Агата Кристи
Пет малки прасенца (10)

IX глава
Четвъртото прасенце нищичко не яде

— Мога ли да попитам защо, мосю Поаро?

Еркюл Поаро помисли добре, преди да отговори на този въпрос. Той почувствува как едно малко, съсухрено лице и чифт проницателни сиви очи го наблюдават.

Поаро се беше качил на последния етаж на една гола сграда и почукал на врата номер 584 от блоковете „Гилеспи“, построени, за да осигурят работещите жени с така наречените „квартирки“.

Тук, в това малко пространство във формата на куб, съществуваше мис Сесилия Уилямс — в една стая, която беше спалня, всекидневна, трапезария и кухня при разумно използуване на газовата печка. Нещо подобно на кабина, свързана със стаята, съдържаше една четвърт баня и три четвърти сервизни помещения.

Колкото и оскъдна да беше обстановката, мис Уилямс бе измислила как да сложи своя личен отпечатък. По стените, боядисани в аскетична бледосива боя, висяха различни репродукции: Данте среща Беатриче на моста и онази картина, която едно дете беше описало като „Сляпо момиче, седнало върху портокал и наречена не знам защо «Надежда».“ Имаше също два акварела на Венеция и цветно копие на Ботичелевата „Primavera“^[1]. Върху нисък скрин бяха натрупани избелели снимки — повечето отпреди двадесет-тридесет години, съдейки по фризурите.

Квадратното парче килим бе изтъркано, мебелите бяха изтърбушени и долнокачествени. Поаро ясно виждаше, че за Сесилия Уилямс ножът бе опрял почти до кокал. Тук нямаше печено месце — това бе прасенцето, което нищичко не ядеше.

С ясен, рязък и настойчив глас мис Уилямс повтори въпроса си.

— Вие искате спомените ми по делото Крейл? Мога ли да зная защо?

За Еркюл Поаро някои от приятелите и познатите му казваха, особено когато най-много ги бе ядосал, че предпочита лъжите пред истината и че по-скоро ще положи специални усилия да постигне целта си чрез сложни и лъжливи твърдения, отколкото да се довери на простата истина.

В този случай обаче той бързо взе решение. Поаро не произлизаше от класата белгийски или френски деца, които бяха имали английска гувернантка, но той реагира така просто и неизбежно, както всяко малко момче, което на своето време бе запитвано: „Изми ли си зъбите тази сутрин, Харолд (или Ричард, или Антъни)?“ За част от секундата момчето се спираше на възможността да излъже, но веднага я отхвърляше и отговаряше съкрушено: „Не, мис Уилямс“. Защото мис Уилямс имаше това, което всяка добра детска възпитателка трябваше да има — загадъчното качество авторитет! Когато мис Уилямс казваше: „Върви горе да си измиеш ръцете, Джоана“, или: „Очаквам да прочетете главата за елизабетинските поети, за да можете да отговаряте на въпросите ми“, всички неизменно й се подчиняваха. На нея и през ум не й минаваше, че някой може да не я послуша.

Така че в този случай Поаро не използува никакви благовидни обяснения за книгата, която трябвало да се напише, третираща минали престъпления. Вместо това той просто разказа обстоятелствата, при които Карла Льомаршан бе потърсила неговата помощ.

Дребната възрастна жена в спретната, износена рокля слушаше внимателно.

— За мене е много интересно да науча нещо за това дете — каза тя. — Да разбера каква е станала.

— Мис Льомаршан е една очарователна и привлекателна млада жена с много смелост и самостоятелен дух.

— Хубаво — рече кратко мис Уилямс.

— И тя е, ако мога така да кажа, личност с тежест. Не е човек, на когото лесно можеш да откажеш или да върнеш.

Бившата гувернантка кимна замислено и попита:

— Артистична ли е?

— Мисля, че не.

— Ето нещо, за което можем да сме благодарни — сухо отсече тя.

Тонът на забележката не оставяше абсолютно никакви съмнения по отношение възгледите на мис Уилямс за художниците. След това добави:

— От това, което ми разказахте за нея, считам, че тя прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

— Твърде възможно. Ще можете да ми кажете, като я видите. Искате ли да я видите?

— Да, наистина много бих искала да я видя. Винаги е интересно да видиш как се е развил някой, който си познавал от дете.

