Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (2)

Глава първа

Една вълна се разби шумно, заля мократа крайбрежна ивица и близна нозете на Робинзон, който лежеше неподвижно, заровил лице в пясъка. Преди още да се е свестил напълно, той се сви на кълбо и пълзешком се придвижи няколко метра към плажа. После се претърколи на гръб. Чайки и гларуси кръжаха с жалостив грак в синеещото небе редом с някакво белезникаво повесмо, което се нищеше и чезнеше в източна посока и бележеше последната диря от снощната стихия. Робинзон направи усилие да седне и мигновено усети остра болка в лявото рамо. Брегът бе осеян с изкормена риба, останки от всякакви ракообразни и кичури кафеникаво водорасло от онези, които се срещат само на определена дълбочина. На север и изток се откриваше необятен изглед към водните простори, но на запад той бе преграден от стръмен скалист бряг, който се врязваше в морето и като че ли се източваше там във верига от рифове. Точно на онова място, на два кабелта, стърчеше всред подводните скали многострадалният и жалък силует на „Виржиния“, чиито поломени мачти и полюшващи се на вятъра ванти говореха мълчаливо за бедствието.

Когато бурята се бе разразила, гальотата на капитан Ван Дейсел навярно се е намирала не на север, както си бе въобразявал той, а на североизток от архипелага Хуан Фернандес. От онзи миг нататък, под напора на вятъра, корабът по всяка вероятност е бил изтласкан към бреговете на остров Мас-а-Тиера, вместо да дрейфува на воля в свободното водно пространство от сто и седемдесет мили, което разделя този остров от чилийския бряг. Такава поне бе най-малко неблагоприятната за Робинзон хипотеза, защото Мас-а-Тиера, описан от Уилям Дампайър, бе земя кърмилница на едно население от испанско потекло, макар и доста малобройно и пръснато из нейните деветдесет и пет квадратни километра тропически лесове и прерии. Ала заедно с това съществуваше вероятност капитанът да не е допуснал никаква грешка в изчисленията на курса и „Виржиния“ да се е разбила в някакво непознато островче, разположено нейде между Хуан Фернандес и Американския континент. Така или иначе най-уместно бе да се започне издирване на случайно оцелели корабокрушенци и на местни обитатели, ако изобщо тия места бяха обитавани.

Робинзон се надигна и пристъпи напред. Нямаше нищо счупено, но една огромна синявица просто му смазваше лявото рамо. От страх пред лъчите на вече прежурящото слънце той покри глава с конусообразните листа на някаква папрат — растение, което се срещаше в изобилие на границата между плажа и гората. После вдигна един клон, за да се подпира на него, и потъна в трънливия гъсталак, който покриваше подножието на вулканичните зъбери, вдадени в морето, от чиято висота той възнамеряваше да хвърли поглед наоколо.

Полека-лека гората се сгъсти. Храсталаците бяха заменени от уханни лаврови дръвчета, червени кедри и борове. Сухите и гниещи стволове образуваха такава грамада, че Робинзон ту се провираше пълзешком под ниски дървесни сводове, ту се оказваше високо над земята, сякаш напредваше върху естествени мостове. Плетеницата от лиани и клонища го обгръщаше като исполинска мрежа. В тягостната горска тишина шумът, който той вдигаше, докато си проправяше път, ехтеше страховито. Не само че нямаше каквато и да било следа от човешко присъствие, а дори и зверовете, изглежда, липсваха из тези храмове от зеленина, които се откриваха един след друг пред него. Тъкмо затова в съзнанието му изникна представата за изтръгнат из корен пън, едва забележимо по-различен от всички останали, когато съзря на стотина крачки някакъв скован силует, който наподобяваше очертанията на овен или на огромен сръндак. Но малко по малко в зеления полумрак видението се преобрази в нещо като див, дълговлакнест козел. С вирната глава, с наострени уши, той го гледаше как приближава, застинал неподвижно като камък. Робинзон потръпна от суеверен страх при мисълта, че му се налагаше да мине покрай тази необикновена твар, освен ако не се върнеше обратно. Захвърляйки своята тънковата тояжка, той грабна една черна и чепата цепеница, която бе достатъчно тежка, за да смири устрема на козела, в случай че онзи налетеше.

Спря се на два разкрача от животното. Всред гъстата козина огромно зеленикаво око бе вперило в него тъмна елипсовидна зеница. Робинзон си припомни, че вследствие разположението на очите им преобладаващата част от четириногите са в състояние да наблюдават света само като еднооки, тъй да се рече, и че налитащият бик не вижда нищо от противника, към когото се носи стремглаво. Откъм внушителното космато изваяние, което препречваше пътеката, се разнесе кикот, извиращ от търбуха му. Когато към непосилната умора се прибави и страхът, внезапна ярост изпълни Робинзон. Той вдигна цепеницата си и я стовари с все сила между рогата на козела. Зачу се глух пукот, звярът подкоси нозе, после се катурна на една страна. Това бе първото живо същество, срещнато от Робинзон на острова. И той го бе убил.

