Лайза Хел
Брайън (8)

VIII

Баба Суклатики гледаше укорително внучката си Уитни Сайпръс. Многобройните бръчки по кафявото и лице станаха още по-дълбоки.

— Както изглежда, чичо ти Били някой ден съвсем ще ни забрави — рече тихо. — Нима вече не помни родното си място? Той отрасна във вигвам като свободен човек като много от връстниците си се научи да лови диви алигатори, за да се бори с тях пред туристите. Парите, които изкарваше, стигаха за всички ни. И защо сега ще работи като разпоредител за белите хора в халето за бинго!

— Но, бабо — отвърна Уитни нежно с мекия си глас, — работата в халето е временна — само два-три дни. За нея той ще получава по шест долара на час. Това е значително повече, отколкото може да изкара с алигаторите, и е по-безопасно.

Старата баба наблюдаваше обагреното в пурпур вечерно небе.

— Чуваш ли ме, бабо? — запита я търпеливо Уитни.

— Да — промърмори тя.

Уитни продължи.

— Нима не помниш? Вчера чичо Касими ти обеща, че никога няма да забрави обичаите и езика на индианците семиноли, независимо, че работи за белите хора и изкарва парите си от тях.

— Така ли?

— Но, бабо, не може вече да си забравила. Чичо Били Касими ти се закле тържествено и сериозно.

— Да, да — баба Суклатики отново се обърна към внучката си. — Днес младите хора не знаят, в какво се състои нашата култура, Уитни. Бих могла да обвиня мнозина за това и, преди всичко, правителството, но отговорността си е най-вече наша. Обичаите ни са добри, но трябва да се спазват. Ние, старите, бихме могли да научим младежта на толкова много, само да поискат. Но трябва да ни питат, ние не можем да тичаме след всеки. Спомняш ли си за времето, когато стари и млади се събираха всяка седмица в една от хижите, за да слушат разказвача на истории?

— Да, бабо, спомням си.

— Тъжно е, че младите хора вече не се интересуват от тези срещи и не идват на тях. Чуй ме, Уитни, и запомни добре, какво ти казвам: алкохолът, наркотиците и мъжете няма да те направят по-щастлива в живота. Много съм обезпокоена за бъдещето на внуците си — за твоето и за бъдещето на децата на чичо ти Касими. Какво ли ще стане с вас, когато вече няма да съм жива, за да ви наглеждам?

— Ах, бабо — опита се да я утеши Уитни, — някой ден всички ще поемем по пътя, предопределен за нас.

— Сигурно ще е така, скъпо дете. Но въпреки това се тревожа. Белите са така самоуверени, така примамливи със скъпите си коли и портфейлите, пълни с пари, че такива като чичо ти Касими само зяпат по тях. Ще ми се никога да не бяха строили това бинго хале. Жаждата за пари само ще разбуни духовете. Пази се, детето ми.

— Добре, бабо — отвърна търпеливо Уитни, и я погледна обичливо със сапфиреносините си очи. — Не може да се живее само с миналото, бабо. Нали не ми навреди, че посещавах училище заедно с децата на белите? Трябва да се опитаме да извлечем най-доброто от нашата и тяхната култура. Чичо Касими също мисли така — усмихна се и положи ласкаво ръка върху рамото на старата Суклатики. — Аз се чувствам еднакво добре и тук, и при тях. Не трябва да се тревожиш за мен. Вярвай ми.

Баба Суклатики също погледна внучката си с косите си, черни очи.

— Не се съмнявам в теб — увери я тя.

Уитни не бе чувала никога лоша дума от баба си. Тя винаги бе много внимателна с хората. Беше я научила да готви, да шие, да бродира с малки перли, да изработва предмети с дърворезба — както и на хиляди други неща.

— Бабо, реши ли най-после да напуснеш хижата и да дойдеш да живееш при мен вкъщи? Ще е много по-добре за теб. Все пак сме в двайсети век и не виждам какво лошо има в това да се използва електрическа шевна машина и хладилник.

Старицата поклати глава.

— Не, детето ми. В твоя затворен дом ще се чувствам неудобно. Вече съм на осемдесет години и съм прекарала целия си живот на открито. Научих се да готвя храната си на огнище и да черпя водата си от извор. Не мога да се откажа от навиците си. И когато пея старите песни в хижата си, вятърът ги отвява при предците ни. В твоята затворена къща песните ми ще останат скрити, също като мен, и предците ни няма да могат да им се радват.

