Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (11)

— Тази сутрин, на крак още преди да е настъпил денят, подгонен от постелята ми от някакъв неумолим, непреодолим страх, залутах се — всичко наоколо изглеждаше безутешно от дългото отсъствие на слънцето. Сив светлик, идващ от също такова бледо небе, заличаваше очертанията, размиваше цветовете. Изкачих се на върха на каменното стълпотворение, въставайки с цялата си душа срещу безсилието на плътта. Налага се да внимавам и, ако е възможно, да се пробуждам отсега нататък едва с изгрева на слънцето. Единствен сънят позволява да понесеш изпитанията на дългото изгнаничество на нощта и безспорно в това се състои неговото призвание.

Увиснал над дюните по източното крайбрежие, червенееше параклисът, където се подготвяше тайнството на слънчевото тържество. Коленичих на земята и се вглъбих цял погълнат от преображението на потреса и отвращението, които ме изпълваха извътре, в някакво загадъчно очакване с участието на животни, растения и камъни дори. Когато вдигнах поглед, параклисът се бе пръснал и сега наподобяваше огромен олтар, който заемаше половината небосвод със своята грамада, обляна в злато и пурпур. Първият блеснал лъч легна върху рижите ми коси като покровителска и благославяща бащина десница. Вторият лъч пречисти устните ми, както навремето оня жив въглен — устните на пророк Исаия. Сетне два огнени меча докоснаха раменете ми и аз се изправих покръстен в слънчево рицарство. Тозчас рояк нажежени стрели пронизаха лицето, гръдта и ръцете ми и грандиозното тържество на моята коронация бе приключено — хиляди диадеми и скиптри обкичваха свръхчовешката ми фигура.

— Седнал на една скала, той търпеливо хвърля някаква своеобразна въдица всред кипежа на вълните в стремежа си да налови барбуни. Босите му ходила, подпрени на камъка само с пети, висят над водата по продължение на краката му. Те пораждат представа за дълги и изящни плавници, които биха подхождали напълно на неговата снага на кафяв тритон. Прави ми впечатление, че за разлика от индианците, които имат късо ходило и закръглени, яки прасци, Петкан е с дълго ходило и слаб, гладък прасец, присъщ на черната раса. Дали не съществува обратно съотношение между тези два органа? Прасецът се подпира на ахилесовата пета, както върху дръжка на лост. А колкото по-дълъг е лостът, толкова по-малко усилие влага прасецът, за да повдига крака. Така биха могли да се обяснят якият прасец и късото ходило на жълтокожите и обратното явление при чернокожите.

— Слънце, избави ме от земното притегляне. Пречисти кръвта ми от жлъчката и тежките наноси в нея, които ме предпазват, вярно е, от разсипничество и лекомислие, ала сломяват младежкия устрем и помрачават радостта от живота у мене. Щом застана пред огледалото и се взра в свъсените и унили черти на северняшкото си лице, разбирам, че двете значения на думата осенение — това, което се свързва с танцьора, и това, което се отнася до светеца — могат да се слеят в едно там някъде, в някое кътче на Пасифика.

Посвети ме в иронията. Облекчи сърцето ми и ме научи да приемам с благодарност мимолетните всекидневни дарове безрезервно, непринудено, доверчиво.

Слънце, направи от мене брат на Петкан. Дай ми разцъфналия в смях, призвания да се смее лик на Петкан. Онова доста високо, но дръпнато назад и увенчано с венец от черни къдрици чело. Онова неизменно искрящо от подигравка око, набъбнало до спукване от присмех, готово всеки миг да се белне пред комичността наоколо. Ония лъкатушни устни с повдигнати ъгълчета на лакомата животинска уста. Онова отмятане назад на главата, което позволява да се смееш по-лесно, да осмееш с по-голяма сила всичко на света, да изобличиш и разсечеш с един удар тези два змийски възела — глупостта и злината…

Но нали моят еолов побратим така ме привлича, за да ме тласне към тебе? Слънце, доволно ли си от мене? Погледни ме. Достойно ли е за твоята жарава моето преображение? Изчезна оная брада, чиито косми растяха към земята като геотропични коренчета. За сметка на това гривата ми извива алени като клада в небето къдрици.

