П. Г. Удхаус
Законът на Устър (5)

5

— Е, Джийвс — рекох аз, докато си надявах ризата. — Какво ще кажеш?

На път към къщата го бях осветлил за новите моменти в задаващата се катастрофа и го оставих да ги превърти няколко пъти из главата си с оглед намирането на подходяща формула, докато аз се къпя набързо в банята. В момента го гледах с надежда като тюлен в очакване на рибка.

— Измисли ли нещо, Джийвс?

— Съжалявам, сър, но още не съм.

— Какво, пълна засуха?

— Опасявам се, че да, сър.

Простенах глухо и облякох панталона. Бях толкова свикнал този надарен мъж да ми поднася на секундата изключително зрели решения, че вероятността този случай да го задръсти дори не ми се бе мярнала през ума. Ударът бе толкоз тежък, че обух чорапите с треперещи ръце. Налегна ме странно, смразяващо усещане, което заличи физическите ми и психическите ми процеси. Сякаш крайниците и чайникът ми са били забравени една седмица в хладилника.

— Джийвс — заговорих аз, защото ме осени една мисъл, — може би това се дължи на факта, че не си изяснил напълно обстановката за самия себе си. Преди да отида да си измия телосложението, успях да ти снеса само основните положения. Мисля, че ще се окаже полезно да постъпим като в криминален роман. Четеш ли криминални романи?

— Не много често, сър.

— Ами там винаги има един момент, в който детективът, за да внесе яснота в разсъжденията си, прави списък на всички заподозрени, мотивите им, местонахождението им по времето на престъплението, алибита, улики и какво ли не. Нека опитаме и ние. Вземи лист и молив, Джийвс, и ще подредим фактите. Сложи заглавие Устър Б. — настоящо състояние. Готов ли си?

— Да, сър.

— Добре. Точка първа: леля Далия заявява, че ако не щипна кравешката сметаниера и не й я връча, ще ме прокуди от трапезата си и сбогом, вкуснотии Анатолови.

— Да, сър.

— Стигаме до точка втора, а именно, че ако все пак задигна сметаниерата и й я дам, Споуд ще ме смели на желе.

— Да, сър.

— Точка трета — ако я задигна и я предам на нея, а не я задигна и предам на Харолд Пинкър, не само ще понеса споменатия по-горе процес на желиране, но и Стифи ще занесе Гъсиното тефтерче на сър Уоткин Басет. А и двамата знаем до какви резултати ще доведе това. Ето. Това е положението. Проумя ли го?

— Да, сър. Наистина доста печално стечение на обстоятелствата.

Хвърлих му суров поглед.

— Джийвс, поне в такъв момент не подлагай нервите ми на допълнителни изпитания. Доста печално било! За кого ми говореше онзи ден, че всички нещастия на света се струпали на главата му?

— За Мона Лиза, сър.

— Ако сега срещна тая Мона Лиза, ще й стисна съболезнователно ръката и ще я уверя, че знам как се чувства. Джийвс, пред теб стои човек, смазан от съдбата като жаба от препускаща каруца.

— Да, сър. Може би трябва да повдигнете панталона с половин сантиметър, сър. Целта е да се постигне небрежно-елегантна чупка на глезена. Тирантите трябва внимателно да се нагласят.

— Така ли?

— Възхитително, сър.

Въздъхнах.

— Има моменти, Джийвс, когато човек се пита: имат ли панталоните изобщо някакво значение?

— Мимолетни настроения, сър.

— Не виждам защо. Щом и ти не можеш да измислиш изход от тази бърканица, значи е настъпил краят на света. Разбира се — продължих аз с малко по-бодър тон, — всъщност още не си имал време сериозно да задълбаеш в проблема. Докато аз съм на вечеря, разгледай го още веднъж от всички възможни ъгли. Може би вдъхновението ще изскочи отнякъде. Това често се случва с вдъхновенията, нали? Проблясват като светкавици.

— Да, сър. Математикът Архимед една сутрин в банята съвсем внезапно открил знаменития си закон.

— Ето, виждаш ли? А едва ли е бил по̀ дявол от теб.