След многочасово изкачване той се добра до подножието на скалист планински масив, в чиято основа зееше тъмната паст на някаква пещера. Хлътна в нея и установи, че бе обширна и тъй дълбока, че трябваше да се откаже да я изследва начаса. Излезе и тръгна към върха на канарата, която, изглежда, бе най-високата точка на тази земя. Оттам наистина успя да обгледа хоризонта: водна шир отвред. Следователно той се намираше на някакво много по-незначително от Мас-а-Тиера, без ни най-малка следа от обитатели, островче. Сега си обясняваше необичайното държание на козела, когото бе пречукал току-що: това животно никога не бе виждало човешко създание — тъкмо любопитството го бе приковало на място. Робинзон бе прекалено изтощен, за да оцени истинските размери на своята злочестина. „Щом като не е Мас-а-Тиера, това е островът на Запустението“, рече той просто, предавайки с една дума положението си чрез това спонтанно кръщение. Ала денят преваляше. Призляваше му от глад. Унинието не изключва малко отдих. Бродейки по планинския връх, той откри някакъв вид див ананас, по-дребен и не тъй сладък като калифорнийския, който наряза на кубчета с джобното си ножче за вечеря. После се прислони под една канара и потъна в мъртвешки сън.

* * *

Един исполински кедър, стъпил на своите корени в съседство с пещерата, издигаше връх високо над скалния безпорядък като дух покровител на острова. Когато Робинзон се пробуди, клонакът бе оживял, помахвайки приветливо под лекия северозападен вятър. Това листато присъствие го ободри и би могло да му подскаже какво може да стори за него островът, ако цялото му внимание не бе привлечено и погълнато от водата. Щом тая суша не бе остров Мас-а-Тиера, навярно ставаше въпрос за неотбелязано върху географските карти островче, разположено нейде между големия остров и чилийския бряг. На запад архипелагът Хуан Фернандес и на изток Южноамериканският континент се намираха на разстояния съвършено неопределими, ала безспорно съвършено непостижими за сам човек върху собственоръчно направен сал или пирога. При това островчето сигурно бе забутано встрани от редовния път на корабите, щом е напълно неизвестно.

В същото време, докато се бе отдал на тия тъжни размишления, Робинзон изучаваше островните особености. Цялата западна страна сякаш бе наметната с гъстото руно на тропическия лес и завършваше с отвесни скали, надвиснали над морската шир. Откъм изток, обратно, пред погледа се диплеше мочурлива равнина, която се израждаше в тресавища покрай нисък, прорязан от лагуни бряг. Единствено северната част на островчето като че ли бе достъпна. Тя се състоеше от просторен песъчлив залив, преграден на североизток от златисти дюни, а на северозапад — от подводните рифове, където се забелязваше корпусът на „Виржиния“, набучена върху издутия му търбух.

Когато Робинзон заслиза обратно към брега, откъдето бе поел снощи, в него се бе извършила първата промяна. Беше по-вглъбен — сиреч понатежал, поумърлушен, — осъзнавайки и оценявайки в пълна мяра тази самота, която щеше да му стане съдба за дълго може би.

Забравил бе за убития козел, когато се натъкна на него по средата на пътя, извървян предната вечер. Зарадва се, че почти ненадейно подръка му попадна цепеницата, която бе захвърлил на няколко крачки, защото половин дузина лешояди, сгушили глави в перата си, го гледаха да приближава със своите малки розови очички. Козелът лежеше изкормен върху камъните, а голите алени гуши на лешоядите, подути изпод перушината им, говореше красноречиво, че угощението бе започнало.

Робинзон пристъпи, развъртял тежката си сопа. Птиците се разпръснаха, побягвайки тромаво на кривите си крака, и с голям труд и мъка успяха да полетят всяка на свой ред. Една от тях направи кръг във въздуха и като се върна, пусна голяма зелена курешка, която пльосна на ствола до Робинзон. Всъщност птиците бяха работили доста методично. Единствено червата, сърцето, дробовете и разплодните органи на козела бяха изчезнали, а останалото вероятно щеше да бъде годно за ядене едва след многодневно изпичане на слънце. Робинзон метна на плещите си туловището и продължи по пътя.

