Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (6)

Глава пета

Пещерата, разположена в самото сърце на острова под шатъра на исполинския кедър, зинала като огромен отдушник в подножието на хаотичното канаристо стълпотворение, в очите на Робинзон неизменно се бе ползувала с преимуществено значение. Ала дълго време за него тя бе само ковчеже, където той скъпернически трупаше онова, което ценеше най-много на света: зърнените реколти, консервите плодове и месо, по-навътре — раклите с дрехи, инструментите, оръжията, златото и на последно място, в най-отдалеченото кътче — буретата с барут, достатъчни да бъде вдигнат във въздуха целият остров, макар че отдавна бе престанал да си служи с огнестрелно оръжие при лова, Робинзон милееше с неотслабваща сила за тази дремеща мълния, която, речеше ли, можеше да накара да се развихри и чието съществувание утвърждаваше неговата върховна власт. Той въздигаше на този взривоопасен трон своето юпитеровско всевластие над острова и неговите обитатели.

Но от няколко седмици насам пещерата придобиваше ново значение за него. В другия му живот — онзи, който започваше със спиране на водния часовник след захвърлянето на губернаторско-генералско-управителските атрибути — Сперанца вече не бе подопечна територия, а живо създание с неоспоримо женска същност, към която го тласкаха както философските му размисли, така и новите щения на сърцето и плътта му. Оттогава насетне той плахо се питаше дали пещерата олицетворява устата, окото или някоя друга естествена паст върху това огромно тяло и дали, довеждайки докрай нейното изследване, няма да бъде отведен до някоя скрита гънка, даваща отговор на част от поставените въпроси.

Отвъд барутния погреб тунелът продължаваше стръмно надолу в някакво подобие на гърло, където никога не бе навлизал преди така наречения по-късно от него земен период. Наистина начинанието бе свързано с една непреодолима трудност — осветлението.

Да се промъква в тези глъбини със запалена борина в ръка — а той не разполагаше с нищо друго, — означаваше да поеме страхотен риск, намирайки се досами бъчвите с барута, без изобщо да бъде сигурен дали нещичко от съдържанието не се е разсипало по земята. Освен това щеше да отрови със задушлив дим разредения и застоял пещерен въздух. След като се отказа и от намерението си да пробие шахта за проветрение и осветление в дъното на пещерата, оставаше му да стори само едно: да приеме мрака, сиреч покорно да преклони глава пред суровите изисквания на средата, която бе тръгнал да покорява — това, което в никакъв случай не би му хрумнало преди няколко седмици. Осъзнал собственото си преображение, той вече бе готов да прегърне най-неумолимите идеи и да плати жестока дан, за да се извиси до онова, което може би представляваше ново призвание.

Отначало той се опита съвсем повърхностно да привикне към мрака, за да може да се придвижи пипнешком към пещерните глъбини. Но разбра, че подобно намерение бе обречено на провал и се налагаше по-съществена подготовка. Трябваше да надхвърли алтернативата светлина — мрак, в чийто кръг човек обикновено се върти, и да се домогне до света на слепите — пълен, съвършен, не толкова уютен като царството на зрящите, разбира се, ала съвсем нелишен от капчица светлина и потънал в зловещ мрак, както си го представят окатите. Окото, раждащо светлина, измисля и мрака, но онзи, който няма очи, не познава ни едното, ни другото и не страда от липсата на първото. За да изпадне в подобно състояние, трябваше само да престои неподвижно много дълго време в тъмното и Робинзон постъпи точно така — запасен с царевични питки и заобиколен от оканици с козе мляко.

