Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (9)

Глава осма

С влизането си в Резиденцията Петкан веднага забеляза, че водният часовник бе спрял. Вода имаше още в тумбестата стъкленица, но отворът бе запушен с дървен чеп и нивото се бе заковало неподвижно на височина три часа сутринта. Той изобщо не се изненада от изчезването на Робинзон. В съзнанието му спирането на водния часовник съвсем естествено предполагаше отсъствието на Губернатора. Свикнал да приема нещата такива, каквито са, той не се запита ни къде беше Робинзон, ни кога щеше да се върне, ни дори дали е жив все още. Също както и през ум не му минаваше да тръгне да го търси. Беше изцяло погълнат от съзерцание на иначе съвсем привичните околни предмети, на които спирането на водния часовник и отсъствието на Робинзон придаваха непознат облик. Той бе станал господар на себе си и господар на острова. Сякаш за да потвърди ръкополагането му в тоя сан, който сам си бе избрал, Тен се изправи лениво на лапите си, намести се до него и вдигна към лицето му погледа на лешниковите си очи. Не беше вече в първа младост клетият Тен и неговата кръгла като бъчва задница, прекалено късите му крака, сълзящите очи и развлеченият и обезцветен кожух говореха красноречиво за разрушителното действие на годините в заника на един достоен кучешки живот. Но той също като че ли усещаше промяната и очакваше приятеля му да вземе някакво решение.

Какво да направи? И дума не можеше да става нито за довършване напояването на киселеца и ряпата, което се налагаше поради засушаването, нито за довършване направата на оная наблюдателница навръх исполинския кедър край пещерата. Тези занимания чисто и просто съставляваха част от един порядък, който бе отменен до завръщането на Робинзон. Погледът на Петкан се спря върху някаква грижливо затворена, ала незаключена ракла, с чието съдържание успя да се запознае подробно, тъй както си беше оставена под масата на Резиденцията. Той я повлече по плочника и след като я изправи на тясната й страна, приклекна и я закрепи на рамото си. После излезе, следван по петите от Тен.

В северозападната част на острова, там, където равнината се поглъщаше от пясъците, загатващи за близостта на дюните, се тълпяха чудноватите, смътно наподобяващи хора силуети на кактусовата градина, която Робинзон бе създал. Разбира се, изпитал бе угризения, че пилее време за отглеждане на такива ненужни растения, ала те не изискваха почти никакви грижи и той бе положил усилие единствено да присади върху особено благодатна почва най-интересните екземпляри, пръснати из целия остров. Така бе засвидетелствувал почит към паметта на баща си, чиято едничка страст — като се изключат съпругата и децата му — беше малката тропическа градинка, която грижливо поддържаше в остъклената домашна ротонда. Робинзон бе надписал на дъсчици, закрепени върху забити в земята колчета, латинските названия на тези разновидности, които си бе припомнил до едно вследствие някакъв необясним каприз на паметта.

Петкан захвърли на земята раклата, която му беше натъртила рамото. Пантите на капака изхвръкнаха, и пищен безпорядък от скъпи тъкани и украшения се разсипа в подножието на кактусите. Най-сетне щеше да си поиграе на воля с тези парцали, чийто блясък го заслепяваше, но с които Робинзон си служеше единствено за да го притеснява по време на разни тържества. Защото не ставаше въпрос за самия него — каквото и да било облекло само пречеше на движенията му, — а тъкмо за тези странни растения, чиято зелена, налята, набъбнала, примамлива плът изглеждаше далеч по-подходяща от всяка човешка снага да подчертае прелестта на тези одежди.

Той първо ги разстла върху пясъка с грижливи движения, за да обгледа с очи разкоша и тяхната многочисленост. Подреди пред себе си и плоски камъни, на които разположи скъпоценностите досущ като на витрина на бижутериен магазин. Сетне дълго обикаля отвред кактусите, преценявайки с поглед очертанията и опитвайки с пръст твърдостта им. Това бе чудато сборище от растителни изваяния, включващи огромни свещници, кълба, широки длани, изкълчени крайници, рунтави опашки, къдрави глави, островърхи звезди, ръце с по хиляда стрелнати като жила пръсти. Плътта им представляваше ту меко и сочно месо, ту жилав каучук, ту пък зеленикава слуз, от която се носеше воня на мърша. Накрая той вдигна от земята някаква черна лъскава пелерина, която метна с един замах върху широките рамене на Cereus pruinosus. Сетне забули с гиздави дипли кръглия задник на Grassula falcata. Прозирна, въздушнолека дантела му послужи да обкичи бодливия войнствен символ на плодородие на Stapelia variegata, докато навличаше батистени ръкавици върху късите космати пръсти на Grassula lycopodiodes. Една брокатна шапчица като че ли бе създадена специално, за да кацне върху рошавата глава на Cephalocereus senilis. Той дълго се труди така, изцяло погълнат от своите търсения, и загръщаше, гласеше, отдръпваше се назад, за да прецени по-добре, разсъбличаше внезапно някой кактус и обличаше със същите одежди друг. Накрая увенча творението си, разпределяйки също тъй майсторски гривни, огърлия, диадеми, обеци, токи, кръстове и коронки. Ала не се спря в захлас пред призрачното шествие на прелати, изискани дами и грамадни чудовища, които се бяха пръкнали изпод ръцете му от пясъка. Оттук насетне нямаше какво повече да прави там и се отдалечи, следван по петите от Тен.

