Агата Кристи
Пет малки прасенца (13)

Разказ на Мередит Блейк

Скъпи мосю Поаро,

Както Ви обещах, аз съм приготвил писмен разказ за всичко, което мога да си спомня, свързано с трагичните събития, случили се преди шестнадесет години. Най-напред бих искал да спомена, че внимателно премислих това, което ми казахте при последната ни среща. И като размислям, все повече се убеждавам, че е във висша степен неправдоподобно Каролайн Крейл да е отровила съпруга си. Винаги ми се е струвало нелепо, но липсата на някакво друго обяснение и нейното собствено отношение ме подведоха като овца да следвам мнението на други хора и да казвам заедно с тях, че ако тя не го е извършила, какво друго обяснение би могло да има?

Откакто Ви видях, аз много внимателно обмислих алтернативното решение, представено по онова време и използувано от защитата на процеса — сиреч, че Еймиъс Крейл е отнел собствения си живот. Макар от това, което знаех за него, такова решение да ми изглеждаше съвсем фантастично по онова време, то сега виждам, че трябва да променя мнението си. Първостепенен и особено важен е фактът, че Каролайн го вярваше. Ако сега трябва да приемем, че тази очарователна и благородна дама е била несправедливо обвинена, нейното често повтаряно убеждение трябва да има голяма тежест. Тя познаваше Еймиъс по-добре от всеки друг. Ако тя е мислила самоубийството за възможно, то трябва да е било възможно въпреки скептицизма на приятелите му.

Следователно аз предлагам теорията, че у Еймиъс Крейл е имало някакво зрънце съвест, някакво подсъзнателно течение от разкаяние и даже отчаяние, доведени до крайност от неговия темперамент, и което само неговата съпруга осъзнаваше. Мисля, че такова предположение не е невъзможно. Той може би е разкрил тази своя страна само пред Каролайн. Въпреки че това е несъвместимо с всичко, което съм го чувал да казва, все пак истина е, че в повечето мъже има по някоя неподозирана и противоречаща черта, често изненадваща хората, които ги познават отблизо. В живота на един уважаван и аскетичен мъж откриваме скрита бруталност, а един вулгарен богаташ може да има тайно влечение към някоя изящна художествена творба. Доказано е, че груби и безмилостни хора могат да притежават неподозирано милосърдие, а щедрите и добродушните — по някоя долна и жестока черта.

И така, възможно е у Еймиъс Крейл да е имало тенденция на подсъзнателно болезнено самообвинение и колкото повече е демонстрирал егоизма и правото си да върши каквото си ще, толкова повече се е активизирало това тайно подсъзнание. Повърхностно погледнато, изглежда невероятно, но сега вярвам, че така трябва да е било. И отново повтарям: самата Каролайн упорито се придържаше към такова виждане. Пак казвам, че това е много важно!

А сега да изследваме фактите или по-скоро спомените ми за фактите в светлината на новото становище.

Считам, че тук с основание мога да включа един разговор, който проведох с Каролайн няколко седмици преди разигралата се трагедия. Беше по време на първото гостуване на Елза Гриър в Олдърбъри.

Каролайн, както ви казах, знаеше за дълбокото ми чувство и привързаност към нея. Следователно аз бях човекът, на когото тя най-лесно би се доверила. Каролайн не изглеждаше много щастлива напоследък. Въпреки това бях изненадан, когато един ден тя внезапно ме попита дали Еймиъс наистина много обича момичето, което е довел.

— Интересува се от нея, защото я рисува — казах й. — Знаеш какъв е Еймиъс.

Тя поклати глава и отвърна:

— Не, той е влюбен в нея.

— Е, може би малко…

— Много, струва ми се.

— Тя е необикновено привлекателна, признавам, а и двамата знаем, че Еймиъс е податлив, но досега, скъпа моя, трябва да си се убедила, че има само един човек, когото Еймиъс обича, и това си ти. Той си има увлечения, но те не са трайни. Ти си единственият човек за него и въпреки лошото му държание чувството му към тебе остава непроменено.

— Винаги съм мислила така преди — отвърна Каролайн.

