Агата Кристи
Пет малки прасенца (2)

I глава
Защитата

— Дали си спомням случая Крейл? — попита сър Монтегю Диплийч. — Разбира се, спомням си много добре. Доста привлекателна жена, но неуравновесена, естествено. Никакво самообладание!

Той крадешком хвърли поглед към Поаро.

— Какво ви кара да ме питате?

— Интересува ме.

— Не постъпвате особено тактично, драги ми приятелю — каза Диплийч. Внезапно оголвайки зъбите си в своята прочута вълча усмивка, за която говореха, че разтрепервала свидетелите. — Знаете ли, не успях тогава — не можах да я отърва.

— Зная.

Сър Монтегю сви рамене.

— Тогава, разбира се, нямах толкова опит, колкото сега. И все пак мисля, че направих всичко, което е по силите на един човек. А без помощ трудно може да се направи нещо. В края на краищата успяхме да намалим присъдата на доживотен затвор. Била е провокирана, видите ли. Множество почтени съпруги и майки подписаха петиция. Доста хора й съчувствуваха.

Той се облегна назад, изпъвайки дългите си нозе. Изражението му показваше, че се опитва да даде една критична преценка.

— Ако беше го застреляла, знаете, или поне пробола с нож, щях да направя всичко възможно за непредумишлено убийство. Но с отровата шега не бива. Рисковано е… много рисковано.

— Каква беше защитата? — попита Поаро. Той знаеше, защото беше чел вече вестникарските хроники, но считаше, че няма да навреди, ако пред сър Монтегю играе ролята на напълно неосведомен.

— О, самоубийство! Единственото нещо, което можеше да се направи, при все че не беше много убедително. Крейл просто не беше такъв човек! Предполагам, не сте го познавали? Не? Той беше неповторим, отявлен деребей, вдъхновен любител на жените, бирата и тям подобни. С удоволствие се отдаваше на плътски наслади. Никой съд не можеш да убедиш, че такъв човек ще седне и кротко ще свърши със себе си. Не подхожда някак си. Не, още от самото начало се страхувах, че каузата ми е загубена. А и мисис Крейл не ме подкрепи. Разбрах, че сме загубили още щом влезе в свидетелската ложа. Изобщо не се бореше. Но пък не накараш ли клиента си да влезе в свидетелската ложа, съдът си прави съответните изводи.

— Това ли имахте предвид, когато преди малко казахте, че трудно може да се направи нещо без помощ? — попита Поаро.

— Напълно, скъпи ми приятелю! Не сме фокусници, нали? Половината битка е спечелена, ако обвиняемият направи благоприятно впечатление на съда. Неведнъж съм виждал как в съда произнасят присъди, изцяло противопоставящи се на заключението на съдията: „Той го е извършил — такова е нашето становище.“ Или: „Никога не е извършвал подобно нещо. Не ми ги разправяйте на мене тия!“ Каролайн Крейл даже не се опита да се бори.

— И защо?

— Откъде да зная. Тя, разбира се, обичаше мъжа си. Съвсем падна духом, когато дойде в съзнание и разбра какво е извършила. Мисля, че изобщо не успя да се съвземе от шока.

— Значи според вас тя е била виновна?

Диплийч беше доста изненадан.

— Хм, ами аз мислех, че това се разбира от само себе си.

— Тя някога призна ли се за виновна?

Диплийч бе шокиран.

— Не… не, разбира се. Ние си имаме наш кодекс: винаги считаме, че обвиняемият, ъ-ъ-ъ, се преструва на невинен. Щом като толкова се интересувате, наистина е жалко, че не можете да се видите със стария Мейхю. Двамата Мейхю бяха адвокатите, които подготвиха делото за мене. Старият Мейхю би могъл да ви каже повече, отколкото аз, но ето на, той е покойник. Младият Джордж Мейхю е жив, разбира се, ала по онова време беше още момче. Много вода изтече оттогава…

— Да, зная. За мене е щастие, че помните толкова неща. Имате забележителна памет.

