Лора Лий Гърк
Без дъх (2)

2.

Даниел наистина искаше хората да спрат да го удрят. Въпреки парещата плесница, която му бе зашлевила Лили, болката не му попречи да се възхити на сладката извивка на бедрата й, когато тя си отиваше. Със сигурност харесваше тези модни, тясно прилепнали поли.

Въпреки гледката, която предложи на излизане от вратата, Лили Морган го бе ударила доста силно и той се надяваше, че тази работа с игралния клуб на Шиварий няма да отнеме много време. Повече от ден или два около Лили и едва ли ще може да се върне жив в Атланта.

Всички в кафенето се бяха вторачили в него и помещението бе тихо като в църква по време молитва. Даниел реши, че е най-добре да изясни нещата.

— Чудя се какво ли чувства в действителност към мен.

Избухна смях, който освободи напрежението и Даниел отново се обърна към барплота и хвърли върху него няколко монети.

— Благодаря за вечерята, Роузи — каза той с усмивка на стройната брюнетка, която стоеше от другата страна. — Твоят пай от дюли е хубав както винаги.

— Много мило от твоя страна. Колко време ще останеш?

— Не съм сигурен — рече той. — Безопасно ли е да се разхожда човек по вашите улици?

Роузи погледна към Самюъл, после обратно към него.

— Лили си има причини да се чувства така, Даниел, не мислиш ли?

— Виж какво, Роузи — намеси се Самюъл. — Знаеш ли, вината не е изцяло на Даниел.

— Може би, но не аз съм тази, която има нужда да бъде убеждавана в това.

Роузи прибра с плъзгане монетите от плота в престилката си.

— Не мисля, че Лили би могла да бъде убедена, че водата е мокра, ако аз съм този, който се опитва да го направи — каза й Даниел. — Тя е кавгаджийка, Роузи.

— Не е толкова опърничава, колкото изглежда…

Даниел вече го знаеше, но то не го накара да я харесва повече.

Роузи се ухили изведнъж.

— Тя обаче свири на пиано като някоя дивачка.

— Какво искаш да кажеш?

Тя кимна към мъжа до него.

— При Самюъл ли ще отседнеш?

— Да.

— Тогава ще разбереш.

 

 

По време на вечерята той откри какво имаше предвид Роузи.

— Проклятие! — извика Беатрис, като тръшна една купа с грах върху масата със сила, достатъчна да изпрати няколко хвърчащи грахчета в соса от печеното месо. Лицето на икономката, кръгло и черно като топка за билярд, изскърца от недоволство и тя плесна силно ръце връз широките си бедра. — Тя отново се е заела с това, господин Самюъл!

В съседната къща на едно пиано се издумкваше „Лудото надбягване“ от Стивън Фостър^[1].

В това горещо време всички бяха оставили прозорците си отворени, а прозорецът на всекидневната на Лили Морган бе точно до прозореца на трапезарията на Самюъл, което правеше силата на звука от музиката такъв, че бе необходимо да се вика, за да се чуват. Даниел хвърли поглед към Самюъл от другата страна на масата.

— Лили Морган? — извика той.

— Кой друг? — извика в отговор другият мъж.

Беатрис пъхна по един пръст във всяко ухо.

— Не е толкова лошо, ако свири нещо хубаво. Но този вид музика е същинско изпитание.

— Често ли се случва?

Самюъл сви рамене.

— Когато й влезе муха в главата, получаваме забавна музика от пианото. Този път — добави той с широка усмивка — мисля, че ти си мухата.

— Господин Даниел, не можете ли да направите нещо — погледна го с молба в очите Беатрис. — Ако можете да спрете по някакъв начин това свирене на пиано, ще съм ви много благодарна.

Идеята да дръпне Лили за опашката му се понрави много.

— Бих направил всичко за теб, Беатрис. Ще отида и ще си поговоря малко с нея.

Самюъл се засмя.

— Ще си поговориш с нея? Ти? Сигурен ли си, че няма да предпочетеш аз да го направя вместо теб? Може да е по-безопасно.

— Не, аз ще го направя. Моя е заслугата, че тя е толкова напрегната.

Излезе от къщата и измина няколкото крачки до съседната врата. Дръпна звънеца, но Лили вече бе започнала да свири „О, Сузана“ и той се усъмни, че го е чула. Отвори вратата и пристъпи вътре точно когато тя започна да пее в такт с музиката с доста неточно сопрано.

Тъй като двамата с Джейсън Морган бяха приятели от детинство, Даниел бе идвал в големия дом на семейство Морган много пъти, но сега едва бе направил и една крачка, когато забеляза нещо напълно непознато. Изведнъж спря рязко. До него във фоайето се намираше скулптура в човешки ръст на Давид на Микеланджело, без смокинов лист, който да скрива атрибутите му, и една дамска сламена шапка, която бе килната закачливо над окото му. Даниел знаеше, че Джейсън никога не би одобрил такова нещо в къщата си, което вероятно бе причината Джейсън да отсъства, а вместо него да присъства Давид.

