П. Г. Удхаус
Законът на Устър (7)

7

Не бих казал, че Джийвс се подсмихваше самодоволно, но на лицето му определено цареше израз на кротко удовлетворение и аз внезапно се сетих нещо, което отвратителната сцена с Гъси ме бе накарала да забравя — че последния път, когато го видях, той отиваше да се обади на секретаря на клуба „Ганимед младши“. Рипнах нетърпеливо на крака. Ако тълкувах правилно изражението му, имаше какво да докладва.

— Свърза ли се със секретаря, Джийвс?

— Да, сър. Току-що привърших разговора.

— Изпя ли нещо мръсничко?

— Беше извънредно информативен, сър.

— Има ли Споуд някаква страшна тайна?

— Да, сър.

Плеснах се развълнувано по крачола на панталоните.

— Не биваше да се съмнявам в леля Далия. Лелите знаят всичко. Интуитивни са. Бързо ми разкажи.

— Опасявам се, че не мога да направя това, сър. Правилата на клуба, засягащи разпространението на материали, вписани в книгата, са извънредно строги.

— Искаш да кажеш, че устните ти са запечатани?

— Да, сър.

— Тогава какъв смисъл имаше да телефонираш?

— Не ми е позволено да споделям подробностите, сър. Но имам пълната свобода да ви уведомя, че ако информирате господин Споуд, че знаете всичко за Юлейли, това значително ще снижи злотворния му потенциал, сър.

— Юлейли?

— Юлейли, сър.

— И това ще го навре в миша дупка?

— Да, сър.

Замислих се. Не ми се стори кой знае каква опорна точка.

— Сигурен ли си, че не можеш да конкретизираш?

— Напълно сигурен, сър. Ако го направя, вероятно ще ме изключат от клуба.

— В никакъв случай не бих желал да ти се случи подобна страхотия. — Неприятно ми беше да си представя Джийвс, застанал пред строени икономи, докато секретарят му къса копчетата. — И все пак уверен ли си, че ако погледна Споуд в очите и му изръся тази глупост, той ще се озапти? Дай да изясним всичко. Представи си, че ти си Споуд, а аз се приближавам до теб и ти тръсвам: Споуд, знам всичко за Юлейли. Това ще те стресне ли?

— Да, сър. Темата за Юлейли, сър, е един от онези факти, които нито един джентълмен с положение в обществото не би желал да станат публично достояние.

Започнах да репетирам. Отидох до скрина с ръце в джобовете и казах: „Споуд, знам всичко за Юлейли.“ Опитах пак, като размахах пръст. След това скръстих ръце, но трябва да призная, че дори тогава не ми прозвуча достатъчно убедително.

Все пак, рекох си аз, Джийвс винаги е прав.

— Е, щом си толкова сигурен, Джийвс… В такъв случай първо трябва да открия Гъси и да му подшушна тази животоспасяваща информация.

— Сър?

— Да, разбира се, ти не знаеш нищо. Длъжен съм да те осветля, Джийвс, че след последната ни среща играта отново загрубя. Знаеш ли, че Споуд от дълго време обича госпожица Басет?

— Не, сър.

— Не, ама да. Щастието на госпожица Басет е много скъпо на сърцето на Споуд и сега, когато годежът й е развален по причини, твърде неароматни за мъжката половина на споразумението, той настоява да извие врата на Гъси.

— Така ли, сър?

— Уверявам те. Преди малко беше тук и лично ми го заяви, а Гъси, който случайно се намираше под леглото, чу всичко. В резултат на това взе да говори за спускане през прозореца и бягство в Калифорния. Което, естествено, ще бъде фатално. На всяка цена трябва да остане и да се опита да постигне помирение.

— Да, сър.

— Няма как да постигне помирение, ако е в Калифорния.

— Прав сте, сър.

— Затова трябва да го открия. Макар да се съмнявам, че това ще е лесно на този етап от кариерата му. Вероятно е на покрива и се чуди как да излети заедно с него.

Предчувствията ми се оправдаха напълно. Претърсих щателно къщата, но от него нямаше и следа. Тотли Тауърс несъмнено криеше някъде Огъстъс Финк-Нотъл, но не издаваше тайната си. Най-сетне вдигнах ръце, върнах се в стаята и, гръм да ме удари, ако първото нещо, което съзрях там, не беше въпросното лице. Стоеше до леглото и връзваше чаршафите ми на възли.

Дебелината на килима и загърбването на вратата му попречиха да предугади влизането ми. Моето „Хей!“ бе рязко в необходимата степен, тъй като бях неприятно изненадан от гледката, която представляваше леглото ми. Той се извъртя с пепеляво лице.

— Уф! — възкликна. — Помислих те за Споуд!

Първоначалният му ужас отстъпи място на негодувание. Хвърли ми суров поглед. Очите зад очилата засвяткаха ледено. Приличаше на разтревожен калкан.