Диплийч замърка доволно:

— О, ами човек си спомня по-важните заглавия, видите ли, особено когато става въпрос за углавно престъпление. А делото Крейл доби, разбира се, голяма популярност чрез пресата. Всички много се интересуваха от интимния му живот и въобще. Момичето в случая се държа доста скандално. „Безскрупулна жена!“ — помислих си тогава.

— Моля да ме извините, ако ви се струвам твърде настоятелен, но ще повторя още веднъж: вие не сте имали никакви съмнения по отношение вината на Каролайн Крейл?

Диплийч сви рамене и отвърна:

— Откровено казано, като мъж с мъж, не можеше да има никакво съмнение. Да, тя го бе извършила.

— Какви бяха уликите срещу нея?

— Наистина крайно изобличаващи. Преди всичко имаше мотив. Тя и Крейл живеели в непрестанни кавги, като куче и котка. Той винаги се забърквал с някоя и друга жена. Не можел да устоява — такъв си бил. Тя, общо взето, прилично понасяла това, проявявала снизхождение заради темперамента му, а и той, знаете, беше първокласен художник. Оттогава цената на картините му се покачи извънредно много. Аз лично не харесвам този художествен стил — грозновати, впечатляващи платна, но без съмнение добри… Та, както казах, от време на време мистър Крейл създавал тревоги с авантюрите си. Мисис Крейл не била някоя хрисима жена, която да страда мълчаливо. Имали страхотни скандали, но накрая той винаги се връщал при нея. Тези негови похождения не оставяли следи, но последната му авантюра била доста различна. Този път било момиче, разбирате ли, при това съвсем младо — само на двадесет години… Елза Гриър — така се казваше, единствена дъщеря на някакъв йоркширски фабрикант. Имала пари, решителност и знаела какво иска. А това, което искала, бил Еймиъс Крейл. Накарала го да я рисува, макар че той не правел портрети на хората от висшето общество, като например „Мисис Еди-коя си в розова коприна и перли“, обаче рисувал човешки фигури… Не съм чувал много жени да искат Крейл да ги рисува — той никак не ги щадеше. Ала момичето Гриър нарисувал и накрая здравата хлътнал по него. Наближавал четиридесетте, видите ли, а бил семеен от дълги години. Тъкмо бил назрял моментът да изглупее по някое младо момиче. Това момиче била Елза Гриър. Той лудеел по нея и мислел да поиска развод от жена си, за да се ожени за Елза. Каролайн Крейл не можела да понесе това. Тя го заплашвала и била чута от двама души да казва, че ако не се откаже от момичето, ще го убие. Щяла е да го стори сигурно. В деня, преди да се случи това, пиели чай с един съсед, който — между другото — се занимавал с билки и домашно приготвяне на отвари. Сред патентите му имало и отвара от бучиниш — кониинов разтвор. Поговорили малко за него и за смъртоносните му качества. На следващия ден съседът забелязал, че половината от съдържанието в шишето го няма, и се уплашил. На дъното на едно от чекмеджетата в стаята на мисис Крейл намерили почти празно шише от кониинов разтвор.

Еркюл Поаро се размърда притеснено и каза:

— Може някой друг да го е сложил там.

— О, тя призна в полицията, че го е взела. Твърде неразумно, естествено, но на този етап Каролайн Крейл нямаше адвокат, който да я посъветва. Когато я попитали, тя съвсем откровено признала, че го е взела.

— По какви причини?

— Казала, че уж го взела, за да свърши със себе си, но не могла да обясни нито защо шишето е празно, нито защо върху него има отпечатъци само от нейните пръсти. Точно този факт от цялата история се оказа най-фатален. Тя твърдеше, че Еймиъс Крейл се е самоубил, но ако той е взел кониин от шишето, скрито в стаята й, то върху шишето трябваше да има отпечатъци както от нейните, така и от неговите пръсти.

— Кониинът му е бил даден в бира, нали?