Аз съм стрела, устремена към твоята огнена обител, махало, чийто отвесен профил определя пълновластието ти над земята, показателят на слънчевия часовник, върху който една сенчеста нишка като стрелка чертае твоя ход.

Аз съм знак за тебе, побит в тази земя като меч, закален в пламъка ти.

— Най-голяма промяна в моя живот претърпя времето със своя ход, с бързината и дори с посоката си. Преди всеки ден, всеки час и всяка минута някак си клоняха към следващия ден, час или минута и всички те заедно биваха поглъщани от изискванията на момента, чиято мимолетност създаваше нещо като вакуум. Така времето летеше бързо и целенасочено, толкова по-бързо, колкото по-целенасочено се използуваше, и след себе си оставяше купчина паметници и рушевини, която се наричаше мое житие. Може би тази история, в която се бях впуснал, след хилядолетни премеждия накрая щеше да се „сключи“, описвайки кръг и завършвайки при началото. Ала кръгът на времето си остава божествена тайна, а краткият ми живот представлява само праволинеен отрязък, чиито краища нелепо и смешно сочат към безкрайността също както в една градинка от няколко арпана нищо не говори за сферичността на земята. И все пак има знаци, които ни нашепват, че съществуват ключове към вечността — календарът например, чиито сезони са един вечен кръговрат по мярката на човека, или пък краткият цикъл на часовете.

Отскоро за мен кръгът на времето тъй се стесни, че се покрива с мига. Кръговратът стана тъй бърз, че по нищо не се различава от застоя. Вследствие на това сякаш дните ми изправиха стройни снаги. Не се завалят вече един връз друг. Крепят се здраво, отвесно и гордо разкриват същностната си стойност. И тъй като вече не са белязани от различните етапи в изпълнението на някакъв план, толкова си приличат, че се сливат напълно в паметта ми и на мен ми се струва, че безспир преживявам един и същ ден. Откак експлозията унищожи мачтата с календара, не съм изпитвал нужда да държа сметка за времето. Споменът за това паметно произшествие и за всички негови предпоставки е останал в съзнанието ми жив и непомрачим — още едно върховно доказателство за спирането на времето в мига, когато водният часовник се разлетя натрошен. Оттогава насетне нима ние с Петкан не се озовахме във вечността?

И досега изпитвам всички последици от това необикновено откритие. Нека припомня най-напред, че този обрат, колкото и внезапно и буквално като гръм да се стовари, бе предизвестен и може би предшествуван от някои симптоми. Например онзи навик, който бях придобил да спирам водния часовник, за да се изтръгна от тиранията на благоустроения остров. Първо го правех, за да се спущам в недрата на острова, както човек се гмурка в безвремието. Но дали точно тази увита на кълбо в земната утроба вечност не измъкна на открито експлозията, за да ръси тя сега своята благословия над нашите брегове? Нещо повече, дали взривът не бе вулканичното изригване на покоя от глъбините, преди — пленник на каменната твърд, като заровено в пръстта зрънце, а сега — господар на целия остров, подобно на исполинско дърво, хвърлящо сянка върху някакъв все по-просторен и по-просторен харман? Колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че буретата с барута, лулата на Ван Дейсел и несръчното непокорство на Петкан са само низ от случки, зад който се крие една съдбовна неизбежност, зрееща от корабокрушението на „Виржиния“ насам.

Ето и друг пример: онези мимолетни заслепления понякога, които наричах — явно предчувствувайки нещо — „моите мигове на непорочност“. Тогава ми се струваше, че за частица от секундата зървам един друг остров, скрит под строителната площадка и земеделските работи, с които бях затрупал Сперанца. Вече се пренесох, поселих се в един „миг на непорочност“ върху оная непозната Сперанца. Сперанца не е вече пустиня за облагородяване, Петкан — дивак, когото съм длъжен да хокам. И двамата поглъщат изцяло вниманието ми, внимание съзерцателно, удивено бодърствуване, защото смятам — не, сигурен съм, — че ги преоткривам всеки миг за пръв път и че нищо никога не помрачава вълшебната им неповторимост.

