П. Г. Удхаус
Законът на Устър (8)

8

Джийвс пръв наруши твърде напрегнатото мълчание.

— Струва ми се, че тефтерчето го няма, сър.

— Ъ?

— Претърсих бюфета отгоре, сър, но не открих тефтерчето.

Нищо чудно отговорът ми да е прозвучал на границата на вкиснатостта. Още бях на нокти след косъмното разминаване с олигавените челюсти на шотландеца.

— По дяволите тефтерчето, Джийвс! Какво ще кажеш за псето?

— Да, сър.

— Как така „да“, сър?

— Опитвах се да ви внуша, сър, че оценявам сериозността на повдигнатия от вас въпрос. Неочакваната поява на животното несъмнено представлява проблем. Докато продължава да демонстрира настоящото си отношение, няма да ни е лесно да продължим издирването на тефтерчето на господин Финк-Нотъл. Свободата на действията ни по неволя ще бъде твърде орязана.

— Тогава какво да правим?

— Трудно е да се каже, сър.

— Нищо ли не ти е хрумнало?

— Не, сър.

Можех да намеря доста горчив и остър отговор на тези слова, не знам точно какъв, но някакъв. Въпреки това се сдържах, защото съзнавах, че не е справедливо да очаквам от него, въпреки изключителните му способности, всеки път да излиза с готово решение. Без съмнение блестящото вдъхновение, което доведе до забележителната ми победа над силите на мрака, представени в случая от Р. Споуд, го бе омаломощило и мозъкът му бе омекнал. Човек можеше само да чака и се надява, че машинката скоро ще прищрака и ще се устреми към нови, по-големи висоти.

Запуйчих над положението и стигнах до извода, че колкото по-бързо стане това, толкова ще е по-добре, защото беше очевадно, че нищо не ще помръдне представителя на Шотландия от мястото му освен една широкомащабна офанзива, и то храбро замислена и умело проведена. Дотогава не бях виждал куче, което да внушава толкова нагледна представа, че е пуснало корени в килима и е готово да стои там до завръщането на кравите от паша или в нашия случай на стопанката му. А какво щях да кажа на Стифи, като се върнеше и ме завареше кацнал навръх скрина й, беше нещо, което още не бях обмислил с необходимите му подробности.

Наблюдавах добичето, препречило стаята, и скоро се унесох в нерадостни мисли. Припомних си Фреди Уиджън, който по време на гостуването си в провинциално имение бил погнат от елзаска овчарка и се приютил върху някакъв гардероб. Та по този повод той ми обясни, че най-силно го уязвила непристойността на положението, ударът, нанесен на гордия му дух, ако разбирате какво искам да кажа, усещането, че той, наследникът на горди рицари, както можете с пълно право да го наречете, се спотайва върху гардероба заради прищявката на някакво си пършиво псе.

Същото беше и с мен. Не държа да раздувам непрекъснато фактите около родословното си дърво, но в края на краищата Устърови са дошли на острова с Вилхелм Завоевателя и са били много гъсти с него, а каква е ползата да движиш с нормандските завоеватели, ако свършваш като пленник на шотландски териер?

Тези размисли засилиха негодуванието ми и аз метнах един възкисел поглед към звяра.

— Джийвс, това е безобразие — започнах да изливам гласно тревогите си, — подобно животно да обитава спално помещение. Крайно нехигиенично е.

— Да, сър.

— Всички шотландци, дори най-добрите сред тях, вонят. Спомни си как леля Агатиният Макинтош ни усмърдя душата, докато се радваше на гостоприемството ми. Често съм ти споменавал този аспект на принудителното ми съжителство с него.

— Да, сър.

— А вонята на това тук е още по-плътна. Мястото му несъмнено е в конюшнята. По дяволите в края на краищата! Тази къща с шотландците на Стифи и тритоните на Гъси започва да прилича на Ноев ковчег.

— Да, сър.

— А въпросът има и друг аспект — загрях по темата аз. — Имам предвид опасността да се държи звяр с подобен характер и предразположение в спалня, откъдето може да се нахвърли върху всеки нищо неподозиращ новодошъл. Ние с теб успяхме да се погрижим за себе си във възникналата сложна ситуация, но ако бяхме някоя нервна камериерка?

— Да, сър.

— Виждам как влиза в стаята да оправи леглото. Представям си как крехкото девойче с големи очи и плахо лице прекрачва прага и върху й се нахвърля този човекоядец. Направо не ми се мисли за последствията.

— Да, сър.

Намръщих се.

— Джийвс, вместо непрекъснато да ми повтаряш „Да, сър“, да беше предприел нещо.

— Но какво бих могъл да предприема, сър?

— Можеш да действаш, Джийвс. Моментът направо си плаче за бързи и решителни действия. Спомняш ли си едно наше гостуване в имението на леля Агата в Улъм Чърси? За да ти опресня паметта, аз и достопочтеният А. Б. Филмър, министър от действащия кабинет, станахме жертва на разярен лебед и бяхме принудени да клечим на покрива на островна беседка.

— Ясно си спомням инцидента, сър.

— Аз също. А картината, неизличимо врязана в паметта ми, показва теб, изправен неустрашимо срещу лебеда с поглед, внушаващ не-можеш-да-си-разиграваш-коня-как-то-ти-скимне и мятащ върху главата му дъждобран, с което обърка целите и плановете му и го принуди из основи да ревизира цялостната си стратегия. Прекрасно изпълнение беше. Не помня да съм виждал нещо по-похвално.