— Да, тя извадила бутилка бира от хладилника и сама я занесла долу в градината, където той рисувал. Наляла бирата в чаша, дала му я и го видяла как я изпива. След малко всички се качили горе да обядват и го оставили — той често се хранел отделно от другите. После Каролайн Крейл и гувернантката го намерили там мъртъв. Нейната версия беше, че бирата, която тя му дала, била напълно в ред, а нашата версия, че Крейл изведнъж е почувствувал голяма мъка и разкаяние и сам си е сипал отровата. Вятър и мъгла! Той въобще не беше такъв човек, а историята с отпечатъците от пръсти се оказа най-фатална от всичко.

— Намериха ли отпечатъци от нейните пръсти върху бирената бутилка?

— Не, намериха само негови, при това фалшиви. Тя останала сама с трупа, когато гувернантката изтичала горе, за да повика лекар. Това, което вероятно е направила, е следното: избърсала е бутилката и чашата и е притиснала в тях неговите пръсти. Искала е да покаже, че уж въобще не се е докосвала до тези неща. Обаче номерът не мина. Старият Рудолф, който водеше делото, направи истински фурор, като доказа съвсем определено, че никой не може да държи бутилка, ако пръстите му са в такова положение. Ние, разбира се, направихме всичко възможно да докажем, че би могло, защото, когато човек умира, ръцете му не го слушат. Откровено казано обаче, нашата версия не беше много състоятелна.

— Кониинът трябва да е бил сипан в бирата, преди Каролайн Крейл да я занесе долу в градината — каза Поаро.

— В бутилката изобщо нямаше кониин. Само в чашата.

Настъпи мълчание. Едрото красиво лице на сър Монтегю изведнъж се промени и той рязко извърна глава.

— Я, виж ти! Ей, Поаро, за какво намеквате?

— Ако Каролайн Крейл е била невинна — отвърна Поаро, — тогава някой друг е сложил кониина в бирата. По това време защитата е твърдяла, че сам Еймиъс Крейл го е направил. Но вие казвате, че това е във висша степен неправдоподобно, а що се отнася до мене, аз напълно съм съгласен с вас. Той не е бил такъв човек. Тогава, ако Каролайн Крейл не го е направила, направил го е някой друг.

Диплийч едва не се задави.

— О, по дяволите, човече, губете си времето, щом искате! Има цяла вечност, откакто всичко приключи. Разбира се, че тя го е извършила. Вие също щяхте да сте сигурен, ако я бяхте видели тогава. На челото й беше написано! Даже, струва ми се, присъдата й дойде като облекчение. Тя не се страхуваше и изобщо не нервничеше. Просто искаше да премине през всичко това и то да свърши. Много смела жена наистина…

— И все пак — каза Поаро, — когато умирала, тя оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклевала, че е невинна.

— А как иначе?! — отвърна сър Монтегю Диплийч. — На нейно място и вие, и аз бихме постъпили по същия начин.

— Дъщеря й твърди, че тя не е такава жена.

— Дъщеря й твърди… пфу! Че какво знае тя? Скъпи ми Поаро, по време на процеса дъщерята беше просто дете… на четири или пет години. Дадоха й друго име и я изпратиха в чужбина при някакви роднини. Какво ли може да помни тя?

— Понякога децата разбират хората по-добре от възрастните.

— Може би, но не и в този случай. Естествено, момичето иска да вярва, че майка й не го е извършила. Оставете я да вярва. Това на никого не вреди.

— За жалост обаче тя иска доказателство.

— Доказателство, че Каролайн Крейл не е убила съпруга си?

— Да.

— Тогава няма да го получи — каза Диплийч.

— Така ли считате?

Известният адвокат замислено погледна събеседника си.

— За мене винаги сте били честен човек, Поаро. Какво мислите да правите? Да спечелите пари, като си играете с естествените чувства на едно момиче?

— Вие не я познавате. Тя е необикновена и с много силен характер.

— Да, мога да си представя. Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл би трябвало да е такава. Какво иска тя?

— Истината.

— Хм, боя се, че няма да може да я смели. Честно, Поаро, считам, че няма никакво съмнение — тя го е убила.

— Простете ми, приятелю, но бих искал сам да се уверя по този въпрос.