— Добре, бабо, няма да настоявам повече. Просто чичо Касими и аз си мислехме, че на твоята възраст няма да е зле да поживееш с повече удобства.

— На моята възраст човек трудно привиква с новите неща.

— Разбирам, бабо, разбирам. В края на краищата, живея само на десетина минути оттук и, ако имаш нужда от нещо, знаеш, че винаги ще ти помогна. Сега искам да те попитам нещо. След месец имам рожден ден и ще стана на осемнайсет. Преди много, много години, ако не се лъжа, бях на десет. Тогава ти ми обеща, че когато стана на осемнайсет, ще ми разкажеш всичко, което знаеш за родителите ми. Спомена ми за някакъв дневник и за кръщелно свидетелство — за моето кръщелно свидетелство. Ще удържиш ли на обещанието си? Или вече си го забравила?

— Разбира се, че не съм го забравила — отвърна старата жена засегната. — Разсъдъкът ми все още е добре, детето ми. Твоят рожден ден тази година съвпада с Големия Празник и Лечителят вече е определил деня. Вечерта на Празника, но не и преди да започнат танците, ще ти предам дневника на Отцани и свидетелството ти. Имах причини да чакам толкова дълго. Трябва да се довериш на баба си.

Погледна лицето на Уитни, на което се бе изписало нетърпение и любопитство, и добави:

— Когато родителите ти загинаха малко след раждането ти в тази ужасна катастрофа, аз се зарекох, че ще те отгледам, както те биха искали. Не ми беше лесно, но чичо ти Били Касими винаги ми помагаше. Опитах се да ти дам любовта, която майка ти и баща ти…

— О, бабо — прекъсна я Уитни, — майка ми и баща ми не биха могли да ме обичат повече от теб.

— Ти си добро дете — продължи тя. — Едно добро и признателно дете. Отцани щеше да е много горда с теб.

Отцани беше името на загинала й дъщеря, майката на Уитни. На двайсет години тя се бе омъжила за един човек, когото Суклатики наричаше „Седящият-с-изпъчени-гърди“ Уитни не знаеше нищо за него. Старицата никога не го споменаваше.

— Кога ще е Големият Празник, бабо?

— Точно след един месец. На седемнайсети април рожденият ти ден.

— И тогава ще ми дадеш дневника на Отцани и кръщелното ми свидетелство?

— Да, детето ми.

Уитни я прегърна с любов и погали нежно сивата й коса.

— А сега лягай в хамака си — помоли я тя. — Време е да си починеш. Утре ще дойда пак. Наистина е добре че живеем толкова близо.

Вдъхна дълбоко от уханния нощен въздух и реши да се поразходи до халето за бинго, отдалечено на десетина минути път от хижата на баба й. На другия ден от ранна утрин индианските жени и момичета щяха да разположат плътно една до друга масите си, за да предлагат ръчно изработени сувенири на туристите и играчите. За Уитни беше по-лесно — тя просто щеше да изложи собствените си стоки на обширната си дървена веранда.

 

 

Брайън паркира червеното си БМВ в края на големия паркинг пред халето за бинго, пред което вече бяха наредени хиляди автомобили. Няколко големи прожектора ги осветяваха. Забеляза, че вратите на повечето от тях бяха отворени и собствениците им с кутия бира в ръка разговаряха със съседите си.

От двете страни на игралната зала бяха опънати огромни палатки, от които долиташе тракане на съдове и прибори. Брайън се опита да надникне в една от тях, но група спорещи мъже на входа му препречи пътя.

— Няколко души се оплакваха, че индианците не им давали бира — поясни му доверително възрастна дама.

— Но ние си имахме цяла каса в колата.

— Така ли? — промърмори той. — Интересно…

— Продават царевични сладкиши в другата палатка, много хубави сладкиши. Индианките ги пекат сами, разкошни са!

— Благодаря за информацията — отвърна добродушно Брайън. — Но предпочитам първо да се поогледам сам.

