Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата


Глава единадесета

Съдбата беше решила Вангел отново да застане срещу сградата на Одринския еничарски джамаат. Спомените възстановиха подробностите. В източния край имаше три дълги спални за ичогланите, вляво — конюшнята на агите, срещу нея дълъг навес, който служеше за столова, а по средата — двуетажна жълта къща с български чардаци и широко стълбище, което водеше от входа до тавана. Някога там живееха агите, сега сградата беше превърната в резиденция на Падишаха. Джамаатът се беше разраснал. Спалните бяха станали седем, зад тях бяха вдигнати хамбари, оръжейна, ковачница, сарашки дюкян. На север от еничарския корпус беше построена казарма за конницата, на юг — леярна за артилерията на Мехмед. Одрин се беше превърнал във военно селище от първостепенно имперско значение. Край Марица имаше подравнени терени за стрелкови полигон и манеж, в града бяха отнети три къщи за нови конаци на отоманските заптии. Извън стените като гъби след дъжд бяха поникнали походните палатки на половинмилионната войска, в която всеки божи ден се вливаха нови подкрепления. Край десния бряг на Марица селяните от областта водеха стадата си под конвой. Колеха овцете по ислямски, забивайки нож във врата, с глава обърната на изток (християните предпочитаха да прерязват гърлата на добитъка), месото се вареше на бавен огън за султановите арслани, кожата се щавеше, сушеше и се превръщаше в седла и ботуши, вълната се тъпчеше в чували и заминаваше за истанбулските пазари, кокалите се варяха за туткал, кръвта се смесваше с конопен паздер и се продаваше във вид на чоп, идеалната строителна изолация за покриви.

Поразен от огромната военна сила на Отомания, от дисциплината и покорството на аскера й, Вангел видя като на длан окончателната гибел на Свещената империя, на Хабсбургския дом, на разпуснатия и мек християнски свят. Преторианците на Виена пиеха като скотове, преследваха жени, избиваха се на дуели, не се подчиняваха на никаква власт, не признаваха ничий авторитет. Гинеха от срамни болести, продаваха сабите си за злато ту на един, ту на друг владетел, играеха зарове до пълно разоряване, а след това предприемаха разбойнически набези край пътищата, докато някой куражлия търговец не пръснеше отчаяните им, вечно замаяни от винени пари глави. Спахиите, елитната конница на Отомания, а и еничарите, тази всяваща световен ужас пехота, не познаваха вкуса на виното, не играеха комар, не преследваха жени, такива просто нямаше, освен из харемите, а те бяха свещени и неприкосновени крепости, осветени от самия пророк, не се биеха помежду си, военните закони на Отомания осъждаха на незабавно посичане и победителя, и победения, ако Аллах го е запазил жив, не налитаха на кервани, защото Коранът повеляваше: „Който посегне на имота на правоверен, ще загуби дясната си ръка!“, а гяурите сами им носеха на крака, в бивака им, и скота си, и златото. И най-накрая, за да събере войска християнска, Европа трябваше да обезлюди полетата, да остави реколтата в ръцете на жените и старците, а това означаваше глад, мародерство и бунтове. Османецът не познаваше земеделието, все още не беше се превърнал в селянин със собствено стопанство, препитаваше се с война и търговия и когато падишахът го повикваше под знамето с полумесеца, той тръгваше с радост към законната си плячка, оставяше в кирпичения си дом няколко дебели, свадливи жени и безброй смърдящи на овнешка лой и урина деца, досаждащи му до смърт с вечния си вълчи глад.

Да, християнска Европа нямаше шанс срещу това фанатично войнство, принудено от бита си и обстоятелствата да превърне войната в единствен начин за оцеляване. Освен… Освен ако извънредни събития не принудят принцовете и пашите спешно да потеглят за столицата. Тогава войската щеше да се разпадне от само себе си, да го удари на грабеж по целия път до родните санджаци. Местното население, българите от Тракия, щяха да изживеят черни дни, но Свещената империя щеше да бъде спасена за неопределено време.

— Наивно е да се стреля в Мехмед султан, княз — каза Лазар, зашеметен от гледката. Одрин наистина представляваше грандиозно зрелище.

— Остане ли жив, къщата ти ще пламне като факла. И това е бял кахър. Ще построим друга. Жените ви, сестрите ви, дъщерите ви ще изчезнат по харемите, а синовете ви ще станат еничари като ония пешаци долу.

— Не казвам да остане жив — продължи Лазар, безсмислено цукащ жребеца си. — Казвам, че с куршум не можем стигна до него.

— Как тогава? — мрачно попита Вангел. — Може би ще го обесим пред войските в съпровод на зурли и тъпани!

— Има начини — обади се Иван. — Тосканските.

— Отрова?

Иван кимна утвърдително. Вангел се замисли. Истина беше, че Медичите бяха изтровили половин Флоренция, тази мълва пълзеше по цял свят, но те бяха владетели на Тоскана, банкери, войни, разполагаха с хиляди шпиони и наемни убийци и ако не тровеха враговете си на собствената си трапеза, за тях беше детска игра да внедрят някои от своите хора в кухнята на поредната си жертва. Те обаче не разполагаха с възможностите на Медичите, напротив, бяха трима отчаяни мъже срещу петстотин хиляди обрязани фанатици, готови веднага да легнат на дръвника, ако от тяхната смърт зависеше благополучието на висшата власт, осветена и от Аллах, и от Мохамед, неговия пророк на земята, и записана със свещени думи в Корана.