— Благодаря, сър. Винаги съм щастлив да ви бъда от полза.

— Джийвс, можеш да не се съмняваш, че тогава ми беше от огромна полза. Та ми мина през ума, че може би една подобна акция би накарала тоз добитък да се почувства пълен глупак.

— Не се и съмнявам, сър. Само че не разполагам с дъждобран.

— Съветът ми е да провериш на какво си способен с чаршаф в ръка. А ако изразиш съмнение в ефикасността на чаршафа, мога да те уверя, че малко преди да дойдеш в стаята ми, постигнах възхитителни резултати срещу господин Споуд именно с чаршаф. Буквално не можа да се освободи от него.

— Тъй ли, сър?

— Можеш да не се съмняваш, Джийвс. Няма по-добро оръжие от чаршафа. Върху леглото виждам няколко.

— Да, сър. Върху леглото.

— Настъпи пауза. Мразя да съм несправедлив, но ако това не беше nolle prosequi, тогава не знам какво е nolle prosequi. Затвореният и неентусиазиран негов тон ми подсказа, че съм прав, и направих опит да погъделичкам гордостта му, както Гъси се бе опитал да погъделичка моята по време на раздумките ни на тема Споуд.

— Да не би да се боиш от едно паленце, Джийвс?

Той почтително ме поправи, като заяви, че въпросното животно не е паленце, а възнадхвърлило средното мускулно развитие на породата си псе. Особено наблегна на зъбите му.

Успокоих го.

— Мисля, че ако осъществиш внезапен скок, изобщо няма да се стигне до зъбите. Можеш да се метнеш на леглото, да измъкнеш чаршафа, да го увиеш в него и преди да разбере какво става, готово.

— Да, сър.

— Е, какво, ще направиш ли внезапен скок?

— Не, сър.

Надвисна ледено мълчание, по време на което кучето Бартоломю продължи да ме фиксира, без да мига, и за кой ли път с негодувание забелязах високомерното и презрително изражение на лицето му. Нищо на света не може да направи приятен насилствения престой върху скрин заради някакъв си абърдийнски териер, но човек поне очаква кучето да прояви малко великодушие и да не сипва сол в раната, като гледа, сякаш се пита дали скринът всъщност е изход от положението.

С надеждата да изтрия този израз от лицето му предприех някои действия. На свещника до мен имаше една почти изгоряла свещ и аз я метнах по проклетника. Той я изяде с видима наслада, повърна я и възобнови безмълвното си наблюдение над скромната ми личност. Точно в този миг вратата се отвори и часове по-рано от очакваното в стаята нахълта Стифи.

Първото нещо, което се набиваше в очи, беше, че не е в обичайното си ведро настроение. По правило Стифи е момиче, което наперено се придвижва от точка А към точка Б с младежка пъргавина, но ето че сега влезе с бавните провлечени стъпки на волжки бурлак. Хвърли ни бегъл поглед и след лаконично: „Здрасти, Бърти“, „Здрасти, Джийвс“ — очевидно ни забрави. Отиде до тоалетката, свали си шапката и се вторачи с мрачни очи в огледалото. Явно изживяваше душевен потрес с неизвестен произход и разбрах, че ако не завържа веднага разговор, ще настъпи мъчителна пауза.

— Привет, Стифи.

— Здрасти.

— Хубава вечер. Кучето ти повърна на килима.

Всичко това, естествено, беше преход към основната тема, която продължих да преследвам.

— Е, Стифи, предполагам, че си изненадана да ни намериш тук.

— Не, не съм. Тефтерчето ли търсите?

— Ами да. Точно така. Търсим го. Въпреки че в интерес на истината още не сме започнали. Твоето „бау-бау“ ни попречи. (Вероятно забелязвате шеговития ми тон. Винаги е препоръчителен при подобни случаи.) Разтълкува превратно влизането ни.

— О?

— Да. Ще бъде ли много нахално от моя страна да те помоля да го вържеш и по този начин да защитиш демокрацията в страната?

— Ще бъде.

— Не може да не желаеш да спасиш живота на две човешки същества.

— Може. Ако са мъже. Мразя мъжете. Надявам се Бартоломю да ви оглозга кокалите.

Разбрах, че няма да постигна нищо с този подход, и преминах към друг.

— Не те очаквах толкова рано — подхванах аз. — Мислех, че си отишла да блъскаш клавишите по време на илюстрованата лекция на дъртия Смрадльо за Светите земи.

— Така е.

— Не се ли връщаш твърде рано?

— Да. Лекцията се отмени. Харолд счупи диапозитивите.

— О? — възкликнах аз. Никак не се учудих. Той бе тъкмо човекът, който би строшил къде-що диапозитив има. — И как стана това?

— Стифи прекара апатична ръка по главата на кучето Бартоломю, което се бе приближило до нея да се поглези.

— Изтърва ги.

— И кое го накара да ги изтърве?

— Шокът от думите ми, че развалям годежа.

— Какво?!

— Да. — В очите й се появи блясък, сякаш неприятната сцена отново оживя пред тях, а в гласа й зазвуча острата метална нотка, която тъй често чувам по време на пренията ми с леля Агата. В гласа на леля Агата, естествено. Апатията изчезна и за първи път Стифи заговори с характерната си момичешка жар. — Отидох у Харолд, влязох, побъбрихме си за едно-друго и тогава му казах: „Кога ще откраднеш шлема на Юстис Оутс, сладурче?“ И можеш ли да си представиш, той ме погледна по един ужасяващ, овчедушен начин, също като пребито куче, и заяви, че се бил борил със съвестта си с надеждата да получи съгласие, но тя просто не искала и да чуе за кражбата на шлема на Юстис Оутс, тъй че въпросът отпадал.

