Кой извика Вангел, княз Вангел Авалов, на дуел със скрита ризница, кой пращаше убийци във Виена, кой инсценира двубоя с Флориан Дорней? Знаеш отговора, нали? Някога не криех нищо от теб! Ти знаеш как оцеля Вангел, сега го знае и смъртния му враг, ти знаеш къде държа въоръжените слуги на Авалови, сега го знае и Йоан, за теб не е тайна, че поддържам флот, не е тайна и за яшските съдии, от мен чу за братството на масоните, а вече получих известие от Вангел, че група молдовски чокои са създали ложа на свободните зидари и са направили постъпки пред канцлера да бъдат утвърдени като независим филиал!

— Това е лъжа! — изкрещя София. — Или ти си го измисляш, или някой се опитва да ме наклевети!

Зоя отпусна ръце. Ако пред нея не седеше дъщерята на Марс, единственият мъж, който беше обичала с цялото си същество, тя знаеше как да постъпи, но споменът я разоръжаваше, макар да съзнаваше, че слабостта й излага на заплаха последните издънки на Авалови.

— Не разбрах какво искаш, София. В тази къща няма място за тебе!

Княгиня Лупус вироглаво тръсна буйната си коса, изправи се и бавно тръгна из салона.

— Това е моят дом, мамо. Тук отраснах. В този хол празнувахме рождените ми дни. В това езеро се научих да греба, в морето — да плувам, ако вляза в конюшнята, жребците ще полудеят от радост, ако насъскат Сур срещу мен, ще легне в краката ми. Там зад къщата са гробовете на моя род, на моя баща. Ти си станала Авалова, княгиньо, аз съм се родила Авалова, а в това има съществена разлика. Чудно, че не я разбираш. И ти, и Елена Миор сте чужда кост в моя род. Вангел, аз, а сега и синът му Марс, ние сме бъдещето на Авалови, смешно е да го оспорваш. На рождения ми ден Йоан и Вангел не си подадоха ръце, но не се хванаха и за сабите, а това е моя заслуга. Ако бях заварила… брат си в Скендера, може би с тази вражда щеше да бъде свършено… Кой знае! Йоан е могъщ, зад него стои Високата порта и ако реши да смаже княз Вангел Авалов — София натърти последните думи и вложи в гласа си цялата ирония, която успя да изстиска от гневната си глава, — никакви виенски масони не са в състояние да го спрат! Запомни добре това. И не се опитвай да ме топиш! Епископът на Яш ще дойде за панихидата. Веднага след церемонията ще си отида сама, дори и да не искаш! — София уверено тръгна към детската си стая, подхвърляйки през рамо. — Повиках Алика! Къщата им е пълна с мъже! — и излезе от хола.

В присъствието на княгиня София Алика ставаше неузнаваема. Нямаше го онова смирено, мило момиче, което Зоя обичаше и отрупваше с подаръци. Уверена в силата и неуязвимостта на приятелката си, дъщерята на Влаха ставаше дръзка и непочтителна дори към майка си, ругаеше слугите, нещо, което хърватката, господарка на огромно имение, никога не беше си позволявала, иронизираше ту тоя, ту оня рицар, капризничеше на масата, позираше като унгарска кокетка на военен бал, но със София беше раболепна, готова беше да й слугува, да задоволява всичките й претенции, да я отрупва с комплименти, само и само да запази могъщото й покровителство на властваща княгиня. Зоя реши да говори с майка й, но после се отказа. Излишно щеше да разтревожи Раиса, тази всеотдайна майка, която страдаше от някаква болест в краката, коленете и глезените й се надуваха, пръстите се изкривяваха и деформираха и всичко това — придружено от непоносими болки. Два пъти в година, пролет и есен, когато се сменяше времето, кризите й бяха такива, че не можеше да мръдне от леглото. Тогава Зоя ходеше всеки ден в Кобадин, размесваше сяра с мед и дълго масажираше болните стави на своята приятелка. Между двете жени се беше появила симпатия от първия миг, а с годините и застаряването нуждата да бъдат заедно се усилваше. Говореха за децата, за грижите в стопанството, разменяха кулинарни умения или просто бъбреха, седнали една срещу друга. Раиса беше доста по-възрастна от нея, може би беше по-стара и от Константин, но беше живяла скромно и затворено и с жажда и любопитство слушаше разказите на Зоя за широкия божи свят. А хърватката имаше какво да й разкаже.

