Лора Лий Гърк
Без дъх (9)

9.

Лили бе слисана от думите на Даниел. Докато той спореше с шерифа за това да разреши на Еймъс да има посетители, тя го наблюдаваше като се опитваше да разбере какво го бе накарало да реши да защитава момчето в края на краищата. Видяла бе лицето му, когато спомена за бащата на Еймъс и изражението му не можеше да се определи. Болка, гняв и нещо друго, нещо като страх. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си представи Даниел да се страхува от нещо, но бе сигурна, че не греши. Каквато и да бе причината за изражението на лицето му беше благодарна, че той бе променил решението си.

След като Даниел най-накрая склони Тру да разреши на нея и на Роузи правото да посещават Еймъс той си тръгна от затвора. Роузи вече бе излязла от кабинета на шерифа, за да отвори кафенето и Лили знаеше, че приятелката й щеше да поиска да узнае колкото се може по-скоро, че Еймъс може да бъде посещаван. Но реши вместо това да последва Даниел, като искаше да му благодари за промененото му отношение.

— Няма защо — отговори той кратко и се извърна, като си проправи път през насъбраното множество около затвора.

Хората започнаха да му задават въпроси, но Даниел не им отговори. Продължаваше да стои с поглед вперен право напред, без да задоволи любопитството им.

Зазоряваше се, когато Лили го последва през тълпата. Върху дъсчения тротоар тя изравни стъпки с неговите. Имаше въпроси, които искаше да зададе наистина, но когато хвърли страничен поглед към него, стиснатите му устни не предвещаваха нищо добро относно получаване на каквито и да са отговори. Лили се зачуди дали пък не й бе ядосан за това, че го въвлече в тази история, но си каза, че всъщност няма никакво значение. Той възнамеряваше да помогне на Еймъс и това бе важното.

Вървяха мълчаливо в продължение на известно време, докато Лили се сети, че няма представа накъде са се запътили.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не знам къде отиваш ти — отговори й той, — но аз отивам да огледам местопрестъплението.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не.

Лили изпита доста голямо разочарование.

— Защо не?

— Това не е градинско увеселение, Лили. Когато дойде в къщата на Самюъл преди няколко часа ти едва ли не беше готова да припаднеш поради това, че си видяла тялото й. Стаята й няма да представлява по-приятна гледка.

— Ще мога да го понеса.

Сложи ръка на рамото му и двамата се спряха. Той се обърна с лице към нея и тя каза:

— Даниел, мога да го понеса. Искам да помогна и две глави са по-добри от една. Бих могла да забележа нещо, което ти би пропуснал.

— Съмнявам се. Вероятно ще бъдеш твърде заета да повръщаш в коридора.

— Няма.

Той наблюдава лицето й известно време.

— Добре, но момичетата няма да бъдат никак приятелски настроени към теб, така че си дръж устата затворена и ме остави аз да задавам въпроси, разбрахме ли се?

Тя кимна покорно и двамата се отправиха към игралния клуб на Шиварий. Вътрешността на заведението бе наистина толкова пищна, както се бе сторило на Лили след надзъртането с театралния бинокъл на Дави. Фоайето бе с италиански мрамор, приемната бе покрита с червен килим и облепена с тапети в златно, а в музикалния салон се намираше внушително пиано, далеч по-изящно и скъпо, отколкото собственото на Лили. Но всъщност жените бяха тези, които привлякоха вниманието й. Няколко от тях бяха наредени покрай стълбището и мълчаливо гледаха към приемната, където стояха Даниел и Лили, и тя дълго ги разглежда.

Те са красиви жени, всичките — забеляза Лили с известна изненада. Беше очаквала греховният живот, който водеха да е взел своята дан и да ги бе направил да изглеждат състарени, дори грозни. Но тогава мъжете вероятно нямаше да плащат толкова много за грозни жени — предположи тя, и на такова място Калвин Стодърд би искал да има най-добре изглеждащите жени, които може да намери.