— Повярвай ми, Каро, така е — казах аз.

— Този път, Мери, се боя. Това момиче е толкова… толкова ужасно откровено. Толкова е млада и така екзалтирана. Имам чувството, че този път е сериозно.

— Но самият факт, че тя е толкова млада и, както каза, така откровена, ще я предпази. Общо взето, жените са лесна плячка за Еймиъс, но с момиче като това е различно.

— Да — каза тя, — точно от това се страхувам — че е различно. — После продължи: — Знаеш, Мери, на тридесет и четири години съм и сме женени от десет години. По външност въобще не мога да се меря с това дете Елза и го съзнавам.

— Но ги знаеш, Каролайн, знаеш, че Еймиъс ти е истински предан.

— Може ли да ги разбере човек мъжете? — отвърна тя, засмя се малко тъжно и каза: — Много примитивна жена съм, Мери. Иска ми се да замахна със секирата срещу това момиче.

Казах й, че детето вероятно изобщо не се сеща какво върши, че се възхищава и боготвори Еймиъс и може би не разбира, че той се влюбва в нея. Каролайн каза само: „Милият Мери“, и започна да говори за градината си. Надявах се, че няма повече да се тревожи по този въпрос.

Скоро след това Елза се върна в Лондон. Еймиъс също замина за няколко седмици. Съвсем бях забравил за цялата тази история и тогава чух, че Елза е дошла отново в Олдърбъри, за да може Еймиъс да завърши картината.

Бях малко обезпокоен от новината, но когато видях Каролайн, забелязах, че не е много общителна. Изглеждаше съвсем нормално — не беше нито разтревожена, нито разстроена. Помислих си, че всичко е наред.

Затова и толкова се шокирах, когато научих колко далече беше стигнала работата.

Казах Ви за разговора си с Крейл и Елза. Нямах възможност да говоря с Каролайн. Можехме само да разменим тези няколко думи, за които вече Ви споменах.

И сега виждам лицето й, големите тъмни очи, потиснатото чувство и гласа й, който казва: „Всичко е свършено…“ Не мога да Ви опиша безкрайната мъка, скрита в тези думи. Те изразяваха голата истина. С предателството на Еймиъс всичко свършваше за нея. Ето, затова съм убеден, че тя е взела кониина — било е изход: изход, подсказан й от моята глупава беседа върху лекарството. А и откъсът от Фидий, който прочетох, описва една красива смърт.

Такова е сегашното ми становище: тя е взела кониина, решена да отнеме собствения си живот, когато Еймиъс я изостави. Той може би я е видял да взема отровата или е открил по-късно.

Това откритие е имало страхотно въздействие върху него. Той се е ужасил, че постъпките му са я накарали да помисли за такова нещо, но въпреки ужаса и разкаянието Еймиъс все пак е чувствувал, че не може да се откаже от Елза. Това мога да го приема. Който и да беше се влюбил в Елза, щеше да разбере, че е почти невъзможно да се откъсне от нея.

Той не е могъл да си представи живота си без Елза, разбрал е, че Каролайн не би могла да живее без него, и е решил, че има само един изход: той самият да употреби кониина. Мисля, че начинът, по който го е направил, е характерен за него. Рисуването беше за Еймиъс най-скъпото нещо в живота му. Той е избрал да умре буквално с четка в ръка и последното, което очите му са виждали, е било лицето на момичето, обичано от него до отчаяние. Може също да си е помислил, че смъртта му ще бъде добро разрешение и за Елза.

Признавам, че тази теория оставя някои интересни факти без обяснение. Защо например върху шишето с кониина са били намерени отпечатъци само от пръстите на Каролайн? Допускам, че след като Еймиъс го е пипал, неговите отпечатъци са били размазани или изтрити от купчината меки тъкани, които са се допирали до шишето, и че след смъртта му Каролайн е взела шишето, за да види дали някой не го е пипал. Нима това не е възможно и приемливо? Що се отнася до уликите за пръстовите отпечатъци върху биреното шише, свидетелите по защитата са били на мнение, че човешката ръка би могла да се изкриви така след приемане на отрова, щото да хване шишето по съвсем неестествен начин.