— Във водното огледало на лагуната съзирам Петкан да се приближава към мене със своята спокойна и отмерена походка, а небесната и водна пустош край него е тъй необозрима, че не съществува съизмеримост: може би това пред мен е един висок три пръста Петкан, когото ще стигна само ако протегна ръка, или обратно — някакъв великан на половин миля оттук…

Ето го. Ще се науча ли някога да крача с толкова непринудено величие? Нима ще е смешно, ако напиша, че той сякаш е загърнат в диплите на своята голота? Пристъпя понесъл царствено своята плът, понесен напред като дарохранилище от плът и кръв. Нескривана, необуздана красота, която като че ли помита всичко наоколо.

Аз седя на плажа, а той излиза от лагуната и приближава до мене. Още със стъпването му в осеяния с натрошени черупки и раковини пясък, с преминаването му между онзи куп морави водорасли и тази канара, завръщайки се в привичната околна среда, неговата хубост преминава в друга тоналност: превръща се в грация. Той ми се усмихва и сочи с ръка небето — както са изобразени ангелите в някои религиозни картини, — навярно за да ми даде да разбера, че югозападен вятър разпръсва струпаните вече дни наред облаци и пак ще се възцари за дълго върховната власт на слънцето. Той прави едва доловима танцова стъпка, която сякаш разпява съществуващото равновесие между плътните и ефирните части на снагата му. Застанал до мене, тоя мълчалив съучастник не отронва думица. Извръща се и вперва поглед в лагуната, където крачеше преди малко. Душата му витае сред мъглата, която поглъща останките от отминаващия ден, изоставяйки тялото, побито в пясъка върху разкрачените нозе. Седнал до него, аз се взирам в оная част на крака зад коляното — именно подколенната свивка — с нейната седефена бледност, с главната буква Н, която се очертава там. Набъбнал и месест, щом кракът е изпънат, този планински проход от плът и кръв става дълбок и тесен, когато той се прегъва.

Полагам длани върху коленете му. Превръщам шепите си в два наколенника, жадни да се докоснат до формата и да усетят живота им. Коляното със своята твърдост и костеливост, в пълна противоположност с мекотата на бедрото и подколенната свивка, е средищният камък в свода на оня градеж от плът и кръв, чиято жива устойчивост извисява то в небето. Не съществува потрепване, тласък, колебание, които да не водят началото си от тези хладни и хлъзгави камъчета и да не връщат пак там. Секунда след секунда дланите ми усещаха и се убеждаваха, че неподвижността на моя приятел не се родее със застиналостта на камъка или на дървесния пън, а обратно, тя е плод нетраен, безспир унищожаван и пресътворяван от цяла система движения и реакции на всичките му мускули.

— Крача на здрачаване покрай блатата, чиито тръстики шумолят, догде поглед стига, когато съзирам да ситни насреща ми някакво четириного, което отдалеч ми заприличва досущ на клетия ни Тен. Скоро разпознавам в негово лице едра, златиста, късоуха зайка. Вятърът духа срещу ми и животинчето, което по природа е късогледо, спокойно напредва, без да подозира моето присъствие. Правя се на пън, канара и дърво с надеждата, че то ще мине покрай мене и ще продължи пътя си. Ала не. На пет крачки то се заковава на място, наостря уши, извръща глава и вторачва напрегнато мътния поглед на огромните си очи в моя милост. Сетне със светкавична бързина се завърта назад и хуква презглава не към тръстиките, където може да изчезне тутакси, а по пътечката, откъдето се бе задало, и скоро се превръща в подскачаща сянка, докато аз още долавям дращенето на ноктите му по камъчетата.

Опитвам се да си представя света на това зверче, чийто изумителен нюх играе преимуществената роля, която се изпълнява от зрението при човека. Силата и посоката на вятъра, които почти нямат влияние върху човека, в дадения случай са от решаващо значение. Животното непрестанно се озовава приклещено между две нееднакво познаваеми или, казано по-човешки — неравномерно „осветени“ плоскости. Върху едната мракът, който я поглъща, е толкова по-гъст, колкото по-многобройни и разнообразни са миризмите на другата, там, откъдето духа вятърът. При липса на вятър тези две половини на света тънат в мътен здрач, ала при най-слаб полъх едната от двете блясва от сноп светлина, който се превръща в мастиленочерна ивица, щом достигне и прескочи животното. Една невероятна познавателна способност, сравнима единствено с различителната способност на човешкото око, идентифицира уханията на осветената плоскост от цели мили разстояние като мирис на такова и такова дърво, на такова и такова диво прасе или папагал, на Петкан, който се завръща при пиперовите си дръвчета, дъвчейки зрънца от араукария — и всичко това се извършва с несравнимата точност и задълбоченост, присъщи на олфактивното познание — на обонянието. Пред очите ми отново е клетият Тен тогава, когато Петкан копаеше ями в земята. Пъхнал нос там, където пръстта е разровена най-дълбоко, той буквално е пиян, тича и се заваля край моя съжител, квичейки боязливо и сладострастно. Така стръвно и страстно се бе отдал на оня лов на ухания, та всичко останало сякаш бе престанало да съществува за него.

