П. Г. Удхаус
Законът на Устър (4)

4

Не знам какво мислите вие, но аз съм забелязал, че от време на време, както си пасете кротко из попрището на живота, изневиделица ви сдрусват събития, преценявани като съдбовни дори от невъоръжено око. Вътрешен глас ви нашепва, че те вовеки веков ще останат запечатани в паметта ви. Година подир година редовно ще възкръсват в спомените ви тъкмо когато сте най-настроени за блажена дрямка и ще ви карат да се мятате в леглото като сьомга на кука.

В моя случай един от тези незабравими мигове датира от времето на заточението ми в първото частно училище, когато по тъмна доба се прокраднах на пръсти в кабинета на директора (агенти ми бяха предоставили сведения, че държи в шкафа под библиотеката кутия сладкиши) само за да открия, и то след непоправимо дълбоко навлизане във вражеска територия, откъдето всяко отстъпление бе немислимо, че старият дръвник седи зад писалището си и по някакво фатално съвпадение проверява класното ми по литература, което впоследствие се оказа за боклука.

Ако започна да твърдя, че в онзи съдбовен миг Бъртрам съхрани характерното си хладнокръвие, ще изневеря на историческата правда. Проклет да съм, ако не зейнах срещу преподобния Обри Ъпджон, макар и с една малка част от смразяващия ужас, който се стрелна по топографията ми при последните думи на Гъси.

— Изпуснал си го? — изпелтечих аз с треперлив фалцет.

— Да, но няма страшно.

— Така ли?

— Помня всяка дума от съдържанието му.

— Браво. Прекрасно.

— Да.

— И много ли са тези думи?

— Ами доста.

— Соленички?

— Пиперливи.

— Браво.

Гледах го с нарастващо изумление. Човек би допуснал, че към този момент дори такъв изтъкнат безмисловник би трябвало да включи какво се задава на хоризонта. Но не. Очилата му с рогови рамки продължаваха да отразяват самодоволна светлина. Бе преизпълнен с безотговорно безгрижие. От врата надолу му нямаше нищо, но нагоре цареше плътен железобетон. Огъстъс Финк-Нотъл в целия му блясък.

— О, да — продължи бодро той, — всичко съм запаметил и това ме изпълва с особено задоволство. През последната седмица подложих характерите на Родерик Споуд и сър Уоткин Басет на безмилостен анализ. Проникнах до самата сърцевина на същността им. Невероятно е колко материал можеш да събереш, ако започнеш истински да наблюдаваш хората. Чувал ли си някога как сър Уоткин Басет унищожава супата си? Шотландският експрес в тунел е нищо в сравнение с така издаваните звуци. А виждал ли си Споуд да яде аспержи?

— Не.

— Отблъскваща гледка. Способна е да преобърне из основи схващането, че Човекът е венец на Природата.

— Отразил ли си тези два факта в тефтерчето?

— Отделил съм им по половин страница. Но това са банални, повърхностни изяви. Основният обем на изследванията ми е насочен към дълбините.

— Разбирам. И, предполагам, доста си се разпрострял?

— Доста, доста.

— И все с остроумни, иронични изразни средства?

— До последната дума.

— Забележително. Значи старият Басет няма да се отегчава, докато чете.

— Докато чете ли?

— Е, вероятността той да намери тефтерчето не е по-малка от вероятността да го намери кой да е друг, нали така?

Спомням си едни разсъждения на Джийвс за това как човек никога не знае какви гадни номера ще му погоди времето, как той е виждал дни, когато слънцето над билото, подало бодър лик, ливади и реки превръща в злато с изкуство на небесен алхимик, а след това на облак позволило да скрие в було образа му млад, оставяйки света ни в мрак и хлад^[1]. Същото се случи в момента и с Гъси. Преди да спомена този аспект на положението, грееше като прожектор, а сега сиянието му угасна, сякаш някой бе дръпнал шалтера.

Стоеше със зейнала уста досущ като мен пред преподобния Обри Ъпджон в гореописания случай. Изражението му почти съвпадаше с изражението, което веднъж засякох на лицето на една екзотична риба в Кралския аквариум в Монако.

— Не съм и помислил за това!

— Крайно време е да започнеш.

— О, нещастен аз!

— Да.

— О, мъко моя!

— Точно така.

— О, пресвета лельо!

— Ти го каза.

Придвижи се като сомнамбул до масичката с чая и заръфа изстинала кифла. Очите му, когато срещнаха моите, бяха подчертано оцъклени.

— Какво според теб ще стане, ако старият Басет наистина намери тефтерчето?

Отговорът хич не ме затрудни.

— Ще видиш сватба на мукавей.

— Не думай.

— Ще думам, и още как.

— Задави се с кифлата.

— Как иначе? — продължих аз. — Нали сам ми каза, че никога не е бил очарован от теб като бъдещ зет? Прочитането на тефтерчето едва ли ще предизвика положителна промяна. Един поглед върху съдържанието му ще е достатъчен да отмени поръчката за сватбената торта и да заяви на Мадлин, че ще се омъжи за теб само през трупа му. А тя не е от момичетата, които въстават срещу Родителя.

— О, нещастен аз!

— И все пак на твое място, старче, не бих се притеснявал от това — опитах се да му изтъкна положителната страна на въпроса, — защото много преди то да се случи, Споуд ще ти е извил врата.

Гъси захапа апатично нова кифла.

— Бърти, това е ужасно.

— Положението не е розово.

— Затънах в смрадлива кал.

— До уши.

— Какво да правя?

— Не знам.

— Не можеш ли да измислиш нещо?

— Не мога. Нека разчитаме на помощ свише.

— От Джийвс ли?

Поклатих китарата.

— В този случай дори Джийвс е безсилен. Въпросът се свежда до намирането на тефтерчето и възстановяването на собствеността ти над него, преди да е попаднало в ноктите на стария Басет. В името на всичко свято, защо не го държа заключено някъде?

— Не можех. Трябваше да ми е подръка, за да записвам нови попълнения. Не знаех кога ще ме осени вдъхновението.

— Сигурен ли си, че си го носил във вътрешния джоб?