Тя отбеляза с известна тъга, че всички те бяха много млади.

Насочи вниманието си отново към Даниел, който разговаряше с някакъв мъж, по-едър от дори от него — един огромен негър с бръсната глава, който се извисяваше над Даниел с няколко сантиметра, и който, както тя подразбра от разговора, бе икономът.

— И така, значи — казваше Даниел, — сигурни сте, че той не е мърдал от приемния салон, докато Хелън не му е казала да се качи в стаята на Корин?

— Да, господине — отговори мъжът. — Сигурен съм.

В този момент се появи Хелън Оувърстрийт, която слизаше покрай момичетата си за долния етаж. Лили разбира се, знаеше коя е тя. Всички знаеха. Момичетата, които работеха за нея, никога не ходеха в града, но Хелън понякога го правеше, като пазареше от магазина на Езра Ричмънд или вземаше писмата от пощата. Тя поздрави учтиво Даниел. Въобще не даде да се разбере, че познава Лили.

— Хелън, има ли някое място, където да можем да поговорим? — попита я Даниел.

Тя кимна и пое надолу през един коридор, който водеше към задната страна на къщата. Даниел направи мълчалив знак на Лили и двамата последваха Хелън до малък кабинет. Мадам заобиколи едно махагоново бюро и седна зад него, като показа с жест, че Даниел може да заеме един от столовете срещу нея. Погледна към Лили.

— Има ли някаква причина тя да е тук? — попита хладно Даниел.

— Лили ми помага в някои работи. Тя остава с мен, Хелън.

Мадам не оспори, въпреки че Лили можа да усети враждебността на жената. Лили зае стола до Даниел и запази мълчание, докато той задаваше въпросите.

— Разкажи ми за действията си онази вечер — започна. — Ти какво правеше?

Черните вежди се повдигнаха изящно.

— Аз заподозряна ли съм? — попита. — Мислех, че са арестували онова момче.

— Арестуваха го. Аз съм неговият адвокат.

Черните вежди се повдигнаха още по-високо.

— Калвин знае ли за това?

— Все още не.

— Това обяснява защо си все още жив — промърмори тя кисело. — Ще те убие, когато разбере.

— Не и ако моят клиент не е извършил това убийство — отговори Даниел. — Сега, разкажи ми за действията си, Хелън. Трябва да знам какво е станало тук през нощта.

— Бях в музикалния салон с някои от гостите, когато пристигна момчето. Беше около единадесет часа. Матиас го отведе в приемния салон да чака и позвъни до стаята на Корин да й съобщи, че следващият й клиент е пристигнал.

— Звънец?

— Да. Всяка стая има самостоятелно въже за звънеца долу във фоайето. Момичетата също имат в стаите си въжета, за които са вързани звънци. По този начин Матиас може да съобщи на всяко момиче, че следващият й клиент е тук, и тя може да позвъни обратно, за да покаже, че е готова, така че чакащият гост да се качи.

Даниел кимна.

— Продължавай.

— Изминаха десет минути и забелязах, че момчето просто си седи там. Качих се в стаята на Корин. Последният й гост вече бе заминал и й наредих да побърза, тъй като някой я чака. Тя каза, че е почти готова и аз се върнах обратно долу. Пет…

— Почакай — прекъсна я Даниел. — Ти видя ли Корин?

— Разговарях с нея през вратата.

— Ясно.

— Пет минути по-късно — продължи Хелън — видях Матиас да изпраща момчето горе. След час Матиас дойде в музикалния салон и ми каза, че момчето не е слязло, че следващият посетител на Корин е пристигнал и че тя не е отговорила, когато Матиас е позвънил в стаята й. Качих се горе и почуках на вратата, но не последва отговор, затова влязох. И я намерих.

За първи път Лили видя следа от някакво вълнение да пресича лицето на мадам — намек за шок и отвращение, но не и мъка.