— Ще мислим утре — примирително каза княз Авалов. — Сега искам да се изкъпя и да спя.

— Върви да почиваш, княз! — Лазар беше загубил способността да гледа в очите, а това беше започнало да го безпокои, без все още кой знае колко сериозно да се е замислил над тази мълчалива проява на недоволство… А може би дори неприязън. — Влизам в бивака! Ще опитам да се цаня готвач.

Лазар смушка коня и скоро изчезна в крайбрежната папрат.

— А ние, Иване?

— Ще търсим хан, княз. После ще ида да го намеря… Истинският готвач има нужда от чирак!…

* * *

Княгиня Зоя Авалова хърватката не допусна никой край отворените гробове на Марс и Елена. Сама спусна в гроба телата им, зари дупките и едва тогава викна слугите да ги оформят. Гробовете станаха осем. Когато цъфнеше самотната плачуща върба, едва ли ще смогва да хвърля сянката си върху всичките осем гроба. Седем от тях зейнаха, откакто тя беше приела името Авалова. Когато дойде в Буджак, в земята лежеше единствено Белия дявол, а сега? Объркан, Сур се въртеше около нея, душеше гробовете, риеше ги, лаеше пресипнало. Зоя го повика и се прибра в къщата. Нямаше повече работа на това проклето място, но преди да седне да пише писмо на княз Вангел, трябваше да разбере пълната истина. Хърватката знаеше, че до истината пътят води през насилието, истината не се получаваше даром, тя се изтръгваше с огън и бич в самота, ужас и отчаяние. Някой беше отровил малкия Марс с рицин, а това беше женско убийство. Мъжете пипаха по-грубо и дори да прибягваха до отрова, ползваха такива дози, че трупът крещеше от разстояние. Тялото посиняваше, езикът набъбваше двойно, капилярите в очите се пукаха, ноктите ставаха зелени и не растяха. Малкият княз беше отровен прецизно. Количеството рицин беше пресметнато така, че детето да умре от задушаване и тялото да се запази без предателски симптоми. Зоя знаеше кой е убиецът. По-скоро се досещаше по чия заповед е извършено злодейството, но не изключваше възможността ръката на Алика, разбира се, насочвана от София, да е прекъснала живота на детето. Елена си отиде от тоя свят убедена, че тя е убила сина си. Нежна, чувствителна, но със силен дух и с вродено чувство за отговорност младата княгиня не беше се поколебала да оскърби своя бог, посягайки на живота си, а тази смърт вече тежеше на хърватската й съвест. Зоя не се готвеше да бяга от отговорност, нито да крие вината си, но казвайки на Вангел кой е причинил смъртта на жена му, тя трябваше със сигурност да знае как точно е отровен синът му. Тогава, след този последен и мъчителен разговор с единствения жив Авалов, нейната мисия на божия свят привършваше. Време беше да се възнесе в отвъдното, при Марс, копелето на Белия дявол, но дотогава трябваше да свърши още една работа тук, на земята.

Зоя прати слугите да доведат Алика от Кобадин, но те се върнаха сами. Княгиня София Лупус беше взела дъщерята на Раиса със себе си в Яш.

Хърватката прати куриери до наемниците в Биказ със заповед да я чакат в столицата, изчака три денонощия, нареди да впрегнат каретата и замина.

В Яш не завари никого. Княз Лупус беше оставил шурея си Кристиян Миор за управител на Молдова и беше заминал на бани с жена си и свитата си. Къде точно — никой не знаеше. Едни твърдяха, че са в Карлсбад, други — във Францбад, трети — в Мариансбад. Всички обаче бяха единодушни в едно, князът нямаше да се върне в Яш преди пролетта, а беше едва двадесет и трети януари.

Зоя заповяда на Наум Белиот върне ли се князът, да свика хората от Биказ и да я извести в Буджак, запали свещ на гроба на бай Игнат, умрял с първите декемврийски студове, уви се в кожи, седна в каретата и затвори очи. „Ще почакаш още три месеца, скъпи — мълвеше тя. — Все още имам работа на тази грешна земя. Свърша ли я, тръгвам на път, Марс любими. Готви се за среща!“

* * *

Братята Власи успяха да се внедрят в кухнята на войската, но единствената работа, която им поверяваха, беше да секат одраните овце, без да имат и най-малка представа кое парче месо в кой казан отива. По-вероятно беше падишахът и свитата му да имат специално снабдяване. Въпреки че кухнята им беше в двора на еничарския джамаат под зоркото наблюдение на главния имам на империята Сабахатин Дервиш ходжа.