* * *

След като се озова отново на крайбрежната ивица, той отряза един къс и го закачи да се пече на три пръчки, скрепени на пирамидка над евкалиптов огън. Игривият пламък вля у него повече благодат от дъхащото на мускус жилаво месо, което дъвчеше, вторачен в хоризонта. Взе решение непрестанно да поддържа това огнище — хем да му повдига духа, хем да се съхрани по-дълго кремъчното огниво, което бе открил в джоба си, пък и за да не остане незабелязан за евентуалните спасители. Впрочем нищо не бе в състояние да привлече по-силно екипажа на някой кораб на път покрай острова, както останките на „Виржиния“, все тъй здраво кацнала на своя зъбер, изложена на показ и извикваща умиление с нейните въжа, които висяха от изпотрошените мачти, ала напълно способна да пробуди алчността и на последния авантюрист в света. Робинзон си мислеше за оръжието и най-различните припаси, които съдържаше търбухът й и които той бе длъжен да спаси, преди някоя нова буря да помете безвъзвратно тази развалина. Ако престоят му на острова се окажеше продължителен, неговото оцеляване би зависело от това наследство, завещано нему от останалите спътници, за които вече нямаше съмнение, че всички са намерили смъртта си. Най-разумно би било да пристъпи незабавно към разтоварването, което за сам човек щеше да представлява неимоверна трудност. И все пак той не предприе нищо, оправдавайки се с това, че да опразни „Виржиния“, означаваше да я направи по-уязвима за някой пристъп на вятъра и така да проиграе най-сигурния си шанс за спасение. Всъщност изпитваше непреодолимо отвращение към всичко онова, което напомняше подготовка за трайно настаняване на острова. Не само упорствуваше в убеждението си, че тукашният му престой не би могъл да продължава дълго, а и някакъв суеверен страх му внушаваше, че правейки каквото и да било, за да нареди живота си по тия брегове, той се отказваше от възможността час по-бързо да го открият и отведат. Неизменно обърнал гръб на сушата, не можеше да откъсне поглед от изпъкналата метална повърхност на водната шир, откъдето скоро щеше да дойде спасението.

Той оползотвори дните, които се заредиха, да сигнализира за присъствието си с всички средства, подсказани от въображението му. Натрупа редом с непрестанно поддържаното върху крайбрежната ивица огнище наръчи сухи клони и голямо количество водорасли, готови всеки миг да се превърнат в димяща клада, ако някое ветрило покълне на хоризонта. После му хрумна мисълта за мачта с подпрян на върха прът, чийто по-дълъг край да стига до земята. В случай на тревога щеше да запали върху него снопче съчки, след това, придръпвайки срещуположния край с помощта на лиана, щеше да наклони пръта и да издигне високо в небето така скалъпения светилник. Ала интересът му към това изобретение се стопи, щом откри върху скалистия, надвесен над залива, западен бряг един сух евкалипт, който навярно имаше височина двеста стъпки и чийто кух дънер образуваше висок комин в открито небе. Той прецени, че струпаше ли там вършина и разпалки, за кратко време може да превърне дървото в исполинска факла, забележима от доста левги околовръст. Не си направи труд да постави знаци, които да привличат вниманието, докато отсъствува, защото и през ум не му минаваше да се отдалечава от този бряг, където може би след няколко часа, утре или вдругиден най-късно някой кораб щеше да хвърли котва заради него.

Не полагаше никакво усилие за прехраната си, ядейки по всяко време каквото му попаднеше подръка — миди, лобода, папратови корени, кокосови орехи, палмови върхари, диво грозде или яйца на птици и костенурки. На третия ден захвърли и остави на лешоядите огризките от козела, чиято воня ставаше непоносима. Той веднага съжали за тази постъпка, която впоследствие прикова върху него зорката бдителност на зловещите птици. Отсега нататък, където и да мръднеше, каквото и да стореше, цяла свита проскубани глави и голи шии неотлъчно го следваше на известно разстояние. Птиците с явна неохота отбягваха камъните и цепениците, с които понякога ги обстрелваше в яда си, като че ли служейки на смъртта, самите те бяха безсмъртни.

Не си даваше труд да държи сметка за отминаващите дни. Така или иначе щеше да научи от устата на спасителите си колко време бе изтекло от корабокрушението на „Виржиния“. Затова и никога не узна с точност след колко дни, седмаци или месеци неговото бездействие и безучастно съзерцание на хоризонта започнаха да му дотягат. Необозримата, леко изпъкнала, искрометна синкавозелена океанска равнина го хипнотизираше и той започна да се бои, че е станал играчка на измамни видения. Отпървом се заличи споменът, че в нозете му се плискаше безспир само една течност. В нея съзря твърда и гъвкава повърхност, където, ако желаеше, той можеше да се стрелне и да отскочи. После нещо повече, той си въобрази, че вижда гърба на някакво приказно животно, чиято глава навярно се намираше отвъд хоризонта. Накрая изведнъж му се стори, че островът, неговите канари и лесове не бяха нищо друго, освен клепача и веждата на някакво огромно, синьо и влажно око, вторачено в небесната глъб. Последното видение го завладя до такава степен, че бе принуден да се откаже от бездейното си очакване. Той се отърси и реши да предприеме нещо. За пръв път страхът, че губи разсъдък, го бе докоснал с крило. Той нямаше да го напусне вече.