— Предполагам, че е била много малка, когато сте се разделили?

— На пет години и половина. Беше много мила — може би малко по-мълчалива от другите деца и замислена. Обичаше да си играе свои, собствени игри и не даваше други да й се месят. Държеше се естествено и не се глезеше.

— Добре, че е била толкова малка — каза Поаро.

— Да, вярно, ако беше по-голяма, шокът от трагедията можеше да й се отрази много зле.

— Все пак чувствува се, че за нея е имало трудности. Колкото и малко да е разбирало детето и колкото и да са се пазили от него, имало е атмосфера на несигурност, на отбягване и изведнъж то е било изтръгнато от родния си дом. Тези неща не са хубави за едно дете.

— Може би не са били чак толкова лоши, колкото вие си мислите — отговори замислено мис Уилямс.

— Преди да оставим темата за Карла Льомаршан, тоест малката Карла Крейл, има нещо, което бих искал да ви попитам. Ако изобщо някой може да го обясни, то аз мисля, че сте вие.

— Да? — тонът й беше въпросително-безучастен.

Поаро размаха ръце в усилието си да изрази по-ясно смисъла на думите си.

— Има едно нещо — един нюанс, който не мога да определя, но винаги, когато съм споменавал детето, никой като че ли не й е давал цялостната стойност на това, което тя представлява. Когато я споменавам, отговарят ми неизменно с някаква смътна изненада, сякаш човекът, с когото говоря, въобще е забравил, че е имало дете. Е, мадмоазел, разбирате ли, че това съвсем не е естествено? Едно дете при тези обстоятелства е личност, особено важна не сама по себе си, а като отправна точка. Еймиъс Крейл е можел да си има причини да остави или да не остави жена си, но обикновено при разпадането на един брак детето представлява много важен пункт. А тук малката Карла означава толкова малко. Това ми се вижда… странно.

— Сложихте пръст в раната, мосю Поаро — бързо отвърна мис Уилямс. — Вие сте съвсем прав. Отчасти поради това преди малко казах, че преместването на Карла в друга обстановка в някои отношения е било добро за нея. Ако беше по-голяма, тя би могла, видите ли, да страда от известна празнота в родния си дом.

Бившата гувернантка се наведе напред и заговори бавно и внимателно:

— В процеса на работата си аз, естествено, съм видяла много страни на проблема родител-дете. Много деца, даже бих казала повечето от децата, страдат от прекалено внимание от страна на родителите си — прекалено много любов, прекалена грижа за детето. То чувствува тягостно това вечно бдене и търси как да се освободи, да се махне, да се отърве от родителското око. Такъв е случаят особено когато детето е единствено и, разбира се, майките са тези, които са най-пристрастени. Ефектът върху брачния живот често пъти е неблагоприятен. Съпругът мрази да е на второ място и търси успокоение или по-скоро ласкателство и внимание другаде. Рано или късно се стига до развод. Убедена съм, че най-доброто за едно дете е да не му се обръща много внимание от страна и на двамата родители в границите на разумното. Това се постига по естествен път в големи семейства с много деца и малко пари. На децата не се обръща специално внимание, защото на практика майката буквално няма време да се занимава с тях. Те много добре разбират, че тя ги обича, но не са обременени от премного демонстрации на този факт. Но има и друга страна. Срещат се понякога мъж и жена така напълно достатъчни един на друг, така вглъбени един в друг, че и на двамата детето от брака им се вижда почти недействително. При тези обстоятелства детето, мисля, започва да ненавижда този факт и да се чувствува измамено, изоставено и самотно. Разбирате, че не ви говоря за каквото и да било пренебрегване. Мисис Крейл например бе това, което се нарича отлична майка: винаги загрижена за доброто на Карла, за здравето й; играеше с нея, когато трябва, и винаги беше мила и весела. Въпреки всичко това обаче мисис Крейл бе истински и напълно отдадена на съпруга си. Би могло да се каже, че тя съществуваше само чрез него и за него.

Мис Уилямс направи пауза, а после каза тихо:

— Считам, че такова е оправданието за това, което тя извърши в крайна сметка.

— Искате да кажете, че те са били по-скоро като любовници, отколкото като съпрузи?