Вангел се беше настанил в един хан В Харманли на половин ден езда от Одрин срещу течението на Марица. В града-крепост беше опасно за него. Не знаеше турски, беше рус, носеше документи с името на Вангел Авалов, някогашния ичоглан в одринския джамаат, избягал оттам след чакмата, официалната клетва пред Аллах, султана и светото писание за вечно подчинение и вярност до гроб, а такова престъпление се наказваше само чрез публично обесване. Бездействуваше. Спеше, хранеше се с бобени супи, примесени с корени и треви. Стомахът му се раздираше от киселини и газове. Месо нямаше, всички говеда и овце отиваха за аскера, а на местните им беше забранено със закон да отглеждат свини, животни, които ядяха собствените си изпражнения и бяха прокълнати (подобно на гяурите) от самия Мохамед първоучителя. Мъчеше го глад, някакъв упорит сърбеж по кожата, който не минаваше нито от вода, ни от меда, с който го мажеше майката на ханджията, ни от сярната помада, която му препоръча местният знахар, ни от пушека на бавен буков огън, както се лекуваха виенските лицеисти. Дните се нижеха един след друг, но от Власите нямаше никакво известие.

В началото на февруари заваля проливен дъжд и превърна земята в блато. Валя шест дни и проникна навсякъде. Навлажни дрехите, одеялата, дървата за горене, проникна през циглите и наводни всички помещения в хана. Когато времето „обърна“, дъждът спря, но духна севернякът и всичко потъна в кристален звънтящ лед.

Една сутрин откри братята да сърбат вечната бобена супа, единственото меню в цял Харманли. Безсмислено беше да хранят отоманския аскер. Чрез походната кухня беше невъзможно да се доберат до падишаха, излишно си губеха времето.

Вангел оседла Юрикан и заедно се върнаха в Одрин. Изобретателността му беше поставена пред тежко изпитание. Куршумът и отровата бяха негодни средства срещу главата на ислямския свят, какво оставаше тогава? Щом стрелбата беше безсилна, ножът и ятаганът се превръщаха в детски играчки. С какви средства си служеше сатаната, за да накаже нещастните смъртни? Вода? И сам Господ бог не беше в състояние да обърне Иструм, или Марица, както я наричаха българите, срещу падишаха. Огън? През август може би, но през този подгъбен от влага февруари беше смешно да се мисли за опустошителна клада.

От хълм в падина и отново на хълм, един брод през реката, тресавище, върбалаци и пак хълм, падина, брод… Цял ден обикаляха Одрин от разстояние. Ставаха все по-раздразнителни, все по-мрачни. Не само Лазар, но и младият Влах беше престанал да гледа в очите. Разменяха все по-рядко някоя дума и само когато беше абсолютно необходимо. Докато късно след обяд, малко преди залез-слънце, застанаха над оръдейната леярна. Вангел седя като омагьосан над тази съоръжена по германски терк работилница до падането на пълен мрак, смушка жребеца и без да се интересува от Власите, всъщност сигурен, че го следват с щурмов кариер, се прибра в харманлийския хан. Легна гладен с дрехите, зави се с космат, остър губер и веднага заспа. Преди пукването на зората отново беше на гърба на Юрикан, а с първите лъчи вече клечеше на хълма над леярната. До вечерта преброи двадесет и двама работници, един от тях рус, с цяла глава по-висок от останалите, беше нещо като надзирател или поне главният майстор, който контролираше или направляваше работата. Германец? Чех? Австриец? Че русият беше европеец, нямаше съмнение, но важно беше, че нито по него, нито по подчинените му се забелязваха някакви оръжия, а с морския бинокъл на Белия дявол Вангел ги виждаше на една педя от носа си.

Работата кипеше. Едни сееха пясък и го полагаха във формите, други раздухваха огън. Трети топяха желязо и по улей го изливаха в матрицата. Охрана нямаше, постове също… Поне на една левга в диаметър излетите партиди бяха наредени под навеси да не ръждясват на дъжда, гюлетата им бяха наредени в дървени сандъци с обръчи като на винени бъчви. Под друг навес, залепен до артилерийския, бяха наредени на гъсто специална порода товарни коне, с тежки крака, широки гърбове и глави, едри като на биволи. Впрегнати по два като в каруца, тези тромави и бавни животни бяха в състояние да пренесат султановата артилерия през речни бързеи, през планински проходи, през снежни виелици и унищожителната жега на Анадола. Ако е рекъл господ, щяха да изнесат три мортири до оня хълм, който се надвесваше над еничарския джамаат.

Вангел и Власите вързаха конете на триста метра от работилницата и с прибежки и залягания се добраха до навесите. В леярната беше спокойно, никой не беше забелязал, нищо не ги безпокоеше, нито съмнения, нито лоши предчувствия. Князът изтегли сабята си. Власите — ятаганите и тръгнаха на сеч. В първите няколко минути съсякоха десетина леяри, другите драснаха из полето. Подгониха ги, едни избиха с лезвиетата, други с куршуми, но и Лазар загина в тази касапница. Русият европеец го наниза на нажежения шиш, с който проверяваха гъстотата на течното желязо, преди Иван да отсече главата му, грабнал ятагана с две ръце.

— Бог да го прости — задъхан, луд от напрежение, каза Вангел. — Не е време за сълзи, Иване. Доведи конете, Лазаровия заколи, инак потерята ще разполага с персиан. Аз ще впрегна две оръдия. Ще изстреляме две гюлета по падишаха, после ще се върнем да погребем брат ти!

