Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ce cochon de Morin, ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

III

Вечерята съвсем ми замая главата. Седях до нея и под покривката на масата ръката ми непрекъснато срещаше нейната. Кракът ми настъпваше нейния; погледите ни се срещаха и сливаха. После се разходихме на лунно осветление. Шепнех й всички нежности, които се надигаха в сърцето ми, а те отиваха право в душата й. Бях я притиснал до себе си, целувах я всеки миг, овлажнявах устните си с нейните. Пред нас чичото и Риве спореха. Сенките важно ги следваха по пясъка на пътеките.

Прибрахме се. След малко раздавачът донесе телеграма от лелята, която съобщаваше, че ще се върне на другия ден, в седем часа сутринта, с първия влак.

Чичото каза:

— Е, добре, Анриет, върви да покажеш стаите на господата.

Ръкувахме се със старика и се качихме. Тя ни заведе първо в стаята на Риве и той ми пошепна на ухото:

— Успокой се, не ни заведе най-напред в твоята стая.

После ме придружи до моето легло. Щом като остана насаме с мен, аз я сграбчих отново в обятията си, като се стараех да смутя разума й и да сломя съпротивата й. Но когато почувствува, че няма да устои повече, тя избяга.

Мушнах се в леглото много ядосан, неспокоен и посрамен, знаейки добре, че няма да мога да заспя, като се питах каква ли грешка бях извършил, когато някой леко почука на вратата ми.

Попитах:

— Кой е?

Един слаб глас отговори:

— Аз съм.

Облякох се набързо, отворих и тя влезе.

— Забравих — каза тя — да ви попитам какво пиете сутрин: какао, чай или кафе?

Прегърнах я буйно, обсипвайки я с ласки, и прошепнах:

— Аз пия… пия… пия…

Но тя се изплъзна от ръцете ми, духна свещта и изчезна.

Страшно ядосан, останах сам в тъмнината, търсех кибрита и не можех да го намеря. Най-после го открих и полулуд, със свещник в ръка, излязох в коридора. Какво щях да правя? Не мислех вече. Исках да я намеря. Желаех я. И направих няколко крачки, без да мисля за каквото и да било. После изведнъж ми мина мисълта:

„Ами ако вляза при чичото, какво ще кажа?“

И застанах неподвижен, с празна глава и разтуптяно сърце. След няколко секунди се сетих какво да отговоря:

„Дявол да го вземе, ще кажа, че търся стаята на Риве, за да му говоря за една бърза работа.“

И почнах да разглеждам вратите, като се стараех да открия нейната. Но нищо не можеше да ме упъти. Хванах наслуки една дръжка и я натиснах. Отворих, влязох. Анриет, седнала на леглото си, ме гледаше слисана.

Тогава полека пуснах резето и като се приближих на пръсти, й казах:

— Забравих, госпожице, да ви поискам нещо за четене.

Тя се съпротивяваше, но аз скоро отворих книгата, която търсех. Заглавието й няма да ви кажа. Но това беше най-чудният роман, най-божествената поема.

Обърнах ли веднъж първата страница, тя ме остави да я чета, както си искам, и аз прелистих от нея толкова глави, че свещите ни изгоряха до края.

После, след като й благодарих и крадешком тръгнах към стаята си, една груба ръка ме спря и един глас, гласът на Риве, ми прошепна под носа:

— Все още ли уреждаш работата на тая свиня Морен?

В седем часа сутринта тя сама ми донесе чаша какао.

Никога не съм пил толкова какао. Какао, от което умираш от блаженство: нежно, кадифено, благоуханно, опияняващо. Не можех да си откъсна устата от прелестните краища на чашата.

Едва-що беше излязла девойката и влезе Риве. Той изглеждаше малко нервен, раздразнен, като човек, който не е спал никак, и малко ядосан ми каза:

— Ако продължаваш така, знаеш ли, че накрая ще развалиш работата на тая свиня Морен?

Лелята пристигна в осем часа. Разискването беше кратко. Добрите хора щяха да оттеглят молбата си, а аз щях да оставя петстотин франка за местните бедни.

Те поискаха да ни задържат да прекараме с тях целия ден. Даже щяха да организират екскурзия, за да посетим някакви развалини. Зад гърба на роднините си Анриет ми правеше знаци с глава:

„Хайде, останете!“

Аз приех, но Риве настояваше да си вървим.

Дръпнах го настрана, молих го, убеждавах го, казвах му:

— Хайде, миличък Риве, направи това заради мене!

Но той изглеждаше много раздразнен и ми повтаряше в лицето:

— Омръзна ми, разбра ли, омръзна ми работата на свиня Морен!

Бях принуден и аз да тръгна. Това бе един от най-тежките мигове в живота ми. Искаше ми се през целия си живот да уреждам Мореновата работа.

В купето, след силните и неми ръкостискания, казах на Риве:

— Ти си същински звяр!

— Миличък, ти беше почнал вече наистина да ме ядосваш!

Когато пристигнахме в редакцията на „Фенер“, там ни чакаше цяла тълпа… Щом ни видяха, развикаха се:

— Е, уредихте ли работата на тая свиня Морен?

Целият Ла Рошел беше развълнуван. Риве, лошото настроение на когото се беше разсеяло по пътя, едва се сдържаше да не се разсмее, когато казваше:

— Да, всичко се уреди, и то благодарение на Лабарб.

После отидохме двамата у Морен.

Той се беше излегнал в едно кресло със синапени лапи на краката и студени компреси на главата, изплашен до припадък. Кашляше непрекъснато със слабата кашлица на агонизиращ човек и никой не знаеше къде го беше хванала тази хрема. Жена му го гледаше като тигрица, готова да го разкъса.

Щом ни видя, краката и ръцете му се разтрепераха. Аз казах:

— Всичко се уреди, нехранимайко такъв, но втори път да не вършиш такива неща!

Той стана и задъхан ми хвана ръцете, целуна ги като ръцете на някой принц, разплака се и едва ли не загуби съзнание, после целуна Риве, целуна даже госпожа Морен, която с едно блъсване го изпрати в креслото му.

Но след този удар той не се оправи вече. Това преживяване беше много силно за него. Из цялата област му викаха само „тая свиня Морен“ и всеки път, когато чуеше това, този прякор го пронизваше като с нож. Когато на улицата някой дрипльо викаше „свиня“, той инстинктивно си обръщаше главата. Приятелите му го обсипваха с ужасни шеги и всеки път, когато ядяха свински бут, го питаха:

— От твоя ли е?

След две години той умря.

А аз, когато се кандидатирах за народен представител през 1875 година, отидох по работа при новия нотариус в Тусер — господин Белонкл. Посрещна ме висока, едра и хубава жена.

— Нима не ме познахте? — каза тя.

Аз промълвих:

— Но… Не… госпожо.

— Анриет Бонел.

— А!

Почувствувах, че пребледнявам.

Тя изглеждаше напълно спокойна и се усмихваше, като ме гледаше.

Щом ни остави насаме със съпруга си, той ми взе ръцете и като ги стисна силно, каза:

— Драги господине, отдавна исках да дойда да ви видя. Жена ми толкова много ми е говорила за вас. Зная… да, зная при какви печални обстоятелства сте се запознали с нея, зная също колко добре сте се държали, колко сте били внимателен, тактичен, предан на работата… — Той се поколеба, после, като че ли щеше да произнесе някоя груба дума, сниши глас и каза: — На работата на тая свиня Морен.

Край