— Е, не виждам какво повече можете да направите. Можете да прочетете репортажите за процеса. Хъмфри Рудолф беше прокурор, но той почина. Кой ли му беше заместник… чакайте да помисля… младият Фог, струва ми се. Да, Фог. Поговорете с него. После хората, които са били там тогава, също са живи. Не вярвам да им се хареса вашата намеса и разравянето на цялата тази история, но смея да твърдя, че ще получите каквото търсите. Печелите доверие и сте голям дявол.

— Ах, да — заподозрените. Това е много важно. Вие вероятно помните кои са те?

Диплийч се замисли.

— Чакайте да видя… беше много отдавна. Всъщност били са само пет души, така да се каже, без да се брои прислугата — двама съпрузи, възрастни хорица, много предани и плахи. Те не знаеха абсолютно нищо и никой не би могъл да ги заподозре.

— Пет души, казвате. Разкажете ми за тях.

— Ами Филип Блейк. Той е бил най-добрият приятел на Крейл — знаели се от малки. Бил им на гости тогава. Още е жив. Виждам го от време на време на игрището за голф, живее в Сейнт Джордж Хил. Борсов агент е. Играе на борсата и добре се справя. Преуспяващ човек, склонен малко към пълнеене.

— Да, а другите?

— По-големият брат на Блейк е провинциален скуайър^[1]. Обича да си седи вкъщи — домошар.

Едно детско стихче се въртеше в главата на Поаро. Той го отпъди. Нима вечно щяха да го преследват глупави детски песнички?! В последно време това сякаш му бе станало идея фикс. И все пак мелодийката продължаваше да звучи:

Първото прасенце на пазар отиде,

второто прасенце вкъщи си остана…

— Значи обича да си седи вкъщи, да?

— Той е човекът, за когото ви разказах — този, който се занимава с лекарства и билки. Разбира малко от химия — хоби му е. Как ли му беше името? Име на някакъв писател беше… Сетих се! Мередит — Мередит Блейк. Не зная жив ли е, или не.

— Кои са другите?

— Другите? Ами причината за целия този смут — момичето в случая, Елза Гриър.

— „Третото прасенце хапна печено месце“ — измърмори Поаро.

Диплийч го изгледа смаян.

— Че как да не си е хапвала?! Та тя е консуматор. Смени трима съпрузи оттогава. Жени се и се развежда като „добър ден“. И всяка следваща женитба е по-сполучлива от предишната. Сега е лейди Дитишам. Ще я намерите на страниците на всеки „Татлър“^[2].

— А другите двама?

— Гувернантката… не мога да си спомня името й. Симпатична, способна жена. Май че се казваше… Томсън… Джоунс — нещо подобно. Петият свидетел е детето — природената сестра на Каролайн Крейл. Тогава трябва да е била на петнадесет години. Тя доста се прочу. Копае разни неща и пътува с фургона си бог знае къде. Уорън — така се казва. Анджела Уорън. Рядко смущаваща млада жена в днешно време. Запознах се с нея преди два дни.

— В такъв случай тя не е прасенцето, което плакало кви-кви-кви?

Сър Монтегю Диплийч изгледа Поаро някак особено и каза сухо:

— Имала е за какво да плаче в живота си! Ако искате да знаете, тя е обезобразена — има голям белег на лицето си! Тя… хм, впрочем… не се съмнявам, че вие сам ще чуете за всичко това.

Поаро се изправи.

— Благодаря ви, бяхте много любезен. Ако мисис Крейл не е убила съпруга си…

— Само че тя го е убила, приятелю — прекъсна го Диплийч, — тя го е убила. Можете да ми вярвате.

Поаро продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … тогава, струва ми се, логично е да допуснем, че някой от тези петима го е направил.

— Един от тях би могъл, предполагам — каза Диплийч със съмнение, — но не виждам защо. Няма абсолютно никаква причина. Всъщност аз съм напълно сигурен, че никой от тях не го е извършил. Избийте си тази мисъл от ума, приятелю!

Еркюл Поаро само се усмихна и поклати глава.