Иван Влаха го изгледа с открита омраза, избърса сълзите си с ръкав и тръгна да изпълни заповедта. Княз Вангел Авалов впрегна два чифта тежковози в мортирите и ги поведе за дизгините. Животните се подчиняваха безропотно и ако не се случеше нещо непредвидено, след около два часа щяха да са се изкачили на позицията. Иван го настигна. Не беше изпълнил заповедта му, водеше и трите персиана.

— Луд ли си? — извика Вангел. — Веднага заколи коня на брат си! Падне ли в турски ръце, нашето предимство ще се стопи мигновено!

— Дяволите да те вземат, княз Авалов — глухо, през слъзни спазми каза младият Влах. — И теб, и цялото ти семейство. Няма да ти слугувам повече! Взимай Юрикан и отивай да стреляш по Господа Бог, по Аллах, ако искаш! Върви на майната си! Отивам да погреба бате. Ще заколя жребеца, но на гроба му. Заради вас Авалови, проклети да сте, нито баща ми, нито брат ми ще легнат в земята причестени и опети като християни!

Иван изви персиана, заби петите си в корема му и водейки Лазаровия за тяга, препусна обратно към леярната. Вангел гледа след него, докато го загуби от поглед, яхна Юрикан и поведе двата впряга към резиденцията на султан Мехмед IV Османоглу.

Когато изкара оръдията на пусията, беше пет часът и мюезинът провлече глас от минарето на джамаатската джамия. Вангел видя султана да излиза от резиденцията си и да влиза в храма, брои до сто, изчака и останалите велможи да се явят на молитвата и откри артилерийската стрелба. Изстреля цял сандък гюллета, унищожи джамията до основи, разкъса на парчета мюезина Сабахатин Дервиш, видя и някои от османските първенци да бягат от руините. От казармата на спахиите излезе потеря, но княз Авалов продължи да стреля. Поддържаше огъня, докато спахиите не стигнаха на един пушечен изстрел от него, тогава скочи на Юрикан и в пълен кариер се понесе на север. Подмина Харманли и продължи по поречието на Марица, потерята беше изостанала, но беше по петите му. Нямаше съмнение, че ще го преследват до пълно издихание, до смъртна умора. Вангел беше преживял една потеря из българските планини и знаеше на какво фанатично, нечовешко упорство са годни разярените джагали. Тогава те преследваха нищо и никакъв беглец от еничарските табии, а днес — убиеца на своя падишах, утвърден от самия Аллах за владетел на всички простосмъртни, и правоверни и гяури, и господари и роби.

Пред него на север и изток до Понт се ширеше равнинна Тракия, на юг и на запад се издигаха снежните, обли била на Родопа. Вангел се колеба няколко минути, после смушка Юрикан, прегази ледената Марица, за кой ли път, по дяволите, и навлезе в планината. Кри се няколко дни в зазимена овчарска колиба, до пролетта каракачаните пасяха стадата си по Беломорието, после слезе в равнината и по десния бряг на Марица се върна в Харманли. Целият хан коментираше новия неуспешен атентат срещу падишаха. Макар ранен в главата и в дясната ръка, султан Мехмед беше успял да се измъкне от руините на джамията, под отломките й бяха намерили смъртта си брат му принц Абдулла, братът на Валиде ханъм принц Исмет Орханзаде паша, главнокомандуващият Ануар-Алан бег, имамът Сабахатин Дервиш, на когото посвети лично гюле и още няколко от потомците на свещените фамилии, придружили Осман Султан във великия му поход от Аман в Арабия до първата му столица Бурса в североизточна Малазия, град-светиня за всеки правоверен мюсюлманин. Мехмед беше останал при войската си, нещо повече, беше назначил великия везир Ахмед Кюпрюлю паша за главнокомандуващ, беше пратил да го извикат от Истанбул и вбесен от третия опит на Виена да отнеме живота му, беше скъсил срока за подготовка на войската. Вместо в началото на май походът на север щеше да започне в края на март, тридесет дни по-рано.

Вангел хапна фасул, спа нервно, на тръни, преди разсъмване яхна Юрикан и потегли на югозапад, към Галиполи, където все още го чакаше Одисей от Хиос.

Връщаше се във Виена за подкрепления. Не беше по силите на сам човек, пък бил той внук на Белия дявол, да се справи с нов атентат срещу султана, но че такъв трябва да се подготви и този път с фатален изход за Отомания, Вангел знаеше със същата увереност, с която би могъл да предскаже падането на Виена при нов провал. Походът на Османовци на север щеше да има две критични точки — превалянето на трудно проходимите балкански проходи и прехвърлянето със салове през Дунава. На една от тези кодови карти трябваше да бъде заложена следващата пусия.

* * *

Вълкът на луната го прие в „Испанската зала“ на пражкия Храд. Леополд се беше върнал във Виена, войските му чакаха на зимен бивак между реките Ихлавка и Сазава. Мобилизацията беше приключила из всички части на империята, освен в Бохемия. Канцлерът беше получил заповед да изкара от горите чехите-дезертьори и в отсъствието на императора изпълняваше длъжността генерал-протектор на северните земи. Вангел очакваше да застане срещу принц Леонхард фон Грас и трудно преглътна шока си, когато откри канцлерските отличия на раменете на барон Хайнрих Шлехта.

