Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (17)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Вълчи капан I

Българска, първо издание

Редактор: Владо Даверов

Коректор: Катерина Георгиева

Художествено оформление: Слави Иванова

Предпечатна подготовка: ИК „Световит“

Издателска къща „Световит“, 2006

Печат: „Полипринт“ АД, Враца

История

  1. — Добавяне

XII

Напоследък интересът към Влад Аберман затихваше и това тревожеше повече него, отколкото Козела. А на Козела не му пукаше. Той отдавна не смяташе младия евреин като пасаван за живота си, пък и технологиите му за трафик на дрога бяха разкрити.

Мадам Сабат поддържаше прилично мълчание, вероятно заета повече с назряващия израелско-ливански конфликт. Виктор Бут лежеше кротко в гроба, послушен като ученичка. От дълбините на бившата руска империя също не се обаждаше никой. Животът течеше тихо и спокойно като селска река. Митничарите залавяха от време на време дребни пратки с дрога, колкото да си оправдаят заплатите. Козела прекрасно знаеше, как действат.

— Наеба ли се, тарикат? — привика той една сутрин недоспалия от пиене и въргаляне в спалнята с фолкзвездата Влад Аберман.

— Сърбят ме ръцете за работа — отвърна му Влад. — Мухлясах от скука.

— Стягай си багажа! Заминаваш за Лесидрен! — нареди му Козела.

— Нямам багаж. Всичко е в главата ми — ухили се Влад.

Трафикът на дрога очевидно си беше намерил нова пътека и цената на младия евреин падаше с всеки изминал ден. Козела бързаше да го изтъргува, докато все още имаше някакъв интерес. Можеше да го пробута на българското правителство като коз в борбата с организираната престъпност, но това означаваше да направи услуга на Румен Петков и на цялата пасмина около него. Другата възможност беше да го предложи на Маджо и да компрометира двамата едновременно. Маджо обаче липсваше. Никой нямаше представа къде се крие. Трети вариант се явяваше мадам Сабат. Дъртата еврейка сигурно дебнеше наоколо като хрътка и щеше да притича при най-малкия сигнал. Алтернатива оставаха и турците. Те също искаха Влад, за да поддържат чрез него поне част от огромните потоци наркотик, с които финансираха военизираните си групи. Ахмед Доган се беше покрил някъде като ханъма след несполучливия опит да го отсвирят, но неговите хора действаха все по-активно и денонощно заемаха позиции.

Най-интересен обаче в поредицата от клиенти си оставаше Бойко Борисов. В неговите ръце младият евреин щеше да бъде силен коз, с който винаги можеше да надцака политическите си противници.

„Да го духат всичките… — наля си в крайна сметка чаша водка Козела и излезе на терасата с изглед към язовира. — Засега ще го скрия в Лесидрен. Вълчият капан се прави с жива стръв!“

* * *

Бойко Борисов си гледаше кметските работи, но не изпускаше от очи старите си приятели. Проследи скандала между неизвестно къде намиращия се Маджо и вдовицата на Бай Миле — Силвия. За разлика от другите той много добре знаеше, че не става дума за имоти. Не се учуди, че скандалът между двамата бе предизвикан, точно когато Сретен Йосич излезе от затвора под гаранция. Ясно си даваше сметка, че това не е случайно съвпадение. Проблемът не се състоеше в преразпределение на територии, а за тяхното овладяване, а България не беше малък залък.

Генералът изобщо не вярваше във версията за тримата плевенски келеши, успели да ликвидират опитната охрана на Бай Миле за двайсетина секунди. За него нямаше никакво съмнение, че в операцията са участвали професионални полицаи и че Сретен ги е купил за много пари. Той лично разпита един от оцелелите охранители Александър Ананиев и от неговия разказ се убеди, че килърите са действали като по учебник за полицейска стратегия и тактика. Дори подозираше от кое подразделение може да са.

* * *

За разлика от версии, които се разпространяваха в медийното пространство, Бойко Борисов бе сигурен в причините за разстрела на Бай Миле. От една страна СИК се разпадаше и конфликта на интереси между бившите съдружници достигаше връхната си точка. От друга страна, Бай Миле успя да измъкне от Амстердама големи пари, обещавайки му да го отърве от панделата. Предизвестената смърт на СИК изобщо не изненада генерала. Старият му приятел и съдружник Румен Николов-Пашата отдавна се бе оттеглил и въртеше свой бизнес. Дмитрий Руснака, Стоил Славов и приближения към групировката Поли Пантев по различни начини се преселиха в отвъдното. Партньорът на СИК Филип Найденов-Фатик бе застрелян в мерцедеса си. Венци Стефанов се занимаваше най-вече с футболния отбор на „Славия“, но след изчезването на сина му остави на Бай Миле мокрите поръчки в страната. От друга страна братята Маргини се бяха обособили в съвсем отделна група. Маджо както винаги играеше сам. От „Интер груп енд партнърс“ на практика не беше останало нищо. Бай Миле можеше да оцелее, ако не беше тръгнал да се надиграва със Сретен.

* * *

Когато реши да посегне към политиката, Бойко Борисов тегли чертата, направи си баланса и установи, че от тази надпревара със смъртта на бившите си приятели не губи абсолютно нищо. Големите фигури в престъпния свят изчезваха един подир друг с радваща окото последователност и това определено му помагаше да затваря врати след себе си и да прибира ключовете за тях. Генералът имаше до себе си изключително верен и качествен човек — Цветан Цветанов. Поне беше убеден в това.

* * *

След като натири Влад Аберман в Лесидрен, Козела се отдаде на неудържимо пиянство, глупава телевизия и една странно откъде появила се жена. Намери я в бара на хотела, разбира се, срещата им просто нямаше как да се състои в кулоарите на софийската опера. На пръв поглед беше приблизително трийсетгодишна и не правеше впечатление с нищо особено. Разхождаше се по алеите край язовира с книга под мишница, със занесен поглед и с такова смирение, сякаш се канеше да се подстриже за монахиня. Козела няколко пъти я чу да говори на немски с обичайните германски дебелаци в хотела, но произношението й издаваше, че е българка. Запознаха се по възможно най-тъпия начин — в петък вечерта ресторантът се напълни с възторжени почитатели на природата и сервитьорът отдели двамата на служебната маса като постоянни гости на заведението.

— Казвам се Иван Милетиев — представи се Козела.

— Много се радвам за вас — подсмихна се дискретно дамата и Козела едва сега забеляза, че тя носи лещи. — Аз засега не се казвам никак.

— Харесвам това име — кимна Козела.

На другата сутрин отново седнаха заедно и вече като стари познати си пожелаха „Добро утро“.

— Как спахте? — попита Козела.

— Гола — отвърна му скромно дамата.

— Не свалихте ли поне лещите си?

— От тях почвам — разсмя се дамата и смехът й се разпиля върху масата като цвят на акация.

Вечерта Козела нае едно ауди rent-a-car, изчака жената да си направи разходката и учтиво и предложи да отскочат до Пловдив. Тя още по-учтиво отказа. „А бе аз що не ти еба майката!“ върна ядосан колата Козела и още същата нощ най-брутално влезе в стаята й.

— Много се забави! — посрещна го съвсем спокойно жената — Очаквах те още снощи.

— Снощи дочитах теорията на относителността на Айнщайн — отвори бутилка с водка на масата Козела.

— Така и предполагах. — Целуна го, без да й мигне окото жената и свойски добави — Наричай ме Мери.