От мястото си във фоайето Даниел можа да забележи и други характеристики на ярката личност на Лили. Върху шкафа от тиково дърво до вратата, която водеше към хола, бе поставен един грамофон. Въпреки че беше юли, папрат в саксия, окичена с коледни орнаменти, стоеше най-отгоре върху подобен шкаф от тиково дърво до кабинета. Пред него стълби с широки полирани перила водеха към горните етажи. Малка квадратна възглавничка лежеше върху плоската колона, подпираща перилата в дъното на стълбището, и Даниел се досети, че бе сложена там за удобство, при плъзгане надолу по парапета.

Той не можа да потисне усмивката си, докато пресичаше фоайето и влизаше в гостната. Лили можеше и да е опърничаво момиче, но бе уникална.

Погълната в музиката, Лили не забеляза кога Даниел влезе в гостната при нея. Свиренето на Фостър винаги я караше да се чувства по-добре. Имаше нещо в това да извличаш звуци с бясна сила, което освобождаваше гнева и напрежението. Докато свиреше и пееше, нервите на Лили спираха да вибрират и тя действително започваше да възвръща спокойствието си и ведрото състояние на духа.

Тогава той се появи и го съсипа.

Едва когато омразният мъж застана до нея, тя осъзна, че той действително е влязъл в къщата й. Ръцете й удариха клавишите и те издадоха нехармоничен звук, а тя скочи на крака, като прекатури във възбудата си столчето пред пианото.

— Какво правиш тук? — сопна се тя, като стъпи встрани от събореното столче и се извърна към него. — Излез от къщата ми.

— Аз наистина първо дръпнах звънеца — Даниел погледна към внушителното пиано, което заемаше половината стая. — Предполагам, че не си го чула.

Лили бе висока жена, но Даниел я превишаваше на ръст с около двадесет сантиметра. Тя трябваше да отдръпне главата си назад, за да го погледне в очите. Почувства, че спокойствието, което бе намерила, отново й се изплъзва и започна да диша дълбоко.

— Какво искаш?

— Тук съм, за да помоля да свириш по-тихо.

— Какво ти става, Даниел? Не харесваш ли малко музика на вечеря?

— Музика, може би. Нямаше да имаме нищо против, ако свиреше нещо приятно. Но не и нескопосана шумна какофония.

Тя пренебрегна обидата.

— Ще продължавам да свиря каквото си искам на своето пиано в своята къща — заяви тя, като въобще не й пукаше, че Самюъл и Беатрис ги наблюдават през отворените прозорци. — Нещо повече, ще свиря толкова високо, често и фалшиво, колкото ми е угодно. И въобще не ме интересува дали това ти харесва, или не.

— Ще те заинтересува, ако повдигна обвинение срещу теб.

— Ще ме съдиш?

— Няма и да се замисля, сладуранке.

Тя се намръщи при тези нежности от негова страна.

— Винаги съм знаела, че Шекспир е имал право.

— Шекспир?

— „Да убием всички адвокати.“

— Можем ли да убием също и лошите музиканти? — попита той с плаха надежда.

Когато тя заекна, опитвайки се да измисли някакъв унищожителен отговор, той вдигна ръката си в помирителен жест.

— Хайде, Лили! Нека да сключим примирие. Знам, че все още си ми сърдита за онова, което се случи…

— Сърдита е прекалено сдържана оценка, Даниел. Освен това аз не искам да се помирявам с теб.

— Колко време още ще ми имаш зъб? — стрелна я с поглед той. — Никога ли не можеш да простиш и да забравиш?

— Да простя, не. Да забравя, да. Никога няма да ти простя за начина, по който съсипа живота ми, но ще забравя за теб в минутата, в която си тръгнеш от Шиварий и се завърнеш в Атланта.

— Тогава ще съм способен да те направя щастлива жена. Ще взема утрешния вечерен влак, след като съдията Билингс гарантира, че ще изпълни искането ми да отмени съдебното предписание, което ти най-накрая си успяла да му внушиш да подпише.

— Аха, ето защо значи си бил тук! — тя скръсти ръце на гърдите си. — Той няма да го отмени. Няма причина да промени мнението си.

— Искаш ли да се обзаложим за това? Първо на първо, не знам как си го убедила да го подпише, но след като изложа правните си основания и официално оспоря предписанието, той ще трябва да го отмени. Не можеш да затвориш един бизнес без причина и няма никакви доказателства, че Хелън Оувърстрийт или нейните служителки са извършили престъпление.

— Значи ти представляваш Хелън Оувърстрийт? — тя се вторачи в него. — Честно казано, дълбочината, в която потъваш, никога не е преставала да ме учудва. Разводи, вертепи… нима има нещо, което няма да защитаваш, щом са замесени в него пари?