— Къде е барон Грюненберг, княз? — попита Шлехта.

— Загина в Истанбул — беше късият, сух отговор. Вангел не знаеше какво е станало с принц фон Грас, но фактът, че друг рицар е заел трона му, означаваше, че отново ще „изтръгват истината“ от него с инструментариума на инквизицията.

— Как? — новият Вълк на луната не бързаше, гласът му беше кротък, но очите — остри и подли. Никаква истина нямаше да задоволи този чех, който всячески се мъчеше да скрие произхода си, въпреки това се чу да отговаря:

— Барон Фердинанд-Ото се опита да дезертира, но съвестта и чувството за чест надделяха… Върна се и се хвърли на таран срещу султана!

— И беше обезглавен?

— Да, Ваше Височество. — Шлехта се показваше информиран, а това разпалваше известна надежда в него. — Бяхме устроили засада в еврейския квартал на Инстанбул. Когато се зададе свитата, баронът полетя в галоп. Гвардията застана между него и султана…

— Между барон Грюненберг и двойника на султана — прекъсвайки го, ехидно го поправи канцлерът.

Вангел си отдъхна. Шпионите на императора бяха направили докладите си преди него и за щастие бяха се придържали към истината.

— Да, Ваше Височество. Когато се добрах до Галиполи, разбрах, че сме застреляли дубльора на Мехмед Султан.

— Видяхте ли с очите си гибелта на барона, брате вълк на малтийския кръст?

Това беше повишение в степените на ложата, извънредно благоволение и гаранция, че братството на „Олтарът на целомъдрената вълчица“ е оценило високо дейността му в Отомания.

— В момент на слабост барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг допусна страхът да завладее сърцето му, но той беше рицар, Ваше Височество…

— Знаем това, княз. Опишете гибелта му.

Вангел пое дълбоко въздух и проговори:

— В дясната си ръка баронът държеше гола сабя, в лявата — поводите и пищов. Летеше в кариер срещу свитата, но охраната препречи пътя му. Тогава един черкез мина зад гърба му и замахна. Главата на Ферди се отдели от тялото и се изтърколи в копитата на белия жребец… на мнимия султан…

В „Испанската зала“ се чу сподавен вик, после викът се превърна във вой и завърши с кратко, накъсано хлипане. Тук, в пражкия Храд на масонския събор, бе поканен и бащата на „Зеления“, старият барон Грюненберг, по-известен с прякора си „Хелветския халиф“.

— Чухте думите на княз Авалов, барон — Вълкът на луната извиси глас. — Вашият син е загинал като достоен войн на Светия кръст. Сведенията на нашите агенти се потвърдиха. Ще направя предложение до негово величество от името на имперската канцелария за посмъртно награждаване с ордена „Света Мария Терезия“. — Шлехта смекчи гласа си, дори очите му загубиха част от остротата си. — Вървете си вкъщи, господин барон, ние, неговите братя, ще се помолим богу за покой на безсмъртната му душа!

Хелветският халиф напусна, залитайки, „Испанската зала“, до Шлехта застана папският нунций кардинал Бенедикт и тихо, старчески запя „Te Deum“, вълците от „Олтарът на целомъдрената вълчица“ подхванаха мелодията и допяха псалма. После настана мълчание.

— Къде ви напусна принц Хайнц фон Линц, брате вълк на малтийския кръст?

— Още в Яш, Ваше Височество. Съобщил на Ферди, че остава в двореца на княз Лупус, докато уреди емиграцията си при двора на крал Луи Бурбон.

Шляхта кимна.

— Да, осведомени сме, княз. Знаем всичко, брате вълк на малтийски кръст! — в гласа на канцлера се чуха нотки на самохвалство и Вангел едва се въздържа да не кресне — „Не от теб, Шляхта, е създадена тази организация.“ — Знаем и за артилерийския огън, който открихте по одринската джамия. Не знаем обаче кой ви помагаше при този атентат?

— Двама братя от Буджак. Дългогодишни слуги на моя род.

— Живи ли са, княз?

— Големият брат загина в Одрин.

— Къде е малкият?

— Заповядах му да ме чака в Молдова! Някой трябваше да извести Авалови, че съм жив!

Канцлерът продължи да кима, после вдигна глава и го погледна изпитателно.

— Високата порта е стигнала до заключението, че Свещената империя е извършила трите покушения срещу султана!

Вангел изтръпна.

— В предателство ли ме подозирате, господин главен майстор Вълк на луната!

— Пази боже не, княз. За везира и помощниците му не е трудно да отгатнат коя велика сила има най-голяма изгода от обезглавяването на Отомания. Дума не става за предателство, брате вълк на малтийски кръст, както не може и да се мисли за отказ. Колкото по-дълго се пресягаме към гърлото на султан Мехмед IV, толкова по-належащо е да впием пръсти в гръкляна му. Надявам се, разбирате фаталната необходимост от тази смърт!

— Опитах три атентата, Ваше Величество. Нима това не е доказателство, че разбирам историческата принуда?

