Лайза Хел
Брайън (11)

XI

Личният самолет на Андрю Бърлингтън направи широк завой над Западен Палм Бийч и се насочи за кацане.

— Знаеш ли, Брайън, от двайсет години не съм си разрешавал отпуска.

— Тогава два дни сигурно ще ви дойдат твърде много.

— Шегата настрана, Брайън, но смятам да променя нещата. Оттук нататък те обявявам за свой официален пълномощен представител. Започвам постепенно да се оттеглям от бизнеса. Може би ще успея да отделя за внучката си времето и любовта, които са липсвали на сина ми. Имам доста за наваксване.

Брайън погледна недоверчиво шефа си.

— Не съм ли твърде неопитен… и твърде млад за мениджър на издателството ви, мистър Бърлингтън?

— Ще се справиш, сигурен съм. А може би и ще си по-ловък от мен, и ще направиш така, че служителите ти да работят вместо теб. Аз винаги съм смятал, че трябва винаги всичко да свърша сам… което е глупост, разбира се. Всичко е въпрос на организация и никой не е незаменим.

Машината се разтресе леко и спря. Двамата слязоха на пистата в Палм Бийч. Докато изчакваха в малкото, елегантно обзаведено здание пилота си, от другия край на помещението помаха високо русо момиче:

— Брайън, хей, Брайън!

Брайън вдигна глава. Мери Лу вече тичаше към него с разтворени ръце.

— Здравей, Мери Лу, радвам се да те видя. Как си, какво правиш тук?

— Точно това се канех и аз да те запитам — тя се усмихна. — Нали не идваш при мен? Агнеса и аз отиваме на парти в Ямайка. Един от приятелите ни ще ни откара със самолета си. Искаш ли да останеш в моята вила? Нямаш проблеми, на твое разположение е!

— Благодаря, Мери Лу, но съм тук с шефа си и вече сме си резервирали стаи в хотел. Може би по-късно, през лятото… кой знае. Я ми кажи, Присцила създаде ли ти още неприятности?

— Ами, на повечето от гостите им беше напълно безразлично за кого ще се сгодява. При това Марвин й подхожда отлично, много повече от теб. Съжалявам, трябва да тръгвам, Брайън. Самолетът е готов за полет.

Стисна ръката му и се отправи към пистата, но внезапно се сети нещо, спря и се обърна.

— Брайън, дръж — викна тя и му хвърли малко пакетче. — Твое е, добре, че бе останало в чантата ми. Чао!

Усмихна се още веднъж и изчезна.

Брайън позна веднага опаковката — бяха годежни пръстени. „Човек никога не знае — може скоро пак да им дойде времето…“ — помисли си.

 

 

В „Палм Бийч Хилтън“ Андрю Бърлингтън бе резервирал цял етаж.

— Господи, защо ни са толкова стаи?! — запита изумен Брайън.

— Не знам, може да ти се удаде да доведеш малката още днес следобед, и тогава ще ни е добре да сме се разположили удобно.

— Луксът ще я обърка. Тя живее в малка, обикновена къща.

— Но, Брайън, искам още от началото да разбере, че има богат дядо. Внуците винаги обичат да ги глезят. Защо да я лишавам от това? Малката може да има всичко, което пожелае. Не забравяй — имам да наваксвам двайсет години!

Брайън поклати глава.

— Но ти защо се бавиш още? Хайде, тръгвай. И дано всичко мине добре!

Андрю Бърлингтън почти го изтика през вратата.

— Само още една дума, мистър Бърлингтън. Ако случайно се окаже, че Уитни не е ваша внучка, моля ви, не се разочаровайте.

— Добре, добре, разбира се, но тя е!

— Мистър Бърлингтън, сигурно ще е късно, когато се върна… или когато се върнем. По-добре си легнете, аз ще ви събудя…

— Хайде, момче, тръгвай най-после! — вратата се затръшна под носа му.

Брайън слезе във фоайето, за да се осведоми за колата, която хотелският мениджър бе поръчал за него. Беше десет сутринта. Все още не бе закусвал и стомахът му се бунтуваше.

Половин час по-късно, вече закусил, той потегли и точно в дванайсет зави по тясната алея, която водеше от „Алигатор Али“ към индианския резерват. Отдалеч забеляза огромния празен паркинг. Нямаше нито една кола. Остави своята на края и тръгна пеша по пътеката през блатото, която водеше право към къщата на Уитни. Високата близо метър трева от двете страни бе застинала неподвижно под палещото обедно слънце. Само тук-там се дочуваше квакане на жаби.