Той прекоси зоната на дюните, като се наслаждаваше на гръмкия екот, пробуден от стъпките му. Спря и се обърна към Тен, възпроизвеждайки със затворена уста тътнежа, ала тази шега не развесели кучето, което се придвижваше мъчително със скокове в подвижния пясък и чиято козина на гърба цяла настръхваше, щом шумът се усилеше. Най-сетне стъпиха на твърда земя и излязоха на крайбрежната ивица, открита доста надалеч от отлива. Напет, гордо изпъчил гърди в ликуващата светлина на утрото, Петкан крачеше с опиянение по огромната и съвършено гладка арена. Той бе пиян от младост и свобода всред тази безкрайност, където бе възможно да направиш всичко и нищо не пречеше на погледа. Вдигна един объл камък и го закрепи върху изпънатата си длан. Пред всички скъпоценности, които бе изоставил по кактусите, предпочиташе този, изтрит от времето, ала сигурен камък, където розови фелдшпатови кристали се редуваха с прозрачен кварц, изпъстрен с люспи слюда. Овалът на камъка докосваше само в една точка извивката на черната му длан и образуваше с нея една проста геометрична фигура с ясни очертания. Някаква вълна се стрелна бързо върху огледалната повърхност на мокрия пясък, осеян с дребни медузи, и обви глезените му. Той пусна облия камък и вдигна друг, плосък и кръгъл, мъничък опалов диск, пропръскан с бледолилави петънца. Подхвърли го в ръка. Да можеше да литне! Да се превърне в пеперуда! Мечтата да накара камъка да лети държеше в плен лекокрилата душа на Петкан. Той го плъзна със замах по повърхността на водата. Дискът отскочи седем пъти върху водната покривка, преди да бъде погълнат безследно от нея. Но Тен, който бе свикнал с тая игра, се хвърли сред вълните и като пореше водата с лапи, отметнал високо глава към хоризонта, доплува до мястото, където бе потънал камъкът, гмурна се и се върна обратно, тласкан от прибоя, за да го положи в нозете на Петкан.

Те дълго крачиха в източна посока, а след това, като заобиколиха дюните, се отправиха на юг. Петкан събираше и хвърляше морски звезди, цепеници, раковини, кост от сепия, кичури морска трева, които тутакси се превръщаха за Тен в жива плячка, желана и изплъзваща се, и той я преследваше с лай. Така стигнаха до оризището.

Колекторът бе пресъхнал и нивото на блатото с посева спадаше от ден на ден. Ала то трябваше още цял месец да остане под вода, за да се налеят класовете, и Робинзон се завръщаше все по-угрижен от своите контролни обиколки.

Петкан държеше в ръка лилавото камъче. Метна го в оризището и преброи отскоците му върху застоялата вода, прошарена от мазни отблясъци. Каменният диск потъна след девет отскока, ала Тен вече бе скочил от дигата, за да го догони. Устремът му го отнесе на двайсетина метра, но там той спря. Водата бе много плитка, за да може да плува, и той шляпаше в калта. Врътна се и пое да се върне към Петкан. Първият скок успя да го изтръгне от обятията на тинята, но после затъна още по-дълбоко и се замята безпомощно. Щеше да загине, ако не му бъдеше оказана помощ. Петкан се поколеба за миг, надвесен над тази коварна и мръсна вода. После промени намеренията си и изтича към отточника. Той пъхна някакъв прът в първата дупка на шлюза и с все сила наблегна като върху лост, търсейки опора в страничните греди. Дървената преграда заскърца и се плъзна нагоре в жлебовете си. Тозчас калният килим, който покриваше оризището, се раздвижи и започна да потъва в отточника, като се гънеше и увиваше. След няколко минути Тен се довлече в подножието на дигата. Представляваше само една огромна буца кал, но беше здрав и читав.

Петкан го остави да се чисти и се отправи с игриви подскоци към гората. И през ум не му минаваше, че оризовата реколта бе опропастена.

* * *

За Петкан спирането на водния часовник и отсъствието на Робинзон означаваха само едно и също нещо — отменяне на някакъв определен порядък. За Робинзон изчезването на Петкан, нагиздените кактуси и пресушаването на оризището свидетелствуваха единодушно за несигурността и може би дори за провала в превъзпитанието на араукана. Впрочем рядко се случваше той да действува на своя глава и да получи одобрение от страна на Робинзон. Трябваше или нищо да не върши, или да следва съвсем точно указанията, за да не си навлече неговите упреци. Робинзон бе принуден да признае, че зад услужливото покорство на Петкан се криеше истинска личност и че всичко, което произлизаше от нея, го изпълваше с дълбок потрес и накърняваше целостта на благоустроения остров.