— Кой ти дава право, проклетнико Устър, да се промъкваш зад хорските гърбове и да крещиш в ушите им по такъв подъл начин? Можеше да ми докараш някой инфаркт.

— А кой ти дава право на теб, проклетнико Финк-Нотъл — не останах по-назад и аз, — да посегателстваш над спалното ми бельо след изричната ми забрана? Имаш си твои чаршафи. Върви и си ги връзвай до насита!

— Как? Споуд е седнал на леглото ми.

— Не думай!

— Ще думам, и още как. Причаква ме. Когато се разделихме, аз се запътих право към стаята си, а той дебнеше спотаен вътре. Ако случайно не се беше изкашлял, щях да му тупна като зряла круша в лапите.

Разбрах, че е дошло време да успокоя тази разбунена душа.

— Гъси, няма защо да се боиш от Споуд.

— Как да няма защо? Има, и още как! И ти ги дрънкаш едни…

— Много хубави си ги дрънкам, ако искаш да знаеш! Споуд qua^[1] заплаха, ако qua е нужната дума, е вече част от миналото. Махни му за сбогом. Благодарение на завидното съвършенство на системата от Джийвсови тайни служби докопах за него сведения, които той не би желал да станат обществено достояние.

— Какво?

— Е, тук ме хвана натясно. Когато казах, че съм ги докопал, трябваше да поясня, че всъщност докопването е дело на Джийвс, а неговите устни, за жалост, са запечатани. Въпреки това съм в състояние да пробутам наученото на оня звяр като сигурна работа. Само да опита грубиянските си номера, и ще му покажа звезди по пладне. — Млъкнах и се ослушах. По коридора се задаваха стъпки. — А! — възкликнах аз. — Някой идва насам. Може да е самият нещастник.

От Гъси се изтръгна животински крясък.

— Заключи тая врата!

Махнах безгрижно с ръка.

— Не е необходимо. Нека влезе. Определено очаквам това посещение. Само гледай как ще се разправя с него, Гъси. Това ще те развесели.

Догадката ми беше безпогрешна. Прагът ми бе засенчен от самия Споуд. Явно му бе писнало да седи на леглото на Гъси и бе почувствал, че поредният дружески разговор с Бъртрам може да наруши монотонното му съществуване. Влезе, както и предния път, без да чука, и когато осъзна присъствието на Гъси, издаде кротко възклицание на триумф и задоволство. Остана за миг неподвижен, като дишаше тежко през носа си.

Видях, че след последната ни среща беше надал значително на ръст и обем и ако не бях посъветван от толкова авторитетен източник как да го хвана за рогата, видът му щеше доста да ме разкисне. Но с течение на годините бях така обучен да разчитам и на най-оскъдните Джийвсови слова, че срещнах погледа му, без да ми трепне окото.

Със съжаление трябва да отбележа, че Гъси не споделяше слънчевата ми увереност. Възможно е да не бях му дал достатъчно изчерпателно обяснение на фактите по случая, а може би и срещата със Споуд в плът и кръв го бе накарала да изгуби ума и дума. Във всеки случай той се отдръпна към стената и доколкото схващах с периферното си зрение, започна да прави опити да мине през нея. Увлечен в своя стремеж, Гъси стоеше като препариран от добър специалист, докато аз се обърнах към натрапника и го измерих с дълъг уравновесен поглед, в който изненадата и високомерието бяха добре балансирани.

— А, Споуд — рекох, — сега пък какво има? — Наблегнах значително на думичката „сега“, за да демонстрирам неудоволствие, но напразно. Пусна въпроса ми покрай ушите си и започна бавно да се придвижва напред с приковани в Гъси очи. Отбелязах, че мускулите на челюстите му шават по същия начин, както когато ме свари да бъркам в колекцията на сър Уоткин Басет, а нещо в маниера му подсказваше, че всеки момент ще започне да се удря с юмруци в гърдите и да издава глухи звуци, както правят горилите в моменти на силна емоция.

— Ха! — изрева той.

Естествено, не бях склонен да понасям подобни глупости. Налагаше се веднъж завинаги да пресека в основи този негов навик да се мотае из къщата и да ха-ка.

— Споуд! — остро възкликнах аз и, ако не се лъжа, ударих с юмрук по масата.

Той сякаш за първи път осъзна присъствието ми. Спря за секунда и ми отправи мръсен поглед.

— Ти пък какво искаш?

Повдигнах една-две вежди.

— Какво искам ли? Хубава работа. Прекрасно. Тъй като ме питаш, Споуд, искам да знам какво, по дяволите, смяташ, че правиш, като непрекъснато нахлуваш в личните ми покои, заемаш пространство, което ми е нужно за други цели, и ме прекъсваш по средата на разговора със стари приятели? В тази къща човек може да остане сам колкото стриптийзьорка в нощен клуб. Нямаш ли си собствена стая? Прибирай се в нея, тлъст повлекан такъв, и си стой там.