В последното си писмо бе уведомил Уитни за пристигането си, но не бе посочил точен час. Наближавайки малката дървена къщичка, Брайън не забеляза никого наоколо бе тъй тихо, че се чуваше жуженето на пчелите. Сърцето му започна да бие тревожно. „Ами ако Уитни не си е вкъщи? Може би след смъртта на баба си се е преместила при роднини? Но пък нали чичо й Били живееше с нея.“

Огледа се за звънец на вратата, но не откри и почука.

— Нокатии? — чу се гласът на Уитни отвътре.

„Слава на Бога, вкъщи си е!“

— Нокатии? — повтори тя.

При повторния й вик Брайън заобиколи дома й и я видя изправена в градината. Беше още по-хубава от преди, по-хубава, отколкото я бе сънувал. Тъмните къдри се виеха около деликатното й лице, сапфирените й очи светеха от радост. Той не се сдържа, пое я в прегръдката си и я притисна силно към гърдите си.

Уитни притихна за миг.

— Любов моя! — прошепна Брайън и помилва косите й. — Как копнеех да те видя отново!

— И аз… — отвърна тихо тя и вдигна поглед.

Брайън се наведе и леко докосна устните й. Уитни обгърна с ръце врата му и се сгуши в него. Устните й се полуотвориха и целувката на Брайън прерасна в страстен повик. Но в този миг Уитни се отдръпна и се извърна поруменяла.

Той задържа малката й ръка.

— Какво означава „нокатии“?

— Нокатии? — усмихна му се със сладката си усмивка. — Нокатии означава „Какво има“.

— Значи: „Нокатии?“

— Чаках те толкова дълго… — в гласа й прозвуча нежност.

— А аз броях дните и едва издържах, Уитни.

Сините й очи светеха.

— Изпратихте ли вече старата ти баба по последния й път?

— Да, направихме всичко, каквото трябва, и тя вече сигурно е намерила пътя към предците ни.

— Много ли ти е мъчно за нея?

— Да, макар че баба сигурно не би искала да тъжа. Замина си така просто… като насън. „Уитни — би казала тя, — част от съществуването ми отмина и нова част ще започне — някъде, някога, някак си — затова не спирай душата ми със сълзите си и бъди щастлива, защото си млада и животът е пред теб.“

— Колко верни са тези думи, любов моя.

— Но все пак… трудно ми е да свикна с мисълта, че вече я няма, Брайън.

— Уитни — той задържа хубавото й лице в дланите си. — Днес е рожденият ти ден, осемнайсетият ти рожден ден. Поздравявам те!

Целуна нежно притворените й клепачи.

— Имам подарък за теб, но бих желал да ти го дам по-късно.

Уитни го погледна въпросително.

— По съвсем определена причина. Ще ме разбереш, когато ти обясня тази вечер. Но къде е чичо ти Били? Даде ли ти вече дневника и кръщелното свидетелство?

— Да, още сутринта. Завити са в стара, кафява покривка. Реших да те изчакам, за да ги отворим заедно. Можеш ли да си представиш, колко съм развълнувана?

— Да, любов моя, разбирам те…

„Обзалагам се, че дядо ти е още по-развълнуван“ — добави мислено.

— Не си ли гладен? — запита тя. — Или искаш да пийнеш нещо.

Брайън поклати отрицателно глава.

— Добре, хайде тогава… да отворим заедно документите? Искам да седнем на любимото ми място, Брайън. Ще ти хареса. Там е толкова тихо. Никой не знае, че това е мястото, където си мечтая, но аз ти се доверявам и затова ще те заведа при Виикивахи.

— Виикивахи? Много особено име.

— Виикивахи означава „Малкият извор“ на нашия език.

— Няма ли да те злепоставя, Уитни? Нали ще бъдем там съвсем сами?

— Не — отвърна му сериозно. — От днес съм пълнолетна и отговарям сама за себе си. Това значи, че решавам сама и в съответствие с обичаите ни. Не се нуждая от никого, за да ме наглежда.

Свали ленената си престилка и запита колебливо:

— Ще ме изчакаш ли тук? Връщам се веднага. Ще си измия ръцете и ще взема стария плик с документите.

 

 

Уитни тичаше така ловко и безшумно пред него, като че ли се носеше по въздуха. Изглежда, познаваше всяко сухо клонче и малко камъче по пътя си. Брайън се опита да й подражава, но в смълчаната природа стъпките му отекваха като на тромав слон.

— Псст — предупреждаваше го тя на няколко пъти, сочейки ту яркочервен папагал, ту към малка черна птица с обагрени в оранжево гърди.

Той нямаше и представа за названията им, но Уитни знаеше как се казва всяко от многобройните животинчета, които срещаха по пътя си.