Сесилия Уилямс, която не харесваше чуждата фразеология, се намръщи леко и рече:

— Да, разбира се, би могло и така да се каже.

— Той бе така отдаден на нея, както и тя на него?

— Бяха отдадени един на друг, но той, естествено, беше мъж.

Мис Уилямс успя да вложи в последната дума напълно викториански смисъл.

— Мъже… — каза тя и замълча.

Както един богат собственик казва: „Болшевики!“, както убеденият комунист произнася „Капиталисти!“, както съвестната домакиня произнася „Хлебарки!“, така мис Уилямс произнесе; „Мъже!“ Животът й на стара мома и гувернантка предизвика изригването на лава от свиреп феминизъм. Никой, който я бе чул да говори, не би могъл да се съмнява, че за мис Уилямс мъжете бяха враг номер едно!

— Настроена сте враждебно към мъжете?

— Те получават най-хубавото от този свят — отвърна сухо тя. — Надявам се, че не винаги ще бъде така.

Еркюл Поаро я погледна, размишлявайки. Той лесно можеше да си представи как мис Уилямс методично и здраво приковава себе си към релсите на влака или как участвува в гладна стачка с решително упорство. Изоставяйки общото, за да се върне към частното, Поаро каза:

— Вие не сте харесвали Еймиъс Крейл?

— Разбира се, че не харесвах мистър Крейл. Нито одобрявах поведението му. Ако аз бях негова съпруга, щях да го оставя. Има неща, които нито една жена не бива да понася.

— Но мисис Крейл ги е понасяла?

— Да.

— Мислите, че не е била права?

— Да. Една жена трябва да има известно уважение към себе си, а не да се подлага на унижения.

— Казвали ли сте някога нещо подобно на мисис Крейл?

— Не, разбира се. Не ми беше работата да й казвам. Бях наета да обучавам Анджела, а не да давам съвети на мисис Крейл, които тя не е искала. Да направя такова нещо, би било изключително нахалство.

— Вие харесвахте мисис Крейл?

— Много харесвах мисис Крейл — авторитетният глас омекна, пропит от топло чувство — Много я харесвах и ми беше много мъчно за нея.

— А ученичката ви Анджела Уорън?

— Тя беше извънредно интересно момиче — една от най-интересните ученички, които някога съм имала, безспорно много умна, но недисциплинирана и избухлива. В много отношения трудно се справях с нея. Имаше обаче хубав характер.

Мис Уилямс замълча за малко, после продължи:

— Винаги съм се надявала, че тя ще направи нещо голямо. Така и стана! Чели ли сте книгата й за Сахара? Открила е също онези толкова интересни гробници във Фаюм. Да, гордея се с Анджела. Не останах много дълго в Олдърбъри — две години и половина, — но винаги ще храня надеждата, че аз съм допринесла да се стимулира умът й и да бъде подпомогнат интересът й към археологията.

— Разбрах, че е било решено да се продължи образованието й, като я изпратят на училище. Трябва да ви е било неприятно — измърмори Поаро.

— Ни най-малко, мосю Поаро. Аз бях напълно съгласна с това. — Тя направи пауза и продължи: — Нека да ви поясня. Анджела беше много мило момиче. Наистина много мило — с горещо сърце и импулсивна. Но тя беше също така и това, което аз наричам трудно момиче, тоест момиче в трудна възраст. Винаги има моменти, в които едно момиче се чувствува неуверено в себе си — ни дете, ни жена. В някои моменти Анджела беше разумна и зряла, всъщност съвсем голяма, но миг по-късно се превръщаше в палаво дете, което прави бели, държи се грубо и нервничи. Момичетата, знаете, понасят зле тази възраст — ужасно са чувствителни. Те се противопоставят на всичко, което им се казва. Дразнят се, когато се отнасят към тях като към деца, а после изведнъж се засрамват, когато ги третират като възрастни. Анджела беше в такова състояние. От време на време я прихващаше — изведнъж не можеше да понася закачки и се разгневяваше. Тогава се цупеше с дни и седеше все намръщена. После внезапно пак подивяваше, катереше се по дърветата, тичаше наоколо с градинарчетата и не се подчиняваше на никого.