— Не се занимавах с развода ти с Джейсън заради пари — озъби й се той, преди да осъзнае, че й бе необходимо по-малко от минута, за да го провокира и изкара от равновесие.

Лили можеше да накара един мъж да излезе от кожата си по-бързо, отколкото някое момче да изгуби девствеността си. Даниел си пое дълбоко дъх и се насили да изрече спокойно:

— Не беше заради пари. Джейсън бе най-добрия ми приятел.

— Нима? Ако ти и Джейсън наистина бяхте толкова добри приятели, защо тогава не дойде на сватбата ни? Защо никога не дойде да ни посетиш тук, в Шиварий?

— Трудно е да отидеш на сватба в Бирмингам, когато работиш като чиновник при един съдия в Атланта — поясни той хладно. — Джейсън разбираше, че не мога да се измъкна дори и за ден през лятото, когато се ожени за теб. Що се отнася до това, че не съм идвал да ви посещавам, нямам много добри спомени от детството си тук и Джейсън го знаеше. Той винаги предпочиташе да идва в Атланта, за да се срещне с мен.

— О, разбира се… — тя се усмихна, но в усмивката й нямаше веселост, а само горчивина. — В Атланта Джейсън можеше да излиза и да прави всички неща, които не се осмеляваше да прави в Шиварий докато баща му беше жив, като да се напива и да посещава проститутки. Той въобще не хранеше никакво уважение към брака ни.

— Дори това и да е вярно, брака му с теб не ми влизаше в работата, докато той не ме помоли да го разтрогна.

— Разбирам. Неговото прелюбодеяние бе приемливо за теб, но моето не беше?

— Никога не съм виждал Джейсън с проститутка или с друга подобна жена, когато е идвал в Атланта. Но докато течеше съдебната процедура по развода, наистина видях Хенри Дъглас. Знам всички подробности на връзката ти с него и знам каква голяма болка си причинила на Джейсън с тази си изневяра.

Лили стисна ръцете си в юмруци.

— Хенри Дъглас те е излъгал. Не аз извършвах прелюбодеяния, а Джейсън. Много, много пъти. Отначало той ходеше в Атланта, като използваше посещенията си при теб за извинение, така че баща му да не усети непоносимото му поведение. Но след като баща му почина, вече не правеше никакво усилие да крие каквото и да е. Започна да се отдава на изневерите си в едно място, което е много по-близо до дома му — игралния клуб на Шиварий.

— Предполагам, че не си могла да го отблъснеш като си се държала като опърничава, студена и заядлива съпруга?

— Това ли ти каза той? Типично за Джейсън, да търси вината в мен, вместо в себе си. Беше такъв страхливец! — тя си пое дълбоко дъх и после продължи: — Тъй като претендираш, че си му бил толкова добър приятел, знаеш ли къде е той? Чувал ли си го наскоро? Обзалагам се, че не си. Обзалагам се, че той дори не ти е писал, след като напусна този град. Със сигурност не е писал на никой друг. И защо ли да го прави? Никога не го е било грижа за някого, освен за себе си.

Даниел избегна погледа й. Тя бе права за това, че Джейсън никога не му бе писал, но да бъде проклет, ако го признаеше пред нея.

— Ти може и да си бил приятел на Джейсън, Даниел — додаде тихо тя, — но никога не си го познавал истински. Въобще не си го познавал.

Измина дълго време, докато той заговори отново.

— Не съм в Шиварий, за да се отдавам на спомени за миналото — изрече най-накрая, като извърна глава, за да я погледне, и внимаваше гласът му да прозвучи равно и безпристрастно. — Тук съм, за да представлявам интересите на собствениците на игралния клуб.

— Е, в случай че не си знаел — произнесе тя с тон на учителка на определено изоставащ ученик, — проституцията е незаконна в щата Джорджия.

— Благодаря, че отбелязваш това, но няма представени доказателства в съда, които да доказват, че игралният клуб в Шиварий е публичен дом.

Лили издаде звук на задоволство.

— Игрален клуб, дрън-дрън! Това е дом на разврата и всички го знаят, включително и съдията Билингс.

— Това, което хората си мислят, че знаят, и онова, което може да бъде доказано, са две съвсем различни неща.

Тя се засмя невярващо.

— И предполагам, че тези карнавално намацотени и издокарани дами са там просто за разговор!

— Вероятно. Не знам. Никога не съм бил там. Всичко, което ме засяга, са интересите на клиентите ми. Това ми е работата.

— Значи ти просто си вършиш работата, а по дяволите последствията? — тя поклати невярващо глава. — Играеш си с живота на хората и дори не се замисляш какво се получава като резултат. Как успяваш да спиш нощно време?

— Казваш всичко това само защото представлявах Джейсън по време на бракоразводното дело. Ако бях представлявал теб, щеше да бъде различно.

