Джеймс Елиът
Краят на играта (13)

13

В три часа предната нощ Тони Китлан и Питър Маркъс се почувстваха прекалено уморени, за да продължат да карат, и затова решиха да преспят в мотел в градчето Миниуаки, на малката рекичка Жатино в Квебек. На следващата сутрин изгубиха цял час да чакат един пилот на местните докове, който пристигна няколко минути преди осем, за да им каже, че самолетът му е на поправка. Все пак той потвърди, че единственият начин да се стигне до мястото, което бяха заградили на картата, беше или ако вървят 300 километра пеша през много тежък терен, или ако хванат самолет, и че туристите, които ходят дотам, обикновено наемат самолет от Чикутими или Чибугамау — малки градчета на границата с девствената гора, първото на 450 километра западно от Миниуаки, а второто — на почти същото разстояние на север.

Китлан избра Чибугамау с аргумента, че след като е на север, е по-близо до мястото на катастрофата и най-вероятно оттам щяха да тръгнат и двамата туристи, забелязани при падането на лиърджета. За да наваксат изгубеното време, той подкара сребристия мерцедес по тясното двулентово шосе с такава скорост, че при всеки завой Маркъс сграбчваше облегалката, уплашен до смърт.

На север от град Вал д’Ор, на половината път, Китлан влезе с голяма бързина в един завой без видимост и премина в отсрещното платно. Бързите му рефлекси го спасиха от челен удар с черен джип „Чероки“ с пенсилвански регистрационен номер и кану на покрива. Черокито рязко зави, олюля се на пътя и бързо се дръпна в другия край на шосето, преди шофьорът да го овладее. За част от секундата, докато джипът преминаваше покрай тях, Маркъс видя, че мъжът на предната седалка му показа среден пръст, и му върна жеста.

Докато все още по вените му се разливаше адреналин от едва избегнатата катастрофа, Стафърд изруга под нос, забави и спря край пътя. Бяха натоварили кануто с дъното нагоре в багажника на покрива, чантите с парите бяха под него, все още увити с брезента. Слезе да провери дали въжетата държат здраво лодката на мястото й и видя, че от трескавата маневра, която трябваше да направи, за да избегне идващата срещу него кола, чантите се бяха преместили напред и нарушаваха баланса на товара. Пренареди ги, след това отстъпи волана на Барне и поеха нататък.

Не бяха изминали и два километра, когато Барне изгуби търпение заради един бавно движещ се камион, натоварен с трупи, натисна газта и тръгна да задминава. Но рязко се върна в платното си — точно навреме, за да избегне движещия се право срещу него пикап, и толкова бързо се прибра зад камиона, че едва не излетя от пътя.

— Виж го този тъпак! Трябваше да намали и да ми направи път, като видя, че изпреварвам.

Стафърд поклати глава и се засмя:

— Точно така. Докъде ще стигне с такова каране?

Китлан и Маркъс пристигнаха в Чибугамау малко след пладне. На табела в покрайнините на града бяха изброени местните услуги, сред които и чартърните полети на Марсел Друсар. Китлан спря на една бензиностанция и от телефонния автомат се обади да пита дали няма и други чартърни полети. Нямаше. Скоро намериха халето на Друсар на пристанището в южния край на езерото, което носеше същото име като града.

Друсар пълнеше с гориво резервоара на самолета си, когато двамата се приближиха към него.

— Свободен ли сте за един полет? — попита Китлан.

— Зависи къде искате да отидете.

Китлан му подаде картата и посочи ограденото с флумастер езеро.

— Разбира се, ще ви закарам. Хиляда и петстотин долара, американски, за цялото пътуване. Кога искате да тръгнете?

— Веднага.

— Нуждая се от известно време по лични причини. Елате към два часа. Тогава ще мога да ви закарам, ще пристигнем доста преди залез-слънце.

Китлан извади от вътрешния си джоб дебела пачка стодоларови банкноти и започна да ги отброява една по една пред очите на Друсар.

— Три хиляди, ако тръгнем веднага.

Друсар сви рамене и взе парите.

— Добре, вземете си екипировката от колата, аз ще я натоваря на борда.

— Само ние сме. Нямаме багаж, освен това. — Китлан му посочи кожена чанта с презрамка.

Друсар ги изгледа въпросително.

— Колко смятате да останете?

— Само няколко часа. Докато поразгледаме. Да преценим дали искаме да отидем там на риболов следващата пролет.

— Добре. Защото не сте облечени подходящо за по-дълъг престой. След залез-слънце там става доста студено.

— Казах вече, ще останем само няколко часа.

Друсар си помисли дали да им каже, че след като ще ги връща на същия ден, ще направи само два прехода и цената ще е два пъти по-ниска от тази, която им съобщи в началото. Но реши да не го прави. Американците бързаха и бяха готови да платят три хиляди. Защо да им се противопоставя? След пет минути Китлан се беше настанил на мястото на помощник-пилота, а Маркъс — зад него. Друсар даде пълна газ и самолетът премина с тътен по езерото и излетя.

На височина 5 хиляди метра пилотът погледна през рамо към Маркъс и странично към Китлан, за да прецени пътниците си. Набитият, здраво сложен мъж с намръщеното лице отзад приличаше на безврат побойник без чувство за хумор. Този на помощник пилотската седалка имаше военна стойка и немигащи втренчени очи с хищническо пламъче в тях. Не беше по-висок от 1,80м., жилав, излъчваше власт и сила, далеч надхвърлящи физическата му мощ.

Друсар не повярва докрай в легендата, че искат да огледат езерото за евентуален бъдещ риболов, но и не му влизаше в работата. По това време на годината бизнесът не вървеше и личните причини, които бе споменал в началото на разговора им, бяха, че трябваше да вземе подарък за жена си по случай годишнината от сватбата им. Допълнително заработените пари означаваха, че няма да изплаща подаръка до следващата им годишнина.

Пилотът се взря в тънкия нащърбен белег в основата на врата на Китлан, но пътникът го погледна така, че той извърна очи. Опита се да поведе непринуден разговор, за да разведри напрежението:

— Тази седмица езерото е много популярно.

— И защо така?

— Днес сутринта взех оттам двама американци като вас.

— Така ли? И откъде бяха те?

— Единият от Пенсилвания. Другият от Вирджиния, мисля. — Друсар забеляза как двамата пътници се спогледаха.

Китлан си спомни за черокито, с което едва не се сблъскаха. Отпред седяха двама мъже. Номерът беше от Пенсилвания. На покрива имаше кану.

— И как се казваха?

Друсар се поколеба. Тонът на въпросите подсказваше за нещо повече от любопитство.

— Боб и Джон? Забравих. Не говореха много. Но бяха свестни момчета. Казаха, че си прекарали добре, ловили риба и се катерили по скалите.

Китлан знаеше, че пилотът лъже. Записал е имената и адресите им, преди да ги закара до езерото в случай, че са изчезнали, когато отиде да ги вземе. Но реши, че засега тази информация не му трябва и може да я получи по-късно, затова остави нещата така.

— Вие как се казвате?

Китлан изгледа Друсар хладно и втренчено.

— Забравихме.

Друсар млъкна и се загледа през прозореца към гората отдолу. Мина му през ума, че може би не беше много разумно да приема парите им.