— Незабавно слязох долу и накарах Матиас да се обади на шерифа.

— Доколкото разбирам, Тру е намерил Еймъс в килера.

— Да. Арестува го и го отведе в затвора. Те отнесоха също и… тялото, и заключиха вратата като взеха ключа. Стаята оттогава не е докосвана.

Даниел кимна.

— Що за момиче бе Корин Хюз?

— Има ли някакво значение?

— Би могло да има. Разкажи ми за нея.

Хелън сви рамене.

— Аз не се сприятелявам с тези момичета, Даниел. Те просто работят за мен.

— Би трябвало да си си съставила някакво мнение за нея — настоя той.

— Беше съвсем типично момиче, като тези, които наемаме. Въпреки че наистина имаше известна отсенка на невинност и това я правеше да изглежда наивна.

Като наблюдаваше Даниел, Лили забеляза, че той отправя към мадам недоверчив поглед.

— Наивна? — повтори той.

— Това бе част от нейната привлекателност. Невинност — изражението на Хелън се втвърди до цинизъм. — Някои мъже харесват тази илюзия.

През ума на Лили премина един образ на тялото, което бе видяла увито в едно одеяло и тя бе отвратена от хладното описание на мадам.

Даниел се изправи и двете жени го последваха.

— Мисля, че това е всичко засега — каза той. — Бих искал да ми дадеш писмените си показания, Хелън. Всичко, което ми разказа. Също така бих искал да получа показанията от твоите момичета и от Матиас за действията им през онази вечер.

— Шерифът вече изиска тази информация.

— Добре. Ще я получа от него, но искам и нещо друго. Искам да знам кои мъже са били тук онази нощ. Всичките.

Лили би могла да се закълне, че мадам не остана доволна от молбата му.

— Това необходимо ли е?

— Много необходимо. Не ме карай да принуждавам насила теб и момичетата да давате показания под клетва.

Мадам примирено кимна с глава.

— Ще ти дам списък.

— Добре — процеди Даниел. — Бих искал да видя и стаята на Корин.

— Ще трябва да вземеш ключа от шерифа — отговори тя и ги съпроводи извън кабинета си. — Нямам вече достъп до тази стая.

Хелън ги поведе обратно към фоайето, но когато стигнаха там, Матиас информира мадам, че шерифът се е върнал и се е качил горе в стаята на Корин с доктор Уилсън, което направи разхождането до града за ключа ненужно.

Хелън ги поведе към втория етаж по тесния коридор покрай серия от спални към една, която бе в самия му край. Отвъд стаята на Корин имаше друго стълбище. Даниел се спря като се взираше в стълбите известно време, после се обърна към Хелън.

— Накъде водят тези стълби? — попита.

— Надолу към кухнята и нагоре към таванските помещения.

Тя посочи към входа срещу стълбището, после се обърна, премина покрай Лили и се отправи по пътя, по който бе дошла. Даниел влезе в стаята. Лили понечи да го последва, но се спря на входа, като притисна с ръка устата си при вида на гледката.

Откъм далечната стена стоеше едно голямо легло, а чаршафите бяха смачкани и опръскани с големи петна червеникавокафяво. Още кръв се бе процедила по дървения под и сега събираше мухи, чието бръмчене бе единственият звук. Стаята бе изпълнена с болнаво сладникава миризма — комбинация от кръв и одеколон, която Лили намери за отблъскваща дори от входа. Притисна и другата си ръка към устата си като отчаяно се бореше да не изпълни предсказанието на Даниел и да не повърне. Но си спомни гледката на тялото на момичето и се вторачи към леглото, ужасена от онова, което се бе случило в тази стая.

Там бяха шерифът Трусдейл и доктор Уилсън, които очевидно бяха пристигнали докато Лили и Даниел бяха в кабинета на Хелън. И двамата мъже бяха застанали до леглото и вдигнаха поглед, когато Даниел влезе в стаята.

Като го видя шерифът се намръщи.