— Като си помисля, няма нищо странно в това почти маниакално внимание, с което го наблюдавам. Необикновеното е друго — че съм могъл да живея тъй дълго редом с него, без да го забелязвам, така да се каже. Как да се изтълкува подобно безразличие, подобна слепота при условие, че той за мен е цялото човечество, събрано в един индивид, мой син и мой баща, брат и съсед, ближен и непознат… Всички онези чувства, с които човек обсипва мъже и жени покрай себе си, аз съм заставен да съсредоточа върху единствения „друг“ — иначе какво ли би станало с тях? Какво щях да правя с жалостта и яростта си, с възхищението и страха си, ако Петкан не ми вдъхваше и жалост, и ярост, и възхищение, и страх? Многократно получавах доказателства аз, че онова обаяние, което упражнява той върху мене, всъщност до голяма степен е взаимно. Оня ден примерно аз дремех изтегнат върху крайбрежната ивица, когато той се приближи до мене. Известно време ме наблюдаваше прав — един гъвкав и чер силует на фона на слънчевото небе. Сетне коленичи и почна да ме изучава трескаво. Пръстите му шареха по лицето ми, опипваха бузите, изучаваха извивката на брадичката, изпитваха еластичността на върха на носа. Повдигна ръцете ми над главата и сведен над моето тяло, той го разгледа инч по инч с вниманието на учен анатом, който се готви да разтвори труп. Той сякаш бе забравил за погледа и дъха ми, за въпросите, които можеха да се породят в моето съзнание, за това, че можех да изгубя търпение. Ала аз прекрасно осъзнавах тая жажда за човешкото, която го тласкаше към мене, за да се възпротивя на заниманията му. Накрая той се усмихна, като че ли се пробуждаше от сън и изведнъж си даваше сметка за моето присъствие, и улавяйки китката на ръката ми, постави пръста си върху една набъбнала под седефената кожа синя вена и ми рече с престорен укор: „О! Кръвта ти се вижда!“

— Дали не съм на път да се възвърна при култа към слънцето, на който са се кланяли някои езичници? Не ми се вярва, пък и нищо точно не зная за истинските вярвания и обичаи на тези прословути „езичници“, които навярно съществуват само във въображението на нашите проповедници. Но едно е безспорно — потънал в непоносима самота, която ми предлагаше едничкият избор между безумието и самопогубването, аз инстинктивно подирих опорната точка, която не ми предоставяше вече обществената уредба. В същото време разни изградени и поддържани у мене чрез общуването със себеподобните ми структури се рушаха и чезнеха. И така навярно полека-лека, опипом, стигнах дотам да търся спасение в единението с материята и природните стихии, след като самият аз станах природен. Земята на Сперанца ми поднесе първоначалното надеждно и жизнеустойчиво, макар и несъвършено и не съвсем безопасно разрешение. Сетне изникна Петкан и както уж се прекланяше пред земното ми царство, тъй с всички сили на цялото си същество разруши устоите му. И все пак имаше път за спасение, защото ако Петкан се отвръщаше упорито от земята, то и той бе не по-малко природен по рождение, какъвто бях станал и аз по силата на случайността. Под негово влияние, вследствие непрестанните удари, които ми нанасяше, аз поех пътя на едно продължително и болезнено преображение. Земният човек, измъкнат из бърлогата му от еоловия дух, не се превърна сам в еолов дух. Много баласт имаше в него, много наноси и мъчителен кълнеж. Ала слънцето докосна с лъчистата си пръчица тази огромна бяла и мека ларва, скрита в подземните мрачини, и тя се преобрази в пеперуда с метална броня, с искрящи от златен прах крилца — слънчево създание, устойчиво и ненакърнимо, ала ужасно безпомощно, щом лъчите на божественото светило престанат да го закърмят с живот.