Децата им израснаха заедно. Иван и Лазар, десетина години по-възрастни от Вангел, му служеха като телохранители в най-ранното им детство, но когато князът постъпи в лицея за дълги години, се отчуждиха. Братята Власи укриха труповете на циганите, когато обезумели от вино, влудени от адреналин и убедени в безнаказаността си, Йоан Лупус, Мико Сергиу, Дан Трифон и Вангел изклаха цял катун в тресавищата на Татарбунари, пак те години по-късно убиваха наемните убийци, които Йоан изпращаше във Виена за главата на Вангел, те въртяха контрабандната търговия със зърно, както някога баща им при Белия дявол, те поддържаха ред в имението, командваха калето в Биказ, капитаните на речните и морски кораби. Те бяха дясната и лявата ръка на хърватката след заболяването на княз Константин и дезинтересирането му от фамилните дела, те пазеха Вангел със стотината си въоръжени наемници в Яш и пак те яздеха от двете му страни, когато тръгна на юг, за главата на Мехмед султан. Зоя обичаше искрено тези мълчаливи и верни момчета, а с времето чувствата й се прехвърлиха и върху семействата им. Лазар се ожени за бесарабска българка, добро и кротко момиче, което за четвърти път беше бременно, родените й деца се наричаха Константин, Вангел и Зоя, а княз Константин и хърватката бяха кръстници и на трите. Кръстиха и Ивановите синове Филип и Иван, а жена му Анастасия, бежанка от никополските села, и Наум Белиот въртяха имотите на Авалови и в Буджак, и в столицата. Наум беше в Яш. Не беше го виждала повече от година, Константин настояваше да го приберат в Скендера, но Зоя знаеше, че никой по-добре от Белиот не можеше да опази двореца „Галан“ и го държеше в столицата. Щяха да се срещнат на панихидата на княза… „По дяволите! Колко превратен е светът и какви играчки сме в ръцете на съдбата. А някои наивни души си въобразяват, че владеят живота, като моята самозабравила се дъщеря София и глупавата й приятелка Алика. Глупаво момиче за жалост! И зло! Какъв ангел беше като малка!“

Алика беше три години по-голяма от София. Когато Зоя роди, а след смъртта на Марс стана съпруга на брат му Константин, дъщерята на Влаха беше в най-сладките детски години. Чуруликаше по цял ден, тичаше из Скендера, развяла коса на вятъра, и беше любимка на всички, включително и на старата княгиня София албанката, която не я забрави дори в завещанието си. Алика й помагаше в отглеждането на бебето. Беше готова цял ден да прекара с нея, стига да пеят, да се разказват приказки или да къпят и преповиват малката София.

Припомняйки си онези години, Зоя с нарастващ гняв наблюдаваше замомялата се, кокетна Алика. Разбира се, дъщерята на Раиса и Влаха не си позволяваше нито грубости, нито волности към нея, но беше я чувала да се изказва непочтително за Елена и макар да знаеше, че го прави, за да се хареса на княгиня Лупус, тя нямаше да й го прости, не защото не можеше да го отмине, а защото беше длъжна да поддържа ред в дома си и да припомня субординацията на всички, които зависеха от нея и бяха склонни към самозабравяне.

София второ денонощие не излизаше от стаята си. По няколко пъти на ден между Кобадин и Скендера препускаха куриери, разнасяха писма, спяха в къщата, ползваха конюшнята като своя, превърнаха слугите в свои слуги. Зоя набираше гняв и търпеше. Все още. В къщата на Влаха бяха отседнали Йоан Лупус, Дан Трифон и свитата им, но хърватката беше получила известие от Раиса, че всеки момент ще пристигнат Мико Сергиу и жена му Аурела, а това беше прекалено своеволие на дъщеря й и май беше крайно време да я постави на мястото й.

— Ела, Алика — кротко каза хърватката на третата сутрин. — Седни — и когато момичето се подчини плахо, попита. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Благодаря, госпожо княгиньо — успокоена от любезната покана отговори Алика. — Закусих с нейно височество дъщеря ви.

Зоя пропусна този отговор покрай ушите си.

— Знаеш ли къде се намираш, момиче? — сменяйки тона, остро попита тя.

— В Скендера… у вас… В къщата на князете Авалови…

— Знаеш ли коя е Елена Миор?

— Жената, съпругата… — Алика заекваше. — Съпругата на княз Авалов. Защо ми задавате такива въпроси, госпожо? Сбърках ли нещо?!