— Разбира се, че е, княз — Шлехта положи лакти на креслото и се надвеси над него. — Къде и как ще проведете четвъртия атентат? Ако се наложи пети, шести… Падишахът трябва да загине, брате вълк на малтийския кръст!

— Как? — неволно произнесе Вангел, но това го принуждаваше да продължи. — Питате как, Ваше Височество? На първо време трябва да предадете на мое разположение всички агенти при армията на султана.

— Очаквах това, княз. Обсъждахме го с братята и решихме да удовлетворим такова желание, ако то се породи. Друго?

— Най-важното е да изберем подходяща засада. Дълго мислих и стигнах до заключението, че султанът ще превали Балканите в прохода между градовете Казанлък и Габрово. Първият капан трябва да се постави там. Ако той се провали, следващият критичен пункт ще бъде преплуването на Дунава. След Габрово Мехмед ще тръгне на североизток, ще прехвърли реката при Галац…

— Извинете, княз — прекъсна го барон Шлехта. — Султанът е тръгнал срещу Виена и е по-разумно да го чакаме при Белград.

Вангел поклати глава. Несъгласието му беше толкова категорично, че Вълкът на луната млъкна, готов да изчака аргументите му.

— Срещу Белград Свещената империя може да разположи войските си и да издави аскера като слепи котета. Не, Ваше Височество, Мехмед ще излезе на суша във васална Молдова, ще попълни в трите дунавски княжества артелната си, ще позволи на коне и хора да починат в Яш, ще свика под знамето с полумесеца кримските татари и всички васални воеводи от Влашко, Трансилвания и Молдова и тогава ще залее Империята. Ако и на Дунава оцелее, шестият атентат трябва да се извърши в двореца на княз Йоан Лупус от хора, овреме внедрени там. Провали ли се и тази пусия, султан Мехмед безпрепятствено ще влезе във Виена.

Настъпи дълго мълчание, отново нарушено от канцлера:

— Ще обмислим подробно доклада ви, брате вълк на малтийския кръст, но сега се налага да мислим за настоящето. Как ще организираме четвъртия атентат и най-важното — кога?

— Падишахът съкрати сроковете. В края на март ще тръгне от Одрин за Казанлък, а това значи, че в средата на април ще щурмува прохода. Атентаторите трябва да бъдат на предела, когато свитата се зададе от Тракия.

* * *

Самият Сатана беше слязъл в Скендера с цялото си рогато войнство. Когато Зуи му каза, че е останал сам на този мръсен свят, кръвта се изтече от главата му и Вангел рухна в безсъзнание. Хърватката го съживи с амоняк и го върна към целия ужас на действителността. Бог го беше проклел да не познае любовта. Първата жена, която обичаше, му изневери с един от най-близките му приятели, после стана съпруга и отново на приятел, на сълицеист, на човек, с когото взаимно бяха пили от кръвта си за побратимяване, втората жена, майката на сина му, падна от ръката на собствената му сестра. Що за проклятие висеше над мъжете от неговия род? Дядо му, Вангел Аваля пиратът, цял живот беше живял със София албанката, умирайки от любов към Бриджит, гувернантката на синовете му, бъдещата госпожа Вода Мехия. Криеха този факт от него, но Вангел го беше научил още в най-ранното си детство, макар че никога не даде да се разбере, че знаеше една от най-ревностно пазените семейни тайни. Баща му Константин беше обичал нежно и всеотдайно майка му Алика Бердяно, но в замяна беше получил само мъка и унижения. Майка му беше избягала с чичо му Филип, беше родила някакъв урод в далечна Венеция, който Филип беше убил, хвърляйки го в един от каналите. И това беше тайна, но не и за него. Вангел знаеше всичко за рода си, абсолютно всичко, включително и това, че не от сърце беше починала Алика, а от отровеното вино на баба му София. Филип беше обичал Зоя и беше загинал, спасявайки я от преследвачите на първия й съпруг Хасан-Али паша, моаджира от Босна. Зоя беше обичала Марс, Марс нея, но и тук съдбата се беше намесила, и тук проклятието над Авалови действуваше. Наум Белиот беше донесъл незаконородения син на Белия дявол мъртъв, преметнат като денк през хълбоците на коня. И не само Авалови, всички свързани с тях бяха прокълнати да не познаят любовта или отпият от тази омайна чаша, да падат мъртви от отровата й. Сокон беше обичал жена си Бриджит цял живот, а тя го бе превърнала в окаян рогоносец. С кого ли не беше спала разпасаната французойка, с чичо му Марс, със слугите, със скфащерите от татарбунарския гарнизон. Лазар Шкодер едноръкият беше поискал да свърже живота си със слугинята на сестра си София, но Мана беше родила Марс от Белия дявол и беше станала съпруга на Стефан Котленецът, преди да отиде с лицемерна смиреност в дома му и преди албанката да я прати в царството на сенките. Телохранителите на баща му и чичовците му Марин Капитан, Миро Челеби и Наум Белиот бяха прокълнати, свързвайки се с Авалови, никога да не създадат свой дом и семейно огнище. Единствено Влаха и синовете му имаха по-радостна съдба, но само на пръв поглед и само за тези, които не познаваха детайлно истинското състояние на нещата. Влаха беше погребан в морето от княз Константин, големият му син Лазар загина пред очите му в леярната на Одрин, и двамата имаха семейства, и двамата загинаха на служба при Авалови…