Отначало той реши да се примири с изчезването на своя съжител. След два дни обаче го обзе някакво многопосочно и труднообяснимо безпокойство, където бяха примесени смътни угризения, любопитство, а и жалост, която му вдъхваше неприкритата печал на Тен, и той тръгна да го дири. Цяла една сутрин той кръстосва с Тен гората, където се губеха следите на араукана. Тук-таме откриха белези от неговия кратковременен престой. Скоро Робинзон дори трябваше да отстъпи пред очевидния факт: навярно Петкан на своя глава редовно прекарваше част от времето си в този край на острова, водейки някакво съществуване извън и в пълен разрез с порядъка, отдаден на загадъчни занимания, чийто смисъл му се изплъзваше. Дървени маски, тръба за духане на стрели, хамак от лиани, където се полюшваше някакво плетено от палмово лико чучело, препаски с пера, кожи от влечуги, останки от мъртви птици — всичко говореше за един неведом свят, към чиято тайна Робинзон не притежаваше ключ. Ала изненадата му достигна своя връх, когато се натъкна на някакъв мочур, заобиколен по края, от ниски, досущ подобни на върби дървета. В действителност тези дръвчета до едно явно бяха изкоренени и после отново засадени наопаки — със забити в земята клони и щръкнали към небето корени. А онова, което окончателно придаваше фантастичен облик на тази чудовищна плантация, бе неопровержимото приспособяване на растителността към подобно варварско третиране. Млади издънки и дори кичури листовина се подаваха от крайчеца на корените, което пък предполагаше, че самите закопани клони бяха съумели да се преобразят в корени и че дървесният сок бе преобърнал посоката на своя кръговрат. Робинзон не можеше да се изтръгне от съзерцанието на това необикновено явление. Самият факт, че на Петкан му е хрумнала такава приумица и че я е осъществил, вече бе нещо доста обезпокоително. Но дръвчетата не бяха оказали никаква съпротива. Сперанца очевидно бе дала съгласието си за подобна странна постъпка. В този случай поне призванието на араукана да върши чудатости бе довело до резултат, който, за сметка на своята незначителност, съдържаше в себе си нещо градивно и не се бе оказал чисто и просто пълно разрушение. Робинзон не можеше да откъсне поглед от това откритие! Той бе тръгнал да се връща, когато Тен се закова неподвижно пред някакъв гъсталак от магнолии, цели увити в бръшлян, после занапредва бавно с изпружен врат, като стъпваше тихо и внимателно. Накрая спря, залепил нос върху един от стволовете. Тогава стволът се размърда и екна смехът на Петкан. Арауканът бе прикрил глава под корона от цветове. По голото си тяло от глава до пети бе изрисувал с някакъв сок листа от бръшлян, чиито вейки пълзяха нагоре по бедрата и се усукваха около торса му. Така преобразен в човекодърво, разтърсван от безумен смях, той изви край Робинзон лудешки хоровод. Сетне се запъти към брега, за да се измие сред вълните, а Робинзон, умислен и мълчалив, го гледаше как все тъй подскачайки весело, потъва в зелената сянка на манглиевите дървета.

* * *

И тази нощ безоблачното небе предоставяше на кръглоликата луна правото да властвува в целия си блясък над тропическия лес. Робинзон затвори Резиденцията, повери Петкан и Тен на взаимните им грижи и потъна под гористия свод, където изрядко се процеждаха сребърни лъчи. Навярно хипнотизирани от бледоликото небесно светило, животинките и насекомите, които обикновено оживяваха гъсталака с всевъзможни шумове и звуци, този път не нарушаваха тържествената тишина. С приближаването на розовата котловина той усещаше как се разхлабва и отпуща примката на всекидневните грижи и как любовно блаженство се разлива в жилите му.

Петкан му създаваше все по-сериозни тревоги. Арауканът не само не се сливаше в хармонично цяло със системата, ами като чуждо тяло заплашваше да я разруши. Човек можеше да си затвори очите за огромните и разрушителни грешки, като пресушаването на оризището, отдавайки ги на неговата младост и неопитност. Ала под привидното си доброжелателство той се оказваше съвършено неподатлив на ред, стопанисване, пресметливост, благоустройство. „Създава ми повече работа, отколкото сам той върши“, размишляваше унило Робинзон със смътното усещане, че все пак малко преувеличава. Между впрочем странният усет у Петкан да печели благоразположението и би могло да се каже дори — доверието на животните, в случая с Тен се увенчаваше с едно само по себе си вече дразнещо приятелство, ала оказваше пагубно влияние върху тълпите кози, зайци и даже риби. Невъзможно бе да набиеш в тази твърда дървена чутура, че дребният добитък бе събиран, хранен, кръстосван единствено заради добивите, които се очакваха от него, а не за дресировка, фамилиарничене или игра на лов и риболов. Петкан дори не допущаше, че може да се убие животно другояче, освен след дълго преследване или борба, както изискваше справедливостта — едно опасно по своята сантименталност схващане! Не разбираше още и това, че съществуват вредители, които трябваше да се изтребват безпощадно, и дори бе измислил да опитоми двойка плъхове с намерение да ги отгледа и размножи! Порядъкът бе крехко завоевание, изтръгнато с пот на чело от естествената примитивност на острова. Ударите, които му понасяше арауканът, сериозно го разклащаха. Робинзон не можеше да си позволи лукса да търпи някакъв рушител на реда, заплашващ да унищожи онова, в чието изграждане бе вложил дългогодишен труд. Ами, тогава какво да се прави?

