Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ce cochon de Morin, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

II

Тогава аз бях главен редактор на „Шарантски фенер“ и всяка вечер виждах Морен в търговското кафене.

Още на другия ден след приключението си той дойде да ме намери, тъй като не знаеше какво да прави. Аз не скрих от него мнението си.

— Ти си цяла свиня! Кой постъпва така?!

Той плачеше; жена му го била набила; виждаше търговията си съсипана; името си окаляно, обезчестено; приятелите му възмутени — не го поздравяват вече. Най-после аз го съжалих и повиках сътрудника си Риве, дребен човек, шегаджия, но добър съветник, да чуя неговото мнение.

Той ме посъветва да се срещна с главния прокурор, който ми беше приятел. Изпратих Морен да си отиде в къщи, а аз отидох у този съдебен чиновник.

Научих, че оскърбената жена била едно младо момиче, госпожица Анриет Бонел, която току-що взела в Париж дипломата си за учителка и понеже нямала ни баща, ни майка, прекарвала ваканцията при чичо си и леля си, честни добри стопани от Мозе.

Положението на Морен се утежняваше от това, че чичото беше подал жалба. Държавният прокурор беше съгласен да прекрати делото, ако жалбата бъде оттеглена. Значи, трябваше да направим именно това. Аз отидох у Морен. Намерих го на легло, болен от вълнение и мъка. Жена му, едра, кокалеста и брадата здравенячка, го измъчваше непрестанно. Въведе ме в стаята, като ми извика в лицето:

— Тази свиня Морен ли дойдохте да видите? Вижте, ето го мухльото!

И застана пред леглото с юмруци на хълбоците. Аз му обясних положението, а той най-настоятелно ме помоли да отида да намеря семейството. Мисията беше трудна, но аз я приех. Нещастният изкусител непрекъснато ми повтаряше:

— Уверявам те, че даже не я целунах, не, не я целунах! Кълна ти се!

Отговорих му:

— Все едно, ти си свиня!

И взех хилядата франка, които ми предостави, за да ги употребя, както намеря за добре.

Но тъй като не ми се искаше да отивам сам в къщата на роднините, помолих Риве да ме придружи. Той се съгласи при условие, че тръгнем веднага, защото на другия ден следобед имал неотложна работа в Ла Рошел.

И след два часа ние звъняхме на вратата на една хубава селска къща. Красиво момиче дойде да ни отвори. Сигурно беше тя. Казах съвсем тихо на Риве:

— Дявол да го вземе, започвам да разбирам Морен.

Чичото, господин Тонле, се оказа абонат на „Фенер“, наш ревностен политически съмишленик. Той ни прие с отворени обятия, поздрави ни, приветствува ни, ръкува се с нас, извънредно зарадван, че в къщата му са дошли двама редактори на неговия вестник. Риве ми пошушна на ухото:

— Мисля, че ще можем да уредим работата на тази свиня Морен.

Племенницата се беше отдалечила и аз подхванах деликатния въпрос. Припомних му опасността от скандала, изтъкнах неизбежното унижение, което ще изпита младото момиче след шума на подобна история, защото хората няма никога да повярват, че е имало само една обикновена целувка.

Старият, изглежда, още не беше взел никакво решение, но и не можеше нищо да реши без жена си, която щяла да се върне късно вечерта. Изведнъж той извика с ликуващ глас:

— Чакайте, имам прекрасна идея. Аз ще ви оставя, ще ви задържа. И двамата ще вечеряте и ще спите тук, а когато жена ми се върне, надявам се, че ще се разберем.

Риве упорствуваше, но желанието да избави от неприятностите тази свиня Морен надделя и ние приехме поканата.

Сияещ, чичото стана, повика племенницата си и ни предложи да се разходим из имението му, като заяви:

— Сериозните работи довечера.

Започнаха да говорят с Риве за политика. Що се отнася до мене, след малко се озовах на няколко крачки зад тях редом с девойката. Тя наистина беше очарователна, очарователна!

С безкрайна предпазливост започнах да й говоря за приключението й, като се стараех да я направя своя съюзница.

Но тя ни най-малко не се смути; слушаше ме с вид на човек, който много се забавлява.

Аз й казах:

— Госпожице, помислете за всички неприятности, които ви предстоят. Ще трябва да се явите в съда, да срещнете насмешливите погледи, да говорите пред всички, да разкажете публично тази печална сцена в купето. А между нас казано, нямаше ли да бъде по-добре да не бяхте казвали нищо на тоя нахалник, а да бяхте го сложили на място и без да викате служащите, просто да смените купето.

Тя започна да се смее.

— Право казвате, но какво да правя! Аз се изплаших, а когато се изплаши човек, не разсъждава вече. След като разбрах положението, много съжалявах, че съм се развикала, но беше вече късно. Помислете как тоя глупак, с лице на луд, се хвърли отгоре ми като побеснял, без да каже дума! Аз даже не знаех какво иска от мене.