„Елена, Елена, скъпа моя — мълвеше княз Авалов, паднал на колене пред разпятието. — Трябваше да се досетя, че станеш ли Авалова, ти си осъдена на отчаян живот и мъченическа смърт! И ти, и младенецът Марс, непрежалимият ми малък син, плодът на нашата кратка, но света любов, любов моя! Спи в мир, Елена Авалова. Отмъщението ще бъде страшно! Страшно, диво! Страшно, диво! Диво и кърваво отмъщение ще се изсипе над Молдова, скъпа моя, после — каквото рече Всевишният!“

* * *

— Излез, Иване! — провикна се Вангел. — Трябва да говоря с тебе!

Вратата се отвори със скърцане и Влаха се появи на прага. Беше в ботуши, брич и бяла риза от грубо платно. В пояса му стърчеше кама, в ръката му лъщеше дулото на мускет.

— Нямаш работа в тоя дом, княз Авалов! Нощ е! Какво искаш?

— Тук ли е Алика?

— Спи.

— Събуди я, трябва да говоря с нея!

— Върви си по пътя, княз! Отровата ми прелива, твоя милост. Окото ми няма да мигне, разбираш нали, ако не се махнеш веднага, ще те застрелям като…

Вангел не дочака края на фразата, вдигна пищова, предварително зачекнат в скута му, и пръсна честното, мъжко и отчаяно сърце на младия Влах. Когато трупът се изтъркаля по стълбите, княз Авалов заповяда на наемниците си:

— Вържете Алика и я откарайте в Скендера. Всички останали под нож, всички без изключение дали са деца или старци. Къщата да се изгори до основи, а на този — посочи трупа на Влаха — вържете камък на шията и го хвърлете в езерото!

Вангел обърна Юрикан и препусна обратно. Скоро лумна пожар в Кобадин и осветляваше целия му път до Скендера.

Трето денонощие Алика скимтеше вързана в мазето, но Вангел не бързаше да я разпитва. Хърватката беше започнала да не издържа на писъците.

— Какво мислиш да правиш с нея? — попита тя.

— Не знам! — Вангел пиеше денонощно, припадаше за час-два в къс нервен сън, пълен с кошмарни видения, събуждаше се, излизаше на студа, дишаше дълбоко, лапваше пръстите си, повръщаше, измиваше се надве-натри в снега, прибираше се и сядаше на масата. Първия ден пи вино, но после Матей Плъха и Нейолу Румънеца му донесоха ракия от грозде, а тя беше по-силна и по-бързо го напиваше. Вангел отпрати наемниците в Биказ, остави в Скендера само Нейолу и Плъха за охрана и като кочияши, и за слуги.

— Защо изби Раиса и децата? — попита Зоя в един от малкото мигове, когато беше трезвен.

— Убих паметта — отговори Вангел. — Един ден внуците на Влаха щяха да научат всичко… Баба им Раиса щеше да ги насъска срещу моите наследници!

— Ти нямаш наследници. Живи! Забрави ли?

— Ще имам! Длъжен съм да имам… Моля те, остави ме. Не се сърди, но искам да съм сам!

На девети февруари, в деня на демона граф Влад Дракула, Вангел се събуди на разсъмване, повърна обикновено, изкъпа се, обръсна десетдневната си брада и прати Нейолу да събуди княгиня Зоя.

— Кажи й, че я чакам за закуска! — заповяда той.

Хърватката се появи веднага. Беше будна отдавна, измита и облечена. Закусиха мълчаливо, после Вангел запали от пурите на баща си.

— Време е да видя Алика, Зуи!

— Прати Плъха да я доведе — вяло отговори хърватката.

— Не — Вангел поклати глава. — Ти ще се заемеш с нея. Изкъпи я, превържи раните й, обръсни я под мишниците, подстрижи я между краката, накарай я да изстърже петите си с морска пяна…

— Ти си луд!

— Не, Зуи, не съм. Моля те, слушай ме внимателно. Това е молба. Направи й маникюр, педикюр, изскуби й селските вежди и когато заприлича на жена, доведи я в кръглия салон! Ще я разпитам в твое присъствие!

Вангел стана от масата, прибра се в стаята си, в същата стая, в която въведе младата си жена Елена… Тук бяха щастливи, докато Аваловата карма не се изсипа върху главите им, тук се роди синът им… Вангел легна и взря празен поглед в тавана. „Какви ли древни вини на непознати предшественици ми се налага да изплащам приживе — разсеяно мислеше той. — И не само аз, всички Авалови. Само баща ми умря в леглото си, и то, защото беше по-малко мъж от братята си, за сравнение с Белия дявол изобщо не може да става дума. В какво е утехата! В Бога? Княз Константин избра Бога и умря примирен със съдбата си, но Бог не може да бъде избора на рицаря. Белия дявол избра войната с Отомания за възраждане честта и достойнството на народа си, синът му Марс — също, макар че бе наполовина румънец. Но кой на Балканите може да каже, че е с чиста кръв?! Йоан Лупус — син на влах и унгарка. Дан Трифон също имаше унгарска кръв, в примес с украино-татарска, майката на Мико беше словенка, в кръвта на Миор течеше полската кръв на баба им Магдалена Радзивил, София беше полухърватка, а в неговите жили течеше и албанска кръв. Каква дяволска смесица, какъв казан от страсти, пороци, каква жажда за кръв, колко подлост, коварство и отмъстителност носеше това кръвосмешение и какво неспокойствие на духа.“