Още едно нещо трябва да бъде обяснено — поведението на Каролайн по време на целия процес. Мисля обаче, че сега вече разбирам причината за това. Фактически тя взе отровата от лабораторията ми. Решението й да се самоубие беше нейно, но то накара съпруга и да отнеме собствения си живот. Нима не е логично да се допусне, че при един болезнен пристъп на отговорност тя е счела себе си виновна за неговата смърт? Убедила е себе си, че е виновна за убийство, макар и не точно такова, в каквото я обвиняваха.

Мисля, че всичко би могло да бъде така и ако случаят е такъв, няма да е трудно да убедите малката Карла. Тя ще може да се омъжи за своя млад приятел и да бъде спокойна, че единственото нещо, за което майка й има вина, е било един порив (не повече) да отнеме собствения си живот.

Всичко това, уви, не е, което ме помолихте, а то е: разказ за събитията, както си ги спомням. Нека сега попълня този пропуск. Вече Ви разказах подробно какво се случи през деня, предшествуващ смъртта на Еймиъс. Сега идваме до самия ден.

Спах много зле, разтревожен от гибелния за моите приятели обрат на събитията. След дълго будуване, през което напразно се мъчех да измисля нещо, за да предотвратя катастрофата, съм заспал дълбоко в шест часа сутринта. Поднасянето на сутрешния чай не ме е разбудило, а се събудих едва в девет и половина с натежала глава и неотпочинал. Малко след това, мисля, чух стъпки в стаята долу, която използувах като лаборатория.

Тук искам да кажа, че шумът всъщност може да е бил причинен от котка, която е влязла вътре. Намерих рамката на прозореца леко повдигната, небрежно оставена така от предния ден. Отворът беше достатъчен, за да пропусне котка. Споменавам за този шум просто за да обясня кое ме накара да вляза в лабораторията.

Влязох вътре веднага, щом се облякох, и като прегледах рафтовете, забелязах, че шишето, съдържащо кониинов разтвор, е малко по-навън от редицата. Привличайки погледа ми по този начин, аз се стреснах, защото видях, че значително количество от разтвора липсва. Предния ден шишето беше почти пълно, а сега — почти празно.

Затворих и залостих прозореца, излязох и заключих вратата след себе си. Бях доста разстроен, а също и объркан. Боя се, че когато се стресна, умствените ми процеси малко се забавят.

Първо се обезпокоих, после усетих тревога и накрая определено се уплаших. Разпитах прислугата, но всички отрекоха да са влизали в лабораторията. Помислих още малко и реших да позвъня на брат ми за съвет.

Филип беше по-бърз от мене. Той разбра сериозността на откритието ми и ме накара веднага да отида при него, за да обсъдим случая.

Излязох и срещнах мис Уилямс, която беше дошла от другата страна, за да търси избягалата си ученичка. Уверих я, че не съм виждал Анджела и че тя не е идвала у дома.

Мис Уилямс, струва ми се, забеляза, че нещо не е наред. Тя ме изгледа с любопитство, обаче аз нямах намерение да й казвам за случилото се. Посъветвах я да отиде в овощната градина — Анджела много харесваше едно ябълково дърво там, — а сам аз забързах надолу към брега и се приближих с лодката през заливчето до Олдърбъри на другия бряг.

Брат ми вече беше там и ме чакаше.

Тръгнахме заедно нагоре към къщата по пътя, който изминахме с Вас онзи ден. След като сте видели релефа, можете да разберете, че минавайки покрай стената на батарейната градина, ние непременно щяхме да чуем всичко, което се казваше вътре.

Като оставим настрана факта, че Каролайн и Еймиъс бяха ангажирани в някакъв спор, аз не обърнах голямо внимание на разговора им.

Сигурен съм, че не съм чул никакви заплахи, изречени от Каролайн. Предметът на спора беше Анджела и, предполагам, Каролайн е молела за отсрочка на решението за училище. Еймиъс обаче беше непреклонен и крещеше раздразнено, че всичко е решено и че той ще се погрижи за багажа й.

