Франц Каспар
Фридолин (9) (Весела история за деца)

Пътешествието с лифта

Фридолин тръгна с Кристиан.

— Пасището е далеч — каза Кристиан. — По-добре да отидем да ти превържат пак опашката.

И те отидоха още веднъж при доктор Хабертюр.

— Толкова ли си тичал, че ти е паднала превръзката? — попита докторът. — Нали ти казах един ден да лежиш?

— И аз исках — отвърна Фридолин. — Но през нощта в хотела се вмъкна крадец и трябваше да го хвана.

Той разказа какво се беше случило. Докторът зяпна от учудване.

— Кой можеше да очаква такова нещо от един дакел! — извика той. — Щом си могъл да заловиш крадец, сигурно скоро ще си намериш нашийника. — И направи на дакела по-здрава превръзка от първата.

— Сега мога да продължа пътуването — заяви Фридолин. Премина с Кристиан през селото и навън през ливадите стигна до едно голямо дърво, където се пресичаха два пътя.

— Ето по този път трябва да продължиш — посочи му Кристиан. — Не можеш да се загубиш. На обяд, когато слънцето се изкачи там горе, ще бъдеш на еловото пасище.

Фридолин взе да души земята.

— Да, усещам миризма, оттук са минали кравите — отбеляза той. — Сега вече няма да загубя пътя. Много ти благодаря, Кристиан. И довиждане!

— Довиждане, Фридолин! Желая ти успех! — извика Кристиан и дълго маха с ръка на дакела.

Сега Фридолин беше сам. Но не го беше страх.

— Дотук всичко вървеше добре, значи ще продължи да върви добре — мислеше си той и бодро крачеше нагоре по възвишението. От двете страни на пътя имаше зелени ливади. Пчели и пеперуди прехвърчаха от цвете на цвете и скакалци скачаха из тревата.

След известно време Фридолин спря и малко си отдъхна. Далече долу се виждаха къщите на Оберкирх, а над червените покриви се извисяваше църковната кула. Дори и големият часовник на църквата все още се виждаше.

Пътят продължаваше. Първо минаваше през една тъмна елова гора, а после пак покрай слънчеви скатове с трева.

Край едно поточе се беше разположило стадо овце. Те учудено гледаха Фридолин, който с превързана опашка, сам-самичък изкачваше планинския път.

— Къде отиваш? — изблеяха те. — Остани малко при нас и ни разкажи откъде идваш!

— Отивам на планинското пасище — отговори Фридолин. — Бързам. Като се върна, може би ще мога да ви разкажа нещо.

И продължи пътя си, който вървеше все по-нагоре и по-нагоре и ставаше все по-каменист. Дори на ливадите от двете страни имаше големи каменни блокове.

Фридолин отново мина през една гора, после пътят водеше през широк склон, целият покрит с чакъл и камъни.

— Странно — помисли се Фридолин, — та кравите имат у дома на ливадите достатъчно храна. Защо трябва да се катерят тук по планината, където е пълно с камъни? Или съм сбъркал пътя?

Искаше да отиде до края на склона. Там имаше завой и сигурно щеше да се вижда далеч нагоре в планината.

Тогава изведнъж един глас извика:

— Хей, дакелче, какво правиш тук?

Фридолин се обърна изплашено и спря. Край пътя седеше един мъж и пушеше лула. До него имаше голяма кошница.

— Добър ден — каза Фридолин, — страшно ме изплаши. Мислех, че тук съм съвсем сам.

— Знаеш ли, точно същото си мислех и аз — отвърна човекът и се засмя. — А сега ми кажи накъде си тръгнал.

— Отивам на пасището — отвърна Фридолин. — Това ли е пътят? И далече ли е още?

— Това е пътят — въздъхна човекът, — но не сме изминали и половината. Ако повървим здравата, по обяд ще сме там. Сега си почини малко и ми кажи защо отиваш на пасището.

— Търся една крава — отговори Фридолин. — Казва се Лиза и е от моя град. Трябва нещо да я питам.

— Дакел отива на пасището, за да пита нещо една крава? — засмя се човекът. — Къде се е чуло и видяло такова нещо! Толкова ли е важно това, което искаш да питаш Лиза?

И Фридолин разказа на любезния мъж цялата история за нашийника, който беше изгубил и трябваше отново да намери.

— Трудно е да се даде добър съвет — каза човекът. — Но може би Лиза наистина може да ти помогне. Много хора казват, че кравите са глупави, но който ги познава, знае по-добре.

— А ти какво правиш на пасището? — попита Фридолин.

— Аз съм пастир на кравите — отвърна човекът. — Казвам се Алоиз. Вчера слязох в селото да взема някои неща. Взех и сол за кравите. Затова кошницата ми стана малко тежка.

Алпийският пастир се изправи и качи кошницата на гърба си.

— Така, а сега да тръгваме — каза той.

Поеха заедно по пътя. Той продължаваше нагоре в планината, завой след завой. Фридолин отново спря.

— Почакай за момент — задъха се той. — Аз наистина съм смъртно уморен. Трябва малко да си отдъхна.

— Вижда се, че идваш от града — каза Алоиз, — не си свикнал да се изкачваш в планината. Но ако седиш мирен, ще те понося малко в моята кошница.

Фридолин не чака да му повторят. Алоиз се облегна на склона и той скочи в кошницата.

