Лора Лий Гърк
Без дъх (7)

7.

Даниел знаеше, че ако думите му към Лили представляват нещо повече отколкото празна заплаха, първото, което трябваше да направи, бе да разговаря с мъжете. Трябваше някак си да ги убеди да отстояват позициите си още няколко дни.

Той тръгна назад към главната улица, като се спираше за кратко в бръснарницата, в манифактурата, в смесения магазин, в пощата, в редакцията на вестника и на всяко друго място, където се развиваше някаква дейност по пътя му. Съобщаваше, че ще свиква свое събрание в салона на общината в пет и четвърт същия следобед.

Информацията се разпространи и в уречения час Даниел се качи на подиума, който обикновено се използваше от хората от градския съвет, и се изправи пред едно множество от нещастни мъже.

— Запазете тишина, момчета — извика той, за да бъде чут сред гласовете на другите мъже. — Слушайте.

Думите му имаха малък ефект и той кимна към шерифа Трусдейл, който изкара пистолета си през отворения прозорец и произведе изстрел във въздуха.

Това свърши работа. Мъжете внезапно утихнаха и обърнаха лица към Даниел. Враждебните им втренчени погледи и войнствените им намръщени изражения му казваха, че са напълно в състояние да го линчуват, ако не можеше да ги убеди в нещо друго.

— Струва ми се — започна той, — че жените са се закучили с този игрален клуб. Те си мислят, че ще могат да ни изнудят да гласуваме да го затворят, така, както те искат. Но ние не можем да им позволим да направят това.

— Лесно ти е да го кажеш, Даниел — извика Джейкъб Коул. — Нямаш жена, която да ти мели сол на главата. И си отседнал при Самюъл. Аз спя в плевника вече цяла седмица. И когато видя жена си, всичко, което прави тя, е да ми повтаря едно и също.

Думите му отприщиха потока от негодувание и оплакванията започнаха да валят от всички страни на залата.

— Същото е и при мен. Жена ми дори не разговаря с мен, освен за да ми каже, че по-добре ще направя да гласувам това място да се затвори.

— Почти не съм виждал децата си цяла седмица.

— Жена ми ме заключи отвън.

— Моята също. Изхвърли ми дрехите и приборите за бръснене на предната веранда с бележка, в която ми съобщаваше да не си правя труда да се прибирам вкъщи, докато не мине гласуването и докато игралният клуб не бъде затворен за общо добро.

— Мислиш, че това е лошо? Жена ми дори не си направи труда да ми остави каквито и да са дрехи, преди да ме заключи отвън. Нося същите панталони и риза вече пет дни.

— Ами моята вкара цялата храна в къщата, както и зеленчуците от градината и даде цялата реколта на Роузи, за да могат жените да ядат. Кухненският ми шкаф е празен като никога.

— Моят също!

— Моето момиче, Ани, ми каза да не си правя труда да й се обаждам повече, докато клубът не бъде затворен. Бяхме планирали да се оженим през пролетта. Тя каза, че това няма да стане, ако клубът остане отворен.

— Това не е голяма загуба, Сайръс — изкоментира друг мъж. — Да си женен е истински ад.

— Момчета! Момчета! — извика Даниел над врявата. — Изслушайте ме за секунда. Знам, че е трудно с тези толкова твърдоглави жени. Но има още само една седмица. Ако можем да издържим още толкова, всичко ще бъде наред. След като гласуваме игралният клуб на Шиварий да остане отворен, жените ще разберат, че са загубили и всички вие веднага ще се приберете отново по домовете си. Обзалагам се, че никога повече няма да чуете и дума за това.

— Това може и да е вярно, Даниел — извика Тобайъс от мястото си в дъното на залата, — но междувременно ние трябва и да ядем. Никой от нас не знае да готви, а Роузи не ни допуска да се храним в нейното заведение. Какво да правим?

— Знам как се чувствате всички — отговори Даниел. — Повярвайте ми, знам. Опитах се днес да вечерям при Роузи. Стигнах до предната врата. Но стигнах и до решение на проблема. Елате утре сутринта. Ресторантът на Роузи няма да бъде единственото място, където един мъж може да получи храна. Хелън има добър готвач в нейното заведение и тя ще ви предложи на вас, мъжете, храна за пет цента, точно по същия начин, както Роузи храни жените.