— О? — рекох аз и се стегнах. — Значи отпада, а?

— Е, същото се отнася и за годежа ни. Той изтърва две шепи цветни диапозитиви на Светите земи, а аз си дойдох.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. И смятам, че това е щастливо избавление за мен. Ако възнамерява да ми отказва всяка дреболия, която му поискам, радвам се, че го разбрах овреме. Очарована съм.

Тук се чу подсмърчане, подобно на раздрана басма, тя зарови муцуна в ръце и избухна в тъй наречените безутешни ридания.

Безспорно мъчителна сцена и няма да сгрешите, ако кажете, че сърцето ми се късаше от състрадание към трагедията й. Не допускам да срещнете в цял централен Лондон човек, по-мекосърдечен от мен спрямо женската мъка. Ако бях по-близо, със сигурност щях да я потупам по главата. Но освен човеколюбивата жилка Устърови притежават и практична жила и не след дълго открих положителната страна на събитието.

— Лоша работа — рекох. — Разбито сърце, а, Джийвс?

— Определено, сър.

— Да, обзалагам се, че е напълно разбито, и затова съм в правото си да заявя: да се молим на Времето, този Велик лечител, час по-скоро да затвори раната. Но при тъй стеклите се обстоятелства вече нямаш нужда от тефтерчето на Гъси. Защо не ни го дадеш?

— Какво?

— Казах, че щом евентуалният ти брачен съюз със Смрадльо е отменен, без съмнение тефтерчето на Гъси вече не ти трябва, тъй че защо не ни го дадеш?

— Я не ме занимавай с тефтерчета в такъв момент!

— Да, да, права си. За нищо на света. Само казвам, че… по твой избор… избери момента сама… сигурно няма да имаш нищо против да ни дадеш…

— Добре, добре. Но сега не мога. Не е тук.

— Как така?

— Ей така. Сложих го в… Ей, какво е това?

Причината да прекъсне на най-интересното място беше внезапно почукване. Нещо като „чук-чук-чук“. Идваше откъм прозореца.

Трябваше да спомена, че стаята на Стифи освен дето бе обзаведена с легла, балдахини, ценни картини, пищно тапицирани столове и всякакви други мебели, прекалено хубави за млада нахалница, несвеняща се да ухапе ръката, нахранила я богато в апартамента си, като й прави въртели и създава главоболия, имаше и балкон зад прозореца. От този именно балкон се разнасяше чукането, навяващо на мисълта, че отвън стои някой.

По чевръстия скок на кучето Бартоломю към перваза стана ясно, че и то е стигнало до същия извод и се мъчи да си пробие със зъби път през стъклото. До този момент то се бе проявило като псе със силни задръжки, задоволяващо се да стои и наблюдава, ала ето че запрелива от странни ругатни. Длъжен съм да призная, че докато наблюдавах как трака със зъби и слушах забележките му, не спирах да се поздравявам за немедлеността, с която бях постигнал своя скок връз скрина. Ходеща кокалотрошачка — това бе Бартоломю Бинг. Колкото и неохотно да критикува човек премъдрото Провидение, аз все пак не се стърпях да го порицая шепнешком и да го попитам защо е необходимо да надарява подобно мащабно псе с челюсти и зъби, достойни за крокодил. Но беше късно да се вземат каквито и да било мерки.

След секунда на смаяно вцепенение, разбираемо за момиче, което чува някой да чука по прозореца му, Стифи се надигна все пак и отиде на разузнаване. От мястото си не виждах нищо, но очевидно тя беше в по-благоприятна позиция. Когато повдигна пердето, видях как се улавя с ръка за гърлото като трагична героиня и от устните й се изтръгна остър вик, който съумя да си пробие път през нечуваната врява, бликаща от запенения териер.

— Харолд! — извряка тя и като събрах две и две разбрах, че явлението на балкона няма начин да не е любимият ми курат Смрадльо Пинкър.

След първоначалния спонтанен възторг обаче младата гъска изведнъж се усети, че случилото се между нея и Божия служител не предполага подобен тон. Изрече следващите думи хладно и враждебно. Успях да ги чуя, защото междувременно се пресегна и стисна муцуната на плачещия за дебела сопа Бартоломю — акт, който аз лично не бих предприел и за много пари.

— Какво искаш?

Поради укротяването на Бартоломю чувах добре. Гласът на Смрадльо се заглушаваше от стъклото на прозореца, но все пак се възприемаше ясно.

— Стифи!

— Какво?

— Мога ли да вляза?

— Не можеш.

— Но аз съм ти донесъл нещо.

От младата гъска се изтръгна внезапен вой, преизпълнен с екстаз.

— Харолд! Ангеле мой! Да не би все пак да ми го носиш?

— Да.

— О, Харолд, радост моя!

Отвори прозореца с нетърпеливи пръсти, в стаята нахлу хладен въздух и се завихри около глезените ми. Очаквах да бъде последван от стария Смрадльо, но се излъгах. Продължаваше да се потрива отвън и след секунда причината се изясни.

— Ъ… Стифи, това твое псе под контрол ли е?

— Да, разбира се. Чакай малко.