— Доколкото знам, е бил твърде надарен, сър. Всички много скърбели, когато впоследствие бил убит от прост войник.

— Лоша работа. Все пак плътта е тленна.

— Съвсем вярно, сър.

Замислено запалих цигара, временно изхвърлих Архимед от главата си и за пореден път се задълбочих върху отвратителната каша, в която ме запрати възмутителното държание на младата Стифи.

— Знаеш ли, Джийвс, когато човек започне сериозно да се замисля, стига до извода, че начинът, по който представителките на нежния пол не щадят усилия да ме направят на маймуна, е чисто безобразие. Помниш ли госпожица Уикъм и грейката с топлата вода?

— Да, сър.

— А Гладис, която настани приятеля си да лежи в апартамента ми със счупен крак?

— Да, сър.

— А Полин Стоукър, която нахлу посред нощ във вилата ми по бански костюм?

— Да, сър.

— Какъв пол! Какъв пол, Джийвс! Но нито една негова представителка, колкото и пагубна да е тя, не може да се сравни с тая хубостница Стифи. Кой беше мъжът, чието име стои начело… онзи с ангела?

— Абу бен Адем, сър.

— Е, това е Стифи. Тя е върхът. Съгласен ли си, Джийвс?

— Тъкмо щях да ви питам, сър, дали госпожица Бинг, когато произнесе заплахата си да връчи тефтерчето на господин Финк-Нотъл на сър Уоткин, не говореше със закачливи искрици в очите?

— Допускаш, че се е шегувала? Не, Джийвс, нямаше и сянка от подобно нещо. И преди съм виждал незакачливи очи, и то не едно и две, но никога не съм виждал толкова лишен от искрици взор. Не се шегуваше. Беше съвсем, съвсем сериозна. Напълно осъзнаваше, че върши нещо, което дори според женските стандарти е осъдително, но не й дремеше. Единственият резултат от тази толкова модна еманципация е, че всички навириха носове и пет пари не дават какво вършат. В доброто старо време на кралица Виктория подобни неща са били недопустими. Принц Албърт, съпругът на кралицата, бая би насолил особа като Стифи, не смяташ ли?

— Не допускам, че Негово кралско височество по някакъв начин би одобрил госпожица Бинг.

— Щеше да я метне през коляно и да я нашляпа с чехъла, преди да се е усетила къде се намира. А не бих се учудил, ако се отнесеше по същия начин и с леля Далия, чието име ме подсети, че трябва незабавно да се видя с тази стара родственица.

— Тя много държи на разговора с вас, сър.

— Желанието й не се радва на взаимност, Джийвс. Признавам честно, че не горя от нетърпение.

— Нима, сър?

— Да. Разбираш ли, точно преди чая й изпратих телеграма, в която заявих, че не възнамерявам да крада сметаниерата, но тя вероятно е напуснала Лондон много преди да я получи. С други думи — очаква да завари племенник, горящ от нетърпение да се втурне по задачи, и ще трябва лично да й поднеса новината, че сделката пропада. Това няма да й хареса, Джийвс, и не крия, че колкото повече се замислям за предстоящия разговор, толкова повече ми изстиват краката.

— Ако ми разрешите да направя едно предложение, сър… естествено, това е палиативна мярка, но често е доказвано, че в трудни времена официалното вечерно облекло има стимулиращо въздействие върху силата на духа.

— Смяташ, че трябва да сложа бяла папийонка? Споуд ми каза, че тук носят черни връзки.

— Мисля, че извънредното положение оправдава отклонението, сър.

— Май си прав.

И, както винаги, беше. Джийвс няма грешка по деликатните въпроси на психологията. Наконтих се от глава до пети и незабавно усетих забележимо подобрение. Краката ми се позатоплиха, блясъкът се върна в помъртвелите очи, а самочувствието ми сякаш се напомпа. Наслаждавах се на ефекта в огледалото, връзвах папийонката с грижовни пръсти и репетирах наум някои изрази, които смятах да поднеса на леля Далия, ако се закучеше. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Гъси.