— Хелън наистина ли ще го направи? — попита Травис.

Даниел все още не бе обсъждал тази идея с Хелън, но ако това щеше да помогне за отварянето на клуба, Хелън щеше да се съгласи с всичко.

— Да. Считано от утре, вие, момчета, ще можете да се храните в клуба.

Даниел видя как израженията на другите мъже се променят от яд към облекчение и разбра, че е по-добре да приключи с това, преди да започне друг кръг от оплаквания. Имаше нужда да закрие събранието и да държи мъжете сърдити, така че да имат решимостта да издържат до гласуването във вторник.

— Вие знаете какво става тук. Жените се опитват да ни принудят да направим онова, което те искат. Ако всички вие позволите на жените си да направят това, какво следва? Ще ви забранят да пушите тютюн? Ще ви забранят да изразявате възхищението си от някое хубаво момиче, което върви по улицата? Искаме ли да бъдем като Канзас, където жените казват на мъжете си какви закони да правят? Да знаете, следващото нещо, което ще поискат, ще бъде правото да гласуват. Ако оставим жените да се наложат сега, те ще се опитват да ви изнудват със същия номер всеки път, когато искат нещо от вас. Това ли искате?

— Не! — гракнаха всички мъже заедно, очевидно ужасени от тази мисъл.

— Ще им позволим ли да ни казват как да гласуваме?

— Не!

Даниел си пое дълбоко дъх и изстреля последните си думи:

— Не позволявайте на жените си да ви изнудват. Гласувайте по начин, който считате, че е правилен, и по дяволите онова, което мислят жените.

Мъжете бурно изразиха одобрението си и излязоха, изпълнени с решимост, но Даниел знаеше, че един мъж може да се почувства много самотен като спи сам през нощта и се надяваше, че решимостта им бе достатъчно силна, за да издържат още една седмица. Ако стомасите им бяха пълни, това щеше да помогне и той знаеше, че трябва да разговаря с Хелън относно обещанието, което даде пред мъжете. Хелън със сигурност щеше да се съгласи, а Калвин без съмнение щеше да плати разноските за повечето храна. Даниел просто се надяваше, че готвачът на Хелън няма да се нацупи при мисълта да изхранва над сто и двадесет мъже два или три пъти дневно през следващите седем дни.

 

 

Въпреки опита на Даниел да я сплаши, Лили продължи да прави онова, което бе правила през всяка от предишните вечери. Маршируваше. Заедно с около петдесетина други жени тя преминаваше напред и назад в близост до игралния клуб на Шиварий с табела в ръка и протестна песен на уста.

Отвън най-известният публичен дом не приличаше на такъв. Построен от Хайъръм Амбърли от Кънектика — един от многото богати янки — авантюрист, който бе нахлул в Джорджия след войната — представляваше огромна постройка в стил, характерен за времето преди Гражданската война, проектиран и построен да приюти Хайъръм с неговия екстравагантен начин на живот и многото слуги, с приемен салон и бална зала, достатъчно голяма, за да развлича приятелите му авантюристи. Без да го е грижа за отровната омраза на местните жители, Хайъръм бе останал там двадесет години — достатъчно дълго, за да натрупа за втори път състояние и да направи дванадесет деца. Тогава се бе прибрал със семейството си на север, откъдето произлизаха. Къщата бе продадена и препродадена, но най-накрая бе купена от Хелън Оувърстрийт и Калвин Стодърд, които очевидно бяха видели в нея потенциал за техния упадъчен бизнес като една луксозна къща с дебели килими, голям приемен салон и десет спални.

Но жените от Шиварий знаеха, че всичките онези стаи сега се използваха за цели, за които Хайъръм Амбърли никога не си бе представял. И макар и да намираха за правдоподобно, че вероятно Хайъръм се обръща в гроба си в Кънектика от това в какво се е превърнал домът му, това не промени решимостта им да закрият това място.