Не можах да се въздържа да не погледна към Гъси, за да проверя как приема речта ми, и с удоволствие отбелязах, че лицето му се озари от боготворяща възхита, достойна за изпаднала в беда средновековна девица, наблюдаваща как рицарят размахва меч срещу дракона. Очевидно отново бях за него стария Неустрашим Бърти от дните на детството ни и без съмнение изгаряше от срам и разкаяние за злостните подигравки, с които ме бе обсипал.

Споуд също изглеждаше доста впечатлен, въпреки че не толкова боготворящо. Оцъкли се насреща ми, преизпълнен с неверие като ухапан от заек. Явно се питаше възможно ли е това да е плахата теменужка, с която бе разговарял насаме на терасата.

Попита дали наистина съм го нарекъл „тлъст повлекан“ или тъй му се било сторило.

— Тлъст?

— Тлъст.

— Повлекан?

— Повлекан, каквото и да значи това. Крайно време е — продължих аз — някой с чувство за дълг пред обществото да издигне глас и да ти каже какво всъщност представляваш. Нещастието ти, Споуд, се крие в това, че само защото си успял да накараш шепа жалки малоумници да обезобразят лондонската сцена с черните си шорти, ти си решил, че си някой. Слушаш ги как крещят: „Хайл, Споуд!“ и си въобразяваш, че това е Гласът народен. Но точно тук грешиш. Гласът народен мълви: „Виж оня тъпанар Споуд как се разхожда по черни гащи! Срещали ли сте подобна отрепка?“

Споуд затърси безуспешно думи.

— О? — най-сетне намери той. — Ха! По-късно ще се занимая с теб!

— А аз — върнах светкавично ръкавицата — ще се занимая с теб сега. — Запалих цигара. — Споуд — свалих картите на масата аз, — знам твоята тайна!

— Ъ?

— Знам всичко за…

— За кое?

Ако разполагах с нужното време, щях да си задам същия въпрос. Защото, ако щете, вярвайте, точно в този сублимен момент, когато най-отчаяно се нуждаех от името, назовано от Джийвс като магическа формула за обуздаване на тази горила, аз го забравих. Нямах спомен дори за първата буква.

Странно нещо са имената. Вероятно сте го забелязали и вие. Мислите, че ги знаете, а те просто ви се изплъзват. Колко пъти ми се е искало да ми дават по една лира всеки път, когато някоя страшно позната физиономия се изпречи пред мен със „Здрасти, Устър“, а аз стоя със зинала уста, защото не мога да му лепна етикета. Това винаги ме е стъписвало, но никога досега не бях се чувствал толкова стъписан.

— За кое? — повтори Споуд.

— Ами в интерес на истината — наложи се да призная аз — забравих.

Изпъшкването откъм ъгъла отново насочи вниманието ми към Гъси и аз осъзнах, че значимостта на последните ми думи не му беше убягнала. Опита се пак да отстъпи назад, ала нямаше накъде и в очите му проблесна отчаяние. Ала внезапно, тъкмо когато Споуд започна да напредва към него, отчаянието се смени с решимост и сурова непоколебимост.

Обичам да си припомням Огъстъс Финк-Нотъл в този момент. Прояви се добре. Длъжен съм да заявя, че дотогава не бях го възприемал като човек на действието. Беше по-скоро блейка. Но сега предприе мигновени действия, които биха сторили чест и на пристанищен побойник. На стената, с която правеше успешни опити да се слее, точно над главата му висеше доста мащабен маслен портрет на мъж с бричове до коленете и триъгълна шапка, зазяпан в жена, която чуруликаше нещо на някаква птичка — гълъб, ако не се лъжа, или гугутка. Бях му хвърлил един-два погледа, откак се настаних в стаята, и по едно време сериозно се бях поколебал дали да не го поднеса на леля Далия за счупване вместо детето Самуил по време на молитва. Слава Богу, че не го бях направил, защото в такъв случай Гъси нямаше да може да го изтръгне от пироните и да го нахлузи на главата на Споуд.

Казах слава Богу, защото, ако някога се е раждал човек, заслужаващ бой с маслена картина, това беше Родерик Споуд. От първия миг на запознанството ни той неуморно доказваше, че си го проси. Но всеки светъл миг си има своята тъмна сянка и ми беше нужна само секунда да забележа, че усилието на Гъси, макар и добронамерено, не бе постигнало конструктивен резултат. Редно беше да държи картината странично и да извлече цялостния потенциал на дебелата дървена рамка. Вместо това той използва плоската страна на оръжието и главата на Споуд щръкна от средата на платното като цирков ездач, минаващ през хартиен кръг. Накратко онова, което обещаваше да стане решаващ удар, се оказа обикновен жест, както би се изразил Джийвс.

Въпреки това вниманието на Споуд се отклони за няколко секунди от целта. Остана на място и запремигва, а картината стърчеше като средновековна яка около врата му. Паузата бе достатъчна, за да се намеся.