— Но резултатът бе същия. Съпругът ми прекарваше нощите си с проститутки и харчеше парите си за хазарт и пиене, а тези неща бяха по-важни за него, отколкото собствената му жена. Не мога да позволя други жени да страдат и да споделят същата съдба. Ще се боря срещу теб с всичко, което имам. Ще направя всичко, което зависи от мен, докато не се уверя, че игралният клуб на Шиварий ще остане затворен.

Той присви очи.

— Не се опитвай да правиш това, Лили.

— Или какво? — сопна се гневно тя. — Ще съсипеш доброто ми име?

— Ще превърна живота ти в ад.

— Твърде късно е. Направи го преди пет години.

Той прехапа устни за миг, после продължи:

— Ти ми осигури средства за борба. Не ме обвинявай, ако собствената ти любовна афера се върне да те преследва.

— Не съм имала никаква любовна афера!

— Това си твърдяла винаги, но не ти вярвам сега повече, отколкото ти вярвах тогава.

— Въобще не ми пука в какво вярваш! — тя го изгледа с презрение. — Мразя те, Даниел Уокър…

— Знам.

Ако не знаеше, че той е свиня, можеше да си помисли, че има мъничко съжаление в този отговор. Той се обърна.

— Но няма да си изгубя много от съня, за да мисля за твоето мнение, сладуранке.

— Ако искаш да свиря приятна музика, по-добре стой далеч от погледа ми — изсъска тя след него, когато той излезе от гостната. — И ще държа този вертеп затворен — само ме наблюдавай — продължи тя, когато стъпките му пресичаха фоайето. — И не ме наричай сладуранка! — добави тъкмо когато вратата се затръшна зад него.

Като резултат от тръгването му внезапната тишина в къщата й се стори завладяваща. Спомените за онзи ужасен ден в съда преди пет години започнаха да проблясват през ума на Лили. Тя потъна в кушетката с кувертюра от росер и затвори очи, като се опита да ги заличи, но не можа. Спомни си шокиращите шушукания, когато Джейсън обяви пред всички, че тя е прелюбодейка. Спомни си всичките презрителни погледи, насочени към нея, когато Хенри Дъглас бе признал, че е неин любовник, и тя отново се зачуди колко ли му бе платил Джейсън, за да излъже. Най-вече си спомняше как Даниел Уокър бе преиначил думите й, като сякаш я хипнотизира и даде възможно най-лоша интерпретация на всичко, което тя каза, като направи така, че да се почувства виновна, въпреки че бе невинна.

Тя покри лицето си с ръце. Бракът й бе разбит от нощните похождения на Джейсън в игралния клуб на Шиварий, а не от някаква въображаема афера, която съпругът й и Даниел бяха измислили. Предполагаемата й връзка с Хенри Дъглас я бе обвинила в прелюбодеяние, но на безкрайните нощи на Джейсън с проститутки бе погледнато като на безобидно забавление. Колко нечестен бе животът…

Лили се изправи на крака, изпълнена с решителност. Даниел Уокър нямаше да успее да отвори отново игралния клуб в Шиварий. Не и докато тя има частичка сила, за да го спре.

Въпреки заплахата на Лили, тя спря да свири и Даниел и Самюъл успяха да довършат вечерята си на спокойствие. След това двамата мъже се оттеглиха в кабинета, за да изпушат по една пура и да пийнат бренди преди Хелън Оувърстрийт да пристигне в девет, за да се срещне с Даниел.

В момента, в който Даниел влезе в кабинета, той забеляза, че лавиците, които ограждаха стените, бяха почти празни.

— Какво е станало с всичките ти книги по право?

Самюъл му подаде чаша бренди и наля една на себе си.

— Направих дарение на библиотеката — отговори. — Бих ги дал на теб, но ти вече имаше библиотека с правна литература, много по-богата от моята. И тъй като вече не практикувам, те просто събираха прах. Лили бе щастлива да ги приеме.

— Тя все още ли е библиотекарка?

— Да. И се справя много добре.

Двамата мъже се настаниха по на един тапициран в кожа стол и запалиха пури. Самюъл се облегна назад, издуха три кръгчета дим към тавана в бърза последователност и додаде:

— Тъжно е обаче.

— Кое?

— Библиотеката. Повечето от хората дори не я използват. Лили е чудесна библиотекарка, но има някои доста съмнителни книги там. Вдигна се доста шум миналата година, когато тя отказа да ги свали от лавиците.

— Съмнителни?

Самюъл се наведе напред, сякаш имаше да споделя някаква тайна.

— Мръсни книги — прошепна той, като с усилие се помъчи да запази сериозно изражение на лицето.

Даниел дори не се опита. Ухили се.

— Наистина ли? Какво, нещо порнографско ли?

— Някои биха могли да си помислят така, но в действителност въпросните книги са отлични. „Кандид“ например. Жените наистина изнасят дълги тиради за тези книги. Особено Дави. Както знаеш, където ходи Дави, другите я следват.