Пред главните порти, които водеха към градината, жените маршируваха напред-назад с фенери в ръка и пееха песни за трезвеността. Те се отместваха от пътя само когато файтоните, които клиентите на Хелън наемаха от конюшнята на Джейкъб Коул, спираха на дългата алея, водеща към къщата.

Както Даниел бе посочил на Лили онази вечер, повечето от мъжете, които идваха в игралния клуб на Шиварий, не бяха местни жители, а богати мъже, които пристигаха от Атланта, прекарваха една приятна вечер в заведението, пиеха и пренощуваха в хотела, а на следващата сутрин се прибираха в града. Това бе час и половина път с влака само в едната посока, но ако се съди по броя на мъжете, които преминаваха през вратите, очевидно си струваше усилията. Всичките жени, които стояха отвън не можеха да се начудят защо.

Дългата алея, която водеше до къщата, не позволяваше на никоя от жените да надникне през прозорците, но по време на нощните си бдения, когато лампите осветяваха вътрешността, театралните бинокли на Дави и Дензи бяха вкарани в употреба и всичките жени от Шиварий узнаха, че там има ефектни кристални полилеи, пурпурночервени тапети и рисунки на голи жени. Ако действията вътре бяха толкова порочни, както и декорът, игралният клуб в Шиварий можеше със същия успех да бъде построен в Содом^[1].

— О, Боже мой — въздъхна Луиза Ричмънд с поставен на носа й театрален бинокъл. Тя се наведе над оградата от ковано желязо, която опасваше широкото пространство на предната тревна площ. — Една жена танцува точно върху пианото. И си съблича дрехите!

— Виждам я — Дензи започна да трепери като териер оставен на студа, докато надничаше през другия бинокъл и Лили се надяваше, че свенливото женско сърце няма да пострада от шока. — И всички мъже я зяпат. О, каква порочност!

— Дами, моля ви — прикани Лили може би за десети път тази вечер, — оставете тези неща. Нали знаете, ние не сме тук, за да участваме в тази отвратителна дейност.

— Знам, знам — смотолеви Дензи, без да сваля театралния бинокъл от носа си. — Но… о… това е твърде скандално! Лили, не искаш ли да видиш?

— Не, не искам — тя се протегна и грабна бинокъла от по-възрастната жена. — Нито пък вие искате. Лоши сте като ученици, които се прокрадват тук през нощта, за да надничат през прозорците.

— Лили — изстена Дензи. — Върни ми го.

— Няма. Не сме тук, за да зяпаме какво става в клуба. Тук сме, за да го предотвратим.

— И ти си любопитна като всички нас — изсъска Дави, като си взе театралния бинокъл от Луиза. — Просто не искаш да си го признаеш.

През изминалите седем нощи Лили бе устояла на изкушението. Упорито отказваше да погледне през бинокъла, като си каза, че не иска да вижда дори и частица от дейността в този дом. Но Джейсън бе прекарал толкова нощи в него като направи всичко, за да похарчи състоянието, което бе натрупал неговият баща. И тя винаги се бе чудила на изкушенията, които го бяха привлекли там. Можеше да няма друг шанс да разбере. Вдигна бинокъла в ръка за един — само един — бърз поглед.

Звукът от колела на каруца, която трополеше по пътя, я накара бързо да снеме бинокъла и тя погледна в посоката на звука, за да види, че Даниел Уокър караше една каруца към групата жени, които бяха събрани на входа на имота. Каруцата бе пълна с варели и щайги с храна. Двама други мъже се извисяваха върху покрива на возилото.

Лили пъхна бинокъла в джоба на полата си като се надяваше Даниел да не я е видял да се взира през него, но многозначителната усмивка на лицето му, когато той спря каруцата само на няколко крачки от мястото, където стоеше тя, й казваше, че знае точно какво е правила.

— Значи ти пое наблюдението, сладуранке, нали? — изговори провлачено той.

Тя не удостои този коментар с нещо повече от един намръщен поглед.

— Също и през нощта — добави той. — Видя ли нещо интересно?

— Достатъчно, за да подкрепя с факти всичко, което казах за това място — отвърна тя язвително. — Ти защо си тук? За някое вечерно развлечение?

