Христо Калчев
Вълчи капан I (5)

V

След смъртта на Осип, Козела се беше потопил толкова дълбоко, колкото позволяваха водите на България. За предателството на малкия той обвиняваше преди всичко себе си, но си даваше сметка, че мъката остава за Флора. Оправдаваше всяко нейно действие с онова великодушие, с което навремето я бе приютил. С присъщия си цинизъм към живота и със снизхождението, с което отдавна гледаше на хорските амбиции и болки.

Когато тя му набута двете силиконови курви — майката и дъщерята Емили-Ана-Мария или както там се наричаха, той не се разсърди, по-скоро се забавляваше. Беше му напълно ясно, че не могат да бъдат никакви пратеници на Сретен, защото сърбинът не работеше така. Маджо също би го отстрелял с характерния си подъл и страхлив стил. Наивитетът на капана носеше женски почерк и издаваше на секундата крехката неопитност на Флора.

Козела задигна поршето на двете курветини и с него се добра до Охрид. Изостави го в първото срещнато дере. Нае си поредното БМВ rent a car и се настани в хотел „Плаза“. Документите му бяха редовни, така че нямаше проблем да се регистрира. От уличен телефон се обади до Претория. Събуди Флора около два часа през нощта.

— Здравей, мила, как си?

— Боже, Йон! Ти си жив? — затвори му мигновено тя. Повече не разговаряха, а и нямаше за какво.

Козела прекара цялата нощ в бара. Пресуши колкото му стигнаха силите от запасите на хотела. Разходи се пиян като тапа по кривите улички към пристанището и прочете всички паметни плочи, на които пишеше: „Тука пребиваваха българските окупатори“. После седна на брега и дочака познатия рибар.

— Како си, дете? — поздрави го дружелюбно лодкаря — рибар.

— Добре съм, друже! Ще ме поразходиш ли до албанския бряг?

Навътре в езерото двамата се почерпиха обилно с бутилка водка, изпяха всички песни, които се сетиха и когато най-сетне стигнаха пристанището до албанската страна на езерото, бе вече обяд. Но в ресторанта келнерът Маджо и двамата гавази липсваха. Единствено ги посрещна собственикът на заведението.

— Бях ти оставил малко персонал тук! — грубо попита Козела.

— Двамата се удавиха на риболов, а третият изчезна — повдигна безразлично рамене чорбаджията.

Козела не се изненада. Цяло чудо щеше да бъде змей като Маджо да се остави в ръцете на аджамии. На негово място той би постъпил по същия начин.

* * *

Обръчът около Бойко Борисов се затягаше с всеки изминал ден. Козела не беше сигурен дали той го усеща. Когато тръгваш към върха, от особена важност е с какви хора се обграждаш. А Козела се съмняваше в користните подбуди на генералското обкръжение.

Липсваше имиджмейкъра, на когото всички политици разчитат, за да избира най-подходящите събития за появяване. Той не се нуждаеше от такъв. Бойко наистина плуваше по талвега и естествения ход на политическата река го отнасяше значително по-напред от потенциалните му противници. И макар натирени в мътните води, те все още имаха достатъчно мощ, за да му попречат. А сега и този кретен Маджо се беше скрил. Козела го познаваше прекрасно. Беше убеден, че това не е случайно и цялата пасмина, която го подкрепя и която той представлява, иска Бойко Борисов само за себе си.

„Секюрити Иншуриънс Къмпани“ съвсем не беше загинала и може би подготвяше най-големия си удар.

— Да те връщам ли в християнския свят, дете? — надникна зад цветарника на ресторанта лодкарят.

— Стой мирен, бате! — нареди му изнервен Козела.

„Да еба мама му! Този човек си играе с късмета! — помисли си Козела. — Видя много и като нищо може да се удави, ловейки риба.“

От терасата на ресторанта се виждаше стърчащото кубе на наскоро построена джамия. Козела беше загубил представа за времето, но от призива на ходжата към молитва се досети, че е дванайсет. И в този момент се запита: „Защо забравят турците в цялата тая игра, да им еба майката? Ахмед Доган открадна парите на Мултигруп и в общи линии можеше да купи всичките политици и да ги продаде на циганския пазар в Скопие! Уахабитските пари на Саудитска Арабия също минаваха през него. Джамиите в България надминаха три хиляди!“

Имаше нещо съмнително в липсата на рязан в цялата тази история. За Козела нямаше две мнения — щеше да се появи сто процента. Надяваше се само да не стане като в евтин холивудски екшън. Да дойде накрая и да раздаде правосъдие.

Козела се ядосваше сам на себе си, заради привързаността към България. „Родината на глиста е гъзът!“ — иронизираше сам себе си. Даваше си сметка, че е вече от другата страна на хребета. Животът му не струва пет пари и дори не му се живее. Разиграващата се битка за власт не беше негова. Разполагаше с пари за три поколения козлета напред, а нямаше нито едно. Не беше вярващ християнин, но почиташе вярата на хората в християнския бог. Нямаше нищо против мюсюлманите, защото техния Аллах беше същият бог. Уважаваше дълбоко жените и си го признаваше без никакво притеснение. В крайна сметка те даваха и отглеждаха живот. Мъже. Не се сърдеше на съдбата, нито пък се виждаше като нейна жертва.

Навремето стана офицер от милицията, защото не можеше да понася наглостта на глупаците. После мина от другата страна. Причината беше проста. Политиците надминаха всичките му представи за арогантност и нахалство.

Поредната битка за власт наистина не беше негова. Безспорно принадлежеше към България. Какъвто и да беше животът му, Козела го дължеше на тази малка, красива балканска страна. Нямаше никакво намерение да я отстъпва на рязани турци, пияни руснаци и вманиачени сърби. Поне докато дишаше.