— Видях Дави да седи на верандата си, когато идвахме от влака — Даниел погледна към по-възрастния мъж и усмивката му стана по-широка. — Откога се занимава тя с наблюдение с театрален бинокъл на хората, които преминават?

Самюъл се засмя.

— Идеалното хоби за Дави, не мислиш ли? Както и да е, като се върнем към Лили, във времето между развода й и непреклонния й отказ да свали тези спорни книги от лавиците, повечето от хората не искат да бъдат видени около библиотеката или около нея. Тук минава до голяма степен за невъзпитана жена. За нещастие тя прави положението още по-лошо, като определено провокира Дави и приятелките й.

Даниел кимна с разбиране.

— Да, видях статуята във фоайето й.

— Точно така. Тя е такава скандална личност в този град, че повечето от хората дори не разговарят с нея.

Даниел се изпъна в стола си.

— Никога не си ми споменавал за това.

— Никога не е ставало на въпрос. Когато се срещам с теб, обикновено не разговаряме за клюките в Шиварий — той разлюля брендито в чашата си и отпи глътка. — Освен това не съм мислил, че действително ще се интересуваш от живота на Лили Морган или това, което е станало с нея.

В тона на по-възрастния мъж имаше нотка на неодобрение и Даниел незабавно се изправи на стола си.

— Джейсън ме помоли да го представлявам на развода му с Лили, защото тя го мамела. И ти като мен знаеш колко много дължах на Джейсън след онова, което той направи за мен. Нямаше да мога да отида в колежа, ако той не ми бе заел парите за обучението. И двамата знаем, че ти не би могъл да си позволиш да ме изпратиш.

— Разбирам основанията ти за това, което направи, но изглежда дори не си се замислил как изглежда ситуацията от страна на Лили.

— Не Лили бе моя приятелка в продължение на двадесет години — отговори той раздразнено. — Ако сега хората в града имат хладно отношение към нея, трябваше да си помисли за това, преди да избере Хенри Дъглас за свой любовник. И от това, което ми каза, тя не е направила кой знае какво усилие да промени това. Вината не е моя.

— Не съм казал, че е. Защо заемаш такова отбранително положение?

— Не заемам отбранително положение, по дяволите!

— Щом казваш — за голямо удоволствие на Даниел Самюъл смени темата. — Защо тогава не поговорим как получи това насинено око? — попита той. — Защо имам чувството, че зад това се крие някоя интересна история?

Даниел се засмя и му разказа какво се бе случило предния ден, като обобщи разказа си с думите:

— Когато се кандидатирам за Сената, не мисля, че Хю ще гласува за мен.

Другият мъж се засмя.

— Бих могъл да предположа, че няма да го направи — той замълча и веселостта му изчезна в сериозно изражение. — Значи все още планираш да се кандидатираш на изборите?

— Разбира се. Ето защо се заех с това дело на Калвин Стодърд. С неговата подкрепа мога да стигна много далеч в политиката.

Самюъл не отговори и Даниел го погледна настойчиво.

— Ти не одобряваш…

— Има ли значение дали аз одобрявам, или не?

Даниел бе озадачен от въпроса.

— Разбира се, че има значение. Ако не беше ти, аз нямаше да бъда адвокат. По дяволите, можеше дори да не съм жив. Ти ми даде първата работа, която някога съм имал, ти ми беше баща, какъвто собственият ми баща отказа да бъде. Мнението ти означава много за мен. Не искаш ли да стана сенатор?

Самюъл въздъхна.

— Когато те погледна, не виждам сенатор. Виждам едно момче, оскърбено и полугладно, с твърде сурови очи за своите десет години.

Челюстта на Даниел се скова.

— Трябва ли да говорим за онези дни?

Самюъл не му обърна внимание.

— Спомням си как те хванах да ровиш за храна в кофите за боклук зад къщи, защото баща ти бе винаги толкова пиян от евтин алкохол, че не даваше и пет пари за теб. Получи една вечеря с пиле от мен онзи ден, доколкото си спомням, и някак си успя да си намериш платена работа, с която да преживяваш. Винаги си имал достатъчно чар, за да изкушиш и светците, и този чар би могъл вероятно да те отведе до всяко място, включително и до място в Сената, ако това е, което искаш. Що се отнася до мен, всичко, което искам за теб, е да бъдеш щастлив.

Даниел извърна поглед. Не искаше да разговаря за онова момче, което бе преди.

— Аз съм добре. Когато поискаш да се увериш в това, ела ми на гости някой ден в Атланта. Макар че… едва ли някога ще дойдеш вече.

Самюъл всмукна от пурата си.

— Това е, защото не ми харесва къщата ти.

Озадачен, Даниел се намръщи.

— Какво й има на къщата ми? Хубава е.

— И е пълна с хубави неща, но е една празна къща. В нея не живее никой, освен теб, а ти, така или иначе, никога не си в нея.

— Шест други човека живеят в нея.