Малкият извор се намираше на десетина минути път от къщата й. Стигнаха до един кръгъл камък, който блестеше като черно кадифе под лъчите на следобедното слънце беше достатъчно голям, за да могат и двамата да се разположат удобно на него. Брайън усети приятната топлина излъчвана от него. Малкият извор излизаше от земните недра точно под краката им и се провираше из високите треви пред тях. Две бели рибарчета ги наблюдаваха внимателно, извивайки смешно главите си. Бяха толкова близо, че можеха да се уловят с ръка.

— Е — запита го усмихнато Уитни. — Харесва ли ти Малкият извор? Не е ли чудесно тук?

Брайън положи нежно ръка на рамото й.

— Фантастично е, райско кътче! Не знаех, че все още съществуват толкова спокойни местенца на нашия свят!

Тя подви колене и седна до него.

— Идвам тук от малко момиченце — с моята радост и тъга, с моите грижи и моята мъка — Уитни завъртя кафявия плик в ръцете си. — А сега да се заемем със записките на починалата ми майка.

— Отвори го — помоли я тихо Брайън.

— Още не.

Остави плика до себе си на плоския камък.

— Първо ще ти кажа, какво реши старейшината на племето ни, Анада Аки.

— За участието ми в Празника на зърното ли?

— Да, за празника. Анада Аки е решил, че ние двамата не бива да участваме в празника. Да, не ме гледай така учудено. Аз не мога да участвам, защото баба скоро почина, и все още съм в траур, а ти не можеш да участваш, защото си чужд — на всички други индианци, искам да кажа. Заедно с мен можеше да участваш, но без мен — не! Съжалявам Брайън, знам колко много искаше да видиш празника. Може би следващата година… следващата година можем да участваме заедно, ако все още… все още се познаваме…

Брайън преглътна разочарованието си. „Може би пък е за добро. Така ще мога да отведа Уитни със себе си в Палм Бийч тази вечер. Без приятелите си тя ще се чувства съвсем самотна в къщата. Да, Анада Аки е отсъдил мъдро.“

— Е, щом нищо не може да се направи, ще се примирим, скъпа.

Тя го бе съзерцавала през цялото време със страх в големите си сини очи.

— И не ме гледай така уплашено… това, което е решено, е съвсем правилно. Следващата година заедно ще отидем на Празника на зърното.

Брайън взе кафявия плик.

— Моля те, отвори го. Искам да видя какво има вътре. Може би повече, отколкото ти.

— Не — прошепна Уитни, — отвори го ти!

Той разкъса внимателно илика и измъкна отвътре бял лист хартия.

— Какво е това?

— Това е кръщелното ти свидетелство, Уитни. Да ти го прочета ли?

Тя кимна тъй рязко, че черните и къдри се разпиляха.

— … родена в Лос Анжелис…

— В Лос Анжелис?! — извика Уитни смаяна.

— Да, тук пише черно на бяло: „… родена в Лос Анжелис, дъщеря на Роджър Бърлингтън и съпругата му Отцани Бърлингтън, по баща Хатчинейа…“

Уитни преплете малките си ръце и го загледа като ударена от гръм.

— Роджър Бърлингтън? Но това не е индианско име!

— Не, Уитни, това е името на един бял американец.

— Но тогава… тогава аз съм със смесена кръв!

Брайън кимна и хвана ръката й.

— Да, и какво от това? Толкова ли е страшно?

— Страшно? Не, но… разбираш ли, Брайън, като човек със смесена кръв аз вече не принадлежа на това място!

Тя му отправи объркан поглед.

— Уитни, скъпа, успокой се… Ти не си единствената със смесен произход, израснала в индиански резерват. Никой няма да те прокълне за това. Не е ли майка ти индианка? А баба ти? Ами чичо ти Били, дядо ти по майчина линия?

Сините й очи се изпълниха със сълзи.

— Защо баба не ми е казала? — промълви и устните й затрепериха. — Нямаше право да го крие от мен! Моят баща е бял… моят баща е бял… Откъде ли е той? Къде са се срещнали с майка ми? Може би имам бели роднини? Ах, колко много въпроси наведнъж, Брайън! Пълна бъркотия.

Сълзите се стичаха по лицето й.

— Не плачи, любов моя, не плачи — опита се Брайън да я утеши. — Всичко ще се оправи, ще видиш. Всичко ще се оправи, само не плачи.

Уитни прокара ръка по мокрите си бузи.

— Какво ще се изясни, Брайън? Целият ми живот бе така лек, така прост… а сега!

— Не си ли любопитна да видиш дневника на майка си? Много неща ще ти се изяснят от него, сигурен съм.

— Кой знае, може и още повече да се объркат. Старата ми баба е знаела какво прави. Защо не е взела и плика със себе си… Трябва да го унищожа!

— Уитни, не върши глупости! Не искаш ли да узнаеш, кои са били родителите ти? Как са живели? Какво са чувствали?

— Добре. Но ти ще ми го прочетеш! — тя му подаде бележника с треперещи пръсти.