Мис Уилямс направи пауза и продължи:

— Когато една госпожица стигне до тази фаза, училището много помага. Тя се нуждае от съприкосновение с други умове, а също и здравата дисциплина на една общност, която да й помогне да стане разумен член на обществото. Не бих нарекла домашните условия на Анджела идеални. Първо, мисис Крейл я беше разглезила. Анджела трябваше само да я помоли за нещо и мисис Крейл винаги я подкрепяше. Резултатът беше следният: Анджела смяташе, че има най-голямо право да претендира за времето и вниманието на сестра си. Точно в тези нейни настроения тя се сблъскваше с мистър Крейл. Мистър Крейл, естествено, мислеше, че той трябва да е на първо място, и правеше всичко, за да бъде така. Всъщност той много бе привързан към момичето — бяха добри другари, боричкаха се заедно съвсем приятелски. Но имаше моменти, когато мистър Крейл изведнъж започваше да ненавижда тази прекалена загриженост на мисис Крейл към Анджела. Като всички мъже, той беше разглезено дете и искаше всички да се въртят около него. Тогава той и Анджела вдигаха истинска врява, а мисис Крейл често заставаше на страната на Анджела. Мистър Крейл побесняваше. В тези случаи именно Анджела обичаше да се прави на дете и да му скрои някой противен номер. Мистър Крейл имаше навик да глътва питието си на един дъх. Веднъж Анджела му изсипа цяла солница в чашата. Той, разбира се, повърна и не можа дума да каже от ярост, но това, което фактически сложи капак на всичко, беше, когато тя му сложи цяла шепа голи охлюви в леглото. Мистър Крейл изпитваше особена погнуса към тях. Той напълно загуби самообладание и каза, че момичето трябва да се изпрати в училище и че повече нямал намерение да понася всички тези детинщини. Анджела беше ужасно разстроена, макар че самата тя веднъж-дваж бе изразила желание да отиде в пансион. В случая обаче реши да бъде много нещастна. Мисис Крейл също не желаеше да я изпрати, но се остави да бъде убедена в резултат, мисля, до голяма степен на това, което й казах по този въпрос. Аз й посочих, че училището ще бъде от голяма полза за Анджела, а и наистина считах, че ще е полезно. И така, беше решено тя да замине през есента за Хелстън — едно много хубаво училище на южното крайбрежие, но мисис Крейл съжаляваше през цялото време. А Анджела, щом се сетеше, веднага се озъбваше на мистър Крейл. Нали разбирате, мосю Поаро, положението не беше чак толкова сериозно, но хвърляше своята сянка, така да се каже, върху всичко, което се случи онова лято.

— Имате предвид Елза Гриър?

— Точно така — каза рязко мис Уилямс и след произнасянето на тези две думи силно стисна устните си.

— Какво беше мнението ви за Елза Гриър?

— Аз въобще нямах мнение. Напълно безпринципна млада жена.

— Била е много млада.

— Достатъчно голяма, за да знае някои работи. Не виждам нищо, което би могло да я извини. Изобщо нищо.

— Сигурно е била влюбена в него…

— Хм, влюбена! — изсумтя мис Уилямс. — Каквито и да са чувствата ни, мосю Поаро, ще ми се да вярвам, че можем да ги контролираме и да се държим прилично. А действията си сме напълно в състояние да управляваме. Онова момиче нямаше абсолютно никакви морални норми. Фактът, че мистър Крейл беше женен, не означаваше нищо за нея. Тя беше изключително безсрамна във всичко, студена и решителна. Може би е била зле възпитана, но това е единственото извинение, което мога да намеря за нея.

— Смъртта на мистър Крейл трябва да е била тежък удар за мис Гриър?

— О, да, но тя беше виновна за всичко. Не бих отишла толкова далече, че да оправдавам убийство, но все пак, ако изобщо на света е имало жена, доведена до състояние на безумие, то тази жена беше Каролайн Крейл. Откровено ви казвам, имаше моменти, когато ми се искаше да ги убия и двамата. Да се показва с момичето пред жена си, да я слуша и да понася нахалството й! А тя беше нахална, мосю Поаро. О, не! Еймиъс Крейл получи, каквото заслужаваше. Никой мъж не може да се отнася така към жена си и да не бъде наказан. Смъртта му беше справедливо възмездие.

— Имате силни чувства.