Стигнал окрайнините на гората, той спря, развълнуван от величието и покоя на околната гледка. Равнината простираше, догде поглед стига, копринената си одежда, по която нежен полъх браздеше от време на време леки вълници. На запад дремеха прави кокилите на тръстиките, притиснати нагъсто като копия на цяла армия, и оттам равномерно долиташе звънкият кряк на жаба. Сова го докосна с крилото си, кацна на един кипарис и обърна към него унесен лик. Уханен дъх предизвести близостта на розовата котловина, чиито земни неравности бяха заличени от лунния светлик. Мандрагорите там се бяха намножили до такава степен, че обликът на пейзажа се бе променил. Робинзон приседна, облегнал гръб на някакво пясъчно хълмче, и потърси с ръка широките, прошарени с морави петна и назъбени по края листа, чийто първосъздател на острова бе сам той. Пръстите му докоснаха овала на един от онези кафяви плодове, които изпущаха всепроникващ, зловонен и незабравим мирис. Това бяха неговите щерки — благословия на съчетанието му със Сперанца — и те развяваха надиплени поли в тъмната трева, а той знаеше, че изтръгне ли из корен една измежду тях, ще извади на показ белите и закръглени бедра на мъничкото растително същество. Той се просна в една браздя с доста едрозърнест пясък, която в замяна на това сякаш го приемаше в обятията си, и потъна в насладата на прииждащото от земята към слабините му тръпно сладострастие. Притискаше с устни свежата и дъхтяща мекота на един цвят от мандрагора. Твърде добре познаваше той тези цветове, след като многократно бе изброявал и разглеждал техните сини, морави, бели и алени чашки. Но какво е това? Цветът пред очите му е раиран. Бял с кестеняви ивици. Той се отърсва от унеса. Не може да проумее. Този стрък мандрагора греди два дни изобщо не съществуваше. Беше слънчево и щеше да забележи новата разновидност. От друга страна, той държи топографски много точна сметка за местата, където хвърля посева си. Кадастърът в кметството ще си каже думата, ала бездруго е убеден, че никога не е лягал в кътчето, където цъфти оная мандрагора зебра…

Той стана. Магията бе разпръсната, цялата благодат на тази приветлива нощ бе изчезнала. Някакво твърде смътно подозрение се бе породило у него и веднага бе прераснало в ненавист към Петкан. Скритият му живот, посадените наопаки върби, човекът растение и дори по-раншните нагиздени кактуси, танцът на Тен в раните по снагата на Сперанца — нима във всичко това не се криеше ключът за разгадката на тайнствената поява на новите мандрагори?

* * *

* * *

Така Робинзон се мъчеше да не мисли повече за шарените мандрагори. За това му помогнаха неотложните укрепителни и ремонтни работи, които трябваше да се извършат след проливните дъждове и които го сближиха отново с Петкан. Месеци наред изминаха в редуване на бурна неприязън с негласно сдобряване. Случваше се също Робинзон да е дълбоко потресен от поведението на своя другар и да не се издаде с нищо, като се стараеше да го оправдае, оставайки насаме с дневника си. Такъв беше например случаят с оня щит от корубата на една костенурка.

Петкан никакъв не се виждаше тази сутрин от няколко часа насам, когато Робинзон бе обезпокоен от стълб дим, който се издигаше иззад дърветата откъм бреговата ивица. Не бе забранено да се пали огън на острова, но законът изискваше властите да се уведомяват предварително, като се посочи мястото и времето, за да бъде избегнато всякакво объркване с обредните клади на индианците. Петкан сигурно си имаше основания да пренебрегне тази предохранителна мярка, или, с други думи, това означаваше, че начинанието, в което се бе впуснал, нямаше никакъв изглед да се понрави на господаря му.

Робинзон затвори Библията с въздишка, после стана и се отправи към плажа, след като подсвирна на Тен.

Не успя да проумее веднага странното занимание, погълнало Петкан. Той бе преобърнал по гръб една огромна костенурка и я бе сложил върху килим от жарава. Животното не бе мъртво, тъкмо обратно — риташе обезумяло с крачетата си във въздуха. Робинзон сякаш долови дори нещо като дрезгаво хлипане, което навярно бе нейното стенание. Да изтръгнеш стенание от една костенурка! Сам сатаната се бе вселил в душата на тоя дивак! Що се отнася до целта на това варварско насилие, той си я обясни едва като видя как черупката на костенурката губи овалната си форма и бавно-бавно се изправя под въздействието на горещината, докато Петкан бързаше да пререже с нож сухожилията, които я прикрепяха към тялото на животното. Корубата още не се бе изправила — беше заприличала на леко вдлъбнат поднос, — когато костенурката се обърна настрани, претърколи се и се изправи на крачката си. Един огромен ален, зелен и морав мехур подскачаше на гърба й като мях, пълен с кръв и гной. Погната от изживяния кошмар, тя тичаше презглава не по-зле от Тен, който я преследваше с лай, препускаше към морската шир и се гмурна сред разбиващите се вълни. „Сбърка, отбеляза спокойно Петкан, утре раците ще са я изяли вече.“ И продължаваше да търка с пясък вътрешността на изранената черупка. „Никоя стрела не може да пробие този щит, обясни той на Робинзон, и дори големите болас отскачат, без да го счупят!“

* * *

* * *

През следващите дни Петкан бе погълнат от грижи за някакво малко лешоядче, което бе прибрал, след като майка му го бе изхвърлила от гнездото по необясними причини. Неговата уродливост бе тъй отблъскваща, че щеше да е достатъчно оправдание за подобно прогонване, ако не бе обща черта на вида. Голият, безобразен, едва пристъпящ мъник изпружваше шия и протягаше към всеки срещнат зейнала от глад човка, над която бяха разположени две огромни очи със спуснати морави клепачи, подобни на два гнойни отока.