Най-съвършен покой цареше наоколо му. Звук не достигаше до дъното на пещерата. И все пак той вече бе убеден, че имаше всички изгледи опитът да се увенчае с успех, защото и за миг не се чувствуваше разлъчен от Сперанца. Обратно, живееше с нейния пълнокръвен живот. Сгушен до скалата, с широко разтворени в тъмнината очи съзираше той белогривия плисък на вълните по цялото крайбрежие на острова, благосклонното полюшване на някаква палма под милувката на вятъра, червената мълния на едно колибри в зеленото небе. От всички естествени пристани до него достигаше влажната свежест на плажната ивица, лъснала след скорошния отлив. Рак пустинник се възползуваше от случката, за да подиша чист въздух на прага на черупката си. Черноглава чайка внезапно забавяше полета си, за да се стрелне върху един шетодон, стаен сред червените водорасли, които прибоят преобличаше вкупом с кафявото опако на одеждите им. Самотата на Робинзон бе сразена някак странно — не флангово, със страничен обход и бегли съприкосновения, както когато се озовеш заобиколен от тълпа или редом с приятел, а фронтално — в самия зародиш сякаш. Навярно той се намираше в непосредствена близост със сърцето на Сперанца, фокусирало в себе си всички звездообразно източващи се от него нервни окончания на това огромно тяло и привличащо всички сигнали, идващи от повърхността. Тъй в някои църковни храмове често съществува една точка, където вследствие трептенето на звуковите вълни и тяхната интерференция се долавят най-незначителните шумове, прииждащи било от абсидата, било от хорастрата, било от амвона или от кораба.

Слънцето бавно клонеше на заник. Върху лика на каменното стълпотворение, увенчаващо острова, пещерата зееше с черната си паст, която се разтваряше широко като огромно удивено око, втренчено в безкрая. Не след дълго, следвайки своя ход, слънцето щеше да застане точно на оста, пронизваща тунела. Дали дъното на пещерата щеше да бъде осветено? За колко ли време? Робинзон нямаше да чака много, докато узнае, и съвършено безпричинно придаваше огромно значение на тази среща.

Събитието бе тъй мимолетно, че той се запита дали не е станал жертва на зрителна измама. Може би просто бе зърнал светки зад клепачите си или пък наистина това бе мълния, безследно процепила тъмнината? Очакваше вдигането на някаква завеса и ликуваща заря. Случилото се напомняше само боцване с карфица от светлина в гъстата чернилка, която го поглъщаше. Навярно тунелът бе по-дълъг или не тъй прав, както бе смятал. Но какво значение имаше? Двата погледа — на светлината и на мрака — се бяха кръстосали. Слънчева стрела бе пронизала земната душа на Сперанца.

На следния ден блесна същата светкавица, после отново измина половин денонощие. Мракът неотстъпно владееше, макар че напълно бе охлабил примката на оня лек световъртеж, който кара пътника, лишен от зрителна опора, да залита. В търбуха на Сперанца той се чувствуваше като риба във вода, ала така и не успяваше да се домогне до оня отвъден свят на светлината и мрака, в който предугаждаше въплъщение на преддверието към съвършеното отвъдно селение. А може би трябваше да се подложи на очистителен глад? Бездруго му оставаше само мъничко мляко. Той прекара още едно денонощие в самовглъбяване. После се надигна и без капчица колебание или страх, но затова пък обладан от съзнанието за тържествената празничност на своето начинание, той се отправи към дъното на онова гърло. Не се наложи дълго да се лута, за да открие каквото му трябваше: отвор на вертикален и доста тесен комин. Тутакси направи няколко безуспешни опита да се промъкне там. Стените бяха гладки като човешка плът, ала отворът бе толкова тесен, че оставаше приклещен в него наполовина. Разсъблече се напълно, след това намаза тялото си с млякото, което му оставаше. Сетне се гмурна с главата надолу в гърлото и този път се плъзна бавно, но равномерно и неотстъпно като залък в хранопровод. След едно доста леко спущане, траяло мигове или цели столетия, той се приземи на ръце в някакво подобие на тясна крипта, където можеше да застане прав само при условие, че главата му стърчи в отвора на гърлото, откъдето бе пристигнал. Той се впусна пипнешком в грижливо изследване на кухината, където се бе озовал. Подът беше твърд, гладък, необичайно топъл, но стените бяха осеяни с чудновати издатини. Срещаха се каменни бозки, варовикови брадавици, мраморни гъби и вкаменени сюнгери. По-нататък скалната повърхност се покриваше с килим от къдрави влакънца, които ставаха все по-яки и гъсти с приближаването до някакво огромно каменно цвете, нещо като гипсова отливка, досущ прилична с безкрайната си сложност на пясъчните рози, които се срещат в някои пустини. Тя излъчваше влажно и металическо ухание, с някаква освежаваща киселина, с привкус на сладникава горчилка, напомняща смокинов сок. Ала онова, което привлече Робинзон по-силно от всичко останало, бе една килийка с дълбочина около пет фута, която той откри в най-отдалеченото кътче на криптата. Вътрешността й бе превъзходно гладка, но странно набраздена, като калъп, предназначен за отливка на неописуемо сложна форма. Робинзон предчувствуваше, че тази форма бе собственото му тяло, и след многобройни опити в края на краищата наистина откри онова положение — свит на кълбо, с брада, забита между коленете, с кръстосани прасци, с длани, положени върху нозете, — при което тъй точно се вместваше в килийката, че той забрави размерите на тялото си, щом се настани в нея.

