Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emotional Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лайза Хел. Брайън

Американска

Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–175–4

История

  1. — Добавяне

IX

Били Касими стоеше на същото място, където бе и преди час заедно с другите двама индианци, и наблюдаваше входа към резервата. Забелязвайки задаващите се Брайън и Уитни, на устата му разцъфтя широка, приятелска усмивка.

— Знаех, че мога да ти доверя Уитни. Ти имаш честно лице — рече доволен. — Как се казваш?

— Брайън… Брайън Уйлямс.

— Дай ръка, Брайън.

Брайън му подаде десницата си и Били Касими я разтърси така здраво, че той стисна зъби от болка.

— Какво става пред игралното хале? Карат ли се или е тихо? Някои момчета са като млади кучета — от отегчение започват да се драчат едно с друго.

— Младите хора са малко, чичо Били — обади се Уитни. — Повечето гости са възрастни и преди всичко жени.

— И откъде са разбрали за играта? Идват от Щатите, Англия, Канада, дори от Франция и Германия, както ми казаха. Наистина очаквахме доста хора, но чак пък толкова много! Сигурно ги привлича печалбата — половин милион долара! Играеш ли добре? — обърна се към Брайън.

— Изобщо не играя. Тук съм само от любопитство.

— От любопитство?

— Да, от любопитство. Работя за едно голямо издателство в Ню Орлианс. Репортерите винаги гонят сензации и изключителни събития. Трябва да са ме заразили с техния бацил.

— Значи си репортер?

— Не, аз съм съветник… финансов съветник и юрисконсулт.

— И къде каза, че… работиш?

— В Ню Орлианс.

Лицето на Били Касими се помрачи и Брайън го изгледа учудено. „Какво ли има против Ню Орлианс?“

Уитни слушаше мълчаливо разговора им. И тя забеляза гримасата на чичо си при споменаването на Ню Орлианс. Чувстваше, че нещо го тревожи, но какво точно, не знаеше.

— Утре ще прекарам целия ден тук — Брайън загледа Били Касими право в очите. — Мога ли да се поразходя малко с Уитни?

Косите, черни очи на индианеца се впериха враждебно в него.

— Не! — отвърна късо той. — Можеш да я видиш през деня, докато продава нещата си. Но вечерта не можеш да се срещаш с нея.

Отговорът бе ясен и категоричен… И неочакван. Брайън остана смаян от думите му. „Какво сбърках?“

Как следваше да поканя едно индианско момиче?

Наистина нямаше представа. Погледна Уитни със съжалителна усмивка. Тя смръщи лице, премествайки очи от него към чичо си Били, и мислено реши да узнае причината за безапелационния му отказ.

Познаваше го отлично и чувстваше, че нещо в Брайън го бе накарало да застане нащрек. Сякаш го бе уплашило. Най-добре бе да запомни разговора им дума по дума и утре да го повтори на баба Суклатики. Тя сигурно веднага щеше да отгатне причината за особеното му държание.

— Лека нощ — каза им с тихия си глас, изгледа ги последователно със сапфирения си поглед и изчезна в тъмнината така бързо и безшумно, както и се бе появила преди час.

 

 

Баба Суклатики подкладе старателно наредените сухи клонки и раздуха тлеещата жарава. После постави опушеното до черно гърне отново върху огнището и го разбърка с привично движение. За десет минути софки[1] щеше да е готово и след още пет щеше да напълни дървената си купа и да закуси.

— Добро утро, бабо. Имаш ли малко време за мен?

Погледна учудено внучката си.

— Какво толкова се е случило? — запита подозрително, продължавайки да следи внимателно огъня.

Първите лъчи на небесното светило проникнаха през открития навес и заиграха по сбръчканото й лице.

— Не ме гледай така, бабо. Нищо не ми се е случило. Днес всички ставаме рано. В осем чата ще отворят голямото хале, така че, трябва да сме по местата си.

— Е, какво тогава ти тежи на сърцето, Уитни?

Девойката й разказа, какво се бе случило предишната вечер.

— … И Брайън попита, дали ще може и днес вечерта да ме види отново, преди да си тръгне за Ню Орлианс…

При последната й дума старицата изпусна лъжицата до огнището.

— Ню Орлианс ли каза? — възкликна ужасена.

— Да, бабо, какво толкова има? И защо реагираш така особено, както и чичо Били? Той направо ми забрани да излизам с Брайън днес!

— И правилно е постъпил! — потвърди старицата и се наведе за лъжицата си. — Младо момиче като теб не може да излиза две вечери подред с непознат мъж. Това е неприлично.

— Добре, бабо, разбирам, но какво имате вие — ти и чичо Били — срещу Ню Орлианс?

— Нищо — отвърна тя и с това за нея разговорът бе приключен.