В тая досадно зееща за милостиня човка Петкан отначало пусна късове прясно месо, които изчезнаха сред лакомо къркорене, но по всяка вероятност и камъни щяха да бъдат погълнати също тъй стръвно. Ала още на по-следващия ден мъничето залиня. Не проявяваше вече подобна жизненост, дремеше по цели дни, а като му опипа гушата, Петкан установи, че тя е твърда, пълна, натегнала, макар че от последното хранене бяха изтекли доста часове — с една дума: налице бяха всички признали за трудно, ако не и невъзможно храносмилане.

Оттогава насетне арауканът оставяше на слънце дълго да гният всред облаци синкави мухи всякакви кози вътрешности, чиято воня довеждаше Робинзон до отчаяние. Най-сетне безчет бели ларви загъмжаха в разкашканата мърша и Петкан можеше вече да се заеме с една операции, която остави незаличим спомен в паметта на неговия господар.

С помощта на мидена черупка той изстърга и почисти разложените вътрешности. След това налапа в уста пълна шепа с насъбрани по този начин червейчета и задъвка търпеливо и унесено гнусната хапка. Накрая се наведе над храненика си и изля в човката му, протегната като просяшка паница, някакво подобие на гъсто и топло мляко, което лешоядът преглътна, потръпвайки с цялото си тяло.

Като се зае наново да събира ларви, Петкан поясни:

— Живи червеи много жилави. Птичето болен. Тогава трябва дъвчиш, дъвчиш. Винаги дъвчиш за малки птичета…

Робинзон побягна, чувствувайки, че му се гади. Ала себеотрицанието и неустрашимата последователност на неговия другар му направиха дълбоко впечатление. За пръв път той си зададе въпроса дали всичката му взискателност, отвращението, погнусата, цялата тая нервозност на белолик човек бяха върховен и безценен признак на култура или тъкмо обратно — мъртво бреме, което трябваше да се накани най-сетне да захвърли някой ден, за да започне нов живот.

* * *

Ала понякога също тъй Губернаторът, Генералът, Върховният жрец вземаха връх в душата на Робинзон. Тогава той внезапно си даваше сметка за измеренията на щетите, причинени от Петкан на прекрасната островна уредба, за осуетените добиви, похабените припаси, пръснатите стада, за множенето и благоденствието на хищниците, за потрошените и изгубени сечива. И това щеше да е нищо, ако я нямаше оная особена закваска в сатанинските и разбойнически идеи, в пъклените и смайващи находки, които той роеше наоколо и които тровеха дори самия Робинзон. За да тури венец на цялото обвинение, на Робинзон не му оставаше друго, освен да си припомни накрая за шарената мандрагора, която не му даваше мира и пропъждаше съня от очите му.

Изпадайки в подобни пристъпи на ярост, той си бе измайсторил бич, изплетен от ивици козя кожа. Вътрешно се срамуваше от това и омразата, която постепенно се бе промъкнала и настанила в сърцето му, искрено го тревожеше. Значи, недоволен, че разорява Сперанца, арауканът бе отровил душата на своя господар! И действително отскоро през главата на Робинзон минаваха мисли, които той не се осмеляваше да признае сам на себе си и които представляваха вариации върху една и съща тема: естествената случайна или предумишлена смърт на Петкан.

Беше стигнал дотам, когато една сутрин мрачно предчувствие само̀ го понесе към горичката от смолници и санталови дървета. Някакво цвете литна из един гъсталак от туя и запърха нагоре в слънчевите лъчи. Това бе пищна и огромна пеперуда с крила от черно кадифе, пропръскано със злато. Ремъкът на бича изсъска и плесна. Живото цвете се пръсна и късчета от него се разлетяха наоколо. И такова нещо не би сторил допреди няколко месеца… Макар че огънят, който усещате да тлее у него, на пръв поглед бе по-чист и по-възвишен, отколкото обикновената житейска страст. Както във всичко, което засягаше неговите отношения със Сперанца, в яростта му имаше нещо космическо. В собствените си очи той нямаше нищо общо с долнопробния облик на един разгневен мъж, а се възправяше като някаква изначална сила, плод на земната утроба, помитащ всичко с огнено дихание. Вулкан. Робинзон бе вулкан, който изригваше на повърхността на Сперанца, досущ като съзидателната ярост на канарата и бигора. Между впрочем от известно време насам отвореше ли Библията, дочуваше да тътне гръмливият глас на Йехова:

Гневът Му гори, и пламъкът Му е силен; устата Му са пълни с негодувание, и езикът Му е като огън, който пояжда;

диханието Му е като разлян поток, който се подига дори до шия, за да просее народите до изтощаване; и в челюстите на народите ще има юзда, която ще насочва към заблуда.

Четейки тези редове, Робинзон не можеше да удържи напиращите бесни викове, които му носеха облекчение и в същото време го настървяваха. И той сякаш сам се виждаше изправен на най-високия островен връх — страховит и непостижим:

И ще загърми Господ с величествения Си глас и ще яви замаха на Своята мишца в силен гняв и в пламък на всепоядащ огън, в буря, в наводнение и в градушка от камъни.

