Джеймс Елиът
Краят на играта (43)

43

Джанет Барне седеше със скръстени крака на килима пред каменната камина и се топлеше на веселия огън, който я чакаше, когато се върна от плуването в езерото. Допи чашата зелен чай, който Стафърд й бе приготвил, и стана, за да отиде при него в кухнята. Бе облечена в джинси и памучно поло и преди да излезе от всекидневната, навлече старата джинсова риза, която видя да виси на пирон на вратата, и без да я закопчава, я върза на кръста си.

Бен веднага забеляза ризата и се взря в нея сред настъпилата конфузна тишина. Ясно си спомняше жена си и дъщеря си в онази есенна вечер преди две години, когато излязоха да се разходят с лодката на лунна светлина. Съпругата му взе дебелата топла риза и уви в нея себе си и Ани, докато седяха в плъзгащата се по блестящата водна повърхност лодка и слушаха Стафърд, който им посочваше и им казваше имената на съзвездията. Това се оказа последното им посещение в къщата.

Джанет видя изражението му и веднага разбра.

— Пак го направих, нали? Съжалявам.

— Не, няма нищо.

— Ще облека нещо друго.

— Не. Уверявам те, че всичко е наред. Изглеждаш добре в нея.

Тя не искаше да увеличава напрежението и прие комплимента му с усмивка.

Бен отиде във всекидневната и взе малката найлонова торба, която бе купил, за да държат в нея кутиите с муниции и пълнителите. Преметна бойния полуавтоматичен „Бенели“ на рамо заедно с патрондаша, който собственикът на магазина бе прибавил по настояване на Джанет. Взе и пушката КАР–15, която бе купил за себе си, върна се в кухнята и постави всичко на масата.

Нямаше основание да мисли, че Тайните служби имат някакви задни мисли, но нямаше да се остави да го сварят неподготвен, в случай че някой успееше да намери къщата със или без тяхна помощ. След това размисли и подаде автомата на Джанет.

— Можеш ли да стреляш с това?

— Не. Смятах да го използвам като бухалка.

— Не спираш да се подиграваш, а? И преди съм си служил с него. Мислех, че мога да ти дам някои съвети, това е всичко.

Джанет се усмихна.

— Еди имаше същия. Изнесе ми доста подробен курс за инстинктивното стреляне с автомат. Освен това съм била шест години състезателка по стрелба.

— Е, това отговаря на въпроса. — Стафърд погледна часовника си и прецени, че имат поне четиридесет и пет минути, докато дойде Куин. — Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Извади целина и буркан майонеза от хладилника и ги сложи на плота до дъската за рязане и лука. Отвори консерва с риба тон и я подаде на Джанет.

— Какво е това?

— Риба тон. На какво ти прилича?

— Знам какво е. Имах предвид дали очакваш да го ям?

Бен посочи продуктите, които бе оставил на плота.

— Направи рибна салата, докато аз заредя мунициите.

— Моля? Да ти приличам на домакиня?

— Не знаеш как се прави салата от риба тон?

— Мога да правя протеинови шейкове и да махам капаците на готовите вечери от супермаркета. Всички по-сложни ястия или ги ям в ресторант, или си ги поръчвам за вкъщи.

— Шегуваш се, нали?

— Ще ти го кажа по друг начин, Стафърд. Имам постоянна сметка в китайския ресторант на две пресечки от апартамента ми. Оттам ми изпращат картички за рождения ден. Колата им за доставки сама стига до дома ми. Семейство Уонг смята да ме осинови.

Бен вдигна ръце, сякаш се предава.

— Добре. Разбрах. Аз ще направя салатата. Ти зареди мунициите.

— Това мога да го правя.

— Ти си истинска находка за мъжете, знаеш ли?

— Да бе! Все едно, че ще се омъжа за някой задник, който ще иска да му готвя.

— И ти ядеш с тази уста?

Джанет се засмя и взе бутилка минерална вода и морков от хладилника. Грабна от всекидневната защитната жилетка, която бе носила в Ню Йорк, седна на далечния край на масата и започна да вади с пинцети трите куршума, дъвчейки моркова.

След като ги измъкна и ги прибра в джоба си за спомен, взе автомата „Бенели“, зареди един от огромните патрони в цевта, пъхна още седем в пълнителя и двайсет в патрондаша.

Преди да зареди и пушката, спря за малко да погледа как Стафърд кълца лука и целината. Сложи ги в голяма купа заедно с рибата тон и добави две препълнени лъжици майонеза. Джанет тихо се разсмя, когато той започна да разбърква съдържанието на купата.

Бен я чу и вдигна поглед.

— Какво ти е толкова смешно?

Тя заговори престорено драматично и започна да маха с ръце:

— Навън бистрото планинско езеро блести под следобедното слънце. В чистия късно септемврийски въздух се усеща повей от настъпващата зима. Димът лениво се точи от комина на дървената хижа, сгушена в есенната гора. Огънят в камината създава уют. Ти приготвяш обяд. А аз зареждам муниции и си видя куршуми от предпазната жилетка. Казвам ти, Стафърд, съвсем като в шибаната реклама на „Кодак“.

— Ти си непоправима.

Джипът „Тойота“ се движеше бавно по шосето, което следваше бреговата линия на езерото. Тони Китлан седеше зад волана, очите му внимателно проучваха гората, стигаща чак до водата. Питър Маркъс седеше отпред до него, а отзад трима мъже се притискаха един в друг. Бусът с останалите петима, които Китлан бе избрал да дойдат с тях, ги следваше по петите.

Маркъс държеше лаптопа в скута си. С единия порт на компютъра бе свързан голям колкото длан приемник на Глобалната позиционираща система и поставен на таблото. Екранът на лаптопа показваше карта на околността, а индикаторът на системата указваше къде се намираха в момента.

Преди да тръгнат от Лонг Айлънд, Китлан бе въвел географската ширина и дължина на къщата на Стафърд в навигационната програма като крайна точка на пътуването. Глобалната система бе свършила останалата работа. Индикаторът се движеше по картата, отбелязвайки движението на колата, апаратът докладваше за скоростта и посоката и даваше гласови указания за всеки завой на избрания маршрут.

Китлан продължи по пътя край езерото, докато забеляза обрасъл път, пресичащ гората и водещ към брега. Зави по отбивката и бусът ги последва. От картата стана ясно, че са на по-малко от километър от къщата на Стафърд, точно където пътят завиваше към усамотен залив.

Не искаше да се приближава повече и да рискува да бъде разкрит, само проследи с поглед дълбоко изровения път до самия му край при едва забележима оттук порутена къща до водата. Видя, че задният прозорец е закован и че пъстрият килим от листа по пътеката е непокътнат, което показваше, че скоро тук никой не бе идвал.

Китлан включи тойотата на скорост и пое през гората към изоставената къща. Бусът го последва. Надвесените над тях дървета и гъстите храсти, поникнали по тесния път, стържеха и двете превозни средства, които бързо потънаха в гората.