— Напълно.

— Да не е случайно в стаята ти?

— Не. За по-сигурно винаги го носех със себе си.

— А, за по-сигурно! Разбирам.

— Освен това, както вече казах, имах постоянна нужда от него. Опитвам се да се сетя кога го видях за последен път. Чакай, чакай, започва да ми изплува. Да, спомних си. До помпата.

— Каква помпа?

— В двора на конюшнята, където пълнят кофите с вода за конете. Да, точно там го видях за последен път вчера преди обяд. Извадих го да впиша наблюденията си за начина, по който сър Уоткин мляска на закуска, и тъкмо бях завършил критиката си, когато видях Стефани Бинг и извадих мушицата от окото й. Бърти! — изквича той и млъкна. В очилата му грейна особена светлина. Удари с юмрук по масата. Глупаво магаре. Би трябвало да предвиди, че ще обърне млякото. — Бърти, сетих се нещо. Сякаш завеса падна от очите ми и разкри всичко. Възстанових си цялата сцена. Извадих тефтерчето и вписах мляскането на овесената каша. След това го върнах във вътрешния джоб. Там, където държа носната си кърпа.

— Е, и?

— Където държа носната си кърпа — многозначително повтори той. — Не разбираш ли? Размърдай мозъка си, човече. Кое е първото нещо, което правиш, като видиш момиче, в чието око е влязла мушица?

Ахнах.

— Посягам към носната си кърпа!

— Точно така. След това я изваждаш и премахваш мушицата с ъгълчето й. А ако до кърпата има малко, подвързано с кафява кожа тефтерче…

— То пада…

— … на земята…

— … незнайно къде.

— Знайно къде. Тъкмо там е въпросът. Мога да те заведа на мястото.

За секунда се ободрих, но скоро песимизмът ми предяви права над трона си.

— Вчера преди обяд ли каза? Значи някой вече да го е намерил.

— Точно това щях да ти обясня. Спомних си още нещо. Веднага след като се справих с мушицата, чух Стефани да казва: „Я, какво е това?“ и я видях да се навежда и да вдига нещо. Не обърнах внимание, защото в същия миг зърнах Мадлин. Стоеше на входа на конюшнята с подчертано хладно изражение. Длъжен съм да спомена, че докато вадех мушицата, ми се наложи да уловя Стефани за брадичката, за да не мърда с глава.

— Естествено.

— Много е съществено в подобни случаи.

— Определено.

— Ако главата не е неподвижна, не можеш да направиш нищо. Опитах се да изтъкна това пред Мадлин, но тя не пожела да ме изслуша. Обърна ми гръб и си тръгна, а аз я последвах. Едва тази сутрин успях да изложа фактите пред нея и да я накарам да приеме обясненията ми. Междувременно бях напълно забравил инцидента с навеждането на Стефани и вдигането на нещо. Струва ми се очевидно, че в момента тефтерчето се намира у младата Бинг.

— Така трябва да е.

— Значи всичко е наред. Издирваме я, молим я да ни го върне и тя ни го дава. Сигурно добре се е позабавлявала с него.

— Къде е тя сега?

— Май спомена нещо за разходка до селото. Струва ми се, че си пада по местния курат. Ако нямаш друга работа, можеш да отидеш да се поразтъпчеш и да я посрещнеш.

— Добре.

— И си отваряй очите за псето й. Вероятно е с нея.

— А, добре. Благодаря.

Спомних си, че бе споменал въпросното животно по време на вечерята в клуба. Точно когато ни поднасяха solemeuniere, той ми оголи раната на крака си, та ми се отяде до края на вечерта.

— Хапе като змия.

— Разбрано. Ще си отварям очите. Най-добре да тръгвам веднага.

Скоро стигнах до края на алеята. На портала спрях. Реших да се помотая наоколо, докато Стифи се върне. Запалих цигара и се отдадох на размисъл.

Въпреки че усещах известно успокоение, не бях се съвзел напълно. Устъровата душа нямаше да намери покой, докато тефтерчето не се озовеше в сигурни ръце. Твърде много неща зависеха от него. Както вече обясних на Гъси, ако старият Басет започнеше да го дава тежко и да сипе родителски забрани, Мадлин бе последният човек на света, който би вирнал брадичка и би отговорил със съвременното: „Глей си работата!“ От пръв поглед беше ясно, че принадлежи към оная отмираща порода момичета, които все още се прекланят пред волята на бащата, и бях готов да заложа сто към осем, че при съществуващите обстоятелства щеше да въздъхне, да пролее безмълвна сълза и след разсейването на дима Гъси щеше да се окаже пасящ на свобода.

Продължавах да тъна в мрачни предчувствия, но мислите ми бяха смутени. На пътя пред мен се разиграваше истинска човешка драма.

Вечерните сенки свободно се ширеха наоколо, но видимостта беше достатъчно добра, за да забележа, че по пътя, яхнал велосипед, се спуска едър, масивен, облолик полицай. По всичко личеше, че е в мир със света. Задълженията му за деня може да бяха, а може и да не бяха изпълнени, но в момента явно не беше дежурен и цялото му поведение бе на полицай, над чиято глава не тегне нищо освен шлема.

Като уточня, че караше велосипеда без помощта на ръцете, сигурно ще разберете докъде се бе разпростряла безгрижната веселост на това добродушно ченге.

А драмата произтичаше от факта, че вниманието му все още не бе привлечено от силния, безшумен и ловък преследвач, чийто целеустремен маниер беше типичен за породата му — абърдийнски териер. Караше си спокойно колелото, вдъхваше уханния вечерен бриз, а зад гърба му се носеше шотландецът, затънал в мустаци и вежди, с твърдата решимост да го гони до дупка. Както по-късно правилно отбеляза Джийвс, положението приличаше на кулминационен момент от древногръцка трагедия, в която красивият, въодушевен и храбър герой напето пристъпва по сцената, а Немезида през цялото това време му точи ножа.