Трябва да сте наясно, че компанията бе доста разгорещена и че от този момент нататък всичко бе позволено, а ние Устърови не се оттегляме в такива моменти. На леглото ми имаше чаршаф, зарязан от Гъси, когато смутих връзването на възли от негова страна. Да го грабна и да го метна връз Споуд за мен бе въпрос на секунда. Гладиаторите в древния Рим са вършели подобни номера с мрежа на арената, вследствие на което са били твърде уважавани.

Допускам, че човек, халосан по главата с картина, на която момиче чурулика на гълъб, а почти веднага след това увит в чаршаф, трудно може да възстанови хладния си интелигентен вид. Всеки доброжелател на Споуд в този момент би го посъветвал да стои неподвижно и да не шава, докато не се измъкне от пашкула. Само по този начин би могъл да избегне падането с главата напред при наличието на терен, щедро обзаведен със столове и други вещи.

Но той не, та не. Като чу звука от отдалечаващите се стъпки на завидно повратливия Гъси, той се метна в тяхна посока и претърпя неизбежното падане. В мига, в който развилият спортсменска скорост Гъси прекоси прага, той се озова на пода, омотан по-безнадеждно от всякога.

Моите собствени доброжелатели несъмнено биха ми препоръчали на този етап без много туткане да напусна полесражението и като се замисля, признавам, че сбърках, когато поспрях за миг да хлопна вързопа с една порцеланова ваза, красяща полицата над камината близо до мястото на покойното дете Самуил, в точката, която, ако се съдеше по осъдителното слововъзпроизвеждане, се нахождаше главата на Споуд. Допуснах стратегическа грешка. Улучих го без проблеми и вазата се пръсна на десетина парчета, в което не видях нищо осъдително, защото колкото по-голяма част от имуществото на човек като сър Уоткин Басет биваше унищожавана, толкова по-добре, но в резултат на замаха загубих равновесие. В следващия миг подалата се изпод чаршафа ръка ме сграбчи за пеша.

Злополуката беше сериозна и спокойно би накарала някоя по-дребна душица да усети, че по-нататъшната борба е безсмислена. Но както съм имал случай да отбелязвам и преди, същността на Устърови е в това, че те не са дребни душици. Неизменно запазват самообладание. Бързо мислят и светкавично действат. Наполеон е бил от същото тесто. Вече споменах, че тъкмо когато се наканих да уведомя Споуд, че знам всичко, запалих цигара. Тази цигара, барабар с цигарето, още се мъдреше между устните ми. Извадих я бързо и угасих огънчето в колбасарското ръчище, преградило пътя ми към свободата.

Резултатът ме удовлетвори напълно. Всеки разумен човек би помислил, че последните събития са настроили Родерик Споуд да очаква всичко и да се подготви за това, но тази проста маневра го свари напълно неподготвен. С остър вик на ярост той пусна пеша ми, а аз нито миг повече не се мотах наоколо. Бъртрам Устър знае кога да е и кога да не е сред присъстващите. Когато Бъртрам Устър види лъв насред пътя си, той не стои да му разучава навиците. Понесох се със забележителна бързина и без съмнение щях да пресека прага с рекордно постижение, подобряващо Гъсиното със секунда-две, ако не се бях сблъскал челно в солидно тяло, което тъкмо нахлуваше в стаята. Докато се обгръщахме здраво с ръце, аз си помислих, че явно в Тотли Тауърс, ако избягаш от едно, ще налетиш на друго.

Уханието на одеколон, което все още витаеше около слепоочието на тялото, ме накара да го идентифицирам като собственост на леля Далия, въпреки че дори без одеколона сочните ловджийски ругатни, които избълваха устните й, щяха да ме наведат на вярна следа. Срутихме се на пода и вероятно сме се претърколили, защото следващото нещо, което съзрях, бе чаршафосаната фигура на Родерик Споуд в непосредствената си близост. За последен път я бях забелязал в другия край на стаята. Явно ние се бяхме търкаляли на север-североизток, а той на юг-югозапад, та се срещнахме някъде по средата.

Когато способностите ми да разсъждавам се позавърнаха в лоното си, забелязах, че Споуд се е вкопчил в левия крак на леля Далия и че тя не е във възхита от това. Ударът в диафрагмата от страна на бликащ от здраве племенник я бе лишил до голяма степен от въздух, но все пак й бе останал достатъчно дъх да спори и тя се впусна в това с характерния си плам.

— Що за безобразие? — разгорещено взе да се интересува. — Каква е тази лудница? Всички ли са се побъркали? Най-напред виждам Джин-Ботъл да препуска из коридора като див мустанг. След това ти се мъчиш да минеш през мен като привидение през стена. А сега господинът в арабския бурнус се зае да ме гъделичка по глезена, което не ми се е случвало от бала на ловците в Йорк през хиляда деветстотин двайсет и първа.