— Дявол да го вземе, Даниел, какво правиш тук?

— Не можеш да ме изгониш, Тру, имам право да видя мястото на убийството.

Тру посочи с пръст Лили, която се навърташе около вратата.

— Тя няма право.

— Но и няма да ни пречи.

Даниел направи крачка назад и й промълви през рамо:

— Не ме излагай.

Той огледа стаята. Тя не бе толкова пищна както долу. Разполагаше само с двойно легло с балдахин, нощно шкафче, мивка и гардероб. От другата страна на стаята имаше една затворена врата.

— Това ли е килерът, в който сте намерили Еймъс?

— Да.

— Къде е оръжието на убийството?

— Беше с него, когато го арестувах. Нож.

Даниел се приближи до мястото, където стояха двамата мъже. Погледна към доктор Уилсън.

— Съвпада ли ширината на острието с раните по тялото?

— Да. И има следи от кръв по острието. По мое мнение ножът, който Еймъс е държал в ръцете си, е ножът, с който тя е била прободена.

Даниел кимна замислено.

— Що за нож е това?

— Обикновен кухненски нож. Дръжката е същата като на другите ножове в едно чекмедже в кухнята.

При тези думи Даниел се извърна и насочи цялото си внимание към шерифа.

— Ако Еймъс го е направил, как е взел ножа?

— Ножът би могъл вече да е в стаята — стрелна го с поглед Трусдейл.

— За какво? За защита? Повечето проститутки държат пистолет подръка. Корин вероятно също.

С рязко движение Даниел отвори горното чекмедже на нощното шкафче и посочи малкия пистолет с перлена дръжка, който лежеше там. Той се загледа в него за миг със замислено изражение.

— Не й е послужил кой знае колко — добави печално и затвори чекмеджето.

Шерифът повдигна рамене, като че ли ножът не бе особено важен.

— Еймъс би могъл да е измъкнал ножа от кухнята, преди да се е качил горе в стаята.

— Не — поклати глава Даниел. — Според Матиас Еймъс е влязъл през предната врата, почакал е в приемната известно време и после се е качил горе. Каза ми също, че е настанил Еймъс в приемния салон, после е позвънил в стаята на Корин. Петнадесет минути по-късно Хелън е изпратила Еймъс при нея. Матиас се кълне, че Еймъс е стоял там и не е мърдал през тези петнадесет минути.

Тру потърка с ръка по небръснатата си буза.

— Има задно стълбище, което води от кухнята към спалните помещения. Той вероятно е слязъл по тия стълби и е взел ножа, след като Хелън го е изпратила в стаята на Корин.

Даниел изсумтя презрително, с което ясно изрази мнението си за тази хипотеза.

— Добре. Той се качва горе, вижда Корин и е обладан от желанието да я убие, затова й казва: Почакай. Веднага се връщам. После изтичва надолу по стълбите, за които, разбира се, е знаел, че водят към кухнята, грабва един нож от чекмеджето, качва се отново горе и я убива. После се скрива в килера и ви чака да се появите и да го арестувате.

Лили затаи дъх като разбра, че Даниел вече правеше така, че арестуването на Еймъс да изглежда глупаво. Вече подготвяше делото на Еймъс.

Шерифът Трусдейл се ядоса.

— Е, Даниел, нали знаеш, че Еймъс не е съвсем с всичкия си. И всички убийци са донякъде глупави. Ето защо ги залавят.

Даниел насочи вниманието си отново към нощното шкафче. До един ветроупорен фенер лежеше отворена книга.

— Библия — промълви той. — Отворена на Езекиел — намръщи се. — Една проститутка с библия?

— Вярваш или не, но повечето от момичетата имат библии — рече му Тру. — Разпитах. Госпожа Оувърстрийт каза, че това е нещо обичайно.