Тя отнесе кучето до бюфета, запокити го вътре и затвори вратата. От факта, че не последва ни вопъл, ни стон, заключих, че се е свил на кълбо и е заспал. Шотландците са философи и лесно се нагаждат към променящите се обстоятелства. Правят го със същата лекота, с която ръфат месата на почтените хора.

— Пътят е чист, ангелчето ми — каза тя и се върна при прозореца, като стигна точно навреме за да бъде поета в прегръдките на влизащия Смрадльо.

Известно време не беше лесно да се различат мъжките от женските крайници, но най-сетне той се освободи и успях да го разгледам добре от глава до пети. Забелязах, че от времето, когато го познавах отблизо, е наддал количествено. Селското масло и спокойният живот бяха добавили някой и друг килограм към и без това впечатляващата му фигура. Стройният, физически трениран Смрадльо от моето юношество сигурно съществуваше само през Велики пости.

Скоро осъзнах, че промяната в него е съвсем повърхностна. Начинът, по който се препъна в килима и се блъсна в случайно препречила пътя му маса, като я прекатури с едновремешната си вещина, ми подсказа, че е същият жизнерадостен скокливец с два леви крака, който не би могъл да прекоси и пустинята Гоби, без да събори нещо.

В доброто старо колежанско време лицето на Смрадльо грееше от здраве и добро настроение. Здравето още беше на мястото си — приличаше на грудка цвекло, удостоена с духовнически сан, ала в момента веселостта биеше на очи предимно с подчертаното си отсъствие. Чертите му бяха напрегнати, сякаш Съвестта раздираше с нокти сърцето му. И без съмнение беше точно така, защото в ръка държеше шлема, който за последен път видях нахлупен върху кубето на полицая Юстис Оутс. Хвърли го на Стифи с бързото импулсивно движение на човек, бързащ да се отърве от умряла риба, а тя го пое с меко, нежно цвърчене, изпълнено с екстаз.

— Донесох го — безизразно рече той.

— О, Харолд!

— Донесох ти и ръкавиците. Беше ги забравила. По-точно едната ръкавица. Не можах да намеря другата.

— Благодаря, миличък. Не се тревожи за ръкавиците, прекрасен мой. Кажи ми как стана.

Тъкмо да започне, и се смрази. Забелязах, че ме гледа с трескав блясък в очите. После се обърна и се взря в Джийвс. Човек можеше да разбере какви мисли се носят из главата му. Чудеше се дали сме истински или е жертва на халюцинации в резултат на нервното напрежение, на което се бе подложил напоследък.

— Стифи — започна той с тих глас, — не гледай нататък, но… няма ли нещо върху скрина ти?

— Ъ? А, да, това е Бърти Устър.

— О, тъй ли? — Смрадльо видимо се развесели. — Не бях съвсем сигурен. А онова върху бюфета също ли е човек?

— Това е прислужникът на Бърти, Джийвс.

— Приятно ми е — каза Смрадльо.

— И аз се радвам да се запозная с вас, сър — отвърна Джийвс.

Слязохме на пода и аз пристъпих напред с протегнати ръце, радостен от повторната ни среща.

— Привет, Смрадльо.

— Здрасти, Бърти.

— Отдавна не сме се виждали.

— Доста отдавна.

— Чувам, че си станал курат.

— Така е.

— Как са душите, които пасеш?

— Благодаря, добре са.

Настъпи пауза и тъкмо да започна да го разпитвам дали е виждал наскоро стария Еди-кой-си и знае ли какво е станало с Оня-как-му-беше-името, както обикновено тръгва разговорът в случай на среща на съколежани след дълга разлъка, когато Стифи, която до този момент гушкаше шлема като майка заспалото си бебе, с весел кикот го нахлупи на глава, а тази гледка сякаш стовари върху Смрадльо цялата тежест на извършеното. Вероятно сте чували израза „Клетникът напълно осъзна безизходността на положението си“. Това бе Харолд Пинкър в момента. Запрепуска из стаята като стреснат кон, блъскаше се и събаряше всички срещнати маси и масички, спъна се в един стол, преобърна го, вдигна го, седна на него и зарови лице в ръце.

— Ами ако научат децата от неделното училище! — простена той и се разтърси конвулсивно.

Разбрах мисълта му. Човек с неговото положение трябва да мери постъпките си. Хората очакват от един курат съвестно да изпълнява енорийските си задължения. Обичат да мислят за него като за лице, което проповядва за хивити, йебусити и тям подобни, мъмри с подходящи слова грешниците, носи супа и одеяла на заслужили болни и други подобни небивалици. Но ако разберат, че обезшлемява полицаи, те се споглеждат с неодобрително вдигнати вежди и се питат дали е подходящ за тази работа. Това именно тормозеше стария Смрадльо и не му позволяваше да бъде кипящ от жизнерадост курат, чийто неудържим смях по всяка вероятност бе гаранция за успеха на ежегодното училищно тържество. Стифи се опити да го уталожи.

— Извинявай, миличък. Ако видът му те разстройва, ще го скрия. — Отиде до скрина и го пъхна в едно чекмедже. — Но не мога да разбера — продължи тя — защо трябва да се разстройваш. Според мен имаш всички основания да си горд и щастлив. А сега ми разкажи всичко.

— Да — обадих се и аз. — Човек обича да научава нещата от извора.

— Промъкна ли се зад гърба му като леопард? — попита Стифи.

— Разбира се, че се е промъкнал — упрекнах аз младата патка. — Да не си въобразяваш, че се е изпружил в цял ръст пред него? Без съмнение си се промъкнал безшумно като змия зад него, нали, Смрадльо, и си извършил деянието, докато си е отдъхвал, подпрян на някой пън и пушещ кротко лула.