* * *

Да се предприеме нещо, означаваше само едно: да се построи кораб с достатъчна водоизместимост, за да се добере до западното крайбрежие на Чили. Тоя ден Робинзон твърдо реши да превъзмогне своето отвращение и да извърши нашествие в останките от „Виржиния“ с цел да пренесе оттам необходими за осъществяване на намеренията му сечива и строителни материали. С помощта на лиани той свърза десетина дървесни трупи в неугледен, ала все пак доста пригоден за употреба при безветрие сал. Здрав прът спокойно можеше да послужи за тласкането му напред, защото при отлив водата оставаше плитка чак до предните скали, върху които след това би намерил опора. Щом се добра до внушителното подножие на отломката, той привърза сала си за дъното й и се зае да обиколи с плуване кораба, опитвайки се да открие някакъв достъп. Корпусът, по който не се забелязваха някакви повреди, се мъдреше върху един явно постоянно залят от водата остър риф, досущ като върху постамент. В крайна сметка, ако екипажът, уповавайки се на славната „Виржиния“, си бе останал в междупалубието, вместо да се показва на шибаната от вълните палуба, всички навярно щяха да оживеят. Докато се катереше нагоре по едно въже, провиснало от един клюз, Робинзон дори си внушаваше, че не е изключено да завари на борда капитан Ван Дейсел, когото бе изоставил ранен, вярно, ала жив и на сигурно място в каютата си. Още щом скочи на кърмовата надстройка, задръстена от такава камара изпотрошени и оплетени мачти, реи, въжета и ванти, та беше трудно да си проправиш там път, той съзря трупа на вахтения, все тъй здраво завързан за кабестана, също като осъденик на позорния стълб. Смазан на пихтия от ужасните удари, които беше понесъл, без да може да се подслони някъде, клетникът бе издъхнал на своя пост, след като напразно бе давал тревога.

Същият безпорядък цареше в хамбарите. Слава богу, водата не бе проникнала там и той откри, натъпкани в сандъци, сухари и сушено месо, от които погълна каквото можа, и то без питейна вода. Разбира се, не липсваха и дамаджани с вино и хвойнова ракия, но дългогодишното въздържание бе опазило ненакърнена у него съпротивата, с която организмът естествено посреща спиртните напитки. Кабината бе празна, ала той забеляза капитана, проснат в плавателния бункер. Робинзон трепна от радост, щом зърна великана да прави усилие, като че ли искаше да се надигне, сякаш бе чул да го зоват. И така, след катастрофата бяха оцелели двамина! В действителност главата на Ван Дейсел се бе превърнала в нещо кърваво, космато и безформено и висеше назад, тресяща се в странни гърчове, от които мърдаше и торсът. Когато силуетът на Робинзон се очерта в рамката на онова, което бе останало от вратата към мостика, дамгосаното вталено късо сако на капитана се поразтвори и един огромен плъх се измъкна оттам, последван от други два звяра с по-скромни размери. Робинзон се отдалечи, залитайки, и повърна всред парчетиите, осеяли пода.

Той не бе проявил бог знае какъв интерес към естеството на товара, който превозваше „Виржиния“. Наистина, поставил бе този въпрос на Ван Дейсел скоро след качването си на борда, но не бе проявил настойчивост, когато капитанът му бе отвърнал с някаква гнусна шега. Негова специалност били, както обясняваше великанът, холандското сирене и гуаното, тъй като вторият продукт се родеел с първия по лепкавата си мекота, жълтеникавия цвят и вонята на прокиснало. Затова Робинзон не остана твърде изненадан, откривайки четирийсет бурета барут, плътно притиснати в средата на трюма.

Доста дни му бяха потребни, за да превози върху своя сал и да пренесе на сушата всичкия този експлозив, защото половината от времето бездействуваше поради прилива. Тогава използуваше да му осигури подслон от дъжда под навес от палмови листа, притиснати с камъни. От кораба той пренесе и два сандъка сухари, далекоглед, две кремъклийки, двуцевен пищов, две брадви, тесла, чук, рукан, гранче кълчища и доста дебело топче червен етамин — евтин плат, предназначен за разменна търговия със случайно срещнати туземци. Той откри в капитанската кабина прословутата тютюнджийница с „Амстердамера“ плътно затворена, а вътре — внушителната порцеланова лула, невредима въпреки своята уязвимост в леговището от уханни листа. Той натовари на своя сал и цял куп дъски, изкъртени от палубата, и преградните стени на кораба. Накрая откри в кабината на помощника една добре запазена Библия, която отнесе увита в парче платно, за да не се повреди.

Още на другия ден той се зае със строителството на плавателен съд, който предварително кръсти „Избавление“.