Вратата на Батареята се отвори точно когато се изравнихме с нея и Каролайн излезе. Тя изглеждаше обезпокоена, но не прекалено. Усмихна ми се малко разсеяно и каза, че спорели за Анджела. В тази минута дойде Елза и тъй като Еймиъс явно искаше да продължи с рисуването, без да бъде обезпокояван от нас, ние продължихме нагоре.

По-късно Филип жестоко се укоряваше, че не сме действували веднага. Аз обаче виждам нещата по-иначе. Нямахме абсолютно никакво основание да считаме, че се обмисля нещо, каквото е убийството (още повече, сега не считам, че е било обмисляно). Ясно беше — трябва да предприемем някакви действия, но все още твърдя, че трябваше първо внимателно да разгледаме въпроса. Необходимо беше да намерим правилното решение, а веднъж-дваж аз самият се хващах, че се чудя дали все пак не съм се заблудил. Наистина ли беше пълно шишето предния ден, както си мислех? Не съм от хората, които се перчат с увереността си във всичко (като брат ми Филип). Паметта може да ни изневери. Колко често например човек е сигурен, че е поставил нещо някъде, а после го намира на съвсем друго място. Колкото повече се опитвах да си спомня положението на шишето предния ден, толкова по-несигурен и колеблив се чувствувах. Това много дразнеше Филип, който напълно загуби търпение с мене.

Тогава не успяхме да продължим разговора си и мълчаливо се съгласихме да го отложим за след обяда. (Искам да кажа, че ако желаех, винаги можех да се отбия в Олдърбъри на обяд.)

По-късно Анджела и Каролайн ни донесоха бира. Попитах Анджела защо е избягала и й казах, че мис Уилямс е била готова да обяви война, а тя ми отговори, че се къпала в морето и добави, че не разбирала защо трябва да кърпи ужасната си стара пола, когато за училище щели да й купят само нови дрехи.

Тъй като изглеждаше, че няма да има шанс да поговорим насаме с Филип и понеже наистина силно желаех сам да обмисля нещата, аз тръгнах надолу по пътеката към Батареята. Точно над Батареята, както Ви показах, има поляна сред дърветата, където в миналото имаше стара пейка. Седнах там, пушех, мислех и гледах как Елза позира на Еймиъс.

Винаги ще я помня, както беше онзи ден — скована в позата, с жълта риза, тъмносини панталони и червен пуловер, метнат върху раменете й.

Лицето й беше така грейнало от живот, здраве и лъчезарност. И веселият й глас, с който говореше за бъдещи планове.

Ще Ви се стори, че съм подслушвал, но не е така. Елза ме виждаше много добре. И двамата знаеха, че съм там. Тя ми махна с ръка и извика, че тази сутрин Еймиъс бил абсолютен звяр — не й давал почивка. Била се схванала и навсякъде я боляло.

Еймиъс изръмжа, че не била така схваната като него. Той се бил схванал целият. Имал мускулен ревматизъм. Елза каза подигравателно: „Горкият старец“, а той й отвърна, че се нагърбвала с един скрибуцащ инвалид.

Шокира ме, знаете, тяхното лековато съгласие за съвместното им бъдеще, което причиняваше толкова много страдание. И все пак не можех да я виня. Тя беше толкова млада, толкова уверена, така много влюбена. А и не знаеше какво точно върши. Тя не разбираше страданието — просто приемаше с наивната увереност на дете, че Каролайн „ще се оправи“, че „скоро ще забрави“. Елза не виждаше нищо освен себе си и Еймиъс — щастливи навеки. Вече ми беше казала, че имам старомодни схващания. Тя не изпитваше съмнения, угризения или пък съчувствие. Но нима може да очаква човек съчувствие от лъчезарната младост? То е много по-зряло и по-мъдро чувство.