— Това е изкушаваща идея, но не.

Той започна да обръща каруцата към алеята, която водеше към къщата, но бе принуден да спре отново заради жените, които блокираха пътя му.

— Дами, трябва да мина покрай всички ви. Ще бъдете ли любезни да се отместите встрани?

Лили се приближи към началото на групата и го накара да погледне надолу, само на няколко крачки от носовете на конете, които бяха впрегнати в каруцата.

— Няма.

В полумрака на осветената от луната нощ тя можеше само да си представи опасния блясък в зелените му очи, но не можа да си представи решителността в гласа му, когато каза:

— Лили, ако не се отместиш встрани ще бъда принуден да те махна от пътя си.

Тя скръсти ръце на гърди, зае по-стабилна стойка и не се помръдна. Той подкара каруцата, а погледът му не се отделяше от нейния. Докато конете се приближаваха бавно, другите жени една по една се заотместваха от пътя, докато остана само Лили.

Той спря каруцата, издаде мъчителна въздишка и скочи долу. Приближи се към нея и с всяка стъпка, която правеше, желанието й да отстъпи назад ставаше все по-силно, но тя не помръдна.

Спря на по-малко от крачка от нея, а широкият му гръден кош бе като стена, която блокираше гледката й към всичко останало, освен него. Беше толкова близко, че тя можа да вдъхне сапуна му за бръснене и да види загорялата му кожа. Бе толкова близко, че когато повдигна брадичка да срещне погледа му, можа да види само отражението от светлината на фенерите в очите му.

— Ще ме накараш ли да използвам сила? — попита той тихичко.

Въпреки че сърцето й биеше лудо и гърлото й бе сухо като речно корито в пустинята, тя нямаше намерение да го остави да я заплашва само защото бе едър и нахален и твърде красив за свое собствено добро.

— Така мисля — отговори тя, но бе ужасена, че смелият й отговор излезе като безжизнен шепот.

Даниел се усмихна с ангелска усмивка на някое момче хорист в църковен хор и тя намери това за твърде подозрително. Знаеше, че е способен на всичко, но не можеше да отстъпи.

Той се наведе и устните му докоснаха леко ухото й, когато й заговори.

— Сигурна ли си, че не искаш да спестиш и на двамата много неприятности и просто да се отместиш от пътя?

Тя потрепери.

— Няма.

— Добре. Щом искаш, нека да е по този начин, сладуранке.

Той се придвижи толкова бързо, че тя нямаше никаква възможност да избяга. Хвана китката й с една ръка, докато с другата бръкна в джоба си. След две секунди тя се озова закопчана с белезници за чугунената ограда, която заграждаше имота.

— Даниел — кресна тя, докато той се отдалечаваше сред гръмкия смях на двамата мъже в каруцата и сподавените въздишки от жените, които се насъбраха наблизо. Тя се помъчи да се освободи от стоманата, която я пристягаше към оградата, но усилията й бяха напразни и всичко, което можа да направи, бе да охлузи китката си. — Освободи ме от тези белезници незабавно!

Той се качи обратно на каруцата.

— Обещах на шерифа Трусдейл, че ще му върна белезниците, но той ми каза, че не са му необходими, за това, предполагам, че ще ги оставя на теб.

Дръпна поводите, обърна каруцата към алеята и се отправи към къщата като я остави да се чуди дали наистина възнамерява да я зареже така, хваната в капан завинаги.

Тя гледаше заедно с другите жени как Даниел откарва каруцата до задната част на къщата и изчезва от погледа й. Беше й необходимо по-малко от минута да разбере какво възнамерява да направи. Хелън имаше готвач, а заедно с това можеше да предоставя и развлечения. Така на мъжете едва ли щеше да им липсва готвенето на жените им. Беше й неприятно да го признае, но Даниел бе спечелил този рунд. Просто трябваше да обмисли как да спечели следващия. Обезсърчена, тя дръпна безполезно белезниците и пожела Даниел Уокър да отиде на дъното на най-близкото тресавище.