Смрадльо продължаваше да гледа право пред себе си с измъчен вид.

— Не беше пън, а ограда. Когато ти си тръгна, Стифи, излязох на разходка да премисля нещата и тъкмо прекосих ливадата на Плънкет и смятах да мина покрай оградата към следващата, когато съзрях пред себе си тъмна фигура и се оказа, че е той.

Кимнах. Представих си ясно сцената.

— Надявам се — обадих се аз, — че не си забравил да го бутнеш напред, преди да го дръпнеш.

— Не беше нужно. Шлемът не беше на главата му. Беше го свалил и оставил на земята. Аз просто се промъкнах зад гърба му и го взех.

Трепнах и свих укорително устни.

— Не е съвсем по правилата, Смрадльо.

— Нищо подобно — обади се с топлота Стифи. — Смятам, че е постъпил много умно.

Не можех да отстъпя от позицията си. В „Търтеите“ много държим на порядъчността.

— Има правилен и неправилен начин за задигане на полицейски шлемове — твърдо отсякох аз.

— Това са пълни дивотии — скастри ме Стифи. — Мисля, че си бил прекрасен, миличък.

Свих рамене.

— Джийвс, ти как смяташ?

— Едва ли е подобаващо да изразявам мнение, сър.

— Така е — заяде се Стифи. — А още по-неподобаващо е точно ти, скудоумни ми Бърти Устър, да даваш мнения. За какъв се смяташ — продължи да се горещи тя, — та нахлуваш в спалните на момичетата и започваш да раздаваш мнения за правилно и неправилно крадене на шлемове? Ако беше толкова опитен, нямаше да се оставиш да те сбарат за яката и да те завлекат в участъка на улица Бошър, където на сутринта си се мазнил пред чичо Уоткин с надеждата да се отървеш с глоба.

Веднага отвърнах на удара.

— Не съм се мазнил пред тая напаст Божия. През цялото време се държах сдържано и хладно като червенокос на стълба за мъчения. Що се отнася до надеждата да се отърва с глоба…

Стифи ме прекъсна с нареждането да си затварям плювалника. Аз обаче отказах да се предам.

— Държа да изтъкна, че присъдата направо ме потресе. Бях обект на полицейски и съдебен произвол. Както и да е, не това е темата на разговора. Темата е, че при срещата си с полицая Смрадльо не е спазил правилата на играта. Смятам, че поведението му от морална гледна точка е равносилно на стрелба по кацнала птица. Не мога да променя мнението си.

— Аз пък не мога да променя мнението си, че нямаш работа в стаята ми. Какво правиш тук?

— Да, и аз много се учудих — за пръв път изкоментира Смрадльо въпроса. Не можех да не призная основателността му да недоумява от тълпата в помещението, което бе смятал единствено за спалня на любимата си.

Загледах я сурово.

— Знаеш какво правя тук. Казах ти. Дойдох за…

— А, да. Бърти дойде да вземе една книга, миличък. Но — тук очите й студено и злонамерено се впиха в моите — опасявам се, че още не съм свършила с нея. Между другото — продължи тя, все още приковала ме с властен поглед — Бърти заяви, че ще бъде очарован да ни помогне да осъществим нашия план относно сметаниерата.

— Наистина? — жадно попита Смрадльо.

— Разбира се — отсече Стифи. — Преди малко ме уверяваше какво удоволствие ще бъде за него.

— И няма да имаш нищо против да те ударя по носа?

— Разбира се, че не, що за въпрос?

— Защото ни трябва кръв. Кръвта е много съществена.

— Разбира се, разбира се, разбира се — нетърпеливо изрече Стифи, сякаш бързаше да приключи с темата. — Всичко му е напълно ясно.

— Кога смяташ да го направим, Бърти?

— Смята да го направите довечера — отвърна Стифи. — Няма смисъл да протакаме нещата. Нали ще чакаш отвън към полунощ, миличък? Дотогава всички ще са си легнали. В полунощ удобно ли ти е, Бърти? Да, на Бърти ще му е удобно. Въпросът е решен. А сега наистина трябва да тръгваш, скъпи. Ако някой влезе и те завари тук, може доста да се озадачи. Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, миличка.

— Чакайте! — прекъснах аз тези гнусни лигавения, защото исках да отправя последен призив към по-възвишените чувства на Смрадльо.

— Той не може да чака. Трябва да тръгва. Нали запомни, ангелче? В дванайсет нула нула, готов до последното копче. Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, миличка.

Излязоха на балкона и глезотиите, от които ми се доповръща, заглъхнаха. Обърнах се към Джийвс с мрачно и сурово лице.

— Фу, Джийвс!

— Моля, сър?

— Казах „фу“! Аз съм човек с широки разбирания, но това ме шокира до… смея да твърдя до корена на основите. И не поведението на Стифи е най-скверното в случая. Тя е жена, а тенденцията у жените да не различават доброто от злото е покрита с печална слава. Но лицето Харолд Пинкър, следовник на Светите завети, човек, закопчаващ яката си отзад на врата, би трябвало да разбере как ме отвращава всичко това. Знае, че тефтерчето е у нея. Знае, че ме изнудва с него. Но настоява ли тя да ми го върне? Не! Поддава се с нескрит ентусиазъм на пъклените й интриги. Добро бъдеще чака с пастир като него паството на Тотли-на-платото, което се мъчи да не се отклонява от тясната и стръмна пътека на добродетелта! Хубав пример ще даде на децата от неделното училище, за които спомена! Няколко години проповеди от Харолд Пинкър и възприемане на необичайните му морално-етични норми, и всяко дете от списъка на учениците му ще се озове на топло с дълга присъда за изнудване.