Та полицаят караше велосипеда без ръце. В противен случай разразилата се катастрофа нямаше да е толкова мащабна. Самият аз на млади години си падах по велосипедите и май веднъж споменах как спечелих състезанието на момчетата от църковния хор на някакъв селски спортен празник. Поради това мога да потвърдя под клетва, че когато карате без ръце, най-важните условия са усамотението и пълната липса на външна намеса. Дори най-дребният намек за неочаквана поява на шотландски териер водоравно на глезена ви води до немедлена загуба на равновесие. А както е широко известно, ако ръцете ви не са уловили здраво кормилото, рязката загуба на равновесие ще доведе до твърде печални последици.

Точно това и стана. Въпросният пазител на реда изпълни едно от най-акробатичните салта, които съм имал честта да наблюдавам. Както си беше един от нас — весел и доволен човек, така за секунда се озова в канавката под формата на руска салата от ръце, крака и колела, а на ръба стоеше псето и го гледаше с доста оскърбителното изражение на целомъдрено самодоволство, което тъй често съм забелязвал да краси лицето на абърдийнските териери при сблъсъка им с човечеството.

Докато униформеният се мяташе из канавката в отчаяни опити да размотае крайниците си, иззад завоя изникна привлекателна млада особа от женски род, издокарана в костюм от меланжиран туид, в която разпознах познатите черти на Стифи Бинг.

След предупреждението на Гъси бе естествено да очаквам именно нея. Видът на шотландския териер трябваше да ми подскаже, че е неин и ничий друг. Имах всички основания да помисля: „Щом шотландецът е тук, може ли Стифи да е далече?“

По маниера й личеше, че е раздразнена от полицая. Мушна извитата част на пръчката под каишката на кучето и го притегли към себе си, след което заговори на мъжа, който беше започнал да изниква от канавката като Афродита от морската пяна.

— Защо трябваше — попита тя — да го правиш?

Естествено, не беше моя работа, но нямаше как да не остана с впечатлението, че би трябвало да подходи по-тактично към очертаващото се трудно и деликатно общуване. Усетих, че и полицаят споделя чувствата ми. Лицето му беше скрито зад калта, но не дотолкова, че да не забележа нараненото му изражение.

— Ще му изкараш акъла на горкичкия с твоето мятане напред-назад. Бартоломю, миличък, да не би да те премаза този грозен мъж?

Отново ми се изплъзна тактичната нотка. Технически имаше основание да нарича обществения служител грозен. Би имал шансове да спечели конкурс за красота само ако се състезава със сър Уоткин Басет, Уфи Просър и още няколко подбрани членове на „Търтеите“. Но такива факти не се натякват на хората. Тези случаи изискват благост. Нищо не може да се сравни с благостта.

Полицаят бе успял да изтръгне себе си и велосипеда от урвата и изследваше последния, за да установи размера на пораженията. Задоволен от факта, че не са катастрофални, той се обърна и изгледа Стифи по тертипа, по който ме лицезрееше старият Басет, когато се гърчех на подсъдимата скамейка на улица Бошър.

— Придвижвах се по обществената пътна мрежа — започна той с бавен, премерен тон, сякаш даваше показания в съда, — когато кучето се нахвърли върху ми по най-ожесточен начин. Бях съборен от велосипеда…

Стифи се улови за аргумента като врял и кипял адвокат.

— Ами защо караш велосипед? Бартоломю мрази велосипедите.

— Карах велосипед, госпожице, защото в противен случай трябва да патрулирам пеш.

— Което ще ти е от голяма полза. Тъкмо да смъкнеш малко тлъстини.

— Това — рече полицаят, очевидно владеещ не по-малко вещо дебатните похвати — няма никакво отношение към обсъждания проблем. — Той измъкна тефтер от някаква ниша в дрехите си, изтръска две попови лъжички от страниците му и продължи: — Обсъжданият въпрос се свежда до факта, че това животно за втори път ми нанася тежки телесни повреди и аз трябва да повдигна обвинение срещу вас, госпожице, за притежание на злобно куче, което не държите под съответен контрол.

Нападките бяха силни, но Стифи не се огъна.

— Не ставай магаре, Оутс. Не можеш да очакваш от едно нормално куче да отмине с безразличие полицай на велосипед. Не е в човешката му природа. А и положително ти си започнал пръв. Я си го дразнил, я нещо друго и ти заявявам, че ще отнеса въпроса чак до Камарата на лордовете. Ще призова този джентълмен за свидетел на случилото се — обърна се тя към мен и чак сега забеляза, че не съм никакъв джентълмен, ами стар приятел. — О, Бърти, здрасти.

— Здрасти, Стифи.

— Кога пристигна?

— Наскоро.

— Видя ли какво стана?

— Да, да. Бях в централната ложа.

— Е, в такъв случай чакай призовка.

— Дадено.

Полицаят съставяше някакъв списък и го отразяваше в тефтера. Вече можеше да докладва за понесените щети.

— Парче кожа, ожулено от дясното коляно. Синини и контузия на левия лакът. Драскотина на носа. Униформа, потънала в кал, която трябва да се даде на чистене. Също и шок… тежък. Ще получите обвинението в законния срок, госпожице.

Яхна велосипеда и отпраши, с което предизвика у кучето Бартоломю страстно мятане напред, едва обуздано от стопанката му. Стифи постоя, загледана с копнеж подире му като момиче, което го е яд, че няма подръка парче тухла. После се обърна към мен и аз се заех със задачата.

— Стифи — започнах, като с лекота прескочих пропастта от „Колко се радвам да те видя и колко добре изглеждаш“, — у теб ли е малкото, подвързано с кафява кожа тефтерче, което вчера Гъси Финк-Нотъл е изпуснал в двора на конюшнята?

Стифи не отговори, явно потънала в размисли по неотдавнашния Оутс. Повторих въпроса и тя се пробуди от транса.

— Тефтерче?

— Малко, подвързано с кафява кожа.

— И пълно с множество пиперливи лични наблюдения?

— Точно то.

— Да, у мен е.

Вдигнах ръце към небето и радостно изцвилих. Кучето Бартоломю ми хвърли неприязнен поглед и промърмори под мустак нещо на галски, но не му обърнах внимание. Дори глутница абърдийнски териери с изхвръкнали очи и оголени мъдреци не би могла да навреди на опиянението на момента.