При вида на клетия очилатко ме прободе съчувствие, защото от пръв поглед разбрах, че не е в крак със събитията. В поведението му не прозираше нито един от признаците, отличаващи мъжа, комуто Стифи е поверила плановете си. Държанието му бе бойко и аз размених бърз, многозначителен поглед с Джийвс. Моят казваше: какво знае той, неговият — също.

— Привет! — възкликна Гъси. — Привет! Здрасти, Джийвс.

— Добър вечер, сър.

— Е, Бърти, какво ново? Видя ли се с нея?

Съчувственият бодеж се засили. Въздъхнах наум. На мен се падаше тежката участ да нанеса оглушителна плесница на свой стар приятел и мисълта за това не ме направи щастлив.

Все пак човек трябва да гледа в очите подобни неща. Искам да кажа, хирургическия скалпел и прочие.

— Да — рекох аз. — Да. Видях се. Джийвс, имаме ли бренди?

— Не, сър.

— Можеш ли да намериш глътка?

— Разбира се, сър.

— Най-добре донеси бутилката.

— Много добре, сър.

— Той изчезна в коридора, а Гъси ме загледа с искрено изумление.

— На какво прилича това? Не можеш да започнеш да се наливаш още преди вечеря.

— Нямам и намерение. Поисках го за теб, многострадални великомъченико.

— Не пия бренди.

— Обзалагам се, че не само ще го изпиеш, ами ще плачеш за още. Седни, Гъси.

Настаних го в креслото и го ангажирах в лек разговор за времето и реколтата. Не исках да го цапардосам с новината, преди да е пристигнала спасителната влага. Продължих да говоря, като се стремях да внеса в гласа си интонации, с които се говори на болен, когото подготвят за най-лошото, и не след дълго забелязах, че ме гледа по много особен начин.

— Бърти, струва ми се, че не си редовен.

— Нищо подобно.

— Тогава какви ги плещиш?

— Просто запълвам времето, докато се появи Джийвс с брендито. А, благодаря ти, Джийвс.

Поех пълната до ръба чаша от ръката му и внимателно подредих пръстите на Гъси около столчето.

— Джийвс, по-добре иди да осведомиш леля Далия, че няма да имам възможност да се явя на срещата. Този разговор ще ми отнеме време.

— Много добре, сър.

Обърнах се към Гъси, който приличаше на стъписан шаран.

— Гъси — започнах аз, — изпий това и ме изслушай. Опасявам се, че имам лоши новини за теб. Във връзка с тефтерчето.

— С тефтерчето?

— Да.

Да не искаш да кажеш, че не е у нея?

— Точно там е въпросът. У нея е и възнамерява да го връчи на татко Басет.

Както и очаквах, това го срути. Очите му изхвръкнаха от орбитите, той скочи от креслото, изля съдържанието на чашата и стаята завоня на кръчма в събота вечер.

— Какво!

— Боя се, че е взела такова решение.

— Олеле, майко!

— Да.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Но защо?

— Има си основания.

— Но тя не разбира какво ще последва.

— Разбира.

— Това означава катастрофа!

— Определено.

— Олеле, майко!

Често се твърди, че нещастието събужда най-доброто у Устърови. Обзе ме странно спокойствие. Потупах го по рамото.

— Смелост, Гъси! Вземи пример от Архимед.

— Защо?

— Бил е убит от прост войник.

— И какво от това?

— Е, едва ли му е било приятно, но съм уверен, че е издъхнал с усмивка на уста.

Безстрашното ми поведение му оказа благотворно въздействие. Поуспокои се. Не мога да твърдя, че дори тогава приличахме на двамина френски аристократи, очакващи двуколката да ги откара на гилотината, но все пак имаше известно сходство.

— Кога ти го каза?

— Преди малко, на терасата.

— И сериозно ли говореше?

— Напълно.

— Нямаше ли…

— Закачлив блясък в очите? Не. Нямаше.

— Не можем ли да й попречим?

Очаквах да повдигне този въпрос, но съжалих, че го направи. Предчувствах продължителен период на безплодни спорове.

— Да — отвърнах аз. — Можем. Заяви, че ще изостави ужасяващата си цел, ако открадна сметаниерата на стария Басет.