Млъкнах. Вълнението ми дойде много. Пък се и задъхах.

— Мисля, че не сте справедлив към господина, сър.

— Ъ?

— Убеден съм в неговото впечатление, че съгласието ви да участвате в планираното покушение се дължи единствено на добросърдечие и желание да помогнете на стар приятел.

— Смяташ, че не му е казала за тефтерчето?

— Убеден съм, сър. Разбрах го по поведението на младата дама.

— Не забелязах нищо ново в поведението й.

— Когато се канехте да споменете тефтерчето, в нея се прокрадна смущение, сър. Боеше се, че господин Пинкър може да прояви любопитство по въпроса и като научи фактите, да я накара да ви го върне.

— Проклятие, Джийвс, май си прав.

Замислих се над последната сцена. Да, беше напълно прав. Стифи е от момичетата, които притежават в равна степен ината на магаре и подсвиркващото безгрижие на риба върху леден блок, но несъмнено подскочи като ритната, когато се канех да обясня на Смрадльо причините за наличието ми в спалните й покои. Припомних си доста трескавия начин, по който го избута навън. Приличаше на ситен кръчмар, изхвърлящ охранен клиент.

— Браво, Джийвс! — възкликнах аз, впечатлен. Откъм балкона се дочу сподавен трясък. След няколко секунди Стифи се върна.

— Харолд падна от стълбата — обясни тя. — Е, Бърти, разбра ли програмата? Довечера е моментът.

Извадих цигара и я запалих.

— Почакай малко — рекох. — Не бързай толкоз. Един момент, млада ми Стифи.

Кротката властност в тона ми май я сепна. Премигна веднъж-дваж и ме погледна неразбиращо, а аз дръпнах яко от цигарата и елегантно пуснах дим през ноздрите.

— Един момент — повторих аз.

При разказа за по-раншните ми приключения с Огъстъс Финк-Нотъл в Бринкли Корт, с който може да сте запознати, а може и да не сте, споменах, че веднъж четох исторически роман за някой си Бък, Бок или нещо такова, който имал обичая да слага хората на мястото им, като им се надсмивал с ленив поглед и изчиствал прашинка от безупречните си дантелени маншети. Оттогава жъна огромни успехи при прилагането на този челен опит. Направих го и сега.

— Стифи — започнах аз, надсмях й се с ленив поглед и махнах прашинка цигарена пепел от безупречния маншет на ризата си, — ще те замоля да си направиш труда да ми дадеш тефтерчето.

Неразбирането в очите й се засили. Очевидно поведението ми я смути. Беше решила, че е настъпила здраво Бъртрам с Желязната си пета, а той изведнъж избуя като млада тръстика, бъкаща от съпротивителни сили.

— Какво искаш да кажеш?

Понадсмях й се още малко.

— Имам основания да смятам, че се изразих пределно ясно — рекох аз и пак си щракнах с два пръста по маншета. — Желая да получа тефтерчето на Гъси, и то веднага, без повече шикалкавене.

Устните й се свиха.

— Ще го получиш утре… ако Харолд се яви със задоволителен доклад.

— Ще го получа сега.

— Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха на теб, млада Стифи, и то много гръмко — отвърнах с достойнство аз. — Повтарям ти, дай ми го сега, защото в противен случай отивам при стария Смрадльо и му снасям всичко.

— Всичко какво?

— Всичко всичко. В момента той е жертва на заблудата, че участието ми в пъкления ти план се дължи единствено на добросърдечие и желание да помогна на стар приятел. Не си му казала за тефтерчето. Убеден съм. Разбрах го по маниера ти. Тъкмо да спомена тефтерчето, и в него се прокрадна смущение. Боеше се, че ако Смрадльо прояви любопитство по въпроса и научи фактите, ще те накара да ми го върнеш.

Очите й премигаха. Разбрах, че Джийвс не е сбъркал в диагнозата.

— Това са глупости — отсече тя, но гласът й потрепера.

— Добре тогава. Довиждане. Отивам да намеря Смрадльо.

Завъртях се кръгом и както очаквах, тя ме спря с молитвен вой.

— Не, Бърти, недей! Не бива! Върнах се.

— А, така значи! Признаваш! Смрадльо не знае нищо за… — в паметта ми изплува силната фраза, която леля Далия използва, когато говореше за сър Уоткин Басет — за твоите подли подмолни машинации.

— Не виждам защо наричаш това подли подмолни машинации.

— Наричам ги подли подмолни машинации, защото ги смятам за такива. А същото ще си помисли и преливащият от възвишени принципи Смрадльо, когато му изложа фактите. — Отново й обърнах гръб. — Е, още веднъж довиждане.

— Бърти, почакай!

— Е?

— Бърти, миличък…

Прекъснах я с хладно размахване на цигарето.

— Без да ме Бъртимиличкосваш! Не му е сега времето.

— Но, Бърти, миличък, искам да ти обясня. Как бих посмяла да кажа на Харолд за тефтерчето? Щеше да припадне. Щеше да го обяви за мръсен номер, което ми е известно и без него. Но бях в безизходица. Нямаше друг начин да те принудя да ни помогнеш.

— Факт.

— Но ти ще ни помогнеш, нали?

— Няма.

— Все пак би могъл.