— Камък ми падна от сърцето!

— На Гъси Финк-Нотъл ли е?

— Да.

— Да не искаш да кажеш, че Гъси е правил онези прекрасни анализи на характерите на Родерик Споуд и чичо Уоткин? Никога не бих допуснала, че притежава такъв забележителен талант.

— Не си единствената. Случаят е много интересен. Очевидно…

— Но ми е трудно да си представя как е възможно човек да си губи времето със Споуд и чичо Уоткин, когато сред нас пребивава Оутс, който просто плаче да бъде описан. Бърти, не познавам по-дразнещ и досаден човек от Юстис Оутс. Писна ми от него. Все се перчи напред-назад с този велосипед и си го търси, а после се оплаква. И защо трябва да дискриминира клетия Бартоломю по такъв долен начин? Всяко нормално куче в селото си е опитвало късмета да го докопа за глезена и той го знае.

— Къде е тефтерчето, Стифи? — опитах се да я върна на темата.

— Стига с това тефтерче. Да се придържаме към Юстис Оутс. Смяташ ли, че наистина ще предяви иск срещу мен?

Отвърнах й, че впечатленията, натрупани при задълбоченото наблюдение на сцената, ми дават повод за подобен извод, а тя сви устни на тръбичка.

— И аз се опасявам от същото. Юстис Оутс може да се опише само с една дума и тя е „злонамереност“. Само търси кого да съсипе. Е, ще създадем малко работа на чичо Уоткин.

— Как така?

— Той ще ме съди.

— Нима продължава да вилнее и след пенсионирането си? — възкликнах аз, като си припомних с безпокойство разговора между бившата секира на закона и Родерик Споуд в стаята с колекцията.

— Оттегли се само от съда на улица Бошър. Човек не може да спре да съдийства, ако това е в кръвта му. Сега е мирови съдия. Провежда съдебните заседания в библиотеката на замъка. Все там се явявам. Стоя си значи мирно и кротко, поливам цветята или чета поучителна книжка в стаята си, и изведнъж цъфва икономът с покана да се явя в библиотеката. Там зад писалището седи чичо Уоткин, който се изживява като Страшния съд, а Оутс чака да даде свидетелски показания.

Представих си живо сцената. Неприятно. Подобни неща като нищо могат да помрачат домашния живот на едно момиче.

— И всичко ще свърши както винаги досега. Ще нахлузи черната шапчица и ще ме прати на гилотината. Никога не слуша какво му говоря. Този човек не проумява и азбучните истини на правосъдието.

— Със същото впечатление останах и аз след явяването пред трибунала му.

— А най-страшното е, че знае конкретните размери на ежеседмичната ми джобна дажба и изчислява глобата с точност до последното ми пени. Тази година на два пъти ме одра до кокала, подстрекаван от тоя гадняр Оутс — веднъж за превишена скорост в населено място, а втория път, защото Бартоломю си ръфна съвсем мъничко от глезена му.

Зацъках съчувствено, но желанието ми беше да насоча разговора към тефтерчето. Човек рядко среща момичета, склонни да се придържат към важните теми.

— Ако го беше чул Оутс тогава, все едно, че Бартоломю е пирувал с плътта му. Предполагам, че и сега няма да е по-различно. Писна ми от този полицейски произвол. Все едно, че съм в Русия. Не се ли отвращаваш от полицаите, Бърти?

Не бях готов да отида толкова далече в преценката си за тази, общо взето, прилична категория мъже.

— Е, не масово. Предполагам, че и те като членовете на останалите обществени групи се различават помежду си, и докато някои са преизпълнени с кротко обаяние, други не са дори изпълнени. Срещал съм и много свестни полицаи. С дежурния пред „Търтеите“ съм на подчертано дружеска нога. Що се отнася до твоя Оутс, не го познавам достатъчно, за да изразя мнение.

— Можеш да ми вярваш, че е един от най-отвратителните. И го очаква горчиво възмездие. Помниш ли, когато ме покани на обяд в апартамента си? Разказа ми как си се опитал да задигнеш шлема на един полицай на Лестър Скуеър. След което последва първият ми сблъсък с чичо ти. Именно тази случка преплете житейските ни пътища. Тогава не се замислих много-много, но онзи ден внезапно се сетих и си казах: ето какво ми трябва! Месеци наред си блъскам ума как да разчистя сметките си с Оутс и благодарение на теб получих просветление.

Трепнах. Тези думи можеха да се тълкуват многосмислово.

— Да не се каниш да му крадеш шлема?

— Не, разбира се.

— Много умно.

— Ясно ми е, че това е мъжка работа. Тъй че говорих с Харолд. Често е заявявал готовността си да направи всичко за мен, Бог да го благослови.

Муцунката на Стифи по правило е доста сериозна и замечтана и оставя впечатлението, че е унесена в задълбочени, прекрасни мисли. Разбира се, нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Съмнявам се, че би разпознала задълбочената и прекрасна мисъл, дори ако й я навреш в носа. Подобно на Джийвс и тя се усмихва рядко, но сега устните й се разтегнаха… май се казва екстатично, трябва да питам Джийвс, а очите й заблестяха.

— Какъв прекрасен човек е той! — рече Стифи. — Знаеш ли, ние сме сгодени.

— Тъй ли?

— Да, но никому нито дума. Всичко се пази в дълбока тайна. Чичо Уоткин не бива да научи, преди да бъде съответно обработен.

— И кой е този Харолд?

— Куратът на селото. — Обърна се към Бартоломю. — Ще задигне ли добричкият ни курат шлема на лошия, грозен полицай, за да ни направи много, много щастливи? — попита го тя.

Вторачих се в младата дама, поразен от моралния й облик, ако това безобразие изобщо можеше да се нарече така. Колкото повече опознавам жените, толкова повече се убеждавам, че трябва да се приеме някакъв строг закон срещу тях. Представителките на този пол трябва да се озаптят, иначе самата тъкан на Обществото ще се скапе и тогава какви ли глупаци ще изглеждаме всички.