Думите на шерифа докоснаха нещо в съзнанието на Лили — нещо, за което тя знаеше, че е важно, но за момента не можа да се сети какво е. Тя се намръщи до шкафчето като размишляваше усилено, но колкото по-усърдно се опитваше, толкова повече й убягваше мисълта.

Даниел също остана потънал в мисли известно време, после огледа още веднъж стаята.

— Мисля, че видях всичко, което има да се види тук. Докторе, бих искал да имам пълен доклад за аутопсията.

— Ще го получиш — обеща му лекарят и Даниел тръгна към вратата.

Спря при вида на изражението на лицето на Лили и я хвана за лакътя, за да я обърне настрана.

— Изглеждаш ми малко пребледняла, Лили. По-добре да тръгваме.

Тя искаше да му каже, че пребледняла едва ли описваше точно онова неприятно чувство на гадене под лъжичката й. Тръгна пред него надолу по стълбите като се надяваше да не стане за смях и да не изпълни предсказанията на Даниел и да повърне. Когато слязоха на първия етаж, тя го чу да промърморва нещо под носа си. Той каза:

— Който е направил това, е болен кучи син.

Напълно бе съгласна с това твърдение. В мига, в който излязоха навън на верандата, тя спря. Стомахът й бе разбълникан и тя се хвана за най-близката колона и започна да диша дълбоко, за да се освободи от наситената миризма, която се бе просмукала в стаята на Корин.

Даниел я хвана за лакътя и я придърпа към чугунената пейка в единия край на верандата.

— Седни — нареди й късо. — Сложи глава между коленете и поемай бавно дъх.

Тя направи както й бе казано и след няколко минути дишане на свеж въздух усещането за гадене започна да отминава. Вдигна глава и го видя, че е коленичил пред нея. Фактът, че е толкова близо й вдъхна увереност. Накара я да се чувства в безопасност.

— Казах ти, че няма да ти хареса — смъмри я той, но гласът му бе нежен и в погледа му се четеше съчувствие. — Добре ли си вече?

Тя кимна, но едва когато изминаха половината от пътя по алеята почувства, че стомахът й се връща към нормалното си състояние.

— Какво ще стане сега? — попита го, когато наближиха края на града.

— Имам намерение да открия някой, който да ми приготви една закуска.

Вътрешностите й отново я присвиха и Лили притисна ръка до корема.

— Как можеш да ядеш след това?

— Свикнал съм. И преди съм виждал местопрестъпления. Повярвай ми, ще се почувстваш по-добре ако хапнеш.

— Мисля, че няма да мога — изрече тя едва-едва. — Не съм гладна.

— Аз пък съм. Може би ще придумам Роузи да ми приготви нещо за ядене.

— Аз не бих се тревожила. Ти докажи, че Еймъс не е убил онова момиче и Роузи ще ти дава да ядеш в заведението й до края на живота ти — предсказа Лили. — Вероятно безплатно.

Когато Даниел и Лили пристигнаха, кафенето бе празно. Очевидно повечето хора бяха решили, че по-вълнуващите събития щяха да са около затвора. Роузи чу дрънченето на звънеца над вратата, когато двамата влязоха и изскочи тичешком от кухнята.

— Е? — попита тя Лили. — Той ще го стори ли?

Лили кимна и Даниел изпусна многострадална въздишка.

— Против убежденията ми — измърмори той. — Роузи, бих се радвал ако ми приготвиш някаква закуска.

— С това, което правиш за Еймъс — отговори тя, — бих ти донесла и луната ако можех.

— Забрави за луната. Какво ще кажеш за чаша кафе, пържени яйца, парче свинско месо с много сос и бисквити?

— Веднага пристига — тя погледна приятелката си. — Ти същото ли искаш, Лили?

Тя силно поклати глава при предложението.

— Не. Не искам да ям нищо.

— Разбира се, че иска — кимна Даниел. — Направи й един сух тост и чай. Не спори с мен — добави той, когато тя отвори уста да възрази. — Довери ми се. Ако хапнеш малко, ще се почувстваш много по-добре.