— Да, чувствата ми за брачната връзка са много силни. Ако тя не се уважава и подкрепя, държавата ще се разпадне. Мисис Крейл беше предана и вярна съпруга. Мъжът й умишлено й се подиграваше и въведе любовницата си в дома й. Както казах, той получи това, което бе заслужил. Мистър Крейл предизвика съпругата си до краен предел и ако питате мене, аз например не я виня за това, което направи.

— Да, държал се е зле, приемам — каза Поаро. — Но не забравяйте, че е бил голям художник.

Мис Уилямс изсумтя страховито.

— О, да, зная. В днешно време това винаги е извинение. Художник! Извинение за всякакъв вид неморален живот, за пиянство, за кавги, за изневери. И какъв чак толкова художник беше мистър Крейл в крайна сметка? Може би ще бъде на мода да се харесват картините му няколко години, но те няма да са вечни. Ами че той даже не умееше да рисува! Перспективата му беше ужасна! Дори познанията му по анатомия бяха погрешни. Разбирам нещо от това, за което говоря, мосю Поаро. Като момиче учих рисуване известно време във Флоренция. И за всеки, който познава и цени великите майстори, тези мацаници на мистър Крейл са наистина смешни. Просто цапва няколко бои върху платното — няма постройка, няма чист рисунък. Не — тя поклати глава. — Не ме карайте да почитам картините на мистър Крейл.

— Две от тях са в галерията Тейт — напомни й детективът.

— Възможно — каза презрително мис Уилямс — Също и една от статуите на мистър Ъпщайн^[2], предполагам.

Поаро усети, че според мис Уилямс последната дума бе вече казана. Той изостави темата за изкуството.

— Вие сте били с мисис Крейл, когато тя е намерила трупа?

— Да. Тя и аз излязохме от къщата след обяда и тръгнахме заедно надолу. Анджела си беше забравила пуловера на брега или в лодката, след като се беше къпала. Тя беше много небрежна към вещите си. Оставих мисис Крейл при вратата на Батарейната градина, но тя почти веднага ме извика обратно. Предполагам, че мистър Крейл е бил мъртъв тогава повече от час. Той лежеше прострян на пейката, близо до статива си.

— Разстрои ли се много тя, когато го намери?

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Питам ви какви са били впечатленията ви в този момент.

— О, разбирам. Да, тя ми се видя съвсем зашеметена. Изпрати ме да телефонирам за лекар. В края на краищата не можехме да сме съвсем сигурни, че е мъртъв. Би могло да бъде каталептичен припадък.

— Спомена ли тя такава възможност?

— Не си спомням.

— И вие отидохте да телефонирате?

Тонът на мис Уилямс беше сух и грубоват.

— Бях изминала половината път до къщата, когато срещнах мистър Мередит Блейк. Предадох на него поръчката си и се върнах при мисис Крейл. Помислих, видите ли, че може да припадне, а мъжете никак не ги бива в такива случаи.

— Тя беше ли припаднала?

— Мисис Крейл се владееше напълно — сухо отвърна мис Уилямс. — Тя беше съвсем различна от мис Гриър, която направи истерична и твърде неприятна сцена.

— Каква сцена?

— Опита се да нападне мисис Крейл.

— Искате да кажете: тя е разбрала, че мисис Крейл е виновна за смъртта на мистър Крейл?

Мис Уилямс размисли миг-два.

— Не, едва ли е могла да бъде сигурна. Това, хм, ужасно подозрение още не се беше появило. Мис Гриър просто изпищя: „Ти си го направила, Каролайн. Ти го уби. Ти си виновна.“ Тя фактически не каза: „Ти си го отровила“, но съм сигурна, че си го мислеше.

— А мисис Крейл?

Мис Уилямс се размърда притеснено.

— Трябва ли да бъдем лицемерни, мосю Поаро? Аз не мога да ви кажа какво всъщност е чувствувала или мислела в този момент. Дали е било ужас от това, което е направила…

— Така ли изглеждаше?

— Н-не, н-не. Не бих казала. Зашеметена — да, и мисля — уплашена. Да, сигурна съм, че беше уплашена. Но това е съвсем естествено.

— Да, може би е съвсем естествено… — каза Поаро недоволно. — Какво беше официалното й становище относно смъртта на съпруга й?

— Самоубийство. Още отначало тя съвсем определено каза, че трябва да е самоубийство.