— Курат? — с усилие проговорих аз. — Но, Стифи, не можеш да искаш от един божи служител да се юрне из енорията да задига полицейски шлемове.

— Защо? — искрено се учуди тя.

— Ами не е редно. Ще станеш причина да разпопят нещастника.

— Да го разпопят ли?

— Това е нещо, което правят с духовниците, когато ги хванат в злодеяние. Точно такъв ще бъде крайният резултат от ужасяващата задача, с която си натоварила великомъченика Харолд.

— Не мисля, че задачата е ужасяваща.

— Да не искаш да кажеш, че това е нещо нормално за куратите?

— Да, точно това искам да кажа. Ще бъде съвсем в стила на Харолд. Когато е учил в „Магдален“, преди да получи просветлението си, е бил невероятно щура глава. Непрекъснато е вършил подобни неща.

Споменаването на „Магдален“ ме заинтригува. Аз също бях възпитаник на този оксфордски колеж.

— А, значи е от „Магдален“? Коя година? Може би го познавам.

— Разбира се, че го познаваш. Той често говори за теб и беше очарован, когато му казах, че пристигаш. Харолд Пинкър.

Смаях се.

— Харолд Пинкър? Старият Смрадльо Пинкър? О, небеса! Един от най-скъпите ми приятели. Аз се чудя какво е станало с него, а той през цялото време се е промъквал по терлици и взел, че станал курат. Това за пореден път доказва колко е вярно твърдението, че половината свят не знае какво правят останалите три четвърти. Смрадльо Пинкър! Сериозно ли твърдиш, че старият Смрадльо се е загрижил за изцелението на душите?

— Естествено. И то много вещо. Преосвещенствата не могат да го нахвалят. Всеки момент ще получи собствена енория, а след това само гледай. Един ден ще стане епископ.

Въодушевлението от факта, че открих отдавна изгубена дружка, помръкна. Започнах да се връщам към действителността и пак се вкиснах.

Ще ви обясня защо. Лесно й беше на Стифи да твърди, че кражбата на полицейски шлем е напълно в стила на стария Смрадльо. Но тя не го познаваше, както го познавах аз. Наблюдавал съм Харолд Пинкър в годините на съзряването му и знам точно какво представлява — едър, тежкоподвижен като нюфаундлендско пале младеж, вярно, изпълнен с жизненост, вярно, винаги полагащ огромни усилия да даде най-доброто от себе си, но винаги в невъзможност да постигне целта. Накратко казано, човек, който се вкопчва и в най-малката възможност да оплеска работата и да се насоса в някоя кал. Кръвта ми се смръзна при самата мисъл, че ще му бъде поверена една толкова деликатна мисия като кражбата на шлема на полицая Оутс. Нямаше начин да не я оплеска.

Замислих се за Смрадльо. Скроен по калъпа на Родерик Споуд, той навремето играеше ръгби не само в университетския, но и в националния отбор. Нямаше равен на себе си в изкуството да тресне противника в някоя кална локва и да скочи на врата му с бутоните напред. Ако търсех човек, който да ми помогне да се отърва от разярен бик, без съмнение изборът ми щеше да спре на него. Ако по някаква злополучна случайност се окажех затворен от мафията в мрачно подземие, гледката на преподобния Харолд Пинкър, спускащ се през комина, би ми доставила неимоверно удоволствие.

Но за успешна кражба на полицейски шлемове не стигат само бицепси. Нужен е финес.

— Така ли мислиш? — ехидно реагирах аз. — Голямо епископстване ще го сполети, ако го спипат как задига шлемовете на уважавани членове на паството.

— Няма да го спипат.

— Разбира се, че ще го спипат. В старата алма матер неминуемо го спипваха. Нямаше и хабер какво значи да свършиш нещо тактично и тихомълком. Стига, Стифи. Зарежи тая работа.

— Не.

— Стифи!

— Не. Шоуто трябва да продължи.

Примирих се. Ясно беше че само ще си губя времето, ако продължа да я будя от моминските й мечти. Реших, че е с умствената настройка на Робърта Уикъм, която веднъж ме убеди да вляза през нощта в стаята на друг гост в провинциалното имение на майка й и да пробия грейката му с губерка за кърпене на чорапи, забита на края на дълга пръчка.

— Е, щом трябва, значи трябва — сдържано рекох аз. — Но поне се опитай да му внушиш, че най-важното нещо при кражбата на полицейски шлем е да го бутнеш напред, преди да го вдигнеш нагоре. Иначе брадичката на обекта се закача за каишката. Недоглежда нето на този съществен момент стана причина за провала ми на Лестър Скуеър. Каишката се закачи за брадичката му, полицаят успя да се обърне и пресегне и докато се ориентирам в обстановката, вече бях на подсъдимата скамейка очи в очи с чичо ти Уоткин, с Да, Ваша Милост, и Не, Ваша Милост, на уста.

Потънах в замислено мълчание, погълнат от нерадостни съждения за мрачното бъдеще на един стар приятел. Не съм слаб човек, но започвах да се питам дали бях прав, когато толкова грубо отрязах квитанцията на Джийвс по повод усилията му да ме замъкне на околосветското пътешествие. Каквито и да са възраженията ви срещу подобен род екскурзии — теснотията и липсата на удобства на кораба, вероятността да попаднеш сред тълпи от досадници, безсмисленото търчане до „Тадж Махал“ и обратно, в тяхна полза може да се каже поне едно нещо — че се разминавате с вътрешната агония от гледката на невинни млади курати, които захвърлят кариерата си на бунището и елиминират всички възможности да се издигнат в църковната йерархия само защото са заловени в момент на обезшлемяване на свои енориаши.

Изпуснах тежка въздишка и поднових разговора.

— Значи ти и Смрадльо сте сгодени, така ли? Защо не ми каза, когато обядва при мен?

— Тогава още не бяхме. О, Бърти, толкова съм щастлива, че съм готова да излапам цял грозд. По-точно ще бъда щастлива, ако можем да насочим чичо Уоткин към мисли от рода на „благославям ви, деца мои“.

— А, да, ти спомена нещо подобно. Че трябва да е подготвен. Как смяташ да го подготвиш?