Тя ме гледаше в лицето, без да се смути или изплаши. Мислех си:

„Но то било весело това момиче! Ясно е, че тая свиня Морен се е излъгал.“

Подех шеговито:

— Хайде, госпожице, признайте, че той заслужава прошка, най-после човек не може да стои срещу такава хубава девойка като вас, без да изпита напълно естественото желание да я целуне.

Тя се засмя така силно, че всичките й зъби се видяха.

— Между желанието и действието, господине, има място за уважение.

Изразът беше смешен, макар и малко неясен. Аз внезапно попитах:

— Е добре, да речем, че сега ви целуна аз, какво бихте направили?

Тя се спря, изгледа ме отгоре додолу, после каза спокойно:

— О, вие, вие сте друго нещо.

Аз знаех, че съм друго нещо, защото в цялата област ме наричаха „хубавият Лабарб“. Тогава бях на тридесет години, но все пак попитах:

— Защо така?

Тя повдигна рамене и отговори:

— Хубава работа, ами защото вие не сте така глупав като него!

После, като ме погледна изпод вежди, добави:

— Нито толкова грозен.

Преди да успее да направи някакво движение, за да се отдръпне, аз й залепих една хубава целувка на бузата. Тя отскочи настрана, но много късно. После каза:

— Е добре, и вие не сте от стеснителните, но не подновявайте тази игра!

Аз приех смирен вид и казах с половин уста:

— О, госпожице, що се отнася до мен, моето единствено съкровено желание е да се явя пред съда за същата вина като Морен.

Тя попита на свой ред:

— Защо пък?

Погледнах я направо в очите сериозно.

— Защото вие сте едно от най-прекрасните създания, защото желанието ми да ви насиля ще бъде за мен грамота, титла, слава. Защото, след като ви видят, всички ще кажат: „Хм, Лабарб си заслужава наказанието, но все пак е щастливец.“

Тя започна да се смее от все сърце.

— Колко сте смешен!

Още не беше изрекла думата „смешен“, когато аз я прегърнах здраво и я зацелувах навсякъде, където намерех място: по косата, по челото, по очите, понякога по устата, по бузите, по цялата глава, на която тя, без да ще, откриваше по някое място, за да запази другата част.

Най-после се изскубна зачервена и обидена.

— Вие сте грубиян, господине, и съжалявам, задето ви слушах.

Малко смутен, аз й хванах ръката, шепнейки:

— Извинете, извинете, госпожице. Аз ви оскърбих, бях много груб! Не ми се сърдете! Да знаехте само!…

Напразно търсех някакво извинение. След минутка тя каза:

— Няма какво да зная, господине.

Но аз го бях измислил и извиках:

— Госпожице, от една година аз ви обичам.

Тя наистина се изненада и повдигна очи. Аз продължих:

— Да, госпожице, чуйте ме. Аз не познавам Морен и не искам да го зная. За мене не е важно дали той ще отиде в затвора и в съда. Миналата година ви видях тук, вие бяхте пред оградата. Като ви зърнах, останах поразен и вашият образ не ме напусна вече. Безразлично ми е дали ще повярвате, или не. Но аз реших, че сте божествена, споменът за вас не ме оставяше, исках да ви видя отново; възползувах се от случая с това говедо Морен и ето ме. Обстоятелствата ме накараха да премина границите, извинете ме, умолявам ви, извинете ме!

Тя дебнеше да открие истината в погледа ми, готова да се усмихне отново, и промълви:

— Шмекер!

Вдигнах ръка и с искрен тон (мисля, че наистина бях искрен) казах:

— Кълна ви се, че не лъжа!

Тя отвърна просто:

— Хайде де!

Ние бяхме сами, съвсем сами. Риве и чичото бяха изчезнали по криволичещите пътеки и аз й направих едно истинско признание, дълго, нежно, като й стисках и целувах пръстите. Тя го слушаше като нещо приятно и ново, без да знае точно на кое да вярва.

Най-после се почувствувах смутен, почнах да вярвам това, което говорех, бях блед, подтиснат, разтреперан и полека я прихванах през кръста.

Говорех й съвсем тихо, в малките къдрици край ухото. Тя толкова се беше замечтала, че изглеждаше като мъртва. После ръката й срещна моята и я стисна; притиснах бавно снагата й в трепетна и все по-силна прегръдка; тя не се помръдна, докоснах леко бузата й с устни и изведнъж моите устни, без да търсят, срещнаха нейните. Това беше дълга, дълга целувка и щеше да трае още много време, ако не чух на няколко крачки от себе си:

— Хм, хм!

Тя избяга през един гъсталак. Обърнах се и видях Риве, който ме настигна. Той се спря насред пътя и без да се усмихне, каза:

— Много хубаво! Така ли уреждаш работата на тая свиня Морен?

Аз отговорих самодоволно:

— Човек прави, каквото може, драги. А чичото? Ти докъде стигна? Аз отговарям за племенницата.

Риве отговори:

— Аз имах по-малко успех с чичото.

Хванах го подръка, за да се връщаме.