Тези протести, макар и филтрирани от чаршафа, стигнаха до Споуд и вероятно пробудиха някаква човещина у него, защото я пусна и тя се изправи, като отупваше роклята си от праха.

— А сега — започна малко по-спокойно — чакам обяснение. Каква е целта на всичко това? Какво става? Кой, по дяволите, е онзи под постелката?

Представих го.

— Познаваш Споуд, нали? Господин Родерик Споуд, госпожа Травърс.

Споуд беше успял да се разчаршафоса, но картината с гугутката си беше на мястото и леля Далия го загледа с подчертана почуда.

— За Бога, защо ви е това около врата? — попита тя. И в пристъп на толерантност добави: — Е, носете го, щом ви харесва, но от мен да знаете, че не ви отива.

Споуд не отговори. Дишаше тежко. Не го обвинявам. Имайте предвид, че на негово място и аз бих дишал тежко, но звукът не галеше ухото и бих предпочел да спре. Освен това напрегнато се взираше в мен и бих предпочел да прекрати и това. Лицето му бе поаленяло, очите — изхвръкнали, и къдрите му, сресани грижливо, в ужас бяха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж^[2], както веднъж се изрази Джийвс, когато описваше реакцията на Барми Фодърингей-Фипс при вида на класирането на крантата, в която бил инвестирал обилно по време на надбягванията в Нюмаркет.

Спомням си как веднъж, доста преди Джийвс да постъпи при мен, бях ангажирал на негово място камериер, който, преди да изтече и седмица от престоя му в моя дом, се напи до несвяст, запали апартамента и се опита да ме разпори с ножа за печеното. Каза, че държал да разбере какъв е цветът на вътрешностите ми. До този момент бях гледал на въпросния епизод като на най-опасния инцидент в съществуването ми на белия свят. Тук обаче стана ясно, че трябва да го декласирам на второ място.

Онзи младеж бе проста и невежа душа, а Споуд притежаваше добро образование и възпитание, но несъмнено душите им се единяха. Не смятам, че биха намерили общ език по коя да е друга тема, но цветът на вътрешностите ми ги интересуваше с идентична любознателност. Единствената разлика беше в това, че докато моят прислужник беше набелязал да използва за разкопките ножа за печеното, то Споуд възнамеряваше да ме вивесектира с голи ръце.

— Трябва да ви помоля да ни оставите сами, госпожо — рече той.

— Но аз току-що дойдох — възрази леля Далия. — Ще мета с този тук стаята, докато увисне на косъм от смъртта.

Подобни намерения, изречени с подобен тон, нямаше начин да минат пред добрата стара плът и кръв. Племенният дух е силно застъпен у нея и както вече споменах, много си пада по Бъртрам, макар че не ме питайте защо. Челото й се свъси.

— Няма да разреша да докоснете човек, който ми се пада племенник.

— Ще потроша всяко негово кокалче!

— Нищо подобно. Ама че… Ей, ти! Къде се юрна?

Тя рязко повиши глас поради факта, че в същия миг Споуд направи бързо движение към мен.

Ако се съди по начина, по който очите му святкаха, мустаците шаваха, да не говорим за скърцащите зъби и зловещите присвивания на пръстите, това движение би трябвало да ме вдъхнови за балетен скок към вратата. И малко по-рано несъмнено щях да се проявя лъвски, ала сега си стоях на мястото сдържан и спокоен. Не помня дали скръстих ръце на гърдите, но съм сигурен, че по устните ми играеше лека усмивчица.

Защото краткото „юрна!“ или по-скоро първата буква от думичката извърши онова, което половинчасов размисъл не беше успял — а именно отприщи паметта ми. Думите на Джийвс изникнаха ясно в главата ми. В един момент мозъкът ми залепваше, а в следващия — фонтанът на спомените бликна неудържимо. Често става така.

— Една минутка, Споуд — тихо заговорих аз. — Само минутка. Преди да се изхвърлиш, може би ще проявиш интерес към факта, че знам всичко за Юлейли.

Ефектът бе опияняващ. Почувствах се като човек, който натиска бутони и взривява мини. Ако непоклатимата ми вяра в Джийвс не беше ме подготвила да очаквам забележителен резултат, щях да бъда смаян от въздействието на това изявление върху него. Очевидно го бе улучило право в сърцевината и го изгаряше като жарава. Присви се, сякаш настъпи въглен, и по лицето му бавно се разстлаха ужас и тревога.

Цялата ситуация неудържимо ми напомни за нещо, което веднъж на младини ми се случи в Оксфорд. Беше пролет и се разхождах по брега на реката с момиче, чието име ми се губи. Внезапно чухме лай и към нас се понесе голямо яко куче, фрашкано с живот и очевидно изгарящо от нетърпение да причинява главоболия на невинно разхождащите се. Тъкмо обърнах душата си към Бога, обладан от предчувствие, че панталонът ми за трийсет лири ще бъде безжалостно раздран, когато момичето изчака кучето да се приближи и с необикновено присъствие на духа рязко отвори цветния си японски чадър в лицето на звяра, след което той направи три задни салта и се върна към личния си живот.