— Точно по този въпрос се канех да говоря с теб. Помниш ли, дето ти писах в телеграмата, че има нещо, което искам да направиш за мен?

Сепнах се. Налегна ме непреодолимо тежко предчувствие. Бях забравил напълно за телеграмата.

— Става дума за нещо съвсем просто — продължи Стифи.

Усъмних се. Щом като смята, че задигането на полицейски шлемове е подходящо занимание за един курат, не можех да не се запитам какво ли бе подготвила за мен. Стори ми се, че е назрял моментът да проявя малко мъжествена твърдост.

— О, нима? — рекох аз. — Е, в такъв случай ти заявявам, че няма да го направя.

— Жлътна ли се, а?

— Не по-малко от леля Агата.

— Какво й е?

— Има жълтеница.

— Как няма да има при наличието на такъв племенник? Дори не знаеш за какво става дума.

— Определено предпочитам да не научавам.

— Въпреки това ще ти кажа.

— Не желая да слушам.

— Да не предпочиташ да отвържа Бартоломю? Забелязвам, че ти е хвърлил око. Май не те харесва. От време на време развива внезапна неприязън към някои хора.

Устърови са храбри, но не и безразсъдни хора. Позволих й да ме заведе до каменната стена в подножието на терасата и там седнахме. Вечерта излъчваше съвършено спокойствие, напоено с кротост и мир. Каква ирония!

— Няма да ти отнема много време — започна тя. — Всичко е съвсем просто и ясно. Все пак за начало трябва да ти обясня защо пазим годежа си в такава дълбока тайна. За всичко е виновен Гъси.

— Какво е направил?

— Малко ли е това, че е Гъси? Разхожда се наоколо с лице без брадичка, звери се зад очилата и държи тритони в стаята си. Можеш да разбереш чувствата на чичо Уоткин. Дъщеря му заявява, че ще се жени. „О, тъй ли? — възкликва той. — Я да видим момчето.“ И на хоризонта изгрява Гъси. Тежък удар за един баща.

— Има нещо такова.

— При това положение можеш ли да твърдиш, че точно в момента, когато още не се съвзел от мисълта за бъдещ зет в лицето на Гъси, с лице като на Гъси, аз трябва да се изтъпанча пред него и да обявя, че ще се омъжвам за курата?

Схванах мисълта й. Припомних си как Фреди Трийпуд ми разказа за големите неприятности в Бландингс по повод желанието на негова братовчедка да се омъжи за курат. Но в онзи случай напрежението спаднало, след като на бял свят излязъл фактът, че куратът е наследник на ливърпулски корабен магнат. Но като цяло родителите не обичат дъщерите им да се омъжват за курати и допуснах, че същото се отнася и за чичовците спрямо племенничките им.

— Трябва да погледнеш истината в очите. Куратите не са популярни кандидати за женитба. Тъй че, преди да повдигнем завесата на тайнствеността, трябва да направим реклама на Харолд пред чичо Уоткин. Ако изиграем добре картите си, надявам се чичо да му даде енорията, с която разполага. Така ще можем да стъпим на твърда почва от самото начало.

Не ми хареса формата на първо лице множествено число, в която говореше, но проумях накъде бие и с искрено съжаление забих карфица в балона на надеждите й.

— Искаш да пробутам няколко добри думи за Смрадльо? Искаш да хвана чичо ти под ръка, да го дръпна настрана и да му обясня какъв прекрасен човек е Смрадльо? Нищо не би ми доставило, по-голямо удоволствие, но за жалост отношенията между чичо ти и мен не предполагат подобни откровения.

— Не, не, не искам това.

— Ами не виждам какво друго бих могъл да направя.

— Ще видиш — отсече тя и отново усетих определена тревога. Заповтарях си, че трябва да съм твърд.

Не можех да не си припомням Робърта Уикъм и грейката с топла вода. Човек си мисли, че е от легирана стомана, ала неочаквано мъглата се разнася и той открива, че е позволил на някакво момиче да го убеди да извърши нещо ужасяващо. Самсон е изпитал същото с Далила.

— Тъй ли? — предпазливо изрекох аз.

Тя млъкна, за да почеше Бартоломю зад лявото ухо. След това възобнови монолога си.

— Да хвалиш Харолд пред чичо Уоткин далеч не е достатъчно. Налага се разработването на много по-хитроумен план, който ще го повали с един удар. И преди няколко дни го измислих. Чел ли си някога „Будоарът на милейди“?

— Веднъж написах за него статията „Какво носи добре облеченият мъж“, но не съм редовен читател. Защо?

— Миналата седмица там беше публикувана историята на един херцог, който не разрешавал на дъщеря си да се омъжи за младия му секретар и поради това секретарят накарал свой добър приятел да заведе херцога с лодката в езерото и да я преобърне. След това секретарят скочил в езерото, извадил херцога и той казал: „Дадено.“

Реших, че няма смисъл да си губим времето с подобна идея.

— Горчиво се лъжеш, ако храниш някаква илюзия, че ще кача сър Уоткин Басет на лодка и ще я преобърна. Преди всичко той за нищо на света не би се качил в една лодка с мен.

— Прав си. Освен това нямаме езеро. А Харолд ми заяви да не си правя илюзии и за селското езеро, защото водата е твърде студена да скача и да спасява когото и да било по това време на годината.

— Приветствам тази проява на солиден здрав разум.

— Тогава се сетих за една друга история. В нея се разправя за млад влюбен, който накарал свой приятел да се преоблече като скитник и да нападне бащата на момичето, а той се втурнал и го спасил.

Потупах я леко по ръката.

— Недостатъкът на всичките ти планове е, че героят винаги има подръка някой малоумен приятел, готов да се забърка във всякакви каши заради него. Случаят със Смрадльо обаче не е такъв. Много съм привързан към нещастника, можеш дори да си позволиш волността да твърдиш, че го обичам като роден брат, но нещата, които съм в състояние да направя в негов интерес, са крайно ограничени.

— Това няма никакво значение, тъй като той сложи президентско вето и на този план. Какво щял да каже викарият, ако научел. Но одобри последния.