— Три прислужнички, една домакиня, иконом и кочияш, които не се броят. Вече си на тридесет и четири, Даниел. Време е да си намериш някоя добра жена, да се ожениш и да имаш няколко деца, които да запълнят тази голяма празна къща. Една добра жена е награда, която повече си струва да спечелиш, отколкото всички съдебни дела и избори в целия свят.

Даниел се усмихна.

— За мен ли се тревожиш, стари приятелю?

Самюъл бе виждал Даниел да прави чудеса пред съдебните заседатели с изумителната му усмивка, но бе усмивка, която не достигна очите му, а Самюъл бе вероятно единственият човек, който би могъл да забележи разликата.

— Не се опитвай да използваш чара си пред мен, Дани, само защото не ти се прави онова, което казвам. Да, разтревожен съм за теб. Разтревожен съм за амбицията, която те води.

— Какво му е лошото на това да бъдеш амбициозен?

— Амбицията е жестока и безчувствена метреса, Даниел, защото е ненаситна. Без значение с какво се занимаваш, никога не можеш да я задоволиш. Без значение какви успехи си постигнал, тя никога няма да те остави да си мислиш, че е достатъчно. Не искам да се изкачиш на върха на планината и да осъзнаеш, че няма накъде другаде да ходиш, освен да слизаш надолу.

— Ставаш малко сантиментален, нали?

Самюъл пренебрегна забележката му.

— Спомням си първия ден, когато тръгна на училище. Тогава работеше при мен и най-накрая бях успял да те убедя да тръгнеш на училище. Другите деца ти се бяха присмели и подразнили безмилостно, защото беше почти на единадесет години, а не знаеше да четеш. Дори не знаеше азбуката, доколкото си спомням.

Даниел се смрази.

— Не виждам това да има някаква връзка…

— Бих могъл да ти припомня колко те заболя от тяхното дразнене — продължи Самюъл все едно, че Даниел не бе заговорил, — но ти тогава въобще не заплака. Нахлу в кабинета ми след училище онзи ден, издърпа най-голямата, най-дебелата книга по право от лавицата и ми каза, че няма да се върнеш там, докато не се научиш да четеш всяка дума в тази книга, докато не докажеш на всички, че не си глупав, докато не покажеш на всички, че просто си добър колкото тях. И знаеш ли, ти все още правиш това.

— Не зная за какво говориш…

— Не трябва да доказваш нищо, Даниел. Нито на света, нито на Джейсън, нито на мен, нито на себе си.

— Просто какво си мислиш, че се опитвам да докажа?

— Че не си човек, който губи, като баща си.

Даниел се изправи на крака толкова рязко, че брендито се разля от едната страна на чашата му.

— Това е глупаво! Аз се кандидатирам за щатския законодателен орган, защото обичам правото, а там се правят законите на Джорджия. Може би дори ще стана конгресмен във Вашингтон. Политиката е начин, по който наистина мога да влияя до определена степен и да придобия известност в света.

Преди Самюъл да може да отговори, на вратата се почука и в стаята влезе Беатрис.

— О, Боже мой — промълви тя, като размаха ръка в безуспешен опит да разсее дима. — Ще ми трябва седмица, за да проветря тази стая. Не можете ли всички вие да пушите тези отвратителни неща навън?

И двамата мъже поклатиха глави — една реакция, която накара икономката да се намръщи още по-силно отпреди.

— Онази жена е тук — изсумтя тя презрително, мнението й за Хелън бе очевидно.

— Благодаря ти, Беатрис — кимна Даниел, като пренебрегна критичния поглед, насочен към него. — Въведи я.

Беатрис изсумтя едно хм и излезе от стаята. След известно време влезе Хелън. От пръв поглед никой не би могъл да предположи, че Хелън Оувърстрийт е собственичка на един мъжки клуб. Тя не бе млада, нито склонна към флиртуване, нито пък красива. С гълъбовосивата си рокля и с черната си коса на кок вероятно би могла да бъде взета за уважавана вдовица на средна възраст. В действителност бе опърничава, твърдоглава жена на деловитостта. Беше също жена, която разбираше мъжете. Това качество й бе донесло успех.

Тя поздрави по-възрастния мъж с кимване, докато той стана на крака.

— Здравей, Самюъл. Ти също ли работиш по този случай?

— Не — той пресуши чашата си с бренди. — Не ми се налага. Няма да кандидатствам за Сената.

Хелън погледна от единия мъж към другия.

— Какво, за Бога, означава това?

— Нищо — сви рамене Даниел. Отправи подчертано гневен поглед към другия мъж. — Самюъл тъкмо си тръгваше.

Самюъл вдигна ръце с дланите напред, в жест, че се предава.

— Казах каквото имах да казвам.

Той изгаси пурата си и излезе от стаята.

Хелън прекоси помещението и разглежда Даниел известно време.