— Не се отдалечавайте много, мистър! — предупреди го дамата. — Можете да ходите само по осветените места. Зад палатките и халето достъпът е забранен. Някъде там — тя протегна ръка към тъмнината и понижи глас, — започва индианският резерват.

Брайън се засмя.

— Не вярвам да ни изядат — рече, развеселен от уплашеното й изражение.

— И аз не вярвам. Но нататък изглежда някак особено. Забелязвате ли колко е тъмно? И освен това, по средата на пътя стоят някакви момчета и не пускат никого да мине, виждате ли?

В края на паркинга се забелязваше тесен асфалтиран път и там действително стояха трима добре сложени, високи мъже с тъмни, лъскави коси и кафява кожа. Бяха в избелели джинси, карирани фланелени ризи и разговаряха помежду си.

— Откъде знаете, че са индианци? — запита тихо Брайън.

— Трябва да са индианци — увери го дамата. — Вижте само, как мазно проблясва кожата по лицата им… освен това имат скосени очи и изглеждат опасни!

Тези аргументи не му се сториха достатъчно убедителни. Дори ги намери смехотворни и затова се сбогува със събеседницата си и се запъти към мъжете.

Нощта вече се бе спуснала, макар че още нямаше девет часа. Въпреки бурния си ден, Брайън не се чувстваше особено уморен и реши да се поразходи покрай паркираните коли. Искаше му се да разбере дали тримата бяха наистина индианци. Никога през живота си не бе разговор с индианец.

— Хелоу — подвикна, когато ги наближи.

— Хелоу — отвърна единият — с дебел корем и весело лице.

— Утре ще е голям ден — започна Брайън — Кой организира играта — индианците самостоятелно или с помощта на бели хора?

Дебелият се вгледа в него с черните си очи и отвърна учтиво:

— И бели, и индианци — организацията е съвместна.

— Зад паркинга блатата ли започват?

— Да. Този път води право през тях.

— А може ли да се поразходя по него, за да глътна малко свеж въздух? Дотегна ми да дишам автомобилни газове.

— Не! Оттук започва индианският район и ние не пускаме никого.

Вторият от мъжете се намеси в разговора.

— Изглежда приятно момче — прошепна той — Защо да не го пуснем, Били Касими? Оттук можем да го следим, няма да изчезне.

Брайън дочу името Били Касими и се досети, че е индианско.

— Ако пусна него, ще тръгнат и всички останали — отвърна дебелият. — Не, не мога да правя изключения и освен това, ако се отклони от пътя и потъне в блатата чия ще е вината тогава? Ние носим отговорност за него.

— Не, не съм съгласен.

Обърна се към Брайън и обясни високо:

— Не, мистър, съжалявам, не мога да ви пусна. Забранено е.

В този миг от тъмнината изплува някакъв светъл образ.

— Чичо Били — прозвуча топъл, дълбок алт — имаш ли нещо против да поговоря малко с гостите?

Дъхът на Брайън секна, а сърцето му заби ускорено и неравномерно. Да, това бе Тя; беше невероятно, беше истинско чудо! Между хилядите хора тук, да срещне точно милата, синеока индианка с тъмните къдрици — най-красивото момиче, което бе виждал някога!

— Нали нямаш нищо против, чичо Били Касими?

— Не — отвърна мъжът и погали девойката по бузата. — Но бъди предпазлива, не се застоявай и не тръгвай с никого.

Брайън реагира светкавично — за пръв път в живота си:

— С мен не може ли?

Били Касими го изгледа намръщено и недоверчиво.

— Аз съм съвсем безобиден — рече Брайън с все още разтуптяно сърце.

Индианецът се поколеба. От една страна, не му се щеше да се довери на белия човек, от друга пък, не искаше да бъде неучтив.

Девойката се усмихна и ги погледна последователно.

— Добре — даде накрая съгласието си Били. — Но след един час те очаквам на същото място, Уитни.

Тя махна на чичо си и предложи на Брайън:

— Да се поразходим към палатките, какво ще кажете?

Той кимна и двамата тръгнаха мълчаливо един до друг. Не успя да й проговори веднага, защото от вълнение гърлото му бе пресъхнало. Едва когато достигнаха края на огромното хале, най-после успя да се овладее.

— Уитни — това ли е името ти? — запита я и се вгледа в красивото й, спокойно лице.

Сините й очи за миг се задържаха изпитателно на неговото.