Фридолин наистина беше заспал, когато Алоиз свали кошницата и каза:

— Така, пристигнахме.

Дакелът премигна с уморените си очи.

— Тук ли е планинското пасище? — попита той и се поотърси.

— Не — отвърна Алоиз. — Пасището е отвъд клисурата, малко по-високо от онази скала. Тук е въжената линия.

— О, прекрасно! Въжена линия! — зарадва се Фридолин. — Значи можем с лифта да отидем до пасището!

— Не, това не е лифт за хората — отвърна пастирът. — С този лифт се изкачват само товари до пасището, тъй като оттук започва най-лошата част от пътя — първо слиза в клисурата, а после от другата страна върви право нагоре през скалите. Затова построихме тази малка въжена линия. А от пасището сваляме с нея сиренето и маслото. До селото след това трябва всичко да носим на гръб. Но оттук пътят към долината вече е хубав.

Тогава пастирът сложи кошницата в големия дървен сандък, който висеше на въжената линия. И бавно започна да върти една ръчка. Сандъкът полека се издигна над земята.

— О, Алоиз, нека и аз да се кача — извика Фридолин. — Така ми се иска поне веднъж да пътувам с въжена линия! Аз съм съвсем лек.

Пастирът спря.

— Не може — каза той. — Можеш да паднеш от сандъка в дълбоката пропаст. И ще загинеш.

— Няма да падна — молеше се Фридолин. — Ужасно съм изморен и опашката пак ме заболя. А и на теб ще ти е по-леко, ако се кача с въжената линия, отколкото ако ме носиш до пасището.

Алоиз погледна загрижено към небето.

— Виж черните облаци — каза той. — Идва буря. Трябва да бързаме. Хайде, от мен да мине, качвай се. Но не прави глупости, дръж се здраво и не слизай, преди сандъкът да спре горе. Там е пасището. Аз скоро ще дойда.

— Много ти благодаря, Алоиз — каза Фридолин, скочи щастлив в сандъка и легна до кошницата.

Пастирът отново започна да върти ръчката и Фридолин бавно се заизкачва.

— Чудесно е — извика той. — Сега летя като птица.

И действително, Фридолин се носеше почти като птица над клисурата. Сандъкът беше отворен от двете страни и той виждаше надалеч. Селцето в долината вече не се забелязваше. Долу стоеше Алоиз и въртеше голямото колело. И колкото повече въртеше, толкова по-малък ставаше и Фридолин виждаше все по-надалеч.

„Иска ми се така да се разхождам всеки ден“ — мислеше си Фридолин.

Но като погледна на другата страна, страшно се изплаши. По небето плуваха черни облаци. Слънцето се беше скрило, а вятърът заклати сандъка.

Фридолин едва не падна от страх. Над клисурата проблясна светкавица и в следващия миг се чу силен гръм.

От небето закапаха едри капки дъжд. Изведнъж въжената линия спря.

„Какво става? — помисли си Фридолин. — Не мога да остана така да вися във въздуха.“

Пастирът не се виждаше никакъв.

— Сигурно се е скрил някъде от дъжда, за да не се простуди — мислеше Фридолин. — Като премине бурята, навярно ще се върне и ще ме изтегли до пасището.

Но бурята не премина толкова бързо. Беше притъмняло съвсем. Светкавици проблясваха от черните облаци и гърмеше толкова силно, че сандъкът се тресеше. Все по-яростно плющеше дъждът. Задуха силен вятър. Сандъкът се люлееше насам-натам и преди да може да спре, го поемаше нов порив на вятъра и отново го подхвърляше на всички страни. Само за миг Фридолин стана вир-вода.

— Олеле, кошницата — извика изведнъж той.

Сандъкът се люлееше толкова силно, че кошницата на пастира започна да се плъзга. С единия си край висеше вече във въздуха. Фридолин бързо скочи от другата страна, хвана я със зъби и се опита да я върне обратно. Но нов тласък на вятъра залюля сандъка като камбана, кошницата отново се плъзна, изведнъж загуби равновесие и полетя надолу в пропастта.

Фридолин се задържа в последния момент, като едва не се изтърси от сандъка. Сега пък страшно му прилоша от люлеенето. Не можеше да се държи на крака. Но не биваше и да легне, защото при всеки напор на вятъра той се търкулваше напред и назад и за малко да падне в пропастта.

— О, Вили, Вили! — викаше той. — Не можеш ли да ми помогнеш?

Но откъм планината се чуваше само слабо ехо: „… по-мог-неш… по-мог-неш…“ Така Фридолин се люлееше безпомощен във въздуха и всеки момент очакваше своя край.

Най-после светкавиците намаляха и започна да гърми по-рядко. Дъждът престана и сандъкът отново висеше спокойно на въжето. Между два облака се показа и слънцето.

— Слава богу, бурята премина — въздъхна Фридолин с надежда. — Сега Алоиз трябва да се върне.

Тогава чу над себе си шум от крила и над него прелетя голяма сянка. Дали някоя голяма птица не идваше, за да го спаси?

— Помощ! Помощ! — викаше Фридолин с цяло гърло.

Шумът отново се приближи и от страх Фридолин едва не падна в пропастта. Право към него летеше огромна птица със страшно извит клюн и кацна до него на сандъка.