Зоя кимна.

— Бъркаш непрекъснато, Алика, но ако те чуя още веднъж да наричаш княгиня Елена Авалова „оная Миор“ или „повлекана“, ще прокълнеш рождената си дата, момиче. А сега кажи на „нейно височество“, че я чакам. Да дойде веднага или ще я изхвърля от къщата си. Така й кажи. Ще я чакам само пет минути!

През нощта беше навалял нов сняг, но сутринта небето се беше разведрило и сега Скендера грееше като чист кристал, залян от хапливите лъчи на януарското слънце. Княгиня Елена беше извела малкия Марс на въздух. Зоя ги виждаше да се отдалечават по пътя към Килия, там, където не биха могли да срещнат нито София, нито Йоан, нито някой от свитата им. Свирепият вълкодав Сур, от времето на Белия дявол всички кучета на Авалови се казваха Сур, вървеше покорно след шейната на Марс или се плетеше из краката на майка му. Деликатност държеше Елена далече от дъщеря й, но това още повече засилваше гнева на хърватката. „Коя е тя, дявол да я вземе, че ще прогонва истинската княгиня Авалова от собствения й дом посред зима, когато горите гъмжат от вълци? Слава богу, че Сур е с нея!“

София се зададе по нощница, наметнала копринен пеньоар с емблемата на Лупусите.

— Викала си ме?

— Да. Седни. Имам разговор с тебе.

— Алика плаче в стаята си. Какво си й наговорила?

— Стаята не е на Алика, а в този дом мога да говоря, каквото смятам за необходимо. На всеки, включително и на тебе, твое величество.

— Не съм никакво „величество“!

— Така се държиш и ставаш смешна, и ти, и онази глупачка, твоята придворна дама.

— Да ме обиждаш ли ме извика — София пусна гневни нотки, но срещна студените очи на майка си и неволно, като в детството си, „прибра рогата“ и добави кротко. — Както виждаш седя цял ден в стаята си. Само и само да не те дразня!

— И ме дразниш два пъти повече. Ти си в къщата на Авалови, София. Княз Авалов е главата на рода, а в негово отсъствие жена му е господарката на Скендера, ясно ли е? Или ще се съобразяваш с това обстоятелство, или още сега ще напуснеш този дом.

— Добре, тя е господарката. И какво от това. Не мога да разбера какво искащ от мен. Нямам ли право на собствена стая в родната си къща?

— Не! — кресна Зоя. — Нямаш права тук! Имаш задължения и вини! Вините си ги знаеш, няма да ги напомням, но задълженията изглежда се налагат! Три пъти на ден трябва да сядаш на масата и то преди законната княгиня Авалова да е излязла от стаята си, както и да ставаш, едва след като тя е привършила храненето!

— Какви ги дрънкаш! — провикна се София — Това няма да го бъде!

— Грешиш, дъще. Ако още днес на обяд не те заваря на масата, Алика също, ще заповядам да ви стегнат багажа!

— Не, мамо, не искай да лицемеря с Елена Миор!

— Княгиня Елена Авалова! — изкрещя Зоя. — Още един път „Миор“ и ще те изхвърля на снега!

София скочи. Ръцете й трепереха от нерви, очите — от гняв.

— Заминавам веднага! За мен Елена ще остане дъщеря на полковник Миор до края на живота ми! Миор, чуваш ли? И тя, и онова противно пискливо бебе… Княз Марс Авалов! — София вложи в гласа си цялата омраза, която майката на това невинно пеленаче събуждаше у нея. — Баща ми сигурно се обръща в гроба си. Твоят истински мъж, княгиньо!

— София!

— Това е всичко! Отивам си. Ще се видим на панихидата! За последен път. Кълна се в Спасителя, очите ми няма да видиш, няма да чуеш гласа ми, на гроба ти няма да стъпя!

София се прибра в стаята си. Един час по-късно се премести В Кобадин. Когато къщата затихна, Зоя излезе, прегази снега и застана на гроба на Марс, копелето на Белия дявол, Марс — воина, княза, единствения мъж от десетките, които я бяха любили и помнеше с вътрешностите си, единствения от четирите й законни съпрузи, когото беше обичала и с тялото си, и със сърцето си. „Прости ми, скъпи — промълви хърватката. — Изгоних нашата дъщеря, единственото, което имаме двамата, ти и аз. Роди се ангел, превърна се във вълчица, Марс. Трябва да я държа далеч от стадото. Оставя ли я в кошарата, ще се накърви, а накърви ли се, ще трябва със собствените си ръце да я удуша, скъпи“!