— Андоар бях самият аз. Този стар, самотен и твърдоглав мъжкар с неговата родоначалническа брада и просмуканото му с похот руно, този земен сатир, неразторжимо вкоренен с четирите си раздвоени копита в своята канариста планина — това бях аз. У Петкан се породи необикновено приятелство към него и те се впуснаха в жестока игра помежду си. „Ще накарам Андоар да лети и да пее“, повтаряше тайнствено арауканът. Но за да се осъществи еоловото прераждане на стария козел, през какви ли не изпитания минаха тленните му останки!

Еоловата арфа. Винаги в плен на настоящия миг, съвършено чужд на творенията, създавани посредством търпеливото сглобяване на всяка частица, Петкан с непогрешим вътрешен усет бе изнамерил едничкия музикален инструмент, който съответствуваше на природата му. Защото еоловата арфа не е само природен инструмент, който разпява розата на ветровете. Тя е също и едничкият инструмент, чиято музика, вместо да се лее във времето, се запечатва от край до край в краткия миг. Възможно е да се умножават неговите струни и на всяка от тях да се придаде каквато звучност си пожелаеш. Направиш ли това, значи си сътворил една мигновена симфония, която гръмва от първия до последния тон с връхлитането на вятъра върху инструмента.

— Гледам го как със смях се изтръгва от пяната на вълните, които го заливат, и една дума завладява съзнанието ми: венеринство. Венерината прелест и грация на Петкан. Не съм съвсем наясно какво точно означава това твърде рядко срещано съществително, но лъскавата и налята плът, танцувалните движения, спъвани от прегръдката на водата, вроденото жизнерадостно изящество неудържимо го призовават да се отрони от устните ми.

Това е само една от нишките на кълбото от значения, чийто център е Петкан и което аз се стремя да размотая. Друг белег е етимологията на името Петкан. Петък, това е, ако не се лъжа, денят на Венера. Трябва да добавя, че за християните това е денят на Христовата смърт. Рождението на Венера, смъртта на Христос. Неизбежно долавям в това явно случайно съвпадение някакъв особен смисъл, в който не е по силите ми да вникна и който изпълва с ужас останалата у мене сянка от благочестивия предишен пуритан.

Трета нишка ми предоставя споменът за последните човешки слова, които ми е било съдено да чуя преди корабокрушението на „Виржиния“. Онези думи, които в известен смисъл са представлявали духовната храна, отредена ми с благословията на човечеството, преди то да ме предаде във властта на природните стихии — тъкмо те би трябвало да се запечатат с огнени букви в моята памет. Уви, от тях си припомням единствено мъгляви и случайни откъслеци! Това май бяха знаменията, които капитан Петер ван Дейсел тълкуваше — или поне претендираше, че го прави — с помощта на една колода карти за гадаене. Прочее името на Венера многократно бе споменавано в неговите тъй обезпокоителни за младежа, който бях тогава, словоизлияния. Не беше ли предрекъл той, че от моето уединение в някаква пещера ще ме изтръгне появата на Венера? И не предстоеше ли на това излязло от вълните създание да се преобрази в стрелец, мятащ своите стрели към слънцето? Ала не това има най-голямо значение за мене. Сякаш смътно виждам отново върху една карта две деца — близнаци, младенци, — хванати за ръка, в подножието на някакви стени, които символизират Града на слънцето. Ван Дейсел бе разтълкувал това изображение, споменавайки за самозадоволяваща се чувственост, за самооплождане, и бе припомнил олицетворяващата ги змия, която си хапе опашката.