— Станал си доста красив мъж — отбеляза тя с лекотата на жена, привикнала да прави комплименти на мъжете. — Пожънал си и доста успехи, според това, което Калвин ми каза. Радвам се, че е наел теб да се справиш с този въпрос — отдръпна се назад и хвърли поглед през прозореца към тъмната улица отвън. — Не трябва да оставам тук задълго. И двамата със Самюъл сте уважавани мъже.

— Тогава нека да говорим по същество.

Даниел издърпа един стол за нея пред бюрото на Самюъл, после заобиколи от другата страна и се настани срещу нея.

— Как се случи всичко това?

Хелън се облегна назад в стола си.

— Калвин не ти ли разказа?

— Бих предпочел твоята версия. Знам, че всяка година, на годишнината на развода й, Лили Морган отива в съда и попълва искане до съдията Билингс за съдебно разпореждане да затвори игралния клуб в Шиварий и че всяка година той й отказва. Но тази година е уважил искането й и е затворил клуба. Защо? Какво е различното тази година? Защо изведнъж е решил да действа в нейна полза?

— Добрият съдия се ожени повторно преди няколко месеца.

— Да, знам. Накарах моя помощник да им изпрати сребърен чаен сервиз. Защо това трябва да има връзка със случая?

Хелън се засмя.

— Даниел, очевидно ти не си женен мъж.

Той схвана думите й.

— Предполагам, че новата му жена не е от такъв тип, че да си затвори очите за една външна компания.

— Точно така. Лили Морган направи така, че жената на съдията да узнае къде прекарва нощите си съпругът й. В резултат, съдията Билингс разви късно проявяващ се изблик на моралност. Това няма да продължи дълго, разбира се — добави тя с цинизма на своя опит. — Но не мога да си позволя да се мотая наоколо и да го чакам да се измори от брачния си живот. Двамата с Калвин губим пари всеки ден от това, че разпореждането му е в сила.

— Когато представлявах господин Джейсън Морган на развода му, нямах представа, че Лили ще обвини игралния клуб в Шиварий за провала на брака си. И със сигурност никога не бих си помислил, че съдията Билингс ще застане на нейна страна. Той самият се е налудувал в игралния клуб.

Хелън сви рамене.

— Ако не беше Лили Морган, вероятно щеше да е някой друг — тя се намръщи замислено. — В действителност не съм сигурна, че нямаше да се чувствам по същия начин, ако бях на нейно място. Знаеш ли, и в ада няма по-голямо зло от една презряна жена. А Лили Морган е жена с доста ярост.

Даниел се замисли за плесницата, която бе получил по-рано през деня, и се съгласи с цялото си сърце.

— Но остава фактът, че съдията Билингс не може да пренебрегне закона. След като представя моята молба, той ще бъде заставен или да отхвърли разпореждането, или да накара шерифа да представи официалните обвинения срещу теб и твоите момичета.

— Мислиш ли, че ще се стигне до там?

— Не и ако мога да помогна.

Даниел дръпна лист хартия към себе си и взе писалка. Като я потопи в мастилницата, той погледна към жената срещу бюрото.

— Ако ще поема това дело, има някои неща, които трябва да те попитам.

Той направи пауза и очите им се срещнаха.

— Ти притежаваш и управляваш един игрален клуб и там работят десет жени, нали така?

— Да.

— И тези дами са там, за да правят компания и да забавляват господата, които го посещават?

— Да. Питиета, игри на карти, музика, танци.

— В рамките на щата Джорджия ти или някоя от твоите служителки били ли са обвинявани в проституция?

— Не.

— Добре. Това улеснява нещата. Ще се срещна утре със съдията Билингс, за да представя искане да отмени съдебното разпореждане поради липса на доказателства и да ти позволи да възстановиш нормалната си работа.

— Благодаря ти, Даниел.

Той си помисли за Лили и решимостта в кафявите й очи.

„Ще се боря с теб с всичко, което имам.“

— Не ми благодари, Хелън — посъветва я той. — Все още не съм спечелил.

— Ще спечелиш. От това, което съм чула, обикновено печелиш.

Хелън се изправи на крака и Даниел я последва. Излязоха от кабинета и той я изпрати до предната врата.

— Уведоми ме какво е станало на срещата ти със съдията Билингс.

— Ще го направя.

Тя се спря на рамката на вратата и му се усмихна през рамо с неочаквана хищническа усмивка.

— Би могъл да кажеш също на съдията, че на Корин й липсват посещенията му. Тя винаги му е била любимка.

Даниел се засмя, като се зачуди какво ли би направил Билингс, ако той представеше доказателство, че клубът действа като публичен дом, тогава самият съдия щеше да попадне в затвора за участие в незаконна дейност.

— Хелън, нима ми предлагаш да изнудвам един съдия с миналите му прегрешения?

— Само ако жена му не е в стаята.