(Исаия, гл. 30)

Ремъкът на бича процепи въздуха по посока на далечния силует на един сокол, който кръжеше в небето. Разбира се, хищникът в шеметната вис продължи невъзмутимо да дебне плячката си, но заслепен от своите видения, Робинзон го бе зърнал вече да пада в нозете му, сразен и агонизиращ, и се бе разсмял с ожесточение.

Ала всред тази необгледна знойна пустош плискаше пълноводната река на нежността. Розовата котловина със своите гостоприемни дипли и мамещи извивки го очакваше неизменно приветлива, щедро даряваща покой с мекотата на изцелителното си руно. Робинзон ускори ход. След броени мигове щеше да се просне той връз тази женствена земя по гръб, с широко разперени ръце — и щеше да му се струва, че пропада в лазурна бездна, подпрял с плещи цялата Сперанца, както Атлас — земното кълбо. Тогава щеше да усети как непозната сила се влива в него при досега с първоизточника и щеше да се претърколи и да прилепи утроба към утробата на тази огромна и огнедишаща жена, за да я разоре с палешник от плът и кръв.

Той спря в покрайнините на гората. Котловината разстилаше в краката му безкрайните извивки на бедрата и гърдите си. Неговите щерки, мандрагорите, го приветствуваха за добре дошъл с всичките си широки листа като с ръце. И вече топлина се разливаше в слабините му, устата му се наливаше със сладост… Като направи знак на Тен да остане в гората, той пристъпи понесен на невидими криле към брачното си ложе. Един каменен улей, където дремеше малко застояла вода, завършваше с вдлъбка от свилен пясък, покрит с кадифената завивка на тревата. Там щеше да се люби Робинзон днес. Познаваше той вече това гнезденце от зеленина, пък и златисто моравите цветове на мандрагората лъщяха в него с мътен блясък.

Точно в тоя миг той съзря под листата едно малко черно задниче. То бе в разгара на своята работа и по него пробягваха тръпки, които го отпущаха, после го свиваха като юмрук, отпущаха го и наново го свиваха. Робинзон заприлича на сомнамбул, когото грубо са изтръгнали от някакъв любовен блян. Съзерцаваше смаян въпиеща низост, която се извършваше прел очите му. Сперанца бе посрамена, омърсена, осквернена от един негър! Шарените мандрагори щяха да разцъфнат на същото това място само след няколко седмици! А той бе оставил бича си при Тен в края на гората! С един ритник той изправи Петкан, с юмрук отново го просна в тревата. После се стовари отгоре му с цялата си тежест на белолик човек. Ах, не за любов бе полегнал той сред цветята! С голи ръце удря той, сляп и глух, оглушал наистина за стоновете, които се отронват от разбитите устни на Петкан. Бесът, който се е вселил у него, е свят. Това е потопът, подавящ из цялата земя човешките беззакония, това е небесният огън, изпепеляващ Содом и Гомор, това са Седемте Порази, сполетели Египет като наказание за коравосърдечието на фараона. Ала няколко думи, отронени от останалия без дъх метис, внезапно надмогват божествената му глухота. Нараненият юмрук на Робинзон се отпуща още веднъж, ала без желание, възпрян от проблясък на разум: „Господарю, не ме убивай!“, простена Петкан, заслепен от кръвта. Робинзон в тоя миг разиграва една сцена, която по-рано е виждал в някаква книга или другаде: брат, пребиващ до смърт брата си на ръба на някакъв ров. Каин и Авел, първото убийство в човешкото летоброене, убийството над всички убийства! Какво олицетворява той? Десницата на Йехова или ненавистния брат? Той се надига, отдалечава се, побягва, трябва да очисти душата си в извора на всяка мъдрост…

Ето го отново чинно изправен пред аналоя, съединил молитвено длани — очаква осенение свише. Трябва да извиси гнева си, да му придаде някаква по-чиста, по-възвишена окраска. Разгръща Библията наслуки. Книга на пророк Осия. Словото на пророка криволичи в черни редове върху бялата страница, преди да екне в звуци от гласа на Робинзон. Тъй гръмотевицата следва мълнията. Робинзон говори. Той се обръща към своите щерки, мандрагорите, и ги насъсква срещу майка им, земята прелюбодейка:

Съдете се с майка си, съдете се; защото тя не е Моя жена, и Аз не съм й мъж; нека тя да махне блудството от лицето си и прелюбодейството от гърдите си,

та да не я съблека до голо и да я изложа, както в деня на рождението й, да я не направя пустиня, да я не обърна в суха земя и да я не уморя с жажда.

(Осия, гл. 2)

Книгата на книгите се е произнесла и тя осъжда Сперанца! Не това търсеше Робинзон. Той желаеше да прочете написана с огнени букви присъдата над недостойния служител, над прелъстителя и осквернителя. Затваря Библията и пак наслуки я отваря. Този път Йеремия говори и казаното се отнася за шарената мандрагора, превъплътена в дивата лоза:

На всеки висок хълм и под всяко клонесто дърво ти блудства.

Аз те посадих като благородна лоза — най-чисто семе; а как се ти превърна у Мене в дива издънка от чужда лоза?

Затова, макар и да се умиеш със сапун и да употребиш много луга, — твоето нечестие е отбелязано пред Мене!