Когато час по-късно каруцата се върна откъм задната страна на къщата и надолу към тях по алеята, тя изпита такова облекчение, че спря да го проклина. Всичко, което почувства, бе задоволство, че се връща, така че да може да я освободи от тези белезници. Но каруцата зави от алеята и се понесе надолу по пътя, без да спира.

— Даниел! — изпищя тя.

Каруцата спря и той се изправи като се обърна назад да я погледне.

— Дявол го взел — изруга. — Почти забравих.

Бръкна в джоба си за ключа, но вместо да скочи от каруцата да я освободи, остана на мястото си като започна да подхвърля ключа във въздуха и после да го хваща в ръката си. Повтори това движение няколко пъти, а настойчивият му, втренчен поглед не изпускаше нейния.

Никой не проговори, тишината продължи, но Лили най-накрая не можа да издържи.

— Даниел, освободи ме от тези неща! — изрече повелително тя, като дръпна достатъчно силно белезниците, за да издрънчат по оградата.

— Кажи моля — предложи той. — Поне веднъж в живота си се опитай да бъдеш учтива с мен.

Тя отвори уста да му каже да върви по дяволите, но стоманата бе охлузила китката й. Беше тъмно, по тия места имаше змии. Мразеше змиите. Особено тези на два крака. Смръщи вежди и през стиснати зъби произнесе:

— Моля те…

Той веднага хвърли ключа към нея, който падна в праха пред краката й. Докато отключваше белезниците, които я бяха приковали към оградата, тя наблюдаваше как каруцата се отдалечава в посока към града и разбра, че думите му за нечестна игра не бяха само празна заплаха. Зачуди се какво ли друго бе в състояние да извърши той и осъзна, че отговорът бе просто всичко.

 

 

Докато се прибере вкъщи, Лили бе изтощена до смърт. Седемте дни маршируване и пеене до късно през нощта, ръководенето на библиотеката с множеството от жени и деца през деня и изтощителните битки с Даниел Уокър вземаха своята дан. Тя влезе през предната врата на къщата си, запали лампата на масата в хола и се отправи към кухнята, като си мислеше само за чаша чай и за добър сън през нощта. Но когато влезе в кухнята, всички мисли за чай и сън изчезнаха от ума й.

Точно в средата на кухненската й маса имаше закован лист хартия. Тя приближи бавно към него като не чувстваше нищо, с изключение на вцепеняващото усещане за шок, когато лампата в ръката й освети написаните с печатни букви думи върху него.

„ПРЕСТАНИ ДА СЕ ЗАНИМАВАШ С ИГРАЛНИЯ КЛУБ В ШИВАРИЙ ИЛИ ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ.“

Беше неподписана, но който и да я бе написал, явно бе влизал в къщата й. Би могъл да бъде все още тук и да я чака. Полазиха я тръпки по гърба. Завъртя се в кръг като държеше нощната лампа високо, но не можа да види никой друг в стаята. Облегна се на най-близката стена и се ослуша, но единственият звук, който можа да чуе, бе собственото й учестено дишане.

Някой бе нахлул в дома й, някой я бе заплашил, но кой ли можеше да бъде? Не можеше да си представи никой от мъжете, които познаваше, да е способен да направи нещо такова. Никой, с изключение на един.

Лили дръпна бележката от гвоздея, който я прикрепяше към масата и излезе през задната врата. Заобиколи до предния тротоар, пресече тясното пространство, което разделяше къщата й от тази на Самюъл, и задумка с месинговото чукче на предната врата.

Когато Беатрис отвори в отговор на почукването й, Лили не си загуби времето в предисловия.

— Кажи на Даниел, че искам да разговарям с него веднага — изрече тя през стиснати зъби.

Икономката я погледна мълчаливо и кимна. Отвори вратата по-широко, за да може Лили да влезе, после отиде да потърси Даниел, който се появи след малко.

— Е, проклет да съм — измърмори той, като пресече фоайето, за да застане пред нея. — На какво дължа честта на това посещение?

— Хич не се и опитвай да се преструваш, че не знаеш защо съм тук — започна тя с глас, който трепереше от яд. — Винаги съм знаела, че си мерзавец, но не знаех докъде можеш да стигнеш. Обаче сега разбрах.