Витаеше в някакво благодатно безвремие. Сперанца бе зреещ на слънцето плод, чиято гола и бяла ядка, скрита под хиляди пластове кора, черупки и всякакви обвивки, се наричаше Робинзон. Какъв неописуем покой се бе вселил в него, свит така в най-потайното кътче на скалната сърцевина на този непознат остров! Нима някога бе имало корабокрушение край бреговете му, някакъв оцелял корабокрушенец, един управител, който скри земята под хлебното зърно и умножи стадата из пасищата? Или пък тези преживелици бяха чисто и просто несбъднат сън на нищожното мекотело, сгушено открай време в огромната каменна урна? Какво представляваше той, ако не самата душа на Сперанца? Той си припомни за онези разглобяеми кукли, поместени една в друга: всички те са кухи и се развъртат със скърцане, освен последната, най-малката, едничката плътна и тежка, която е ядката и смисълът за съществуването на останалите.

Може би за миг бе позадрямал. И той не знаеше. И без това разликата между будуване и сън почти се бе заличила в несъществуванието, където се бе оказал. Всеки път, щом насилеше паметта си, опитвайки се да пресметне времето, изтекло от слизането му в пещерата, в съзнанието му неизменно се изпречваше с досадна натрапчивост образът на спряния воден часовник. Той отбеляза, че светлинната мълния, сочеща пресечната точка на слънчевата траектория с оста на пещерата, блесна още веднъж и малко след това се извърши една промяна, която го изненада, макар че отдавна бе подготвен за нещо подобно: изведнъж мракът се превърна в своята противоположност. Чернилката, която го поглъщаше, се обърна в белота. От този миг нататък той плуваше в бяла непрогледност, като парче каймак в чаша мляко. Та нали му се бе наложило да натрие с мляко огромното си бяло тяло, за да успее да се спусне в тези глъбини?