— Да, но не.

По време на първата или втората реплика на този диалог забелязах, че очите й започват да се овлажняват, а устните да треперят. Не след дълго по бузата й се търкулна бисерна сълза. Последва срив на язовирната стена с всичките му последствия. Изломоти нещо в смисъл, че искала да умре и какъв ли глупак съм щял да се почувствам, като съм я видел в гроб студен, знаейки, че моята безчовечност я била вкарала там, след което се метна на леглото и взе да хлипа.

Беше същото безутешно ридание, с което ни притесни преди известно време и аз за пореден път се почувствах обезмъжествен. Стоях нерешително и нервно подръпвах връзката си. Вече споменах как женската скръб влияе на Устърови.

— Буху! — продължи тя.

— Но, Стифи… — опитах се аз.

— Буху… Буху…

— Но, Стифи, бъди разумна. Поразмърдай си мозъка. Не можеш сериозно да очакваш да задигна сметаниерата.

— Това бухуначава всичко за нас.

— Възможно е. Но ме изслушай. Не си предвидила зловещите подводни камъни. Проклетият ти чичо следи всеки мой жест и само чака да предприема нещо. А дори да не ме следеше, фактът, че трябва да взаимодействам със Смрадльо, прави проекта невъзможен. Вече изложих пред теб възгледите си за надеждността на Смрадльо като съучастник в престъпление. Неизбежно ще намери как да оплеска начинанието. Виж само какво направи току-що. Не може да слезе по една стълба, без да се стовари на земята.

— Буху!

— Защо не подложиш плана си на безмилостен анализ? Каза ми, че поантата е Смрадльо да се появи окървавен и да заяви, че е храснал мародера по носа. Да си представим, че го направи. Какво ще последва? „Ха! Ще възкликне чичо ти, който несъмнено разбира от улики. Значи си го ударил по носа? Ще си отваряме очите за подути носове.“ И първото нещо, което му се изпречва пред очите, съм аз, с неприлично уголемен нос. Не ми казвай, че няма да си направи изводи.

Завърших пледоарията. Струваше ми се, че съм я изградил блестящо, и очаквах реакция в смисъл: „Дадено. Разбирам мисълта ти. Мисля, че си прав.“ Но тя просто продължи да бухука и аз се обърнах към Джийвс, който стоеше безмълвен.

— Следваш ли мисълта ми, Джийвс?

— Неотлъчно, сър.

— Съгласен ли си, че така планираното начинание не може да не доведе до сгромолясване?

— Да, сър. Без съмнение е изградено върху множество непреодолими пречки. Дали не бихте ми разрешили да предложа алтернативен план?

— Зейнах.

— Да не искаш да кажеш, че си открил формулата?

— Така смятам, сър.

Думите му отбухукаха Стифи от раз. Мисля, че нищо друго на света не би го сторило. Млъкна, седна и го загледа с диво очакване.

— Джийвс! Наистина?

— Да, госпожице.

— Ти си най-сладкото рунтаво агънце, което светът познава.

— Благодаря, госпожице.

— Да чуем, Джийвс — рекох аз, запалих нова цигара и се отпуснах на един стол. — Твърдо се надявам да си прав, защото лично аз бях стигнал до заключението, че изход няма.

— Смятам, че можем да го намерим, сър, ако подходим към въпроса от психологически ъгъл.

— От психологически, казваш?

— Да, сър.

— Психологията на индивида?

— Точно така, сър.

— Ясно. Джийвс — заобяснявах аз на Стифи, която, естествено, го познаваше бегло като безсловесна фигура, умело сервираща картофите по време на обяда й при мен — е змей по отношение на психологията на индивида. Хруска я за закуска. За кой индивид става дума, Джийвс?

— За сър Уоткин Басет, сър.

Намръщих се със съмнение.

— Да не предлагаш да размекнем този дърт обществен враг? Няма да стане без помощта на сатър.

— Не, сър. Няма да е лесно да смекчим сър Уоткин, който, както правилно отбелязахте, е надарен със силен характер и не се поддава лесно на манипулиране. Идеята ми е да се опитаме да извлечем полза от отношението му към вас. Сър Уоткин не ви одобрява, сър.

— В това отношение може да разчита на взаимност.

— Точно така, сър. Но в случая важното е, че поради силната неприязън, която е развил към вас, ще изживее тежък шок, ако го информирате, че сте сгоден за госпожица Бинг и горите от нетърпение да встъпите в матримониални отношения с нея.

— Какво? Искаш да му кажа, че Стифи и аз…

— Точно така, сър.

Поклатих глава.

— Няма хляб в тая работа, Джийвс. Ако става дума да се посмеем на реакцията на дъртия досадник, да. Но няма практическа стойност.

Стифи също изглеждаше разочарована. Очевидно се надяваше на нещо по-сочно.

— Звучи тъпо — намеси се тя. — И какво ще постигнем, Джийвс?

— Разрешете да ви обясня, госпожице. Реакцията на сър Уоткин ще е, както отбеляза господин Устър, силно подчертана.

— Ще подскочи до тавана.

— Точно така, госпожице. Много живописен израз. И ако тогава го уверите, че в твърденията на господин Устър няма и капчица истина, като добавите, че всъщност сте обвързана с господин Пинкър, смятам, че залялото го облекчение ще е толкова всеобхватно, че ще погледне с благосклонно око на съюза ви с въпросния господин.

Лично аз в живота си не бях чувал по-голяма глупост и маниерът ми го изрази недвусмислено. От друга страна, Стифи изпадна във възторг и изпълни встъпителните стъпки на Танца на пролетта.