Ала що се отнася до моята чувственост, аз си давам сметка, че ни веднъж Петкан не е пробудил у мене содомитско щение. Първо, той се появи твърде късно: моята чувственост вече бе станала природна и желанието ми бе насочено към Сперанца. И най-важното — Венера не излезе от вълните и стъпи на моите брегове не за да ме съблазни, а за да ме тласне насила към своя баща Уран. Работата не се състоеше в това да се спре моят възход и да се възвърна към човешката любов, а без да изневерявам на естеството, да бъда заставен да си променя природата. Днес това вече е факт. Любовта ми със Сперанца още твърде тясно се придържаше към човешките образци. В крайна сметка аз обладавах тази земя, както бих постъпвал с невеста. Петкан ме подтикна към по-радикално преображение. Буйният прилив на похотта, който пронизва слабините на любовника, за мене се превърна в кротко и ведро ликуване, което ме обгръща от глава до пети и ме носи на своите криле през цялото време, докато богът слънце ме облива с лъчите си. А освен това и дума не може да става за загуба на материя, която опустошава и докарва животното до униние post coitum. Урановската ми любов, тъкмо обратно, влива в мен жизнена мощ, която ме дарява със сили за цяло денонощие. Ако на всяка цена се налага да дам човешки израз на това съвкупление със слънцето, то навярно би трябвало да говоря за себе си в качеството на жена и небесна съпруга. Но подобен антропоморфизъм е безсмислица. В действителност на най-високото стъпало, където се изкачихме заедно с Петкан, различието между половете е надживяно и Петкан може да се оприличи с Венера, тъй както може да се каже на човешки език, че аз се отдавам на Върховното светило.

— Кръглоликата луна пръска тъй ярко сияние, че съм в състояние да пиша тези редове и без помощта на светлик. Петкан спи свит на топка в нозете ми. Призрачната обстановка, изчезването на всичко привично около мене, цялата тази пустош придава на мислите ми лекота, свобода, за които те се отплащат с мимолетност. Тази размисъл ще послужи само за храна на луната. Ave spiritu, обречените мисли те приветствуват!

Великото блуждаещо светило витае като огромна капка слуз в беззвездното по негова вина небе. Геометричната му форма е безукорна, ала веществото му е неспокойно като вихрушка, която напомня търбух в разгара на своята дейност. Върху яйчената му белота се очертават смътни фигури, за да изчезнат, бавно след това, безтелесни крайници се докосват и сливат, лица за миг се усмихват, сетне всичко се стапя в млечнобял водовъртеж. Тозчас вихрите тъй ускоряват въртежа си, че сякаш застиват неподвижно. Лунната пихтия като че ли се съсирва вследствие на собственото си плискане. Полека-лека преплетените очертания, нахвърляни там, изпъкват отчетливо. Две огнища заемат противоположните полюси на яйцето. Шарките на извивки и криволици свързват единия с другия. Огнищата се превръщат в глави, плетеницата — в съюз на две тела. Подобни помежду си създания, едноутробни братя зреят в лоното на луната, близнаци се пръкват от луната. Вкопчени един в друг, те шават леко, сякаш се пробуждат от столетен сън. Техните движения, които отначало приличат на лениви и унесени ласки, придобиват съвсем противоположно значение: сега те се стремят да се откопчат един от друг. Всеки се бори със собствената си сянка — тежка и тягостна, както плодът се мята във влажния мрак на майчината утроба. Скоро те се оттласват взаимно, изправят се, очаровани и самотни, и пипнешком се завръщат в пътя на своята братска близост. В яйцето на Леда, оплодено от юпитеровия Лебед, се раждат Диоскурите, близнаци от Града на слънцето. Тях ги свързва по-тясно братство от човешките близнаци, защото носят една душа. Човешките близнаци са разнодушни. Ония Близнаци са единодушни. Като последица от това тяхната плът е нечувано плътна — двойно по-слабо одухотворена, с двойно по-малко шупли, двойно по-тежка и двойно по-истинска плът от плътта на човешките близнаци. Ето на какво се дължи тяхната вечна младост, нечовешката им хубост. У тях има стъкло, метал, светли, лъскави повърхности, мъртъв блясък. То е, защото не са брънка от едно родословие, което си пробива път поколение след поколение през превратностите на историята. Те са Диоскури, създания, паднали от небето като метеори, потомци на отвесен, устремен право нагоре род. Баща им, Слънцето, ги благославя и пламъкът му ги обгръща и им дарява вечността.

Някакво облаче откъм запад долита да забули яйцето на Леда. Петкан вдига към мене сънено лице и изрича няколко несвързани фрази необикновено бързо, сетне потъва отново в съня си, притиснал боязливо колене в корема си, свил юмруци от двете страни на черната си глава. Венера, Лебедът, Леда, Диоскурите… Пипнешком търся път към себе си в една гора от алегории.