На такава дълбочина женската природа на Сперанца въплъщаваше всички признаци на майчинството. И тъй като заличаването на границите в пространството и времето даваше възможност на Робинзон да се потопи както никога досега в сънното царство на своето детство, той бе споходен от духа на собствената си майка. Струваше му се, че е в скута на майка си — жена силна, с изключителна воля, ала доста необщителна и чужда на сантиментални излияния. Той не помнеше веднъж да е целунала петимата му братя и сестри и него самия. И въпреки всичко тази жена нямаше нищо общо с някое безчувствено чудовище — тъкмо обратно. По отношение на онова, което не засягаше децата й, това бе дори твърде обикновена жена. Беше я виждал да плаче от радост, намирайки отново някаква семейна скъпоценност, която се считаше за пропаднала цели пет години. Беше я виждал да губи ума и дума в деня, когато баща им бе повален от сърдечен удар. Ала щом станеше въпрос за децата й, осеняваше я вдъхновение, в най-възвишения смисъл на думата. Принадлежаща всецяло, както и бащата, към сектата на квакерите, тя не почиташе ни светите писания, ни католишката църква. За най-голямо възмущение на съседите си тя считаше, че Библията е книга, вдъхновена от бога безспорно, ала написана от човешка ръка и безпощадно накърнена от превратностите на историята и гаврите на времето. Колко по-непорочен и жизнерадостен в сравнение с тези мъгляви, изплували от мрака на столетията брътвежи бе изворът на мъдростта, който усещаше тя да блика дълбоко в нея самата! Там бог беседваше непринудено със своето създание. Там Светият дух ръсеше над главата му небесен светлик. Прочее майчинското й призвание за нея се покриваше с тази крепка вяра. Нейното поведение спрямо рожбите й криеше особена надеждност, която ги даряваше с много повече топлота от всевъзможни шумни и невъздържани прояви на чувства. Веднъж не ги бе целунала, ала в погледа й четяха те, че знаеше всичко, че преживяваше техните радости и мъки по-силно и по-болезнено и от тях самите и че скромно им предоставяше неизчерпаемото съкровище от благост, прозорливост и храброст, с което разполагаше. Отидеха ли на гости у съседките, нейните деца се стъписваха пред безразборното редуване на ярост и умиление, на плесници и милувки, които тези кресливи и уморени жени раздаваха наляво и надясно на потомците си. Винаги уравновесена, майка им безпогрешно намираше оная дума или жест, които бяха най-подходящи да усмирят или зарадват чедата й.

Един ден, когато бащата отсъствуваше от къщи, избухна пожар в дюкяна на приземния етаж. Тя и децата се намираха точно над него. Огънят обхвана със страхотна бързина този стародавен дървен дом. Робинзон бе само няколкоседмично бебе, най-голямата му сестра да е била деветгодишна. Прибирайки се тичешком, дребният търговец на сукно бе паднал на колене на улицата пред кладата и се молеше богу дано семейството му да е излязъл на разходка, когато съзря своята съпруга да изплува спокойно сред вихъра от пламък и дим: като същинско дърво, сведено от обилен плод, носеше тя своите шест здрави и читави рожби по раменете си, на ръце, на гръб, увиснали на престилката й… И тъкмо такава оживяваше в спомените на Робинзон неговата майка — обелиск от истина и доброта, обетована и сигурна земя, закрила за страховете и утешение за тъгата му. Сгушен в килийката, той преоткриваше нещо от оная надеждна и сдържана нежност, от оная безукорна грижовност, лишена от досадни излияния. Съзираше майчините длани, широките длани, които не удряха и не галеха никога — силни, здрави, тъй съразмерни до изящество, та приличаха на два ангела — двама побратими, ръководени като едно цяло от повелите на духа. Те месеха меко бяло тесто, защото бе навечерието на Богоявление. На следния ден децата разчупваха и поделяха помежду си житена питка, където бе скрито едно бобче някъде под препечената кора. Това меко тесто, стиснато във всемогъщата каменна шепа, бе сам той. Той бе и онова бобче, замесено в огромната и неуязвима плът на Сперанца.

Мълнията пак се стрелна чак до неведомата глъб, където витаеше той, все по-изпосталяващ от гладуването. Всъщност сред оная млечнобяла нощ нейният ефект се стори обратен на Робинзон: за част от секундата околната белота почерня, сетне веднага си възвърна снежнобялата чистота. Сякаш мастиленочерна вълна бе плиснала в пещерната част и начаса се бе отдръпнала безследно.