— Онази сребърна сметаниера, която ни показваше снощи на вечеря?

— Точно нея.

— Но защо?

Обясних му как стоят нещата. Изслуша ме внимателно и лицето му се разведри.

— Сега разбирам! Всичко е ясно! Не можех и да допусна, че крои такива планове. Поведението й ми се стори толкова безкрайно немотивирано. Е, чудесно. Това решава въпроса.

Неприятно ми беше да помрача ведрото му настроение, но бях длъжен.

— Не съвсем, защото в никакъв случай няма да изпълня желанието й.

— Какво! Защо?

— Защото, ако се поведа по ума й, Родерик Споуд ще ме направи на пихтия.

— Какво общо има Родерик Споуд?

— Очевидно е взел присърце каузата на сметаниерата. Без съмнение от уважение към стария Басет.

— Хм! Е, ти не се боиш от Родерик Споуд.

— Напротив.

— Глупости! Ти не си такъв човек.

— Такъв съм.

Направи един тигел из стаята.

— Но, Бърти, няма защо да се боиш от човек като Споуд. Той е просто маса от обемисти мускули с бавни рефлекси. Няма начин да те догони.

— Изобщо нямам намерение да проверявам спринтьорските му данни.

— Освен това ти няма да останеш дълго тук. Можеш да изчезнеш веднага щом свършиш работата. Прати след вечеря бележка на курата да чака на уговореното място в полунощ и действай. Ето как виждам задачата ти. Кражба на сметаниерата — между дванайсет и петнайсет и дванайсет и трийсет или, да речем, и четирийсет в случай, че възникне нещо непредвидено. В дванайсет и четирийсет и пет си в двора на конюшнята и палиш колата. В дванайсет и петдесет излизаш на шосето, доволен от чисто изпълнената благородна задача. Не мога да разбера от какво толкова си се наплашил. Цялата работа ми изглежда по детски проста.

— Въпреки това…

— Няма да го направиш?

— Няма.

Отиде до камината и започна да си играе със статуетката на някаква пастирка, поставена на полицата.

— Бърти Устър ли чувам да говори? — попита глухо.

— Самият.

— Бърти Устър, от когото толкова се възхищавах в училище? Момчето, което наричахме Неустрашимия Бърти?

— Същият.

— Е, в такъв случай няма място за повече приказки.

— Няма.

— Значи единствената възможност, която ни остава, е да си възстановим собствеността върху тефтерчето.

— И как предлагаш да го сторим?

Той се замисли.

— Знам как. Слушай. Това тефтерче е много важно за нея, нали така?

— Да.

— В такъв случай го носи със себе си.

— Предполагам.

— Вероятно го е пъхнала в чорапа си. Прекрасно.

— Кое му е прекрасното?

— Не схващаш ли накъде бия?

— Не.

— Слушай тогава. Можеш лесно да я увлечеш в някакъв дружески брътвеж, в хода на който ще бъде много лесно да… ъ, нещо като шеговита прегръдчица…

Пронизах го с очи. На този свят съществуват граници и Устърови ги зачитат.

— Гъси, да не би да намекваш, че трябва да опипам краката на Стифи?

— Да.

— И дума да не става.

— Защо?

— Не е необходимо да се задълбочаваме в основанията ми — непреклонно изрекох аз. — Просто приеми, че тая няма да я бъде.

Хвърли ми особен поглед — с разширени, пълни с упрек очи. Вероятно така го гледат умиращите тритони, когато забравя да им смени водата. Пое рязко дъх.

— Положително вече нямаш нищо общо с момчето, което познавах в училище — заяви той. — Личността ти е деградирала. Никаква жизненост. Никакъв порив. Никаква предприемчивост. Трябва да е от алкохола.

Въздъхна и счупи пастирката. Тръгнахме към вратата и когато я отворих, отново ме изгледа.

— Няма да се явиш така на вечеря, нали? За какво ти е тази бяла папийонка?

— Джийвс ми я препоръча за поддържане на висок дух.