Но щом Сперанца е прелъстила Петкан, нима това означава, че арауканът е съвършено невинен и не носи отговорност? Оскърбеното сърце на Робинзон се бунтува от библейската присъда, произнесена над Сперанца и единствено срещу нея. Той пак затваря и отваря Библията. Глава 39 от Битието, която отеква този път с гласа на Робинзон:

И хвърли око върху Йосифа жената на господаря му и рече: спи с мене.

Но той се отказа и рече на господаревата жена: ето, при мене господарят ми не се грижи за нищо в дома си, и всичко, що има, е предал в ръцете ми;

в тоя дом няма по-голям от мене; и той не ми е запретил нищо, освен тебе, понеже си му жена; как прочее ще направя това голямо зло и ще съгреша пред Бога?

Докато тя, всекидневно тъй говореше на Йосифа, а той я не слушане да спи и да бъде с нея.

Случи се един ден, че той влезе в къщи по своя работа, а там в къщи никого от домашните нямаше;

тя го улови за дрехата му и рече: легни с мене. Но той, като остави дрехата си в ръцете й, затече се и избяга вън.

А тя, като видя, че той остави дрехата си и побягна вън, извика домашните си и им рече тъй: вижте, довел ни евреин да се гаври с нас. Той дойде при мене, за да легне с мене, но аз завиках високо,

а той, като чу, че дигнах глас и завиках, остави у мене дрехата си, затече се и избяга вън.

И остави тя дрехата му при себе си, докле си дойде господарят му в къщи.

Тя повтори и пред него същите думи и рече: робът евреин, когото си ни довел тука, дойде да се гаври с мене и ми каза: ще легна с тебе;

но когато чу, че аз дигнах глас и завиках, той остави у мене дрехата си и избяга вън.

Господарят му, като чу думите на жена си, които тя му каза, думайки: тъй постъпи с мене твоят роб, — пламна от гняв;

и господарят взе Йосифа и го хвърли в тъмница, дето бяха затворени царските затворници. И той остана там в тъмницата.

Робинзон притихна съсипан и унил. Сигурен е, че очите му не са го излъгали. Чисто и просто залови Петкан на местопрестъплението, отдаден на блудство със земята на Сперанца. Ала той знае също, и то много отдавна, че трябва да тълкува външните прояви, колкото очевидни и неоспорими да са те, само като повърхностни белези на една скрита и още безлика действителност, която кълни и се налива със сила. Всъщност Петкан, който хвърля черното си семе в гънките на розовата котловина от желание да подражава или да се подиграва, това е някакъв частен случай и той по същество е една басня, също както и препирните на Потифар с Йосиф. Робинзон усеща как от ден на ден зейва пропаст между многословните послания, които човешкото общество все още му праща посредством неговата собствена памет, Библията и отражението, което и двете хвърлят върху острова, от една страна, и нечовешкия, стихиен, съвършен свят, където все по-дълбоко потъва и чиято същност изтръпнал се стреми да разгадае. Вътрешният му глас, който никога не го е лъгал, мънка някакви недомлъвки, че предстои повратен момент в живота му, че времето на Сперанца — невестата, заменила Сперанца — майката, самата тя следовница на благоустроения остров, отлита безвъзвратно на свой ред и че дохожда време на съвсем непознати, нечути и изненадващи събития.

Умислен и мълчалив пристъпя той няколко крачки и застава в рамката на вратата на Резиденцията. Понечва да се отдръпне и гневът му пламва отново, щом съзира вляво, до стената на къщата, Петкан, свит на земята, седи на ходилата си съвършено неподвижно, обърнал лице към хоризонта, с невиждащ поглед. Знае той, че арауканът е способен да остане така часове наред в оная поза, която сам не е в състояние да заеме за секунда дори, без да почувствува остра и непоносима болка в коленете. Разкъсван от противоречиви чувства, накрая той великодушно решава да иде и да приседне до Петкан, приобщавайки се към него в голямото мълчаливо очакване, където потъват Сперанца и нейните обитатели.

В безукорно чистото небе слънцето издига на показ върховното си всемогъщество. То тегне с цялото си златно бреме над водната шир, покорно разстлана под него, над примрелия безводен остров, над постройките на Робинзон, които в тоя миг напомнят храмове, съградени в негова прослава. Вътрешният глас му нашепва, че може би земното царство на Сперанца ще отстъпи някой ден пред слънчевото царство, яла това хрумване е още тъй смътно, бледо, недоловимо, та не по силите му да го обмисля дълго, и той го туря настрана, в запас, в паметта си, за да има време то да узрее.

Извръщайки леко глава наляво, той съзира профила на Петкан. Лицето му е разкривено и ошарено от синявини и драскотини, а върху изпъкналата му скула зеят като уста моравите ръбове на грозна рана. Робинзон наблюдава сякаш под лупа тази полуживотинска маска с издадени челюсти, на която тъгата придава по-упорито и по-нацупено изражение от обикновено. Тъкмо тогава забелязва той сред този пейзаж от наранена и грозна плът нещо блестящо, чисто и изящно: окото на Петкан. Изпод дългите и извити мигли съвършено гладката и бистра очна ябълка се почиства, освежава и измива непрестанно от пърхането на клепача. Зеницата потрепва под променливото въздействие на светлината, съгласувайки точно своя диаметър с околното светлинно поле, тъй че ретината да бъде винаги равномерно сгряна. В прозрачното тяло на ириса е вградено едва забележимо венче от стъклени пера, тънко очертана, неописуемо сложна и изящна розетка. Робинзон не може да откъсне поглед, прехласнат от този тъй изкусно устроен, тъй съвършено нов за него и блестящ орган. Как е възможно подобно чудо да бъде частица от едно такова несъвършено, отблъскващо и недодялано същество? И щом тъкмо в този миг открива случайно поразителната красота в устройството на Петкановото око, нима честността не изисква да се замисли дали арауканът не е изцяло сбор от еднакво прелестни неща, за които той не си дава сметка само от заслепение?