— Добър вечер и на теб, Лили — отговори той безгрижно без следа от вина в погледа или в гласа. — Ако е за онова, което се случи по-рано тази вечер, наистина съжалявам, че трябваше да ти сложа онези белезници. Но ти сама си го изпроси, не мислиш ли?

— Не говоря за онези белезници — тя вдигна листа хартия в ръката си. — Говоря за това.

Той действително успя да се държи така, сякаш нищо не знаеше. Леко смръщи вежди.

— Какво е то? — попита, като провлаченият му глас внезапно стана остър.

Ако искаше да се преструва, тя нямаше нищо против.

— Какво мислиш, че е? — сопна му се тя, като шумолеше с хартията между пръстите си. — Отгатни.

— Не е любовно писмо, поне по тона ти.

— Едва ли е такова. Съмнявам се, че ти би написал такова писмо, особено на мен.

Той взе бележката от ръката й, прочете я, после отново я погледна, като все още не даваше никакъв признак, че има нещо общо с написването й. Но Лили бе сигурна, че за Даниел не бе проблем да излъже ако това го устройва и затова го изгледа хладно.

— Наистина ли считаше, че тази бележка би ме спряла?

— Нима си мислиш, че аз съм я писал?

На челото му бръчките станаха по-дълбоки. Той я изгледа гневно и тя видя как едно малко мускулче играе в ъгъла на устните му.

— Ти каза, че няма да се бориш с мен по честен начин — напомни му тя. — Предполагам, че действително си го мислил.

— Лили, би трябвало да си ме опознала по-добре досега, за да разбереш, че когато те заплашвам, аз го правя в лицето ти. Не пиша бележки.

Тя го разучава дълго, като си казваше, че не вярва и на дума от това, което й обяснява, но не виждаше никакъв признак на лъжа. За първи път в съзнанието й се прокрадна съмнение.

— Ако ти не си я написал, тогава сигурно имаш представа кой го е направил — смънка тя накрая. — Чух за малката ти реч в салона на общината тази вечер. Кого от мъжете си раздразнил достатъчно, за да ме заплашва?

— Ако някой мъж е реагирал тази вечер на думите ми като ти е оставил тази бележка нямам представа кой може да е бил.

Тя не искаше да му повярва и все пак думите му наистина звучаха искрено. Сега, след като се успокои малко, след като шокът и гневът от намирането на бележката бяха някак си поизбледнели, тя можа да прецени обстоятелствата по-ясно и бе принудена да признае, че това, което казваше, не бе лишено от смисъл. Той действително я беше закопчал с онези белезници за оградата, но наистина не бе мъж, който да я заплашва с бележка. Което оставяше отворен въпроса що за мъж бе всъщност той. Изпод чара му на момче от Юга надничаше един безскрупулен адвокат. А какво има под това? — чудеше се тя.

— Къде я намери — попита той, като прекъсна мислите й. — На входната врата?

Тя поклати глава.

— Не. Беше закована на кухненската ми маса.

— Била е вътре в къщата ти? С взлом ли е влязъл?

— Не. Не е било необходимо. Аз не заключвам вратите си. Тук никой не го прави.

— Никой, с изключение на половината жени от града — отговори й с нотка на кисел хумор. — Хайде…

Взе ръката й и тръгна към вратата, като я задърпа след себе си.

— Къде отиваме?

— Искам да поогледам къщата ти.

— Който и да е сложил тази бележка на масата ми вероятно отдавна си е отишъл — отбеляза тя.

— Вероятно, но ме послушай. Искам да бъда сигурен.

Лили не влезе в спор. Честно казано беше доста облекчена, че той ще огледа къщата й, за да се увери, че смутителят не се спотайва все още в някой тъмен ъгъл и не я чака, въпреки че никога за нищо на света не би помолила Даниел за помощ или пък би признала, че има нужда от нея.

С Лили, която го следваше, Даниел премина през всички помещения от тавана до мазата, като претърси всяка стая. Погледна в гардеробите и под леглата, отвори старите скринове и огледа зад пердетата. Но нарушителят, който и да бе той, бе изчезнал. Завършиха претърсването в кухнята, където Даниел видя гвоздея, който бе забит в масата.

