Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (17)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Вълчи капан I

Българска, първо издание

Редактор: Владо Даверов

Коректор: Катерина Георгиева

Художествено оформление: Слави Иванова

Предпечатна подготовка: ИК „Световит“

Издателска къща „Световит“, 2006

Печат: „Полипринт“ АД, Враца

История

  1. — Добавяне

VI

Бай Миле, Телето, Стоил Славов и редица други побойници бяха забъркани открай време тежко със сърбите. Направиха маса пари по време на югоембаргото, а не се отчетоха както и където трябва. Завлякоха Аркан, когато Сретен му беше дясна ръка. А това не се забравяше. Така че Амстердама не се чувстваше виновен за тяхната преждевременна кончина, да не говорим, че смяташе всяка смърт за навременна. „Човек е колкото за по едно кафе на земята! — обичаше да повтаря той, — а хората от нашия занаят понякога нямат време и за толкова!“

Когато си мислеше за Козела, Сретен си представяше нещо твърде аморфно. Той не беше го виждал никога, както и повечето от колегите му. Ако трябваше да изгради образа му на полицейски компютър, най-вероятно принтерът щеше да отпечата около шейсетгодишен мъж със заострени скули и силно издадена брадичка. Но беше сигурен в едно, че Козела се е преобразявал с много и различни пластични операции.

Сретен обаче силно се нуждаеше от лична среща с него. България неудържимо се приближаваше към Европейския съюз и се превръщаше в най-апетитната територия на Балканите. Бойко Борисов очевидно щеше да бъде следващия премиер. А Сретен киснеше в различни затвори и временни арести, наблюдаваше яростно борбата на палетата за неговата империя и търсеше връзка с единствения човек, който можеше да му осигури запазване на статуквото.

Сретен имаше смътни спомени, че се е срещал с Козела на живо, но не подозираше, че митологичният генерал пази за него най-добър спомен. Беше забравил за сбиването със запалянковците на „Цървена звезда“ в София. Вторият случай нямаше как да не помни, макар да не знаеше със сигурност кой е мъжът срещу него.

Стана в най-шибаните години за бивша Югославия. Слободан Милошевич водеше безумните си разрушителни войни, които през годините щяха да направят от Велика Сърбия „Белградска област“, когато Желко го представи на странен мъж от неизвестен произход.

— На какъв език да му говоря? — попита Сретен.

— На какъвто поискаш — отвърна му Аркан.

Ставаше дума за конвой на два откраднати тира с месо от кенгуру, внесено от Австралия, което си беше бизнес по онова време. В труповете на някои от кенгурутата се намираха пакети кокаин, но не дотолкова, че да предизвикат трус в бизнеса, ако евентуално изчезнат. Белята беше там, че Козела не обичаше да губи. Тировете така и не се намериха, но наркотикът се върна на пазара непокътнат и цялата история беше забравена, сякаш никога не се бе случила.

Ако Сретен си беше припомнил този ден с подробности, със сигурност щеше да знае кой е Козела. Но на него му бяха казали, че Козела отдавна е мъртъв и в момента си има работа с дубликат.

В общи линии Сретен не бъркаше. Козела беше толкова променен, че понякога сам не можеше да се познае.

Нямаше как да се осъществи директна среща с Йоца Амстердам, но той уреди явка с посредниците му там, където ченгетата най-малко очакваха — в кулоарите на съда.

— Вие по каква работа? — едва се сдържа да не се разсмее на карикатурата, която му беше пратил Сретен. Не отиваше на гангстер от европейска величина да се излага с подобно аматьорско прикритие. Но сгреши. Човекът нямаше нищо общо с този, когото търсеше. Човекът беше педофил и очакващ кротко присъдата си. Истинският посредник намери Козела в тоалетната.

— Да познаваш скални животни? — пикаейки провлачено попита той.

— Познавам едно — дръпна ципа на панталоните си Козела.

— Кажи му, че скъп приятел от Амстердам иска да се върне на терена в България.

— А ти кажи на скъпия си приятел, да го духа! — Козела тръгна към изхода и на излизане посочи цената за присъствие в тоалетна. На масата пишеше с големи букви 20 цента.

По бандитските стандарти това означаваше за 20 милиона евро. Козела нямаше никаква нужда от пари. Той просто искаше да изгони Сретен завинаги от българските земи.

Генерал Милетиев твърдо бе решил, че Бойко Борисов е единствената алтернатива за спасението на България. Бедните момчета от крайните квартали, неграмотните гангстери и огорчените полицаи вече му се струваха най-качествените хора, останали в тази страна и преди да залезе слънцето смяташе да им даде път.

* * *

Влад Аберман с основание мислеше, че е забравен от Козела. Въргаляше се по цял ден в леглото с естествено русата фолкзвезда и понякога се чудеше той ли я чукаше или тя него. Козела му беше забранил всякакви опити за комуникация и единствената му връзка със света оставаше телевизора. Не пропускаше новините. Следеше внимателно битките на гангстерския фронт. Нямаше да се учуди, ако разпознае сред лицата на убитите Козела и с известно удовлетворение си даваше сметка, че е един от малкото, който знае как изглежда.

Влад не се заблуждаваше, че всеки миг може да бъде пожертван. Трафикът на наркотици през България вървеше от векове и не той беше измислил „пътя на коприната“. Приносът му към бързото забогатяване се състоеше в едно щастливо хрумване. Животът му висеше на слюнка от паяк. Достатъчно беше някой от малоумниците да му се ядоса, за да го издуха като муха. Така че колкото и да мразеше Козела, Влад признаваше пред себе си невъзможността да се отдели от него. Козела не само държеше ключа към бъдещето, но разполагаше и с настоящето му и можеше да го размени за кило сирене, когато пожелае.

Наистина вече беше решил да заложи Влад Аберман на дузпата. Козела знаеше, че леговището му в Лесидрен е отдавна разкрито. Дъртата еврейка и още двама-трима идиоти около нея много дълго чакаха да се завърне там, за да го ликвидират завинаги. Причините бяха много. Основната обаче беше битката за България. Всеки искаше да стигне по някакъв начин до Бойко Борисов, а Козела пречеше.

Преди много години, когато за пръв път видя вълчи капан, офицерът от милицията Иван Милетиев на мига се досети, че той става и за хора. Капанът не беше само механично приспособление. В него имаше философия. Философията на оцеляването. Истинският вълчи капан се състоеше не само от жестоката желязна конструкция, но и от жива стръв. По-милостивите залагаха между зъбите на капана полумъртва птица или заек. Опитните предпочитаха да претърсят първо леговището на вълците, да измъкнат току-що родено вълче и да го завържат в средата на капана. Всъщност вълчицата отиваше да спаси вълчето си, което не интересуваше никой. Хората не забравяха, че преди това тя е унищожавала стада добитък и е затривала безмилостно поминъка им. В тази битка имаше само един победител. Както във всяка истинска битка за място под небето.

Козела беше заложил в Лесидрен вълчи капан и когато му дойдеше времето щеше да завърже за него живата стръв — Влад Аберман.