Малко по-късно Уитни бе вече на терасата си, между цъфналите гергини в синя, дълга ленена рокля и бяла везана блузка и подреждаше нещата си, които минаващите туристи непрекъснато разбъркваха. Отдалеч разпозна високата фигура на Брайън. С ръце в джобовете той се шляеше между масите на плътно наредените продавачи, а през рамото му висеше фотоапарат. Когато наближи на десетина метра, той го вдигна и го насочи към нея. Уитни се усмихна и му замаха с ръце. Брайън изкачи трите стъпала до дървената й веранда. Около бяло боядисаните колони се виеха лилави цветове. В тяхната рамка хубавото й лице се открояваше като скъпа картина.

— Хелоу — поздрави Брайън и посочи към слънцето. — Подходящо време за среща ли избрах?

Уитни се засмя в дланта си.

— Как върви бизнесът? Клиентите купуват ли?

Той вдигна една дълга бяла ленена рокля, чийто широк ръб бе обсипан със сини и зелени мъниста.

— Използваме стари индиански мотиви за модел — обясни Уитни. — Понякога и геометрични фигури. Горди сме с чистата си работа. Всяка индианка обикновено носи дрехите си години наред. Ние ги пазим много. Имаме си празнично и работно облекло. От прабаба си съм наследила мънистена пелерина, която е като нова.

Една от туристките се качи на терасата и попита Уитни, дали може да й направи снимка.

— Щом непременно искате — съгласи се тя студено и неохотно. — Но на мен не ми харесва особено.

Брайън бе изненадан, колко недостъпна и високомерна стана за миг. Беше горд с нея. Уитни не бе малко, глупаво момиче, с което можеш да правиш каквото си искаш. Напротив, държеше се като опитен, разумен бизнесмен.

След като туристката напусна терасата й, тя се поуспокои. Клиентите бяха намалели и индианките иззад масите си измъкнаха малки дървени сандъчета и седнаха на тях.

Уитни изглежда се канеше да попита нещо, но се поколеба и замълча.

Брайън се разположи върху перилата на верандата и опъна дългите си крака, поглеждайки я окуражаващо. Но се бе излъгал — тя не искаше да го пита, а да му обясни нещо.

— Трябва да се извиня — започна тихо, — че не те каня в дома си. Знам, че е много неучтиво — поне за вас, белите — но при нас не е прието едно младо момиче да влиза без придружител в затворено помещение с чужд мъж. Е, затова и не мога да те поканя.

Той я погледна нежно. Беше го казала по толкова сладък начин и с такъв поглед, че бе ясно какво я възпира — традицията, а не собственото й желание.

— Господи, Уитни, съвсем не искам да те компрометирам. Мога ли да остана поне на перилата?

— Да, да, разбира се — кимна му скришом към съседките си — индианки. — Това е достатъчно… за дамите отсреща.

— Уитни?

— Да?

— Мога ли да те попитам… всъщност, искам да те помоля за нещо. Съгласна ли си да ти пиша от Ню Орлианс или да ти позвъня? И дали ще можем да се видим отново един ден?

Клекна до нея и я загледа с поглед, пълен с обич. Уитни впери смутено очи в ръцете си.

— Не знам… — прошепна.

— Уитни, аз трябва да те видя отново. Трябва, разбираш ли?

— Да?

Дългите й извити вежди се повдигнаха. Тя му подари един плах поглед и после отново сведе очи.

— Да, Уитни.

— Но баба и чичо Били няма да позволят.

— Трябва да разрешат… някой ден трябва да ти разрешат. А и нали навършваш осемнайсет след месец? Тогава ще можеш да решаваш сама.

— Така е — отвърна девойката замислено. — След един месец ставам на осемнайсет.

— Ще празнуваш ли рождения си ден? Искам да кажа, индианците празнуват ли рождените си дни като нас?

— О, на моя рожден ден тази година ще се чества празникът „Танцът на зеленото зърно“. Лечителят вече е определил деня, или по-точно дните, защото той продължава четири дни. Вечерта на първия ден баба ще ми даде дневника на загиналата ми майка и кръщелното свидетелство. Тогава ще съм пълнолетна и ще мога да решавам сама за себе си.

— Може ли бял човек да участва във вашия празник?

— По принцип не, но понякога правим изключения.

— Мога ли… да дойда, Уитни? Моля те, кажи да!

Уитни отново го погледна с боязливия, трепкащ поглед на дълбоките си сини очи.

— Ще поговоря с баба и чичо Били, Брайън. Трябва първо те да се съгласят, иначе не бих могла да те поканя.

— Обещаваш ли ми да поговориш с тях? Обещаваш ли ми да ги убедиш?

Той хвана импулсивно ръката й и я притисна нежно.

— Обещавам, Брайън!…

Бележки

[1] Рядка овесена каша — Б.р.