 

 

Лили не можа да заспи. Мисли, спомени и емоции — всички се бяха разбъркали вътре в нея, като направиха съня й невъзможен. Тя лежеше в тъмното, като се опитваше да измисли какво би могла да стори, за да спре Даниел да получи разрешение за отварянето отново на този вертеп, но всичко, което можа да направи, бе да преживее отново миналото. Всичко, което можа да чуе, бе гласът на Даниел, който я инквизираше на свидетелското място, устройваше й капани, сипеше обвинения в прелюбодеяние в лицето й, докато изпълнилите залата хора наблюдаваха. Тя можеше да разбере от лицата им колко неправдоподобно бяха прозвучали неуверените й отричания на онези обвинения. Това бе най-унижаващия момент в нейния живот. Сега той се бе върнал и тя можа да почувства същия гняв и чувство на безсилие, които бе почувствала тогава.

Лили затвори очи и се съсредоточи върху хора на жътварките и жабите отвън отворения й прозорец, докато бавно отблъсна миналото. Безсилието и гневът не бяха й помогнали преди пет години, нямаше да й помогнат и сега. Това, от което имаше нужда, бе план.

Идеята я споходи с внезапна, неочаквана сила.

— Разбира се — промълви тихо. — Колко просто…

Като отхвърли настрана чаршафа, тя стана и се приближи към тоалетната масичка. Опипвайки в тъмното, запали лампата, после я занесе долу на писалищната маса в гостната. Измъкна хартия, перо и мастило от средното чекмедже и после седна. С перо в ръка започна да пише.

Писмото бе кратко и конкретно и й бяха необходими само няколко минути, за да го завърши. Тя сгъна хартията, сложи я в един плик и запечата писмото с восък. Щеше да накара Еймъс да го изпрати на сутринта. Доволна от своето произведение, взе лампата и се върна горе, като се почувства по-добре сега, когато знаеше какво да предприеме. Освен това усети, че адски й се спи.

Но когато влезе в спалнята, всичките мисли за сън изчезнаха при гледката пред очите й. Очертан в рамката на отворения й прозорец, бе прозорецът на спалнята на Даниел в къщата на Самюъл. В тази стая гореше лампа и Лили можеше да види Даниел ясно като ден. Той се събличаше.

Очарована, тя го гледаше как си сваля ризата. Светлината се разливаше над голия му гръден кош, потта от горещата лятна нощ блестеше по кожата му. Гърлото й пресъхна. Единственият съблечен мъж, който бе виждала през живота си, бе нейният съпруг, и той не бе изглеждал така, като стена от сила, мускули и мощ. Без скъпото си сако, без вратовръзката си и бялата ленена риза Даниел изглеждаше дори по-опасен, с по-хищнически вид, отколкото преди. Той протегна ръка към отвора на панталона си и тя издаде нечленоразделен звук на силна изненада.

Като чу звука, той се спря и погледна нагоре, за да открие, че тя го наблюдава.

— Сигурна ли си, че не искаш театралния бинокъл на Дави, сладуранке? Щеше да имаш по-добра гледка.

Думите му я вразумиха. Ужасена, Лили изтича до прозореца си, като си мислеше само да го затвори, да дръпне пердетата, да закрие гледката и да се предпази от унижението, което изпита, хваната да го зяпа. Но преди да може да изпълни намерението си, един глас я възпря.

— Не бих направил това, ако бях на твое място — посъветва я бързо. С разкопчан колан и полусмъкнати панталони той се приближи в посока към нея. — В такова време стаята ти ще стане ужасно задушна.

Тя извърна очи от голия му гръден кош и се протегна да затвори прозореца си.

Той вдигна ръце, като застана пред рамката на собствения си прозорец. Между вдигнатите си ръце се вторачи в нея и усмивката му стана по-широка.

— Какво ти става, Лили? Нима затваряш прозореца си само защото се страхуваш, че ще дишам същия въздух като теб?

Тя срещна втренчения му поглед отвъд краткото разстояние, което ги разделяше.

— Не знаех, че пиявиците могат да дишат.

Той не се разсърди. Вместо това се засмя.

— Ти си достоен противник. Мисля, че никога не съм срещал жена с по-бърз ум от теб. Ако беше мъж, не ще и дума колко далеч би стигнала.

— Ако бях мъж, бих те извикала преди пет години на дуел по добрата стара традиция на Юга и бих те застреляла. Което щеше да бъде добро постижение.

Тя затръшна прозореца и дръпна завесите.

Даниел беше прав, разбира се. След няколко минути в стаята стана задушаващо горещо. Отчаяно й се прииска да отвори прозореца отново, но не й се щеше да му сервира каквато и да е победа, колкото и малка да е тя. Затова почака в тъмното, докато стаята й се превърна в пещ, и се заслуша в часовника на тоалетната си масичка, който отмерваше минутите. Когато часовникът отмери два пъти по петнадесет минути, тя стана от леглото и се приближи до прозореца. Със сигурност той вече бе заспал. Дръпна лекичко завесите, възможно най-тихо и отвори прозореца.

— Нали ти казах — промърмори един сънлив мъжки глас.

Господи, колко го мразеше…