— О, има и последен?

— Да, и е страхотен. Красотата му се състои в това, че ролята на Харолд не подлежи и на най-малък упрек. И хиляда викарии не биха могли да му кажат копче. Единственият проблем е, че има нужда от съучастник, и дълго се чудих към кого да се обърна, докато не чух, че пристигаш. Но сега си тук и всичко е наред.

— А, наред било значи! Вече ти съобщих, млада ми Бинг, и сега ти повтарям, че нищо на света не може да ме принуди да се замеся в отблъскващите ти интриги.

— Длъжен си, Бърти! Ние разчитаме на теб. А трябва да направиш нещо съвсем дребно — да откраднеш сребърната сметаниера на чичо Уоткин.

Не знам как бихте постъпили вие, ако момиче, облечено в меланжиран туид, ви тръсне подобно нещо едва осем часа след като пурпурна в лицето леля е сторила същото. Напълно е възможно да получите тик. Повечето хора биха получили два тика. Лично аз бях повече развеселен, отколкото възмутен. Дори, ако не ме лъже паметта, се засмях. И толкова по-добре, защото това се оказа последният ми смях за твърде продължителен период от време.

— О, нима? — рекох аз. — Я ми разкажи по-подробно. — Чувствах, че ще е забавно да оставя малката глупачка да продължи. — Да открадна сметаниерата му, а?

— Да. Донесе я вчера от Лондон за колекцията си. Представлява сребърна крава с пиянско изражение на лицето. Не може да й се нарадва. Снощи на вечеря я сложи на масата пред себе си и не спря да й се любува. Точно тогава ми хрумна тази идея. Помислих си, че ако Харолд успее да я задигне и след това му я върне, чичо Уоткин ще бъде толкова признателен, че ще го обсипе с водопад от енории. Но след това видях уловката.

— А, значи има и уловка?

— Разбира се. Не я ли схващаш? Харолд не би могъл да я докопа. Ако една сметаниера е част от нечия колекция и изчезне, а на другия ден цъфне някакъв курат със същата крава в ръка, той ще трябва да дава дълги и мъчителни обяснения. Всичко трябва да изглежда като работа на външен човек.

— Разбирам. Искаш да надяна черна маска, да нахлуя през прозореца, да измъкна произведението на изкуството и да го дам на Смрадльо. Разбирам.

Говорех със саркастична горчивина и ми се струваше, че всеки би го забелязал, но тя ме погледна с възхита и одобрение.

— Колко си умен, Бърти. Точно така. Разбира се, не е нужно да носиш маска.

— Не смяташ ли, че маската би ми помогнала да се вживея в ролята? — продължих аз със същата саркастична горчивина.

— Може и да си прав. Сам ще прецениш. Най-важното е да влезеш през прозореца. С ръкавици, естествено, заради отпечатъците от пръсти.

— Естествено.

— Харолд ще те чака вън и ще ти отнеме кравата.

— А аз потеглям спокойно към каторгата в Дортмур и оставам там до края на дните си.

— Не, не. Ти избягваш след схватката.

— Каква схватка?

— А Харолд се втурва в къщата, потънал в кръв…

— В чия кръв?

— Аз настоявах да е твоята, но Харолд държи да е неговата. За да стане по-интересно, трябва да има доказателства за схватка и моята идея беше да ти разбие носа. Но той настоя, че историята ще хване повече място, ако е потънал в собствената си засъхваща кръв. Така че решихме и двамата да си размените по един удар в носа. След това Харолд вдига къщата на крак, нахълтва, подава кравата на чичо Уоткин, обяснява му какво се е случило и работата е опечена. Защото чичо Уоткин не би могъл да се отърве само с едно благодаря, нали? Ако в него има поне доза приличие, ще бъде принуден да му даде енорията. Бърти, не смяташ ли, че планът е превъзходен?

Изправих се. На лицето ми бе изписано студено и твърдо изражение.

— Напълно. Но съжалявам…

— Да не искаш да кажеш, че няма да участваш, след като сам се убеди, че няма да ти струва нищо? Десет минути ще ти бъдат достатъчни.

— Точно това исках да кажа.

— Ти си свиня.

— Може и да съм свиня, но предвидлива и разумна свиня. Не бих се доближил до подобен план и на километър. Обясних ти, че познавам Смрадльо. Отсега не мога да кажа как точно ще оплеска работата, за да свършим в кафеза, но съм убеден, че ще намери начин. Време е, ако нямаш нищо против, да си прибера тефтерчето.

— Какво тефтерче? А, онова на Гъси?

— Да.

— За какво ти е?

— Трябва ми — рекох сериозно аз, — защото Гъси не е способен да отговаря за него. Може да го загуби отново и да попадне в ръцете на чичо ти, след което той ще тегли шута на сватбата на Гъси с Мадлин и аз ще бъда изправен пред изпитание, на което малко мъже са били подлагани.

— Ти ли?

— А кой друг?

— Какво общо имаш ти?

— Ще ти обясня.

Описах й с няколко сурови думи събитията в Бринкли Корт, положението, възникнало в резултат от тях, и отвратителната опасност, която ме дебнеше, ако Гъси изчезнеше от картинката.

— Трябва да разбереш — продължих аз, — че по ни какъв начин не желая да обидя братовчедка ти Мадлин, като казвам, че мисълта да се обвържа с нея в свещен брачен съюз смразява кръвта ми. Този факт в никакъв случай не е в нейна вреда. Бих изпитал същото чувство по отношение на повечето най-благородни девици в света. Има жени, които човек уважава, възхищава им се и се прекланя пред тях, но само от разстояние. Ако направят дори минимален опит да се приближат, хората изпитват желание да ги прогонят с тояга. Братовчедка ти Мадлин принадлежи към тази група. Очарователно момиче и идеална партия за Огъстъс Финк-Нотъл, но за Бъртрам е таралеж в гащите.

Трябваше й малко време да осмисли словата ми.

— Разбирам. Да, Мадлин си е от типа Боже, опази.

— Не бих стигнал до употребата на израза Боже, опази, защото смятам, че мъжът с рицарски наклонности не бива да престъпва определени граници. Но тъй като ти го каза, принуден съм да призная, че отразява точно фактите.