Лили не оспори твърдението му. Докато Роузи им приготвяше закуската, тя отново насочи внимание към наболялата тема.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Ще взема влака за Атланта.

— За Атланта? Защо?

— Не си търсех само извинения, когато споделих, че имам и други дела — й каза. — Трябва да разкажа също и на Калвин Стодърд какво се е случило. По време на пътуването с влака ще бъде добре да измисля как да обясня, че възнамерявам да защитавам един мъж обвинен в убийство, който, ако го е направил, е успял в същото време да затвори и игралния клуб в Шиварий.

Лили кимна в съгласие, но нямаше усещане за триумф.

— Гласуването е днес. В светлината на онова, което се случи, мъжете са склонни да гласуват за затварянето му.

— Точно така. И тъй като игралният клуб е едно от най-печелившите търговски начинания на Стодърд, съмнявам се, че ще бъде много щастлив от това.

— Докато си в Атланта, какво ще искаш от мен да правя?

— Нищо.

— Как така нищо! — тя се вторачи в него недоумяващо. — Трябва да направя нещо, за да помогна на Еймъс.

— Добре. Сега имаш право да го посещаваш, така че върви да го видиш в затвора. Опитай се да го накараш да ти разкаже какво се е случило ако можеш. Може би ще си в състояние да измъкнеш от него повече информация, отколкото аз успях снощи. Също опитай се да поддържаш духа му и се погрижи да получава добра храна три пъти дневно. Затворническата храна обикновено е буламач. И не рипвай да го защитаваш всеки път, щом ти се отдаде възможност.

Тя понечи да отговори, но той я прекъсна.

— Лили, това е важно. Слушай ме сега. Хората ще разговарят за това. Знаеш го. Някои от тях ще кажат неща — неприятни неща — за Еймъс. Тъй като е арестуван, някои хора ще имат предварително създадено мнение, че е виновен. Ти няма да му помогнеш като бъдеш негов ангел пазител и като го защитаваш пред всеки, който направи някакъв злобен коментар. Всичко, което ще успееш да направиш, е да ги убедиш още повече в неговата вина. Ще се погрижа за това, какъвто и състав на съдебните заседатели да бъде избран, да мислят другояче, когато процесът приключи. Това е моя работа, не твоя. Дръж си устата затворена. Ще можеш ли да го направиш?

Просто по принцип на нея въобще не й хареса да признае, че Даниел има право. Но знаеше, че в този случай животът на Еймъс може да бъде изложен на опасност.

— Да. Мога.

— Добре.

— Но, Даниел, няма ли нищо, което мога да сторя? Ще имаш нужда от помощ в това дело — тя се наведе нетърпеливо напред на стола си. — Не мога ли да ти помогна да подготвиш защитата му? Всеки адвокат има секретарка или помощник, или нещо такова.

— Стажант по право. И аз вече имам такъв.

— Какво правят стажантите по право?

— Забрави за това, Лили. Оставаш извън тези ангажименти.

— Но Еймъс е важен за мен. Той ми е приятел.

— Ето това е нещо, което можеш да направиш. Разкажи ми за Еймъс. Как така ти и Роузи толкова се привързахте към него?

Лили замълча за момент, като се опита да намери начин да обясни.

— Еймъс е на деветнадесет години, но в много отношения още е дете. Когато баща му почина беше само на петнадесет. Трябваше някой да се грижи за него.

— Нямаше ли роднини?

— Има някакви братовчеди тук, в областта, но… — тя прекъсна и срещна погледа на Даниел над масата. — Те не го искаха. Роузи и аз просто не можахме да търпим това и затова може да се каже, че го осиновихме. Може би защото нито Роузи, нито аз имаме собствени деца, а и двете искахме да имаме.

— И като тебе и Роузи, Еймъс също е външен човек.

Лили рязко си пое дъх при тънката догадка. Даниел винаги изглежда, можеше да стигне до същината на всяка ситуация. Вероятно именно за това бе толкова добър адвокат, но понякога това бе доста смущаващо.