— Да, Уитни — Уитни Сайпръс.

— Аз се казвам Брайън Уйлямс.

— Играеш ли добре бинго?

— Не, никога в живота си не съм играл.

— Тогава защо си тук?

— Тук съм… тук съм от любопитство.

Уитни се засмя сърдечно.

— От любопитство? — запита тя. — От любопитство за какво?

„Какво трябва да й отговоря? Че ме интересуват индианците? Или нещо друго…“

— Бях любопитен да открия отново едно хубаво индианско момиче, което ме завладя с чара си преди време.

Тя потръпна забележимо, но премълча.

— Продаваше ръчно изработени сувенири и кукли на една маса до бензиностанцията.

Уитни се спря.

— Това бях аз…

Погледна го право в очите и се изчерви. От смущение не можеше да намери място на ръцете си и започна да си играе с обшития с перли колан.

— Прости ми — рече нежно Брайън. — Не исках да те смутя. Моля те… това, което казах, е истина. Видях те преди два дни на магистралата по пътя за Палм Бийч и оттогава…

Тя се втурна внезапно напред и краят на фразата: „мисля за теб“, увисна във въздуха. Брайън едва успя да я настигне.

— Няма да казвам повече нищо, което да те обиди… — обеща, останал без дъх, когато се изравни с нея.

— В Палм Бийч ли живееш? — запита Уитни.

— Не, аз съм от Ню Орлианс.

— Имаш ли роднини в Палм Бийч?

— Не, само приятели… но всъщност отивах там, за да… всъщност това не е интересно — завърши той някак смутено.

 

 

Бяха достигнали до една от палатките. Тълпата пред входа все още не се бе разпръснала и беше трудно да се надникне вътре.

— Да отидем ли до другата? — предложи Брайън. — Или да се настаним на стъпалата пред игралната зала и да поговорим още малко?

Няколко секунди седяха мълчаливо един до друг. Всички мъже, минаващи покрай тях, заглеждаха Уитни, но тя като че ли не ги забелязваше.

— Знаеш ли, искам да те питам за толкова много неща — започна накрая Брайън.

— Моля — отвърна му тя приятелски, — нямам нищо против да отговоря на всичките ти въпроси.

— Дори и нещо лично?

— Не знам… ще видим… ако не е много лично…

— Ти се казваш Уитни, Уитни Сайпръс — това индианско име ли е? Искам да кажа Сайпръс?

— Сайпръс — да. Уитни е американско. Ние, индианците, използваме често стари имена, които се струват смешни на американците. Вие не можете да ги произнасяте и пишете правилно и затова имаме по две — едно старо и едно американско. Много индианци семиноли превеждат собственото си име на английски, за да го използват като фамилно, например: „Джак Тигровата опашка“, „Чарли Снега“, „Боби Вожда“. Разбираш ли какво искам да кажа?

Брайън кимна.

— Да, като Уитни Сайпръс.

— Правилно.

— А на какъв език говорите помежду си?

— Младите хора си говорят на английски. Възрастните, които са отраснали в резервата „Биг Сайпръс“, използват език, наречен микасуки. Разбира се, и ние знаем по някоя думи от микасуки, но той е много труден и не всички желаят да го учат. Чакай… ще ти кажа няколко думи на микасуки и ти ще опиташ да ги повториш. Палусти означава хляб. Повтори след мен: палусти.

— Палусти.

— Тафумби значи лук.

— Тафумби — повтори той.

— Чик — кий — къща.

— Чик — кий.

— Ялахаее — портокал.

— Ялахаее.

— Е, това е достатъчно. Сега можеш да хапнеш вкъщи хляб с лук и портокал. — Уитни се засмя и продължи: — Знаеш ли, че индианците семиноли никога не си крещят един на друг? Децата също. И когато аз бях дете и ходех на училище и за пръв път играх с бели деца, направо бях ужасена от крясъците им.

Брайън я гледаше захласнат. Тя говореше така леко и седеше тъй грациозно и непринудено, че не можеше да откъсне очи от нея.

— Хайде, питай нататък — поощри го девойката.

— На колко години си, Уитни?

— На седемнайсет — след месец ще стана на осемнайсет.

— Имаш ли си… приятел?