Робинзон прехвърля безспир този въпрос в ума си. За пръв път осъзнава тъй ясно, че зад маската на недодялания и глупав метис, който го дразни, навярно съществува един друг Петкан — също както навремето бе предугадил, много преди да открие пещерата и котловината, един друг остров, скрит зад благоустроения.

Ала това видение бе обречено на мимолетност и животът трябваше отново да потече еднообразен и изнурителен.

* * *

И той наистина потече отново, но каквото и да стореше Робинзон, вътре в него един непознат неизменно очакваше някакво решаващо, повратно събитие, радикална промяна, която щеше да помете безследно всяко минало или предстоящо начинание. После старикът възроптаваше, вкопчваше се в своето дело, пресмяташе очакваните добиви, правеше далечни проекти за засаждане на ценни дървесни видове, на каучукови и памукови плантации, чертаеше планове за мелница, която да използува двигателната мощ на един буен поток. Но кракът му никога вече не стъпи в розовата котловина.

Петкан изобщо не се главоболеше с проблеми от подобен род. Той бе открил тютюнджийницата и пушеше огромната лула на Ван Дейсел скришом от господаря си. При евентуално разкриване наказанието безспорно нямаше да има равно на себе си, защото запасите от тютюн привършваха и Робинзон понастоящем не си позволяваше да изпуши повече от една лула за цели два месеца. Това се превърна в празник и той се готвеше за него много време предварително и се боеше от мига, когато щеше да бъде принуден окончателно да се откаже от въпросното удоволствие.

Този ден той бе слязъл да нагледа въдиците, заложени предната вечер при отлива, които навярно бяха останали на сухо след новото оттегляне на водата. Петкан пъхна буренцето с тютюна под мишница и тръгна да се разположи в пещерата. Цялото му удоволствие отиваше по дяволите, когато пушеше на открито, но знаеше, че запуши ли в някоя от постройките, миризмата непременно щеше да го издаде. Робинзон можеше да пуши навсякъде. За него единствено значение имаше нажежената и оживяла, пращяща и опушена пещ. Това бе земната обвивка на едно мъничко подземно слънце, нещо като портативен домашен вулкан, който аленееше кротко под пепелта при всеки зов на устните му. В тази миниатюрна реторта изгорелият, овъглен, изпарен тютюн се преобразяваше в смола, катран и разни масла, чието дихание приятно щипеше ноздрите му. Това бе овладяната, сгушена в шепата на ръката му брачна спалня на земята и слънцето.

Обратно, за Петкан мелият смисъл на операцията бе димът, които се виеше зигзаговидно нагоре и най-лекият ветрец или полъх безвъзвратно разпръсваше магията. Нужен му бе съвършено спокоен ефир и нищо не подхождаше тъй добре на еоловите му занимания, както застоялият въздух на пещерата.

На двайсетина стъпки от входа на пещерата той си измайстори с помощта на чували и бурета някакво подобие на шезлонг. Полуизлегнат в него, смуква той жадно закривения мундщук на лулата. Сетне устните му процеждат струйка дим, която се раздвоява и без остатък изчезва в ноздрите му. Точно тогава димът изпълнява главното си предназначение: издува и одухотворява дробовете му, вдъхва живот и сякаш озарява това скрито в гръдта му пространство, което олицетворява най-въздушната и лекокрила частица от цялото му същество. Накрая той полека издухва синия облак, който доскоро го е изпълвал отвътре. В полумрака, на фона на светлия вход на пещерата, димът източва пипала като оживял октопод, цял сътворен от арабески и лениви спирали, който расте, извисява се и се разтегля все повече и повече… Петкан се унася в мечти за няколко минути, а щом понечва да смукне наново лулата си, до слуха му достига далечен глъч от викове и лай. Робинзон се е завърнал по-рано от очакваното и го вика с оная нотка в гласа, която не предвещава нищо добро. Тен джавка, нещо изплющява. Бичът. Гласът приближава още по-властен и страховит. В светлата рамка на пещерния вход се откроява черният силует на Робинзон с ръце на кръста, разкрачен, украсен със змийския език на бича. Петкан се надига, какво да прави с лулата? С все сила я захвърля в дъното на пещерата. После се запътва храбро към своята казън. Робинзон навярно е открил липсата на тютюнджийницата, защото е бесен от гняв. Той замахва с бича. Тъкмо тогава четиридесетте бурета барут ревват в един глас. От пещерата бликва неудържим порой алени пламъци. В последния миг, преди да угасне искрата на съзнанието му, Робинзон усеща как нещо го подема, понася, а той не откъсва поглед от скалния хаос над пещерата, който се срутва като замък от кубчета.