Вангел уморено затвори очи. Вангел Аваля пиратът умря за славата на своя народ, незаконният му син Марс също! Но кой точно беше техният народ? И един и същ ли беше онзи народ, митичният, с неговия, с народа, който познаваше от скитанията си из географическа България княз Вангел Авалов Втори…

Зоя го събуди на свечеряване. Изкъпана и соанирана според неговите заповеди, Алика го чакаше в кръглия салон.

— Кой отрови сина ми? — глухо, без да погледне жертвата си, попита княз Авалов.

— София — беше отговорът.

— Как?

— С рицин… Свари отровата у нас, в Кобадин.

— Кой знаеше, че се готви да отрови младия княз Авалов?

— Много хора, ваше благородие — през плач отговори Алика. — И княз Лупус, и графовете Трифон и Сергиу, и Аурела, сестрата на покойната ви съпруга, и… аз.

— И никой не се опита да спре ръката й?

— Никой не вярваше, че ще го направи, ваше благородие. Всички мислехме, че се шегува.

— Скъпа шега — луд от омразата промълви Вангел. — Ти беше ли, когато София изля отровата в гърлото на сина ми?

— Не, княз Авалов… Аз бях вън, в големия салон. София излезе от спалнята ви и каза: „Край! Един червей по-малко. Сега е ред на майка му!“

— Лъжеш, кучко!

Алика падна на колене.

— Кълна се в бога, казвам истината, ваше благородие, повярвайте ми, моля ви! Бял ден да не видя, ако лъжа.

„Белите дни свършиха за теб“ — помисли Вангел, но на глас каза:

— После? Какво се случи след убийството?

— София се уплаши. Казваше, брат ми ще ме убие. Княз Лупус я успокояваше: „Брат ти не е Белия дявол, а ти не си жена на някой беззащитен чокой.“ Така й говореше. Въпреки това княгинята се боеше, трепереше цялата. „Ако не Вангел, майка ми ще ми извие врата!“ — непрекъснато повтаряше тя през целия път до столицата, а и по-късно като тръгнахме на бани.

— Алика! — хърватката проговори за пръв и последен път. — Къде е София и кога ще се върне в Яш? Знаеш какво се случи на семейството ти. Помисли, преди да отговориш, момиче!

„Карлсбад, Францбад, Мариансбад, в кой ли от трите курорти се крие тази вълчица кръвожадна? — мислеше Вангел — Ще поискам от ложата да ги окове във вериги и да ги изпратят в Биказ! О, каква среща ще ти подготвя, сестро, и на теб, и на височайшия ти съпруг, и на ония лакеи графовете Трифон и Сергиу!“

Но когато Алика каза:

— София! — помисли, че сърцето му за втори път този месец се изтръгва от гърдите му.

— Как София, каква София? — несвързано промълви той.

— София е град в България — не разбрала нито състоянието му, нито изненадата му, продължи Алика. — Там има лековити извори. Княз Лупус е канен лично от Великия везир. Ще останат до пролетта, после ще идат в Галац, всички заедно, да посрещнат султана и армията му, когато преплуват Дунава.

Две мисли минаха като мълнии през главата му. „Не мога да преследвам княгиня Лупус в Отомания и султан Мехмед ще премине в Буджак точно там, където предполагах.“

— Зуи — Вангел се обърна към хърватката. — Осъждам Алика, дъщерята на Иван Влаха, на смърт, но ще отложа изпълнението. Остава тук робиня. Храна, това е всичко, което ще получава. Ще вижда само теб и Нейолу Румънеца, отсега нататък той ще бъде нейният тъмничар. Докато е жива! Тази нощ ще ида в стаята й. Ако забременее, ще живее. Ако до средата на март остане празна, ще умре. Роди ли момиче, ще посека и двете, но ражда ли мъже, ще живее, докато не пресъхне утробата й. Това е. Иди я приготви. Осъждам я да ражда синове на този, който унищожи рода й.

* * *

В началото на март Вангел получи известие от канцлера барон Шлехта. Шест души с английски самоличности и зимна екипировка щяха да го чакат в габровския „Калпазан хан“ до първите дни на април. В писмата си Вълкът на луната добавяше: „Тези мъже имат опит, говорят турски и се придвижват на снежни дъски с лекота, с която орлите кръжат в небесната шир.“

Когато Вангел възседна Юрикан и препусна на юг, от София Лупус и мъжа й все още нямаше никакви известия, но Алика беше бременна. Вангел заповяда на Нейолу да я затрие, ако роди момиче в негово отсъствие, избра персиан за Матей Плъха и тръгнаха на юг за главата на Султан Мехмед IV Османоглу.