Елза и Еймиъс не разговаряха много, разбира се. Никой художник не обича да бъбри, когато работи. Може би на всеки десет минути Елза казваше по нещо, а Еймиъс изръмжаваше в отговор. По едно време тя каза:

— Мисля, че си прав за Испания. Първо там ще отидем. Трябва да ме заведеш да видя борба с бикове. Сигурно е чудесно. Само че искам бикът да убие човека, а не обратното. Разбирам как са се чувствували римлянките, когато са виждали да умират мъже. Мъжете не струват, но животните са великолепни.

Предполагам, че тя самата беше като животно — млада, примитивна, не наследила още нищо от тъжния човешки опит и подлагащата всичко на съмнение мъдрост. Считам, че Елза още не беше започнала да мисли — тя само чувствуваше. Но тя беше толкова жива — по-жива от всички хора, които бях познавал…

Тогава за последен път я видях сияеща и уверена, на върха на щастието. Ненормално весела е точният израз, нали?

Звънецът иззвъня за обяд, аз станах, тръгнах надолу по пътеката и при вратата на Батареята надникнах вътре. Елза дойде при мене. Светлината ме заслепи, защото бях седял под сенките на дърветата. Едва виждах. Еймиъс се беше проснал на пейката, а ръцете му бяха разперени встрани. Той гледаше вторачено картината. Толкова често го бях виждал така. Откъде можех да зная, че отровата вече е действувала и го е вцепенила, както е седял?

Еймиъс толкова мразеше и ненавиждаше болестите, щото никога не би признал, че е болен. Сигурно е мислел, че е слънчасал — симптомите са почти същите, — но за нищо на света не би се оплакал.

— Еймиъс няма да идва за обяд — каза Елза.

Помислих си, че постъпката му е разумна, и казах:

— Тогава до скоро виждане.

Той отмести очи от картината, докато спря погледа си върху мене. Имаше странен… как да кажа… сякаш злобен, отмъстителен израз. Приличаше на злонамереност.

Естествено, тогава не разбрах, защото, ако картината му не се получаваше, както искаше, той често биваше съвсем непоносим. Помислих си, че случаят е такъв. Еймиъс издаде някакъв хъркащ звук.

Нито Елза, нито аз забелязахме нещо нередно в него — просто артистичен темперамент.

И така, оставихме го там, а тя и аз се заизкачвахме към къщата, смеейки се и разговаряйки. Само ако знаеше горкото дете, че повече няма да го види жив… И добре, че не знаеше. Така успя да бъде поне още малко щастлива.

На обяд Каролайн се държа съвсем нормално — беше малко по-разсеяна — нищо повече. А нима необходимостта да играе не е била причината за това? Тя не би могла да бъде чак такава артистка.

Каролайн и гувернантката слязоха след това долу и са го намерили. Срещнах мис Уилямс, когато идваше нагоре. Каза ми да телефонирам за лекар и се върна при Каролайн.

Бедното дете — имам предвид Елза! Мъката й беше неистова и необуздана както у децата — те не могат да повярват, че животът може да им поднесе такива неща. Каролайн беше съвсем спокойна. Разбира се, тя умееше да се владее по-добре от Елза. Не изглеждаше разкаяна… тогава. Само каза, че сигурно Еймиъс го е направил сам. Ние не повярвахме на това. Елза избухна и я обвини право в лицето.

Естествено, Елза може би вече е разбирала, че и тя самата ще бъде заподозряна. Да, това вероятно обяснява поведението й. Филип беше съвсем убеден, че Каролайн го е направила.

Гувернантката беше голяма помощ и опора. Тя накара Елза да легне, даде й успокоително и отстрани Анджела, когато полицията дойде. Да, много силна беше тази жена.

Цялата история се превърна в кошмар. Полицаите претърсваха къщата, задаваха въпроси, а после репортерите се рояха в къщата като мухи, святкаха със светкавиците си, искаха интервюта от членовете на семейството.

Истински кошмар беше…

След всичките тези години пак е кошмар. Дано даде господ, след като убедите малката Карла в това, което наистина се е случило, да можем да забравим всичко и никога вече да не си го спомняме.

Еймиъс трябва да се е самоубил, колкото и невероятно да изглежда.

Край на разказа на Мередит Блейк.