— Никога не съм предполагала, че нещата стоят така. Нищо чудно, че искаш тефтерчето.

— Точно така.

— Е, това открива ново поле за размисъл.

На лицето й се върна сериозният замечтан израз. Започна да гали Бартоломю по гърба със замислен крак.

— Хайде — обадих се аз, раздразнен от забавянето. — Давай го.

— Един момент. Опитвам се да изясня фактите за себе си. Знаеш ли, Бърти, все пак мой дълг е да предам тефтерчето на чичо Уоткин.

— Какво!

— Така ми диктува съвестта. В края на краищата аз съм му много задължена. Години наред ми е като баща. Не смяташ ли, че заслужава да знае какво мисли Гъси за него? Все пак за него ще е страшен удар да разбере, че е прибрал в пазвата си не безобиден любител на тритоните, а отровна змия, която сурово критикува начина, по който сърба супата си. Но тъй като гориш от желание да помогнеш на нас двамата с Харолд, като откраднеш сметаниерата, предполагам, че ще трябва да потъпча повелите на съвестта си.

Ние Устърови сме много съобразителни. Не минаха и пет минути, и аз вече бях наясно какво се опитва да каже. Разгадах целта й и потреперах.

Назоваваше ми Цената на Документа. С други думи, след като бях изнудван от леля си на закуска, преди вечеря отново ставах обект на изнудване от страна на стара приятелка. Прекрасен развой на събитията дори за тревожния следвоенен свят.

— Стифи! — извиках аз.

— Няма смисъл да ме призоваваш. Или кротко и послушно ще изиграеш ролята си, или утре на закуска чичо Уоткин ще получи увлекателно леко четиво. Помисли добре, Бърти.

И двамата с Бартоломю тръгнаха към къщата. Последното, което видях от нея, бе многозначителен поглед, отправен към мен над рамо, който ме прониза като нож.

Облегнах се поразен на стената и останах така не знам колко време. Очевидно беше много, защото крилати нощни твари започнаха да се блъскат в мен, но аз не им обръщах внимание. Излязох от комата едва когато нечий глас внезапно заговори на няколко метра над обронената ми глава.

— Добър вечер, Устър — рече гласът.

Вдигнах взор. Скалоподобната маса, надвесена над мен, беше Родерик Споуд. Допускам, че дори Диктаторите понякога изживяват моменти на дружелюбие, например когато качват крака на масата и се разтоварват в компанията на момчетата, но в случая бе пределно ясно, че ако характерът на Родерик Споуд имаше слънчева страна, в момента не се канеше да ми я разголва.

— Устър, искам да разменим няколко думи.

— Тъй ли?

— Говорих със сър Уоткин Басет и той ми разказа цялата история на сметаниерата.

— Тъй ли?

— И двамата знаем защо си тук.

— Тъй ли?

— Спри с това тъй ли, жалък червей такъв, и ме слушай.

Много от нашите не биха се очаровали от подобен език. Аз също не бях очарован. Но знаете как стават нещата. Има хора, които сте готови да размажете, ако ви нарекат жалък червей такъв, и други, които не сте.

— О, да — продължи той, — съвсем наясно сме защо си тук. Изпратил те е чичо ти да откраднеш сметаниерата. Няма защо да си правиш труда да отричаш. Днес следобед те заварих да я държиш в ръце. А сега научаваме, че и леля ти пристига. Ятото лешояди се събира, ха!

Помълча секунда и повтори:

— Ятото лешояди се събира — сякаш му се стори особено духовита шега.

Аз самият не забелязах подобно нещо.

— Устър, дойдох да ти кажа, че си под наблюдение, под строго наблюдение. И ако те хванат да крадеш сметаниерата, чака те затвор, можеш да разчиташ. Няма защо да се надяваш, че сър Уоткин ще се поколебае, за да избегне скандала. Ще изпълни дълга си на гражданин и мирови съдия.

При тези думи сложи ръка на рамото ми и, честно казано, не помня да съм изпитвал по-неприятно усещане. Освен това, което Джийвс би нарекъл символика на жеста, пръстите му ме стиснаха като конска челюст.

— Чух ли да казваш „тъй ли“? — попита.

— Не — уверих го аз.

— Добре. Сигурно си въобразяваш, че няма да те хванат. Мислиш, че двамата с драгоценната ти леля ще се окажете достатъчно хитри и ще задигнете сметаниерата, без да ви заподозрат. Не се надявай, Устър. Ако въпросната вещ изчезне, колкото хитро ти и съучастницата ти да сте прикрили следите, аз ще знам кой е злодеят и незабавно ще те направя на пихтия. На пихтия — повтори той, като затъркаля думата с език, сякаш бе марково вино. — Схвана ли мисълта ми?

— О, да, напълно.

— Сигурен ли си, че ме разбра?

— О, да, определено.

— Прекрасно.

На терасата се появи смътна фигура и се насочи към нас. Той смени тона и запрелива от неописуемо мазна любезност.

— Каква прекрасна вечер, нали, Устър? Необичайно мека за сезона. Е, повече няма да те задържам. Сигурно ще искаш да се преоблечеш за вечеря. Не се престаравай. Тук не се придържаме към официалностите. Да?

Последната дума беше адресирана към фигурата. Идентифицира я познатата кашлица.

— Бих желал да поговоря с господин Устър, сър. Трябва да му предам съобщение от госпожа Травърс. Госпожа Травърс ви поздравява, сър, и иска да ви информира, че се намира в Синята стая и ще се радва, ако ви е удобно, да я посетите при първа възможност. Желае да обсъди с вас много важен въпрос.

Чух как Споуд изпръхтя в мрака.

— Значи госпожа Травърс е пристигнала?

— Да, сър.

— И желае да обсъди нещо важно с господин Устър?

— Да, сър.

— Ха! — изрева Споуд и изчезна с кратък, остър смях.

Станах от мястото си.

— Джийвс — изрекох с усилие, — навъртай се наоколо. Ще имам нужда от мъдри съвети и ценни напътствия. Играта загрубя.