— Не — отвърна тя тихо. — Баба не ми разрешава. Не и преди осемнайсетия ми рожден ден.

— А родителите ти? Те позволяват ли ти?

— Аз нямам родители — погледна го със сапфирените си очи.

— Искаш да кажеш, че си сираче?

— Да, така е. Родителите ми са загинали при автомобилна катастрофа, когато съм била пеленаче. Баба Суклатики и чичо Касими са ме отгледали. Баща ми е имал спортна кола, както ми каза веднъж чичо Касими.

— Спортна кола? Това е необичайно за индианец, нали? С какво се е занимавал, къде е работил?

Уитни сви рамене със съжаление.

— Не мога да отговоря на въпроса ти, защото не знам нищо за баща си, освен името, с което го нарича баба ми — „Седящият-с-изпъчени-гърди“ — много особено име. Той сигурно е имал и американско, но аз не го знам. Баба никога не говори за баща ми, много рядко за майка ми. Нейното име е Отцани.

— Защо не я попиташ по-настоятелно?

— Не бих могла да го направя. Аз уважавам решението й да мълчи. Щом не иска да говори за родителите ми, сигурно има основания. При нас възрастните хора са на голяма почит. Ние изпълняваме всичките им разпореждания и никога не възразяваме. Мъдростта на годините им говори в тях — как бихме могли да се противопоставим? Никога не бих настоявала за нещо. Баба знае по-добре, какво е добро за мен. Да, така е — ние много уважаваме възрастните хора. Спомням си за времето, когато дядо ми беше жив. Щом той се хранеше в една стая с нас, всички останали трябваше да седим тихо като мишки и никой не можеше да се надига от мястото си. Да, така си беше и то се разбира от само себе си.

Брайън погледна скришом към часовника си. След двайсет минути трябваше да върне Уитни на чичо й, а имаше толкова много въпроси.

— Ще помагаш ли утре в голямото хале? — запита я.

— Не, аз не работя в халето. Само мъжете ходят там. Ние, момичетата и жените, ще продаваме ръчно изработени сувенири на туристите.

— Къде ще бъде твоята маса?

Тя се усмихна дяволито и сините й очи блеснаха.

— Аз нямам маса… познай, къде ще продавам своите неща?

Брайън се замисли.

— В голямата палатка?

— Не, не позна! Ще продавам направо от терасата на къщата си!

— Имаш къща? Твоя собствена?

— Да, виждаш ли, изненадах те. Да, имам собствена къща, една много приятна къща. А ти си мислиш, че все още живеем във вигвами, нали? — засмя се звънко. — Възрастните хора, като баба ми, все още предпочитат да живеят в открити отстрана хижи, спят в хамаци и си готвят на огнища. Но американското правителство ни предложи къщи на много изгодни цени и баба и чичо Касими събраха пари и ми подариха къща — защото съм сираче, както каза баба ми. Спомняш ли си за отбивката, на която се срещнахме? Там магистралата прави голям завой и зад завоя са къщите ни. Не са много, двайсет в един ред. Първата е моята и от мястото, където бе днес чичо Били Касими, та чак до моята къща утре ще се наредят масите на продавачите. Точно пред къщата ми пазарът ще свърши, така че мога да използвам терасата си!

От възбуда страните й се бяха зачервили, докато му обясняваше, и Брайън не можеше да отдели погледа си от нея. Беше прелестна. Тъмните й къдри се диплеха пред малкото и личице, и сините й очи искряха.

— Ще те видя ли утре?

Уитни се смути и си заигра с пръстите си.

— Можеш да си купиш нещо от мен — предложи тихо тя. — И тогава ще ме видиш пак.

— А вечерта? След като се стъмни, сигурно ще се приберете. Ще ми отделиш ли време тогава? Уитни… моля те?

Брайън положи ласкаво дланта си на неспокойните й пръсти. Тя силно поруменя, скочи и побягна.

Последва я с големи крачки, страхувайки се да не я загуби между хората. Настигна я бързо и хвана ръката й.

— Моля те, Уитни, не бягай! Чичо ти Били те повери на мен, нали? Той ще се разсърди, ако не те върна жива и здрава!

Погледна го несигурно с блестящите си зеници, после протегна предпазливо ръка към неговата.

— Няма да бягам повече… обещавам…