У Робинзон трепна предчувствие, че ако искаше някога отново да зърне бял свят, трябваше незабавно да разпръсне магията. Животът и смъртта стояха редом тъй близко един до друг по тези призрачни места, че навярно миг невнимание или мимолетно отслабване на стремежа към оцеляване бяха достатъчни, за да се подхлъзнеш в пропастта и да се случи непоправимото. Той се измъкна от килийката. В действителност не се чувствуваше ни вдървен, ни отпаднал, а по-скоро олекнал и някак безплътен. Пропълзя безпрепятствено нагоре през комина, изплувайки като тапа оттам. Щом се озова в дъното на пещерата, той пипнешком откри дрехите си, които сви на топка под мишница, без да губи време за обличане. Млечнобялата мъгла го обгръщаше неизменно и това не преставаше да го безпокои. Нима бе ослепял през дългия си подземен престой? Залитайки, той крачеше към изхода, когато огнен меч сякаш внезапно порази лицето му. Усети нетърпимо остра болка в очите. Закри лице с ръцете си.

Скалите бяха обвити в мараня под обедното слънце. По това време и гущерите дирят сянка. Робинзон пристъпяше превит одве, зъзнейки от студ, като притискаше едно в друго влажните си от пресеченото мляко бедра. Чувството, че е отвъргнат от бога всред заобикалящите го къпинови храсти и кремъчни зъбери, го смазваше под бремето на ужас и срам. Гол и бял. Настръхналата му кожа ставаше грапава и той досущ приличаше на уплашен таралеж, чиито бодли сякаш са опадали. Жалкият символ на мъжествеността му като че ли се бе стопил. През пръстите на ръцете му се долавяха болезнени стенания, сърцераздирателни като миши цвъртеж.

Той се добра криво-ляво до Резиденцията, воден от Тен, който подскачаше игриво край него, безгранично, щастлив, че го вижда отново, ала озадачен от преображението му. Неговата първа грижа в мекия домашен полуздрач бе да пусне в ход водния часовник.

* * *

* * *

Робинзон предприе още много слизания в килийката, но жътвата и коситбата, които не търпяха отлагане, погълнаха вниманието му. Добивите от тях бяха толкова нищожни, че у него се надигна тревога. Безспорно собствената му прехрана и съществуванието на добитъка не бяха застрашени, тъй като обработката на острова бе пригодена да осигурява препитание за цял народ. Ала се долавяше някакво нарушаване на равновесието в извънредно деликатните взаимоотношения, които го свързваха със Сперанца. Струваше му се, че приливът на нови сили, от които набъбваха мускулите му, пролетното оживление, което със самото пробуждане сутрин го караше да тананика благодарствени химни, цялата жизнерадост, която черпеше от недрата на пещерата — всичко това се извършваше за сметка на жизнените ресурси на Сперанца и застрашително поглъщаше скритата й мощ. Обилните дъждове, които обикновено благославяха щедро земята след изтощителната родитба, тъй и не се изливаха от оловносивото небе, разсичано от мълнии, все настръхнало в заплаха, ала скъпернически безводно. Няколко акра посеви от дива лобода, които редовно доставяха сочна и тлъста салата, изсъхнаха, преди да узреят. Доста кози пометнаха. Един ден Робинзон зърна облак прах, вдигнат от стадо диви свини посред блатата по източното крайбрежие. Той веднага стигна до заключение, че по всяка вероятност тинята е изчезнала и това изпълни душата му с дълбоко задоволство. Но двете кладенчета, откъдето обикновено черпеше питейна вода, пресъхнаха и занапред се налагаше да ходи много навътре в гората, за да се добере до един все още бълбукащ извор.

Последното изворче сълзеше едва-едва от някакво заоблено като майчина гръд възвишение, което се издигаше на една полянка всред дърветата, като че ли на това място островът бе отметнал горския си плащ. Робинзон сякаш летеше към тънката водна струйка на крилете на неудържимата си радост, пришпорван от предчувствие за утолена жажда. Долепил жадни устни до дупчицата, за да изсмуче по-скоро животворната течност, той стенеше от благодарност и под стиснатите си клепачи съзираше да пламти Мойсеевият обет:

Синове Израилеви, аз ще ви въведа в земя, дето тече мед и мляко.

