Агата Кристи
Пет малки прасенца (5)

IV глава
Старият адвокат

Мистър Кейлъб Джонатан живееше в Есекс. След една любезна размяна на писма Поаро получи покана за вечеря с преспиване. Старият джентълмен решително беше човек със собствен стил. На фона на младия, но безцветен Джордж Мейхю мистър Джонатан беше като чаша портвайн, собствено производство. Той си имаше свой метод и подход към всяка тема и чак към полунощ, посръбвайки от чашата си ароматно старо бренди, мистър Джонатан наистина се отпусна. Както е прието в Ориента, той оцени жеста на Поаро да не го пришпорва по никакъв начин и сега, когато му бе дошло времето, сам желаеше да разкаже нещо повече за семейство Крейл.

— Нашата фирма, разбира се, е познавала много поколения Крейл. Аз познавах Еймиъс Крейл и неговия баща Ричард Крейл, а помня също и Инък Крейл — дядото. Всички бяха скуайъри и мислеха повече за коне, отколкото за хора. Яздеха добре, обичаха жените и не витаеха много из облаците. На разните там идеи гледаха с недоверие. Жената на Ричард Крейл обаче беше пълна с идеи — повече идеи, отколкото разум. Имаше поетична душа, беше музикална — свиреше, знаете ли, на арфа. Обладаваше крехко здраве, но изглеждаше чудесно, полегнала на дивана си. Беше почитателка на Кингсли и затова кръсти сина си Еймиъс. Отначало бащата се смееше на това име, но после се примири. Еймиъс Крейл има само полза от тази смесена наследственост. Артистичната си жилка получи от болната си майка, а силата и безмилостния егоизъм — от бащата. Всички от фамилията Крейл бяха егоисти. Никога и в никой случай те не виждаха по-далече от собствения си интерес.

Потупвайки облегалката на креслото със своите деликатни пръсти, старецът хвърли проницателен поглед към Поаро.

— Кажете ми, ако греша, мосю Поаро, но мисля, че се интересувате… как да кажа… от характери, така ли е?

— За мен — отвърна Поаро — това е главният интерес във всичките ми случаи.

— Разбирам. Вие се поставяте на мястото на вашия престъпник, тъй да се каже. Колко интересно и увлекателно! Нашата фирма, естествено, никога не е имала опит в криминалната практика. Ние не бихме били компетентни да се явим като защитници на мисис Крейл даже ако добрият тон позволяваше. Адвокатите Мейхю обаче бяха напълно подходяща фирма. Те дадоха делото на Диплийч, но в това не проявиха може би достатъчно съобразителност. Той все пак ни струваше доста пари и, разбира се, беше извънредно драматичен. Това, което не успяха да разберат, беше, че Каролайн Крейл никога нямаше да се държи така, както искаше Диплийч. Тя не беше драматична по природа.

— Каква беше тя? — запита Поаро. — Това е главното, което се опитвам да науча.

— Да, да… естествено. Как е стигнала дотам, че да извърши убийство? Този е всъщност съдбоносният въпрос. Познавах я, преди да се омъжи. Казваше се Каролайн Сполдинг тогава — неспокойно, мрачно създание. Беше много жизнена. Майка й остана вдовица в младите си години, а Каролайн беше много привързана към нея. После майката се омъжи повторно и се роди друго дете. Да, да, много тъжно, много болезнено. Тези млади, пламенни, юношески ревности.

— Тя беше ли ревнива?

— Страстно ревнива. Имаше един нещастен инцидент. Бедното дете как горчиво се обвиняваше след това. Но вие знаете, мосю Поаро, че тези неща се случват: нарича се невъзможност да се спреш. Зрелите хора притежават способността да се владеят.

— Какво се е случило? — попита Поаро.

— Каролайн ударила детето, тоест бебето. Хвърлила по него преспапието. Малкото загубило зрението на едното си око и било обезобразено завинаги.

Мистър Джонатан въздъхна и каза:

— Можете да си представите какъв ефект би имал такъв един въпрос по време на процеса.

Той поклати глава.

— Създаде се впечатление, че Каролайн Крейл е жена с необуздан нрав. Това не беше вярно. Не, не беше вярно.

Мистър Джонатан замълча, а след това отново продължи:

— Каролайн Сполдинг идваше често на гости в Олдърбъри, яздеше добре и с голямо желание. Ричард Крейл я обичаше. Тя прислужваше на мисис Крейл, беше сръчна и нежна. Мисис Крейл също я харесваше. Момичето не беше щастливо у дома си, но бе щастливо в Олдърбъри. Даяна Крейл, сестрата на Еймиъс, и Каролайн бяха приятелки. Филип и Мередит Блейк, момчета от съседното имение, също често посещаваха Олдърбъри. Филип беше противно зверче, непрекъснато заето с мисълта за печелене на пари. Трябва да призная, че винаги ми е бил неприятен. Чувам обаче, че доста му провървяло и се ползува с името на верен приятел. Мередит бе това, което моите съвременници биха нарекли женски Пейо. Обичаше ботаниката и пеперудите, наблюдаваше птиците и техните гнезда — наричат го естествена история в наши дни. Ах, боже мой, всичките тези младежи донесоха разочарования на родителите си. Нито един не стана като прадедите си — да ходи на лов, да стреля, да лови риба. Мередит предпочиташе да наблюдава птиците и животните, вместо да ги стреля и лови. Филип определено предпочете града пред селото и се залови с печелене на пари. Даяна се омъжи за човек, който изобщо нямаше благородна кръв — беше временно офицер през войната. А Еймиъс — силният, красивият, мъжествен Еймиъс, процъфтя като художник… художник, моля ви се! Мисля, че този шок Ричард Крейл не можа да преживее… След известно време Еймиъс се ожени за Каролайн Сполдинг. Между тях винаги имаше разправии, но много се обичаха. Подлудяваха се един друг и продължаваха да се обичат. Ала Еймиъс си беше типичен Крейл — безмилостен егоист. Обичаше Каролайн, но нито веднъж не се съобрази с нея. Правеше каквото си ще. Считам, че той я обичаше повече от всеки друг, колкото изобщо бе в състояние да обича, но Каролайн оставаше на заден план заради изкуството му. Рисуването беше на първо място и бих казал, че в нито един момент то не отстъпи мястото си на тази жена. Крейл имаше авантюри с жени — те го стимулираха, — но ги зарязваше напълно веднага щом им се наситеше. Той не беше сантиментален, нито романтичен, нито пък много чувствителен. Единствената жена, която все пак го интересуваше, беше неговата собствена съпруга. И тъй като тя знаеше това, успяваше да преглътне доста неща. Еймиъс беше много добър художник, както знаете, а Каролайн разбираше това и го уважаваше. Той изчезваше по време на своите любовни авантюри и пак се връщаше, обикновено с някоя картина за компенсация… Можеше да продължи така до безкрай, ако не беше се появила Елза Гриър. Елза Гриър…

Мистър Джонатан поклати глава.

— Какво за Елза Гриър? — попита Поаро.

Старият джентълмен каза неочаквано:

— Бедното дете… бедното дете.

— Значи такова е вашето отношение към нея? — вметна Поаро.

— Може би е така, защото съм стар, мосю Поаро, но мисля, че има нещо в беззащитността на младите, което ме трогва до сълзи. Младостта е толкова уязвима, толкова безмилостна, толкова сигурна. Толкова щедра и толкова себична.

Мистър Джонатан стана и отиде до библиотеката, извади оттам някакъв том, отвори го, прелисти страниците и накрая прочете на глас:

Ако признанието ти е честно

и намерението ти женитба,

по таз, която утре ще ти пратя,

прати ми вест: кога и где би искал

да се венчаем с теб, и аз ще сложа

богатствата си в твоите нозе

и ще те следвам, господарю мой,

до края на света!^[1]

— Ето я любовта, ръка за ръка с младостта, говореща с думите на Жулиета. Няма резервираност, няма задръжки, няма я така наречената моминска скромност. Това е куражът, неотстъпчивостта, безмилостната сила на младите. Шекспир е познавал младостта. Жулиета избира Ромео, Дездемона иска своя Отело. Младостта няма съмнения, няма страх, няма гордост.

— Значи според вас — каза замислено Поаро — Елза Гриър е говорела с езика на Жулиета?

— Да. Тя беше разглезено от богатството си дете — млада, прелестна, богата. Бе намерила своя партньор и си го искаше — не някой млад Ромео, а женен художник на средна възраст. Елза Гриър не познаваше закон, който да я спре, тя познаваше само закона на своето съвремие: „Вземи, каквото искаш, защото веднъж се живее“.

Джонатан въздъхна, облегна се назад и отново потупа облегалката на креслото си.

— Една хищна Жулиета — млада, непознаваща съчувствието, но ужасно ранима, залагаща безразсъдно всичко само на една карта. И вероятно е щяла да спечели… но тогава в последния момент идва смъртта и живата, пламенна, радостна Елза също умира. Остава само една жадна за отмъщение, студена и сурова жена, мразеща с цялата си душа онази, чиято ръка е извършила престъплението… Ох, господи! — Гласът на стария джентълмен се промени. — Моля да ме извините за това мелодраматично отклонение. Да, една брутална млада жена с брутални възгледи за живота… не особено интересна персона, струва ми се. Розово-бяла младост, страстна и бледа и тъй нататък. Махнете това и какво остава? Някаква си посредствена госпожица, търсеща друг герой в цял ръст, за да го постави върху опразнения пиедестал.

— Ако Еймиъс Крейл не беше известен художник… — каза Поаро.

Мистър Джонатан веднага се съгласи.

— Именно… точно така — отвърна той. — Схващате отлично идеята ми. Елзите на този свят обичат само герои. Мъжът трябва да е направил нещо, трябва да е някой… А пък Каролайн Крейл… тя можеше да открие достойнства и в банков чиновник, и в застрахователен агент. Тя обичаше Еймиъс Крейл, мъжа, а не художника. Каролайн Крейл не беше груба, но Елза Гриър беше. Тя обаче беше млада, красива и безкрайно трогателна за мене.

Същата вечер Еркюл Поаро си легна, обладан от най-различни мисли. Въпросът за човешката личност силно го вълнуваше. За Едмъндс, чиновника, Елза Гриър беше уличница, ни повече ни по-малко. За стария мистър Джонатан тя беше вечната Жулиета. А Каролайн Крейл? Нея всеки я виждаше различно. Диплийч я презираше заради неумението й да се бори и затова, че беше дезертирала. За младия Фог тя бе символ на романтичното. Едмъндс я виждаше просто като дама, а Джонатан я бе нарекъл неспокойно, мрачно създание. Как би я видял той, Еркюл Поаро? Той чувствуваше, че от отговора на този въпрос зависеше успехът на неговото разследване. Дотук нито един от хората, с които се беше срещнал, не се бе усъмнил, че каквито и други качества да имаше, Каролайн Крейл беше извършила убийство.