— Ще се почувстваш завършен глупак. Старият Басет вечеря в кадифен смокинг с лекета от супа по реверите. Най-добре се преоблечи.

В думите му имаше здрав разум. Човек не обича да се набива на очи. С риск да понижа духа си се обърнах да съблека смокинга. В същото време откъм гостната на долния етаж зазвуча песента на свеж, млад глас под акомпанимента на пиано. Песента мязаше на стара английска и народна. Лесно можеха да бъдат доловени разни „хей, нани, нани“ и други подобни.

От този песенен изблик, очите на Гъси затлеяха зад очилата, сякаш изпитваше повече, отколкото можеше да понесе.

— Стефани Бинг! — горчиво продума той. — Да пее в такъв момент!

Изсумтя и напусна стаята. Тъкмо завършвах възела на черната вратовръзка, и влезе Джийвс.

— Госпожа Травърс — официално обяви той.

— Майчице! — промълвиха скованите ми устни.

Разбира се, след официалното съобщение знаех, че ще се появи именно тя, но клетникът, излязъл на мирна разходка и вдигнал взор нагоре само за да види, че някой пуска от самолет бомба над главата му, също знае какво се задава, но от това не му става по-леко.

Забелязах, че е доста разбълникана, дори бих казал не съвсем в коритото си, та забързах верноподанически да я настаня удобно в креслото и да й поднеса извиненията си.

— Страшно съжалявам, че не можах да те посетя в стаята ти, прародителко — започнах аз, — но обсъждах насаме с Гъси Финк-Нотъл въпрос от дълбок взаимен интерес. След последната ни среща събитията се развиха във внезапна посока и със съжаление трябва да отбележа, че положението ми доста се запече. Спокойно може да се твърди, че Адът се тресе до основите си. Не преувеличавам, нали, Джийвс?

— Не, сър.

Леля само махна с ръка на протестите ми, сякаш гонеше досадна муха.

— Значи и ти имаш неприятности. Не знам каква е тази внезапна и неочаквана насока, която са поели нещата при теб, но при мен тръгнаха към дъното на преизподнята. Затова довтасах тъй скорострелно. Налага се да предприемем незабавни действия — или домът ми ще се срути.

Започнах да се чудя дали и Мона Лиза е намирала хода на събитията за толкова скапан. Неприятност подир неприятност.

— Какво има? — попитах аз. — Какво е станало?

За секунда нещо я задуши, но успя да отрони една дума.

— Анатол!

— Анатол? — Взех ръката й и успокояващо я помилвах. — Ще ми обясни ли нашата трескава недомогваща какви ги плещи? Какво искаш да кажеш с това Анатол?

— Ако не си отваряме очите, ще го целуваме за сбогом.

Ледена ръка стисна сърцето ми.

— Как така?

— Ами така.

— Дори след като удвои заплатата му?

— Дори след като удвоих заплатата му. Слушай, Бърти. Днес следобед, малко преди да тръгна, Том получи писмо от сър Уоткин Басет. Когато казвам малко преди да тръгна, искам да кажа, че писмото ме накара да тръгна. Защото можеш ли да си представиш какво пишеше в него?

— Какво?

— Съдържаше предложение за замяна на сметаниерата срещу Анатол. Том сериозно се замисли.

Зейнах.

— Какво? Недоверчиво!

— Невероятно, сър.

— Благодаря, Джийвс. Невероятно! Не мога да повярвам. Чичо Том не би предприел подобна стъпка.

— Какво знаеш ти! Помниш ли Помрой — иконома, който работеше у нас преди Сепингс?

— Помня го. Изискан мъж.

— Безценно съкровище.

— Истинско бижу. И досега не мога да си обясня защо му разрешихте да напусне.

— Том го размени с Бесингтън-Коуп срещу яйцевидна кана за какао на три спираловидни крачета.

Помъчих се да се преборя с нарастващото отчаяние.

— Но все пак не допускам оня изкуфял дъртак… искам да кажа чичо Том, така лекомислено да проиграе Анатол.

— Напълно е способен да го направи.