— Върховно е, Джийвс!

— Вярвам, че ще постигнем резултат, госпожице.

— Как иначе? Няма грешка. Бърти, миличък, само си представи как ще се почувства, когато му изтърсиш, че искам да се омъжа за теб. А ако след това му кажа: „О, не, чичо Уоткин, не се безпокой. Човекът, за когото всъщност искам да се омъжа, е боклукчията“, той ще ме прегърне и ще обещае да танцува на сватбата ми. А щом разбере, че истинският годеник е такъв чудесен, прекрасен и страхотен мъж като Харолд, всичко ще се уреди по ноти. Джийвс, ти си мечта човек.

— Благодаря, госпожице. Винаги се радвам да бъда от полза.

— Изправих се с твърдото намерение да произнеса гордо „сбогом“. Нямам нищо против хората да дрънкат глупости в мое присъствие, но всичко си има граници. Обърнах се към Стифи, която приключваше с Танца на пролетта, и я заговорих сурово:

— Сега ще ми дадеш ли тефтерчето, Стифи?

Стифи се намираше до бюфета и пръскаше рози, но за секунда поспря.

— Тефтерчето? Още ли го искаш?

— Да, и то веднага.

— Ще ти го дам, след като разговаряш с чичо Уоткин.

— О?

— Да. Не че не ти вярвам, Бърти, миличък, но ще съм по-спокойна, ако не знаеш къде е. Хайде, изприпкай да го хванеш за рогата и тогава ще говорим.

Намръщих се.

— Ще изприпкам, но няма да го ловя за рогата. Опазил ме Господ!

Тя се вцепени.

— Но, Бърти, това звучи, като че ли въобще не възнамеряваш да предприемаш нищо.

— Защото искам да звучи така.

— Няма да ме подведеш, нали?

— Ще те подведа, и още как.

— Не ти ли харесва планът?

— Никак. Преди малко Джийвс спомена, че се радва да е от полза. Но в случая не виждам и минимална полза за себе си. Смятам идеята, която изложи, за връх на човешкото недомислие и се учудвам, че се е зародила точно в неговата глава. Стифи, тефтерчето, ако обичаш, и то по-чевръсто.

Настъпи продължителна пауза.

— И аз се питах — проговори най-сетне тя — дали няма да застанеш на тази позиция.

— Е, сега знаеш отговора. Заставам. Тефтерчето, ако обичаш.

— Никакво тефтерче.

— Много добре. Тогава отивам при Смрадльо и му изпявам всичко.

— Прекрасно. Тръгвай. Но преди да си излязъл от имението, аз вече ще съм се качила в библиотеката и ще съм споделила всичко с чичо Уоткин.

Вирна брадичка като момиче, което смята, че е нанесло съкрушителен удар, и като анализирах думите й, разбрах, че е точно това е сторила. Бях пропуснал изцяло тази възможност. Млъкнах. Най-доброто, което можах да процедя като принос към разговора, беше „Хм!“. Няма защо да крия — Бъртрам беше поставен натясно.

— Това е положението. Какво ще кажеш?

Винаги е неприятно, след като си владял положението, да смениш позицията си и да го удариш на унизителни молби, но нямаше как. Гласът ми, твърдо кънтящ дотогава, се разсипа в мазни трели.

— Стига, Стифи! Не можеш да постъпиш така!

— Мога и ще го направя, ако не отидеш да размекнеш чичо Уоткин.

— Но как да го размекна? Стифи, не можеш да ме подложиш на подобно изпитание.

— Мога. Какво толкова? Няма да те изяде. Поразмислих.

— Така е. Но това е единственото, на което евентуално мога да разчитам.

— Няма да е по-лошо от посещение при зъболекар.

— Кажи го по-лошо от шест посещения при шест зъболекари.

— Помисли само как ще ти олекне, когато всичко свърши.

— Слаба утеха.

Взрях се отблизо в нея с надеждата да зърна признаци на човечност. Нито искра. Беше твърда като ресторантска пържола. Киплинг беше прав. По-непоклатима от планината. Отправих последен призив.

— Няма ли да отстъпиш?

— Нито крачка.

— Въпреки че те храних и поих в апартамента си, без да жаля сили и средства?

— Да.

Свих рамене, както би направил римски гладиатор (едно от ония момчета, дето мятат по хората вързани на възли чаршафи) при сигнал за повикване на арената.

— Много добре тогава — отсякох. Стифи засия майчински.

— На това му се вика висок дух. Храбър малък мъж.

В не толкова напрегнат момент бих възразил срещу „малък“, но в онзи тежък час не ми беше до това.

— Къде е мерзкият ти чичо?

— Вероятно в библиотеката.

— Много добре. Отивам при него.

Не знам дали като деца сте чували историята за човека, чието куче сдъвкало безценния ръкопис на книгата, която пишел. Ако се сещате, ударът бил толкова тежък, че той погледнал измъчено кучето и рекъл: „О, Даймънд, Даймънд, как малко съзнаваш какво вършиш.“ Слушал съм я в детската стая и още я помня. А я споменавам, защото точно по този начин погледнах Джийвс, докато напусках стаята. Не изговорих фразата, но ми се стори, че той я прочете в мислите ми.

Бих предпочел Стифи да не бе изкрещяла: „Ура!“ в момента, в който прекрачвах прага. При дадените обстоятелства ми се стори лекомислена проява на извънредно лош вкус.