Зоя грешеше. Не беше достатъчно да държи София далеч от Скендера, за да я предпази от вълчия й нрав…

Панихидата беше обявена в единадесет часа преди обяд, но от ранна сутрин започнаха да се стичат гостите от всички краища на Буджак. От Житомир пристигна престарелият еднорък вуйчо на Константин, брат на албанката София Лазар Шкодер, от Полтава Горам Мехия, син на покойния пират Сокон и французойката Бриджит, някогашна гувернантка на Константин и Филип, от Черкаси на Днепър тримата сина на Стефан Котленецът. Зоя беше поканила свещеника на исмаилската православна църква, но малко преди единадесет от Кобадин пристигна властващата фамилия на Молдова, водейки яшския епископ Прокопий. Край гроба застанаха смъртните врагове на сина на покойния княз и оскверниха траурната церемония. Тук бяха и княз Лупус, и графовете Сегриу и Трифон, и воеводите Мойчан и Бирлад, и кой ли не още. Зоя знаеше, че и Аурела Сергиу, сестрата на Елена, е тук, но за нейна чест остана скрита в каретата си.

Негово блаженство започна заупокойната молитва и хърватката се отвлече в своите мисли. Епизод по епизод животът й протичаше пред очите. От най-ранно детство в родната Сибона до насилствения й брак с Хасан-Али паша, синът на Свинята. Хасан-Али беше мъртъв, Марс беше мъртъв, Константин… Зоя беше вдовица четвърти път, беше живяла четиридесет и шест години на божия свят, от които щастлива беше само една, с бащата на София. Колко отдавна беше това, господи, преди двадесет и две години… Половин човешки живот. С периферното зрение видя, че София казва нещо на княз Лупус, че се отделя от гроба и тръгва към къщата… Какво толкова? Тя самата се нуждаеше от тоалетна. Едва удържаше пулсацията на бъбреците си. Марс? Горкият, оттук виждаше гроба му, единствения, на който имаше сухи, зимни цветя… Константин не я направи щастлива жена, мир на праха му, но сигурна, спокойна и дори благодарна на съдбата си, да, този добър и благороден княз й позволи да бъде дама, майка и най-важното спаси я от вечния страх пред утрешния ден. Зоя му беше благодарна и искрено страдаше за него. Можеше да поживее още някоя и друга година, да се порадва на внука си, да се увери, че Вангел е станал истински глава на фамилията. Лека му пръст, господи, и покой на душата му. Много мъка, предателства, подлости, кръв видя княз Константин през живота си, но остана честен, благ и смирен християнин. Отреди му място в покоите си, отче наш. В райската градина го чака брат му Марс… София се връщаше, Алика подтичваше след нея. Кога беше напуснала гроба дъщерята на Раиса? „Започвам да губя сетива. Повелителю всевишни, скоро и аз ще се отправя на последното пътуване… Смили се над мен, грешната. Накажи ме с мъките на ада, но не ме разделяй от Марс Авалов, Спасителю, в живота бяхме разделени, в смъртта ни събери за бога.“

Гласът на епископа замлъкна. Панихидата беше свършила. Йоан, София и свитата им се качиха по каретите си и заминаха по пътя за Яш, Зоя покани всички останали да хапнат жито за бог да прости скъпия покойник Княз Константин Авалов, първородния син на Белия дявол. Едва бяха влезли в салона, когато Елена се зададе от стаята си с детето в ръце. Ходеше като ударена от шемет, зениците й бяха разширени от ужас, устата й мълвяха, но от гърлото й не излизаше глас.

— Какво има, скъпа — попита хърватката. — Изглеждаш уплашена…

Зоя приближи, погледна детето и разбра истината. Княз Марс Авалов беше мъртъв…

През нощта Елена изчезна. Поиска да подиша студен въздух и излезе през вратата за езерния кей. Когато се забави достатъчно, за да се вкочани, Зоя отиде да я прибере. Нямаше я на кея, но дирите й личаха ясно в спокойната лунна нощ. Хърватката събуди слугите, запалиха факли и тръгнаха по следите… до морския бряг. Там стъпките свършваха и започваха мрачните, ледени бездни на Понт Евксински.