Тя се изправи и нервно тръгна към камината. Разбрах, че търси да счупи нещо, за да облекчи опънатите си нерви (Джийвс би го нарекъл палиативна мярка), и вежливо привлякох вниманието й към теракотената фигурка на детето Самуил по време на молитва. Благодари ми лаконично и я запокити към отсрещната стена.

— Казвам ти, Бърти, няма нещо, което побърканият колекционер не е способен да направи, за да се сдобие с лелеяния експонат. Том ми подаде писмото с думите, че би изпитал неподправено удоволствие лично да одере стария Басет и да го хвърли в казан с врящо масло, но не виждал друг изход, освен да удовлетвори исканията му. Единственото нещо, което го възпря да не телеграфира съгласието си начаса, беше фактът, че му разкрих целта на идването ти в Тотли Тауърс — да задигнеш сметаниерата и в най-скоро време да я връчиш в треперещите му ръце. А ти напредваш ли, Бърти? Състави ли план? Изпипа ли го до последната подробност? Не можем да си позволим да пилеем време. Всяка секунда е скъпа.

Усетих как коленете ми омекват. Разбрах, че трябва веднага да я цапна с новината, и се надявах разговорът ни да свърши с това. Тази моя леля, когато се разсърди, не е за пренебрегване и аз не можех да забравя за съдбата на детето Самуил.

— Тъкмо смятах да поговорим за това — започнах аз. — Джийвс, у теб ли е документът, който подготвихме?

— Тук е, сър.

— Благодаря, Джийвс. И смятам, че няма да е зле да донесеш още няколко глътки бренди.

— Много добре, сър.

Той се оттегли, а аз й подадох листа с молбата да го прочете внимателно.

— Какво е това?

— Скоро ще разбереш. Отбележи заглавието: Устър Б. — настоящо състояние. Тези думи казват всичко. Те обясняват — направих няколко крачки назад и се подготвих за бързоходно оттегляне — защо трябва категорично да откажа да открадна сметаниерата.

— Какво!

— Следобед ти изпратих телеграма в този смисъл, но ти, естествено, си се разминала с нея.

Гледаше ме умоляващо като любяща майка, чието дете-идиотче е извършило нещо особено тъпо дори за самото него.

— Но, Бърти, миличък, не чу ли какво казах? За Анатол. Не можеш ли да осъзнаеш положението?

— Мога.

— Тогава да не си мръднал? Разбира се, когато казвам мръднал…

Вдигнах предупредително ръка.

— Почакай да ти обясня, прародителко. Вероятно ще си припомниш, че споменах за нови насоки на събитията. Една от тях е, че сър Уоткин Басет знае всичко за плана ми да открадна сметаниерата и ме следи под лупа. Втората е, че е споделил подозренията си със свое другарче на име Споуд. Може би вече си успяла да видиш Споуд?

— Едрия мъжага ли?

— Едър е добре казано, въпреки че суперколосален щеше да е по-оправдано. Та, както споменах, сър Уоткин е споделил подозренията си със Споуд и последният собственоръчно ме уведоми, че ако сметаниерата изчезне, ще направи от мен желиран десерт. Затова не мога да предприема никакви конструктивни мерки.

Настъпи продължително мълчание. Виждах, че смила информацията и неохотно стига до заключението, че — Бъртрам не я подвежда в тежки времена поради някакъв свой лекомислен каприз. Прецени в какви кълчища съм нагазил и ако не греша, дори потрепера.

Тази моя плът и кръв е жена, която в дните на детството и юношеството ми имаше навика честичко да ме бръсва по главата, когато преценеше, че поведението ми налага подобен жест, а и в по-нови времена изпитвах усещането, че едва се сдържа да не предприеме сходни действия. Но под тази канибалска външност тупти нежно сърце, в което обичта към Бъртрам е дълбоко вкоренена. Тя е последният човек, който би пожелал да ме види с бушони на очите и изместен класически римски нос.

— Разбирам — най-сетне изрече тя. — Да. Това, разбира се, затруднява нещата.

— И то извънредно много. Ако решиш да характеризираш положението като безнадеждно, няма да възразя.

— Казал е, че ще те смели на пихтия, така ли?