— Утре ще занеса бележката на шерифа и ще му разкажа какво се е случило.

— Ще го направиш?

Неочаквано той й се усмихна.

— Е, ти не би стигнала доникъде с Трусдейл. Заради теб жена му е изхвърлила един матрак на двора и му е казала да спи там до гласуването. Комарите са най-близките му приятели оттогава и той е малко докачлив по отношение на теб. Много по-вероятно е да се опита да разбере кой е написал тази бележка, ако аз му я занеса.

— А ти защо би го направил? — попита тя скептично. — На противоположни страни сме, нали не си го забравил? Ние сме врагове.

— Да, но аз все пак те харесвам.

Това откровение бе изречено твърде леко, за да му се вярва.

— О, да, сигурно — смръщи се тя. — Ето защо ме закопча с онези белезници за оградата.

Той издърпа един стол изпод кухненската маса и седна.

— Чух, че ти и другите жени дефилирате пред заведението на Хелън и сякаш съм предвиждал, че може да ми се изпречите на пътя. Да взема тези белезници ми се стори добра идея. Трябваше да оставя малко храна за готвача на Хелън, така че да може да нахрани тези мъже.

— Имаш късмет, че Хелън има готвач — озъби му се тя сухо, като взе стола срещу него. — Ако останеше на онези намацотени кукли, мъжете щяха да гладуват. Има само едно нещо, което момичетата на Хелън могат да правят, а това определено не е готвенето.

— О, не знам за това — ухили й се той. — Всичко зависи от това какво сгорещяват.

Тя не можа да се сдържи. Тази негова усмивка бе толкова лукава, че не можа да не й отвърне също с усмивка.

— Ти наистина си дявол…

Той се вторачи в нея с престорено учудване.

— Нима това е усмивка, която виждам да заплашва лицето ти? Внимавай, Лили! Можеш да започнеш да ми харесваш, а това би могло да провали цялото забавление, което уреждаме с теб.

— Не разчитай на това — сопна се тя самоуверено. — Харесването на човек като теб мога да сравня само с ваденето на зъб при Нейт.

Даниел се засмя.

— Не се и съмнявам.

След миг смехът му избледня.

— От това, което чувам, от цялата тази работа ти получаваш онова, което искаш.

Не мислеше, че той има предвид затварянето на игралния клуб.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че отново си станала редовен член на групата на жените, чието хоби е шиенето. И напоследък никоя жена в града не ти е затваряла вратата под носа. Изглежда отново си спечелила уважението на хората.

— Все още не съм. Веднъж спечелено, едно непристойно име не се измива за една нощ. Но поне започвам да се чувствам като че ли пак имам приятели. В края на краищата бих могла да изградя отново името си на почтена жена. Надявам се…

— Никога не съм си мислил, че обществените условности и уважението на другите са толкова важни за теб.

Тя се смрази на стола си.

— Нямаш представа какво е да загубиш доброто си име, съпруга си, брака си.

— Нима бракът ти бе толкова чудесен, че после загубването му да е толкова опустошително за теб?

Беше твърде умен, наистина бе умен. Проницателният му поглед я изучаваше и тя знаеше, че той незабавно би разбрал, ако му пробуташе някоя лъжа. Затова и не си направи труда да измисля такава.

— Не толкова заради това, че бракът ми е бил чудесен. Той бе, предполагам, типичен за повечето бракове. Но това, което изглежда ти не разбираш, е, че той бе всичко, което имах.

— А би ли приела Джейсън обратно, ако се върнеше при теб сега?

— Не.

— Е, тогава изглежда, че тревогите ти скоро ще свършат. В края на краищата отново ще спечелиш уважението на хората. Някой ден може дори да се омъжиш отново.

Самата тази идея бе ужасяваща.

— Дори и да се намереше някой мъж, който би пренебрегнал условностите и би поискал да се ожени за мен, това няма да има значение. Аз никога не бих се омъжила отново. Никога повече няма да се поставя в положение на робиня и да знам, че съпругът ми е неверен и очаква от мен просто да търпя това като добра малка женичка, докато той реши да ме захвърли настрана.