— Да — кимна тя. — И двете с Роузи знаем какво е да си външен човек. Поради това поехме покровителство над него. Той е като мое семейство. Ето защо искам да помогна.

В този момент Роузи донесе закуската им и едва когато остави чиниите им и се върна в кухнята Даниел проговори отново.

— Разбирам основанията ти, Лили, но това не е работа за аматьори. Довечера ще се върна от Атланта и ще доведа моя помощник с мен. Джоузая е много добър в онова, с което се занимава. Завършил е сред първенците в курса си в колежа по право в Оулд Мис и е отличен служител. Както и ти каза по-рано, Еймъс заслужава възможно най-добрата защита. И като негов адвокат моя работа е да се погрижа той да я получи.

Това бе основание, което Лили не можеше да обори. Тя сведе поглед към тоста в чинията си, за да прикрие разочарованието си.

— Много ми е трудно да не правя нищо — промълви тя тихо.

— Да, знам.

Той се протегна през масата и плъзна върховете на пръстите си под брадичката й. Вдигна поглед да я погледне в очите. Въпреки че докосването му беше леко, изражението му й каза, че спорът с него щеше да бъде излишен.

— Искам честната ти дума — изрече настоятелно той. — Освен разговарянето с Еймъс, обещай ми, че няма да кажеш или направиш нищо за този случай, докато отсъствам.

— Обещавам — промълви тя и наистина смяташе удържи на обещанието си. Но си помисли за това, че трябва да стои и да бездейства докато бедният Еймъс е в онзи затвор, и разбра, че това е най-трудното обещание, което бе давала някога.

 

 

Даниел замина с ранния влак за Атланта. Докато той отсъстваше, Лили откри, че има много работа в края на краищата. Кметът Тайър свика извънредно градско събрание и Лили присъства на това събрание заедно с други жени от женското дружество за трезвеност. След много обсъждания беше решено гласуването по референдума за игралния клуб в Шиварий да се проведе както бе планувано.

В пет часа урните бяха затворени и след преброяването на гласовете Дави свика събрание на жените от клуба за трезвеност, за да съобщи официално резултатите. Както бе предвидил Даниел гласуването бе предрешен въпрос. Като реакция на бруталното убийство предишната вечер мъжете гласуваха решително за затварянето на заведението заради доброто на града. Въпреки че целта им бе постигната, настроението на жените не бе никак празнично. Имаше една потресена и усмирена група жени, които се бяха събрали в библиотеката тази вечер. Отсъстваше само Роузи, която на смени с Лили посещаваше Еймъс в затвора.

Около Лили се носеха разговори за събитията от предишните няколко дни, но тя не им обръщаше много внимание. Чудеше се какво прави Даниел в Атланта. Ами ако Калвин Стодърд му бе забранил да поеме делото на Еймъс? Лили се размисли за това, но си помисли и за непоколебимото, безкомпромисно изражение в погледа му и не можеше да си представи Даниел да позволи на някого да му забрани да прави каквото и да е. Той не бе лесно преодолим противник. В края на краищата тя ясно си спомняше как я бе разпердушинил по време на даването на свидетелските показания при бракоразводното дело преди пет години. Но си спомни също и усещането на ръцете му около тялото й и начина, но който я бе докоснал, и се зачуди как един мъж може да бъде толкова нежен в даден случай и толкова безмилостен в друг.

— Лили! — гласът на Дави прекъсна мислите й. — Чух, че Даниел Уокър щял да защитава онова момче. Това вярно ли е?

Тя прогони с усилие мислите си за докосването на Даниел и кимна.

— Вярно е.

По-възрастната жена поклати глава, а неодобрението й бе очевидно.

— Срамно е. Даниел Уокър е мъж, който би могъл да стигне далеч в обществото. Твърде лошо е да си пилее времето да защитава един убиец.