— Употреби сходен израз. И го повтори, да не би да има недоразумение.

— Е, за нищо на света няма да допусна да бъдеш малтретиран от тази скална отломка. Срещу горила като него нямаш никакъв шанс. Ще те изкорми, преди да си мигнал. Ще те разкъса крайник по крайник и ще разхвърля частите ти по четирите посоки на света.

Замижах.

— Не е нужно да влизаш в такива живописни подробности, прародителко.

— Сигурен ли си, че говореше сериозно?

— Напълно.

— Да не е куче, което лае, но не хапе?

Усмихнах се скръбно.

— Виждам накъде биеш, лельо Далия. След секунда ще ме запиташ дали в очите му не е имало закачлив блясък. Нямаше. Политиката, която ми разкри Родерик Споуд при последния ни разговор, е поведенческа особеност, към която твърдо ще се придържа.

— Значи сме в задънена улица. Освен ако Джийвс не измисли нещо. — Обърна се към камериера ми, който тъкмо влизаше с брендито. Крайно време беше. Учудих се какво ли го беше забавило толкова. — Джийвс, говорим за господин Споуд.

— Да, госпожо?

— Ние с Джийвс вече обсъдихме заплахата от страна на Споуд — раздразнително се намесих аз — и той призна, че не вижда изход от положението. За първи път този ум не изщрака.

Леля Далия с благодарност посегна към брендито, гаврътна чашата и на лицето й се възцари замисленост.

— Знаеш ли какво ми хрумна току-що?

— Сподели, стара ми родственице — отвърнах аз, все още мрачен и раздразнителен. — Обзалагам се, че е за боклука.

— Нищо подобно. Може да реши всичките ни проблеми. Чудя се дали тоя Споуд няма някоя мръсничка тайна. Джийвс, знаеш ли нещо за него?

— Не, госпожо.

— Какво разбираш под мръсничка тайна?

— Помислих си, че ако съществува пукнатина в бронята му, човек би могъл с нейна помощ да му извади отровните зъби. Сетих се, че когато бях момиче, видях чичо ти Джордж да целува моята гувернантка и ако щеш, вярвай, от този ден нататък изчезна цялото ми напрежение, когато тя ме оставяше след училище да пиша за най-важните износни и вносни стоки на Великобритания. Схващаш ли мисълта ми? Да предположим, че Споуд е сгазил лука. Май нещо те смущава — заяви тя, защото забеляза, че скептично свивам устни.

— Схващам идеята ти. Но за да я реализираме, трябва да разполагаме с информация за фаталното прегрешение, а нямаме такава.

— Прав си. — Тя се изправи. — Е, просто ми мина през ума и ви я подхвърлих. А сега ще се върна в стаята и ще напръскам слепоочието си с одеколон. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне като шрапнел.

Вратата се затвори. Потънах в освободеното от нея кресло и попих челото си.

— Е, поне това свърши — с благодарност изрекох аз. — Джийвс, тя понесе удара по-леко, отколкото очаквах. Ловните дружинки възпитават достойни дъщери. Но колкото и вирната да бе главата й, очевидно го понесе тежко и брендито й дойде добре. Между другото, доста време ти отне да го донесеш. Санбернарски пес би се справил два пъти по-бързо.

— Да, сър, извинете. Задържа ме разговорът с господин Финк-Нотъл.

Седях, потънал в размисъл.

— Знаеш ли, Джийвс, идеята на леля Далия да сложим юзди на Споуд никак не е лоша. В основите си е непоклатима. Ако Споуд е заровил труп, а ние знаем къде е, без съмнение заплахата откъм него ще бъде сведена до нула. Но ти твърдиш, че не знаеш нищо.

— Да, сър.

— Съмнявам се, че има нещо за знаене. Има хора, за които от пръв поглед можеш да кажеш, че играят играта по правилата и не вършат неща, които не се вършат. Опасявам се, че Родерик Споуд е техен изтъкнат представител. Не мога да допусна, че дори най-енергичното разследване би разкрило за него нещо по-грозно от мустаците му, а светът очевидно не възразява срещу тях, иначе не би ги носил.

