Джеймс Елиът
Краят на играта (1)

1

На 11 хиляди метра в яркосиньото есенно небе, над девствените гори на Северен Квебек, се стрелна самолет и остави бяла диря след себе си. Два часа след като напусна Сейнт Джоунс в Нюфаундленд, блестящият сребрист лиърджет се движеше на запад по маршрута си към Ванкувър, Британска Колумбия.

Устните на пилота се изкривиха в едва доловима усмивка, докато посягаше да прекъсне сигнала, който разкриваше положението му на следящите го системи. След това рязко обърна самолета на 180 градуса, изключи двигателите и започна стремглаво спускане със скорост 1800 метра в секунда.

Вторият пилот се извърна на седалката и извика на човека, известен му само като господин Рамзи — единствения пасажер в облицования с плюш и кожа пътнически салон:

— Пристигаме след два часа и десет минути.

Рамзи извади мобилния си телефон от куфарчето, набра номера на мъжа, който го очакваше, и активира вграденото устройство за кодиране на разговорите. Беше, меко казано, нервен от полета и неспокойно се взираше към обширната, откъсната от света територия, покрита с гъсти гори и искрящи девствени езера.

Трийсет секунди след като сигналът на лиърджета изчезна от екрана на радара му, въздушният диспечер в Торонто натисна бутона на микрофона си.

— Ноември четири-шест-седем Кайло, тук центърът в Торонто. Изчезнахте от радара.

Диспечерът почака петнайсет секунди, но не чу отговор от лиърджета.

— Ноември четири-шест-седем Кайло, тук центърът в Торонто, ако ме чувате, дайте сигнал — повтори той, подсказвайки на пилота да натисне копчето на следящото устройство, което щеше да изпрати отчетлив идентификационен сигнал и да позволи на центъра да определи точното местонахождение и височината.

Отново не получи отговор.

— Ноември четири-шест-седем Кайло, тук е центърът в Торонто. Чувате ли ме?

Пилотът на лиърджета се направи, че не чува повикването по радиостанцията. Знаеше, че след като се спусне под нивото на вторичното покритие на радара, напълно ще изчезне от полезрението на въздушните диспечери. Знаеше и че центърът в Торонто ще отдаде проблема на повреда в апаратурата и няма да предприеме нищо повече за откриване на самолета, освен ако по-късно вечерта не се окаже, че не е пристигнал на летището във Ванкувър. Но тогава всичко щеше да е свършило.

Планът на пилота бе да продължи да се движи на юг, като остане под радарното покритие, и така да влезе незабелязано в Съединените щати. Трябваше само да остави пътника и товара, за които не знаеше нищо, и с това приключваха задълженията по примамливия договор. Сто хиляди долара — за да ги превози от Сейнт Джоунс в Нюфаундленд до малко летище край Сиракюз, Ню Йорк.

Пилотът и помощникът му бяха наемници, готови да летят с всекиго и всичко докъдето и да е. Не задаваха въпроси. Стига да им платяха добре. За по-голямо удобство лиърджетът беше фантом. Номерът на опашката се сменяше често и въпреки че серийният номер, набит на рамата, можеше да се използва, за да се проследи произходът на самолета, всеки, който се опиташе да открие истинския собственик, щеше да се окаже в задънена улица. Беше купен втора употреба на 18 месеца от офшорна компания на Кайманските острови, след това отдаден под наем на друга офшорна фирма на Холандските Антили, и отново преотдаден под наем на дружество във Форт Лодърдейл, Флорида, чийто адрес беше един празен склад.