Като се изключат трите задни салта, реакцията на Родерик Споуд бе идентична с онази на ошашавеното псе.

За момент остана зейнал. След това рече: „О?“ После сгърчи устни в нещо, което, предполагам, се покриваше с представата му за помирителна усмивка. Сетне преглътна шест, а може би седем пъти, сякаш в гърлото му бе заседнала рибена кост. Най-после успя да проговори, и то с глас на влюбена и при това извънредно добронамерена гургулица.

— О, тъй ли? — рече.

— Тъй! — отвърнах. Ако ме беше попитал какво знам за нея, щеше да ме вкара в тръбата, но не го направи.

— Ъъъ… и как разбра?

— Имам си своите начини.

— О? — каза той.

— А! — отвърнах аз и за миг отново се възцари мълчание.

Не бих повярвал, че такъв чвор умее да се промъква раболепно, но точно така се промъкна той до мен. В очите му се четеше коленопреклонна молба.

— Надявам се, че ще го запазиш за себе си, Устър. Ще го запазиш за себе си, нали, Устър?

— Да…

— Благодаря, Устър…

— … но при условие — продължих аз, — че от твоя страна няма да има повече изпълнения на такива… как се казва?

Промъкна се още по-близо.

— Естествено, естествено. Опасявам се, че действах доста прибързано. — Протегна ръка и ме погали по ръкава. — Измачках ли ти сакото, Устър? Извинявай. Забравих се. Няма да се повтори.

— Така ще е най-добре. Велики Боже! Да ловиш хората за саката и да твърдиш, че ще им потрошиш кокалите. Нечувано!

— Знам, знам. Сгреших.

— Сгреши, и още как. Ще бъда непримирим спрямо подобни прояви в бъдеще, ясно ли е, Споуд?

— Да, да, разбирам.

— Смятам поведението ти за напълно неприемливо. Как само ме фиксираше на вечеря. Може да смяташ, че хората нехаят за такива неща, но аз хая.

— Разбира се, разбира се.

— На всичкото отгоре ме нарече и жалък червей.

— Съжалявам, че те нарекох жалък червей, Устър. Говорих, без да мисля.

— Трябва да се мисли, Споуд. Е, това е всичко. Свободен си.

— Лека нощ, Устър.

— Лека да е, Споуд.

Изсули се от стаята с наведена глава, а аз се обърнах към леля Далия, която зад гърба ми издаваше звуци на мотопед. Гледаше ме като човек, налегнат от халюцинации. Предполагам, че разговорът ми със Споуд е бил невероятно впечатляващ за случайния зрител.

— Да му…

Тук тя спря… може би за щастие, защото е жена, която в моменти на силно вълнение е склонна да забравя, че не се намира сред ловните полета и че езикът й често е прекалено пиперлив за смесена компания.

— Бърти! Какво беше всичко това?

Махнах небрежно с ръка.

— Ами просто натрих носа на оня самозабравеник. Отстоявам правата си. Човек не бива да цепи басма на хора като Споуд.

— Коя е тази Юлейли?

— Е, тук ме хвана натясно. Ще трябва да се обърнеш към Джийвс за допълнителна информация. Но е безполезно, тъй като правилата на клуба са извънредно строги и на членовете не е разрешено да се разпростират повече — продължих аз, като достойно отдадох дължимото на заслужилия похвала. — Преди малко Джийвс ми съобщи, че е достатъчно да информирам Споуд, че знам всичко за Юлейли, и той ще подвие опашка като кротко агънце-багънце. И както сама се убеди, той това и стори. Що се отнася до самоличността на гореспоменатата, нямам и най-малка представа. Знае се само, че е част от миналото на Споуд, и то, опасявам се, твърде компрометираща част.

Въздъхнах, защото не мога да отрека, че бях трогнат.

— Лельо Далия, мисля, че човек сам може да си представи картината. Доверчиво момиче, научило твърде късно за подлата същност на мъжете… малкият вързоп с повитото бебе… последният, трагичен път до брега на реката… плясъкът… сподавеният писък… Нищо чудно, че позеленя, като си представи как светът ще го научи.

Леля Далия пое дълбоко въздух. Лицето й се озари.

— Доброто старо изнудване! Нищо не може да се сравни с него. Винаги съм твърдяла това и ще продължа да го твърдя. Действа безотказно в кризисни моменти. Бърти, разбираш ли какво значи всичко това?

— Какво, прародителко?

— Сега, когато Споуд е под контрол, няма пречка да задигнеш сметаниерата. Можеш да слезеш и да я вземеш още тази вечер.

Поклатих съжалително глава. Опасявах се, че ще застане на подобна позиция. Бях принуден да изтръгна чашата на радостта от устните й — акт твърде неприятен спрямо леля, която като малък те е друсала на коляното си.