Ала той не можеше повече да си затваря очите за това, че докато вътре в него течеше мед и мляко, Сперанца, тъкмо обратно, линееше от онова чудовищно майчинство, което сам й натрапваше.

* * *

* * *

Водният часовник поде своето тиктакане, а изнурителната дейност на Робинзон отново се разпростря от земята до небето на Сперанца. У него зрееше смел замисъл, чийто размах го бе принуждавал все да отлага до ден-днешен изпълнението му: искаше да превърне блатата по източното крайбрежие на острова в оризища. Никога не бе посмявал да се докосне до чувала ориз, спасен от „Виржиния“. Да погълне плода безвъзвратно, да пропилее в мимолетна наслада този капитал, където се таяха може би реколти за столетия напред, това бе престъпление — върховно престъпление — и той не можеше да го извърши, не би успял дори физически да го доведе докрай, защото ни една хапка от пожертвуваното зърно нямаше да бъде преглътната и смляна от гърлото и стомаха му — възмутени и потресени.

Ала отглеждането на ориз в блата предполага възможност да се оводняват и пресушават по желание оризищата, а оттам — и построяването на система от колектори, диги, баражи и шлюзове. Строителни работи, непосилни за сам човек, претоварен на всичко отгоре и от грижи за останалите растения и за добитъка, както и от светски задължения. Месеци наред водният часовник не позна покой, но редовно воденият дневник свидетелствуваше за криволиците и лутанията на мисълта върху въпросите на живота, на смъртта и любовта, които сами по себе си бяха само мимолетен отблясък от преображението на неговата скрита същност.

* * *

* * *

Ето защо Робинзон наблюдаваше със страстно любопитство сватбените обичаи на заобикалящите го животни. Още в самото начало той бе обърнал гръб на козите и лешоядите и изобщо на бозайниците и птиците, чието съвъкупление му се струваше отблъскващо подражание на човешката любов. Ала насекомите заслужаваха в пълна мяра неговото внимание. Той знаеше, че някои измежду тях, примамвани от цветния нектар, се покриват цели с прашеца от мъжките цветове и несъзнателно го пренасят върху плодниците на женските цветове. Съвършенството на тая система, която наблюдава под лупа при aristolochia siphotiis, го изпълни с възхита. Насекомото едва е проникнало в красивия сърцевиден цвят, когато някакво механизъмче щраква и затваря след него част от венчето. Ето го за миг пленник на възможно най-опияняващото сред всички съществуващи женски цветоложета. Дребното мъхесто животинче яростно се съпротивлява в стремежа си да се освободи и така цяло потъва в цветен прашец.

Тутакси ново щракване му възвръща свободата и то отлита, поръсено сякаш със скреж, за да попадне в друга клопка като верен и неволен слуга на цветната любов.

Това оплождане отдалеч, изобретено от жестоко разлъчените растения съпрузи, му се струваше пропито с вълнуващо и върховно изящество и той се улавяше да си мечтае за някоя фантастична птица, която да се поръси със семето на Губернатора на Сперанца и прелитайки в Йорк, да оплоди самотната му съпруга. Ала помисли и се сети, че останала толкова време без вест, тя навярно е приела вдовишкия траур, а може и неговият срок да е изтекъл вече и тя се е омъжила повторно.