— Съвсем вярно, сър. Все пак може би си струва да поразпитаме.

— Да, но къде?

— Сетих се за „Ганимед младши“, сър. Това е клуб за лични прислужници на високопоставени господа и се намира на Кързън Стрийт. Негов член съм от няколко години. Личният камериер на изтъкнат джентълмен като господин Споуд положително също е член на клуба и без съмнение е поверил на секретаря достатъчно изчерпателен материал, който да бъде вписан в клубната книга.

— Ъ?

— Съгласно правило единайсет всеки нов член е длъжен да предостави на клуба пълни сведения относно работодателя си. Това не е само развлекателно четиво. То служи и за предупреждение на членовете да не постъпват на работа при господа, които не са на висотата на идеала.

Ужасна мисъл процепи главата ми и аз подскочих в креслото.

— И какво се случи, когато ти се присъедини към клуба?

— Сър?

— Разказа ли им всичко за мен?

— О, да, сър.

— Как, всичко? И случката, когато старият Стоукър ме преследваше и трябваше да се намажа с боя за обувки, за да не ме познае?

— Да, сър.

— И как взех лампиона за крадец след рождения ден на Понго Туисълтън?

— Да, сър. Членовете обичат да четат подобни неща в дъждовните следобеди.

— Обичат, а? Я си представи, че някой дъждовен следобед ги прочете и леля Агата? Това не ти ли е минавало през ума?

— Вероятността госпожа Спенсър Грегсън да получи достъп до клубната книга е минимална.

— Дано. Но някои скорошни събития под този покрив би трябвало да ти отворят очите за методите, чрез които жените получават достъп до книги и тефтерчета.

Потънах в дълбочайше мълчание. Естествено, знаех, че вечер, след като поднесе скромната ми вечеря, Джийвс нахлупва бомбето и изчезва зад ъгъла, но винаги съм предполагал, че крайната му цел е барът на някоя близка кръчма. Нямах и понятие за клуб на Кързън Стрийт.

Още по-малко понятие имах, че някои от най-пикантните и вероятно обществено заклеймени деяния на Бъртрам Устър са записани в книга черно на бяло. Цялата работа твърде злокобно ми замяза на случая с Абу бен Адем и Ангелите, които записвали всичките му дела.

Все пак не беше по силите ми да променя нещата, тъй че се върнах на това, което полицаят Оутс би нарекъл текущия въпрос.

— Какво предлагаш? Да се обърнем към секретаря на клуба за информация относно Споуд?

— Да, сър.

— Мислиш ли, че ще ни я даде?

— О, да, сър.

— Да не искаш да кажеш, че разпространява наляво и надясно данни, и то такива извънредно опасни данни, които, ако попаднат в зложелателни ръце, могат да съсипят човека, и ги дава на всеки, който му ги поиска?

— Само на членове на клуба, сър.

— За колко време ще успееш да се свържеш с него?

— Мога да му се обадя веднага по телефона, сър.

— Тогава действай, Джийвс, и по възможност говори за сметка на сър Уоткин Басет. Не се смущавай, когато ти кажат „Разполагате с три минути“. Продължавай спокойно да говориш. Каквото и да струва това, твоят секретар трябва да разбере и да го разбере недвусмислено, че е дошло времето всички добри хора да си подадат ръка и да се преборят със силите на злото.

— Мисля, че мога да го убедя в тревожността на положението ни, сър.

— Ако не можеш, аз ще поговоря с него.

— Много добре, сър.

— Тръгна да изпълнява спасителната си мисия.

— О, Джийвс — сетих се аз, когато беше на прага, — ти нали спомена, че си разговарял с Гъси?

— Да, сър.

— Има ли нещо ново?

— Да, сър. Изглежда, отношенията му с госпожица Басет са се обтегнали. Годежът е развален.

И той отплува от стаята, а аз подскочих един метър във въздуха. Доста трудно упражнение, като се има предвид, че бях седнал в кресло, но успях да го изпълня с лекота.

— Джийвс! — изревах аз.

Но той бе изчезнал безследно.

Отдолу прозвуча внезапният тътен на гонга за вечеря.