— Не — отсякох. — Точно тук грешиш. Споуд може да е престанал да се пречка в краката ни, но това не променя факта, че тефтерчето е още у Стифи. Преди да предприема нещо по отношение на сметаниерата, трябва да се добера до него.

— Но защо? А, явно не си чул, че Мадлин развали годежа си с Джин-Ботъл. Преди малко ми го повери под най-строга тайна. Преди опасността произтичаше от факта, че младата Стефани може да даде тефтерчето на дъртия Басет и така да развали годежа. Но след като той тъй и тъй…

Отново поклатих вятърната си мелница.

— Скъпа моя стара грешнице — рекох аз, — твърде далеч си от истината. Докато тефтерчето е у Стифи, то не може да бъде показано на Мадлин Басет. А само чрез тази показност Гъси ще съумее да обясни на Мадлин, че мотивът му да опипа краката на Стифи не е бил мотивът, който тя смята, че е бил. А само чрез подобно обяснение на мотива си, който изобщо не е бил това, което тя смята, че е бил, той ще може да изчисти калта от себе си и да постигне помирение. И само чрез изчистването на калта и постигането на помирение аз ще мога да въздъхна спокойно и да отърва участ, по-страшна от смъртта, а именно отблъскващата необходимост да се оженя за изчадието на Басет. Повтарям ти, че няма да стане. Преди да предприема каквото и да е, трябва да докопам тефтерчето.

Безжалостният ми анализ на ситуацията оказа своето въздействие. От маниера й пролича, че е схванала мощта на доводите ми. Поседя известно време, задъвкала долната си устна и навъсена като леля, която е пресушила горчивата чаша до дъно.

— И как ще го намериш?

— Възнамерявам да претърся стаята й.

— И каква ще е ползата?

— Скъпа ми прародителко, разузнавателните действия на Гъси вече доказаха, че не е у нея. Ако поразсъждаваме спокойно, ще стигнем до заключението, че е в стаята й.

— Да, бедни ми глупако, но къде в стаята? Може да е навсякъде. А където и да е, положително е добре укрито. Предполагам, че не си помислил за това.

Всъщност беше права и вероятно измъченото ми „О!“ разбули пред нея този факт, защото изсумтя като бизон на водопой.

— Несъмнено си очаквал да го намериш на тоалетката й. Добре, щом искаш, претърси стаята. Предполагам, че от това вреда няма. Хем ще имаш с какво да се занимаваш и ще стоиш по-надалеч от кръчмите. Аз пък в това време ще се оттегля в покоите си и ще се поблъскам над нещо по-разумно. Крайно време е един от нас да го стори.

И тя се втурна навън, като пътем спря само за миг до камината, за да свали от полицата един порцеланов кон, да го тресне в пода и да поскача върху тленните му останки. А аз, пообъркан, защото бях сигурен, че съм планирал всичко до най-малката подробност, изведнъж с потрес открих, че не съм, та седнах да поразшавам сивите си клетки.

Колкото повече ги шавах, толкова повече се убеждавах, че старата ми плът и кръв е права. Като огледах собствената си стая, установих от пръв поглед, че съществуват поне десет места, където бих могъл безпроблемно да скрия малък предмет като подвързано с кафява кожа тефтерче, пълно с критични наблюдения върху стила на хранене на стария Басет. Вероятно същото се отнасяше и за леговището на Стифи. Следователно, ако се отправех натам, щях да се сблъскам със задача, способна да задръсти и най-надарената хрътка, а какво остава за човек, който от ранно детство до ден-днешен не се научи да играе на топло-студено.

За да дам отдих на мозъка си преди следващия напън, взех отново криминалния роман. И, чумата да ме тръшне, ако преди да бях прочел половин страница, не нададох боен вик. Натъкнах се на многосъдържателен пасаж.

— Джийвс — обърнах се аз към него, когато влезе след секунда, — натъкнах се на многосъдържателен пасаж.

— Нима, сър?

Осъзнах, че съм прекалено лаконичен и са нужни обяснения под черта.

— В криминалния роман, който чета — заобяснявах аз, — но не, почакай. Преди да ти го прочета, бих желал да отдам дължимото на точността на информацията ти относно Споуд, Сърдечен куп благодарности, Джийвс. Ти каза, че името Юлейли ще го раздруса, и точно така стана. Споуд qua заплаха… qua ли беше?

— Да, сър. Изразихте се съвсем правилно.

— Та Споуд qua заплаха е напълно елиминиран. Оттегли се пълзешком в дупката си и спря да функционира.

— Това е крайно удовлетворителен факт, сър.