Виденията му взеха друга насока. Той бе озадачен от постъпките на някакъв търтей, който навестяваше само един-единствен вид орхидеи^[1], очевидно без да му минава и през ум да събира мед. Робинзон прекара часове наред с лупа в ръка, упорствувайки да си обясни загадъчното поведение на животинката. Първо откри, че цветът така точно възпроизвеждаше по растителен път коремчето на пчелата, та разкриваше дори нещо като влагалище, което твърде вероятно отделяше специфичния възбуждащ мирис, способен да привлече и съблазни влюбения. Насекомото не плячкосваше, а се сватосваше с цветето, а после го любеше по всички правила на оплождането, присъщи на неговия вид. Тази дейност го поставяше в удобно положение, така че цветният прашец, събран на две купчинки, да се лепне на челото му благодарение на две малки лепливи торбички и украсен с чифт растителни рога, измаменият любовник продължаваше разходката си от мъжки на женски цвят, като се трудеше в името на орхидеята, заблуждавайки се, че служи на собствената си порода. Подобен връх на хитроумието и находчивостта можеше да вдъхне съмнение в сериозните намерения на Твореца. Дали природата бе сътворена под пръстите на един безпределно мъдър и достопочтен бог, или бе изваяна от някакъв бароков първосъздател, подбуждан и тласкан към най-безумни взаимоотношения и съчетания от покровителя на чудатостите? Махнал с ръка на скрупулите си, на Робинзон му хрумна, че някои дървета на острова можеха да решат да си послужат с него, както орхидеите постъпваха с насекомите, и да го накарат да пренася техния прашец. Тогава клоните на тези дървета щяха да се преобразят в сладострастни и уханни жени, чиито гъвкави и извити тела щяха да бъдат готови да го приемат…

Като преброди нашир и длъж острова, накрая той действително откри някакво дърво, чийто ствол, очевидно поразен от мълния или повален от вятъра, пълзеше ничком по земята и се делеше на два дебели основни клона. Кората бе гладка и свежа, гальовна дори в извивката на разклонението, чиято вдлъбка бе сякаш подплатена с нежен и свиленомек лишей.

Робинзон дни наред не се решаваше да встъпи в онова, което по-късно щеше да нарече растителен период. Той обикаляше безспир край дървото с тайнствено и жадно изражение, неизменно стигайки до заключението, че клоните, които се разтваряха в тревата като две внушителни черни бедра, крият намек и подтик за нещо. В края на краищата той се просна гол върху поразеното от мълния дърво, чийто ствол притисна в обятията си и фалосът му се приюти в мъничката мъхеста вдлъбнатинка, където се съединяваха двете разклонения. Тялото му се наля със сладостна отмала. Полупритворените му очи съзираха безкрайно множество, цял порой кремави цветове, чиито клюмнали венчета излъчваха тежко и упоително ухание. Разкрехвайки влажната си паст, те сякаш очакваха някакъв небесен дар, достигнал до тях с ленивия полет на насекомите. Дали Робинзон не беше последният човешки потомък, призван да се завърне към растителния първоизвор на живота? Цветът е детеродният орган на растението. Растението невинно го поднася на всеки срещнат като най-бляскавото и уханно свое притежание. Във въображението си Робинзон рисуваше едно ново човешко общество, където всеки гордо щеше да носи върху главата си символите на своята мъжественост или женственост — внушителни, окъпани в светлина, уханни…

Месеци наред продължи щастливо тая връзка с Дървото. После настъпи дъждовният период. Привидно нищо не се бе променило. Ала един ден, докато лежеше разпнат на своя необикновен любовен кръст, непоносимо остра болка прониза члена му и с един замах го изправи на нозе. Огромен паяк с червени петънца пребяга по дървесния ствол и изчезна в тревата. Едва след доста часове болката постихна, макар че нараненият орган бе заприличал на мандарина.

Наистина, Робинзон бе преживял много други премеждия през годините на своя самотен живот всред една буйна фауна и флора, подклаждана от тропическия климат. Но това произшествие придобиваше неопровержимо нравствено значение. Дали под прикритието на някакво си ухапване от паяк не бе сполетян всъщност от венерическо заболяване, досущ подобно на френската болест, от която неговите учители неуморно бяха предпазвали студентската му младост? В нея той съзря знак, че растителният период е може би само една опасна клопка.