— Толкова ли си сигурна, че Еймъс е убиец, Дави? — попита Лили, преди да може да се спре.

Гъстите тъмни вежди на Дави се повдигнаха в изненада.

— Ами разбира се. Той винаги е бил много странно момче. Винаги имаше такова изражение на погледа, което никак не ми харесваше — тя се обърна към сестра си. — Нали така, Дензи. Нима винаги не съм твърдяла това?

Дензи кимна толкова категорично, че Лили разбра, че Дави никога не бе казвала подобно нещо.

— Да, наистина — съгласи се Дензи. — А ти имаш толкова вярна интуиция за хората. Е, Еймъс бе способен на всичко.

Сю Ан Паркър трябваше също да се намеси.

— Е, аз знам, че той често си говори сам на себе си — вметна тя. — Онзи ден го видях да търка кухненската врата на кафенето на Роузи. Бръщолевеше си, а наоколо нямаше никого.

Сю Ан хвърли победоносен поглед наоколо сякаш това бе неопровержимо доказателство, че Еймъс е убиец.

— Дойде вчера следобед в магазина — обади се и Луиза Ричмънд.

Тя се наведе напред на стола си и огледа очакващите лица, които се извърнаха в нейна посока.

— Купи си пакетче сен-сен.

Шепот на слисани жени се разнесе в стаята. Всички знаеха какво означава това. Сен-сен бяха бонбонки, които освежаваха дъха, и по общо мнение един мъж си ги купуваше само ако през главата му минаваха порочни мисли.

Лили отвори уста да изстреля някой унищожителен отговор, но си спомни какво й бе наредил Даниел и собственото си обещание. Прехапа устна и извърна глава с възмущение. Приближи се до една маса в единия край на залата, където имаше кани с лимонада и чинии със сладки. Спря се до Мери Алис, която бе застанала до масата с напитки и отпиваше лимонада с Ани Хорсли, местната учителка.

— Сен-сен — измърмори Лили, като извъртя очи. — Едно пакетче бонбонки и той е убиец. Докато свършат, някой ще го е видял да върви по улицата с нож в ръка и пяна на уста.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Лили, не вярвам и за миг, че той го е извършил — заговори Ани. — Няма начин той да е убил това момиче.

Илайза Коул, с изражение на възмущение върху лицето, се присъедини към тях.

— Нима можете да вярвате на тези кудкудякащи кокошки? — каза тя, като посочи кръга жени в другия край на залата. — Всички те казват, че винаги са знаели, че Еймъс е убиец. Просто е глупаво да се счита, че Еймъс Буун би могъл да убие някого.

— Лили и Ани тъкмо казваха същото — обади се Мери Алис и се обърна към Лили като й отправи съчувствена усмивка. — Това вероятно е много трудно за теб, скъпа. Знам, че Еймъс ти беше приятел.

— Той все още е — отговори тя непоколебимо.

— Разбира се — жената на съдията постави ръка на рамото й. — Щом Даниел е поел защитата му, сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш. Линдън ми каза, че той е добър адвокат. Но ако Еймъс не го е извършил, тогава кой е убиецът? Даниел има ли представа?

Лили сви рамене като знаеше, че не може да обсъжда случая.

— Никога не знам какво си мисли Даниел — изрече тя искрено. — Той е толкова труден за разбиране…

— Адвокатите винаги са такива — Мери Алис я погледна унило над чашата си с лимонада. — Повярвай ми, знам. Дори не се опитвай да го разбереш.

Вероятно това бе добър съвет. Даниел бе неотстъпчив и циничен и все пак можеше да бъде адски очарователен. Безмилостен, но способен също и на нежност. Той би могъл да защитава невинния, но би могъл да защитава и виновния с еднаква решимост. Беше загадъчен мъж и тя се зачуди дали някога ще може да го разбере. Зачуди се също защо ли, за Бога, би го искала.

Това бе най-смущаващото от всичко.