— Дори много. Но все още сме изправени пред препятствието Стифи, която продължава да притежава тефтерчето. Това тефтерче, Джийвс, трябва да бъде открито и иззето, преди да се придвижим в каквото и да било направление. Леля Далия току-що си тръгна в буреносно настроение, защото смята, че проклетото нещо със сигурност е добре скрито в спалнята на малката гъска и не вижда възможност да го докопаме. Твърди, че може да е навсякъде и несъмнено е добре укрито.

— Съществува такава евентуалност, сър.

— Така е. И точно тогава се появи многозначителният пасаж. Ще ти го прочета. Детективът разговаря с приятеля си, а местоимението „те“ се отнася за някакви засега неидентифицирани бандити, които са тършували в стаята на едно момиче с надеждата да намерят изчезналите скъпоценности. Слушай внимателно, Джийвс. Драги Посълтуейт, те бяха надникнали навсякъде, освен в единственото място, където биха открили нещо. Аматьори, Посълтуейт, пълни аматьори. И през ум не им е минало да потърсят върху бюфета, откъдето започва всеки опитен крадец, защото — отбележи внимателно какво следва, Джийвс, — защото знае, че е любимото скривалище на всички жени.

Загледах го проницателно.

— Вникваш ли в дълбоката значимост на това, Джийвс?

— Ако съм разбрал правилно мисълта ви, сър, вие предполагате, че тефтерчето на господин Финк-Нотъл може да е скрито върху бюфета в стаята на госпожица Бинг.

— Не може би, Джийвс, а трябва да е. Не виждам къде другаде. Този детектив не е вчерашен. Каже ли нещо, все се оказва прав. Питая безгранично доверие към него и съм готов да следвам безусловно напътствията му.

— Сър, да не би да предлагате да…

— Да, предлагам. И то незабавно. Стифи е в селото и ще се върне след векове. Глупаво е да допуснем, че гъшето ято на селските майки ще бъде задоволено от цветните диапозитиви на Светите земи под акомпанимента на пиано за по-малко от два часа. Тъй че сега е моментът да действаме, докато хоризонтът е чист. Стягай се, Джийвс, идваш с мен.

— Но, сър…

— И никакво „но“, сър. И преди съм имал поводи да те хокам за този твой навик да казваш „но“, сър, когато определям стратегията на действията ни. От теб искам по-малко носърове и повече бойкост. Къде изчезна феодалният ти дух, Джийвс? Знаеш ли коя е стаята на Стифи?

— Да, сър.

— Тогава напред!

Не мога да твърдя, че въпреки пристъпа на храброст, който демонстрирах в гореописания диалог, не тръгнах към крайната цел с подгъващи се колене. Всъщност, колкото повече се приближавах до нея, толкова повече се подгъваха коленете ми. Чувствах се досущ като в нощта, когато допуснах Робърта Уикъм да ме навие да промуша грейката с топла вода. Мразя ги тези крадливи промъквания. Бъртрам Устър е човек, който обича да ходи с вдигната глава, здраво стъпил на земята, а не да се прошмулва на пръсти с втечнени гръбначни прешлени.

Точно защото очаквах подобна реакция от своя страна, настоях Джийвс да ме придружи и да ми окаже морална подкрепа, но сега ми се дощя малко повече да ме окуражава и поощрява. Надявах се да срещна охотно верноподаничество и себеотрицателна всеотдайност, но всуе чаках. От самото начало поведението му излъчваше надменно неодобрение. Имаше вид на човек, който напълно се разграничава, и това не ми допадна.

Благодарение на тази надменност от негова страна и на нехаресването й от моя изминахме разстоянието смълчано и все така смълчано влязохме в стаята и запалихме лампата.

Първото ми впечатление беше, че младата Стифи, въпреки съмнителния си морален облик, е много добре настанена от гледна точка на материалните удобства. Тотли Тауърс е провинциално имение, градено в епоха, когато хората, планиращи гнезда, са споделяли идеята, че спалнята не е спалня, ако в нея не може да се организира скромна танцова забава за петдесет двойки. Във въпросното свърталище можеха да се вихрят поне десет Стифита. Под лъчите на малката електрическа лампа балната зала се просна на километри във всички посоки и при мисълта, че детективът не е преценил правилно и тефтерчето на Гъси може да е скрито навсякъде в тези неизбродими пространства, ме побиха тръпки.

Стоях като забучен и се молех за най-доброто, когато размислите ми бяха нарушени от странен гъргорещ звук, наподобяващ далечна гръмотевица, и за да не ви досаждам с излишни подробности, нека веднага ви открехна, че същият извираше от гърлото на кучето Бартоломю.

То стоеше на леглото и посланието в очите му бе толкова лесно за разгадаване, че ние с Джийвс реагирахме като две тела с една душа. В мига, в който кацнах като орел върху скрина, Джийвс се загнезди като лястовичка върху бюфета. Животното скочи от леглото, стигна до средата на стаята, седна, задиша през нос с интересни хриптящи звуци и ни загледа изпод вежди като шотландски старейшина, заклеймяващ грехове от амвона.

Известно време положението остана без промяна.