— Когато говореше насаме с вас, същото ли каза или предложи някаква друга теория?

— Не. Тя… тя си даде специален труд да създаде у мене впечатление, че е самоубийство.

Мис Уилямс беше озадачена.

— А вие какво казахте на това?

— Мосю Поаро, нима има някакво значение какво съм казала аз?

— Да. Мисля, че има.

— Не виждам защо…

Но сякаш неговото мълчание, изпълнено с очакване, я хипнотизираше и тя отвърна неохотно:

— Мисля, че казах: „Разбира се, мисис Крейл, трябва да е самоубийство“.

— Вярвахте ли на думите си?

Мис Уилямс вдигна глава и каза твърдо:

— Не. Не повярвах. Но моля разберете, мосю Поаро, аз бях изцяло на страната на мисис Крейл, ако мога така да се изразя. Исках тя да спечели, а не полицията.

— Бихте искали да я оправдаят?

— Да — отговори дръзко мис Уилямс.

— Тогава вие разбирате и чувствата на дъщеря й?

— Аз съм изцяло за Карла.

— Ще имате ли нещо против да ми напишете подробен разказ за нещастието?

— Имате предвид Карла — тя да го прочете?

— Да.

Мис Уилямс бавно каза:

— Не, нямам нищо против. Тя е напълно решена да се запознае с това, нали?

— Да. Предполагам, че би било по-добре да не знае истината…

Мис Уилямс го прекъсна:

— Не. Винаги е по-добре да погледнеш истината в очите. Няма смисъл да отбягваш нещастието, като подправяш фактите. За Карла е било удар, когато е научила истината. Сега иска да знае как точно се е стигнало до трагедията. Струва ми се, че това е правилният път, който трябва да поеме една смела млада жена. След като веднъж научи всичко, тя ще може да го забрави отново и да заживее собствения си живот.

— Може би сте права.

— Сигурна съм, че съм права.

— Но вижте, има и още нещо: тя не само иска да знае, тя иска да докаже, че майка й е невинна.

— Горкото дете.

— Значи това е, което можете да кажете, така ли?

— Сега разбирам защо твърдяхте, че щеше да е по-добре, ако Карла не бе научила истината. Все пак мисля, че както е сега, е по-добре. Желанието й майка й да бъде невинна е естествена надежда и колкото и да е тежко разкриването на фактите, по това, което казахте, съдя, че Карла е достатъчно смела, за да научи истината.

— Сигурна сте, че това е истината?

— Не ви разбирам?

— Не виждате ли някаква възможност да се допусне, че мисис Крейл е била невинна?

— Смятам, че на тази възможност въобще не се гледаше сериозно.

— И все пак самата тя се е придържала към версията за самоубийство?

— Нещастната жена трябваше да каже нещо — сухо отвърна мис Уилямс.

— Знаете ли, че когато умирала, мисис Крейл е оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклела, че е невинна?

Мис Уилямс го погледна слисано.

— Това е било грешка от нейна страна — рязко каза тя.

— Така ли мислите?

— Да. О, не се съмнявам, че сте сантиментален, както повечето мъже…

Поаро възмутено я прекъсна:

— Аз не съм сантиментален.

— Но има и такива неща като например лъжливи чувства. Защо е трябвало да пише това — да лъже в такъв тържествен момент? За да спести болката на детето си. Да, много жени биха го направили. За мисис Крейл обаче не го допусках. Тя беше смела и честна жена. Да каже на дъщеря си да не я съди, би било много повече в нейния стил.

— Значи вие даже не желаете да помислите върху възможността Каролайн Крейл да е написала истината? — каза Поаро с леко раздразнение.

— Не, разбира се!

— И все пак вие твърдите, че сте я обичали?

— Да, обичах я. Много я обичах и дълбоко й съчувствувах.

— Ами тогава…

Мис Уилямс изгледа Поаро доста особено.

— Вие не разбирате, мосю Поаро. Едва ли ще има някакво значение това, което сега ще ви кажа след толкова време: аз, вилите ли, по една случайност зная, че Каролайн Крейл бе виновна.

— Какво?

— Вярно е. Не съм сигурна дали постъпих правилно, че не казах каквото знаех, но не го казах. Повярвайте ми, мосю Поаро, аз зная съвсем определено, че мисис Крейл бе виновна…