— Не всички мъже са неверни на жените си.

— Знам. Но въпреки това не бих рискувала.

Една нова мисъл нахлу в съзнанието й и тя отметна глава настрана, като го изучаваше от другата страна на масата.

— А ти защо никога не си се оженил?

— Защо да се женя? — отговори той и сви рамене. — Бракът невинаги е нещо желателно за един мъж.

— Нито пък за една жена.

Той призна истинността на думите й с леко кимване.

— Това означава ли, че двамата с теб сме на едно мнение за нещо? — попита я с усмивка.

— Предполагам. Кой би си помислил?

Тя се прозя, като внезапно осъзна колко е уморена.

Даниел забеляза прозявката и стана на крака.

— Късно е. По-добре да си тръгвам.

Тя също се изправи и го поведе към предната врата. Той протегна ръка да я отвори, но внезапно спря с ръка върху дръжката. Извърна се да я погледне.

— Лили?

— Да?

Пусна вратата и се обърна към нея.

— Направи ми една услуга — промълви той и се протегна да погали бузата й с длан. — Отсега нататък си заключвай вратите.

При допира на ръката му Лили се смрази. Неспособна да помръдне, тя почувства загрубелите краища на пръстите му да се плъзгат по бузата й, по слепоочията й и по възела на косата й на тила. Фибите паднаха и косата й, заплетена на мястото, където я бе уловил, се разроши.

— Мразя те — напомни му тя и дъхът й секна, когато усети, че той я притегля към себе си.

— Аха — съгласи се небрежно и отметна главата й назад.

Неистово, долавяйки намерението му, тя добави:

— Ти ме мразиш. Забрави ли?

— Не те мразя.

Устните му докоснаха нейните, преди тя да може да отговори, като ефективно прекъснаха всяко опровержение, което би могла да направи. Тя почувства как той отваря уста срещу нейната и езикът му леко се допира до устните й. Усети как коленете й омекват, сякаш бяха останали без сила, и сви ръце в гънките на ризата му, за да не падне.

Пръстите на Даниел се вплетоха по-здраво в косата й. Той дръпна долната й устна между зъбите си, като вкуси от нея като късче бонбон и тя почувства, че се разтапя. Устата й се отвори, езикът й докосна неговия в отговор и целият свят се възпламени.

Тогава, точно толкова внезапно, както бе започнало, всичко свърши. Даниел се отдели от нея и отстъпи назад, като пъхна ръце в джобовете си. Дори през мъглата на замаяните си усещания тя можа да чуе учестеното му дишане в тишината.

Тази целувка я остави зашеметена, без дъх и въпреки че той вече не я целуваше, тя все още усещаше устните му върху своите. Притисна пръсти до устните си и го погледна, твърде развълнувана, за да говори. Беше целувана само от един мъж в живота си, а Джейсън никога не я бе целувал така — открито, горещо и сластно.

— Вярваш или не — поде Даниел с малко несигурен глас, — никога не съм те мразил — погледът му пропълзя по дължината на тялото й и отново се върна, като спря за секунда-две върху устните й. — Сега вече мисля, че никога няма да го направя.

Той се извърна рязко. Като дръпна силно вратата да я отвори, той излезе от къщата й, без да се обръща назад.

— Не забравяй да се пазиш — подвикна й. — Заключвай вратите си.

Лили остана до вратата и го наблюдаваше как се отдалечава — облекчена, разочарована, смутена. Под лъжичката си имаше усещане за разбърканост, безтегловност и знаеше, че вероятно подлудява. Какво би станало, ако Даниел не беше спрял? Знаеше отговора и бе ужасяващо да осъзнае, че един мъж, когото мислеше, че презира, би могъл да я накара да изпитва и други чувства. Знаеше, че той би могъл да направи каквото си поиска с нея и че щеше да му го позволи. Самата тази мисъл я изплаши и я накара да се чувства много, много уязвима.

— Ще си заключа вратите, Даниел — прошепна тя, като го наблюдаваше как се отдалечава, — но кой ще ме предпази от теб?