Франц Каспар
Фридолин (3) (Весела история за деца)

Фридолин е спасен, но къде е нашийникът?

Известно време Фридолин стоя в тъмния ъгъл на вагона с провесен надолу език. Той пъхтеше, а сърцето му биеше до пръсване.

— Имаше късмет — каза една крава и наведе голямата си глава към него. — Самата аз изхвърлих едно куче от товарното мостче, иначе сигурно щеше да те открие. Но каква беля си направил, че те гонеха така?

— Драга госпожо краво — каза Фридолин, — нищо не съм направил, ама съвсем честно, нищо. Това е просто заради нашийника. Другите кучета не могат да понесат това, че самите те нямат такъв красив нашийник. Не ти ли харесва и на теб, госпожо краво?

— Не ми казвай „госпожа крава“. Казвай ми просто Лиза, така ми е името — отвърна кравата. — А ти как се казваш всъщност?

— Казвам се Фридолин, а моят господар е Вили. Той ми подари тази сутрин нашийника. Знаеш ли, днес имам рожден ден.

И той разказа на Лиза, че е изпратил своя млад господар до училището, колко хубаво било отначало като се връщал към къщи и как изведнъж другите кучета искали да го нападнат.

— Да, трудно е да се даде съвет — отсъди Лиза и поклати замислено глава. — Когато някой иска така да се фукляви из улицата, трябва да може и да се брани. Ти трябва да ръмжиш, да лаеш и да хапеш, както е прието при вас, кучетата.

— Моят господар казва, че не бива да хапя — отвърна Фридолин.

Лиза поклати глава.

— Ти не трябва да започваш кавга и не бива да хапеш никого, който не ти е направил нищо — каза тя. — Но на тези кучета трябва да им покажеш, че и ти можеш да ръмжиш и имаш остри зъби. Само тогава ще те оставят на мира.

Изведнъж се чу трополене и вагонът започна да се тресе.

— Какво става? — извика Фридолин и скочи. С един скок той се озова до вратата.

— Лиза, виж — крещеше той, — гарата заминава!

— Не заминава гарата — отвърна Лиза спокойно. — Самите ние заминаваме с нашия влак. А само изглежда, че заминава гарата.

Уплашен, Фридолин погледна навън. От своя ъгъл той въобще не беше забелязал как железничарите бяха поставили една решетка пред вратата и бяха свалили товарното мостче.

— Искам да сляза! Искам при Вили! Искам да сляза! — викаше той и дърпаше решетката със зъби. Но кравите само го гледаха мълчаливо.

Бяха отминали вече гарата и край тях прелитаха все по-бързо и по-бързо телеграфните стълбове.

— Искам да сляза! — викаше Фридолин още по-силно и се опитваше да си пъхне главата между пръчките на решетката.

Най-после успя. Сега вече главата му беше навън. Но колкото и да се мъчеше Фридолин да се промуши по-нататък, не можеше. Беше много дебел. И сега забеляза, че не може вече да си извади обратно главата. Беше се заклещил между пръчките. Той се дърпаше и теглеше с все сила, докато го заболя вратът. Но не можеше да помръдне нито напред, нито назад. Беше в капан.

— Помощ! Помощ! — викаше Фридолин отчаяно.

— Спри де — каза Лиза. — Така ще си откъснеш главата или ушите! Кондукторът все ще ти помогне, като те види.

Ето, най-после! Фридолин се измъкна! А сега какво?

Бързо се огледа във вагона. Горе под покрива имаше малък прозорец. И беше отворен!

С един скок се намери на гърба на Лиза и оттам вече бе до отвора на малкото прозорче. То беше достатъчно голямо за него.

— Сбогом, Лиза! — извика Фридолин към вътрешността на вагона и се приготви.

— Чакай! Спри! — извика Лиза уплашена. — Не скачай! Ще си счупиш врата и краката! Стой! Ще паднеш под колелата!

Но Фридолин вече не я чуваше. Изчака да профучи и следващият телеграфен стълб, затвори очи и скочи навън, като описа широка дъга.

— Сега ще се пльосна! — помисли той и затаи дъх. — О, да бях пътувал до следващата гара. Оттам можех и пеша да се върна в къщи.

И падна на земята. Но не остана да лежи. Търкаляше се и се търкаляше, премяташе се, та чак престана да чува и вижда.

Най-после — туп — спря. Бързо скочи на крака и се отърси. Беше се претърколил по железопътния насип и бе паднал в един ров с вода.

Плътно покрай рова минаваше път и Фридолин се изкачи на него. Опъна четирите си крачета едно подир друго и размаха опашка. Нямаше нищо счупено. За щастие всичко си беше цяло.

Сега Фридолин се огледа. Оттатък, зад ливадите, се виждаха последните къщи на градчето и там трябваше да е и гарата. Слава богу, влакът не бе се отдалечил много.

Фридолин тръгна бавно. На една ливада видя няколко къртичини и порови малко в земята. Но изведнъж спря.

— Вили може вече да се е върнал от училище — мислеше си той и забърза към градчето. Отначало искаше да се промъкне тайно по задните улички до къщи. Но тогава се сети какво беше казала Лиза, голямата крава.

— Ще им покажа аз зъбите си на тия — каза той високо на себе си. — Ще мина точно по главната улица! Страхливец е онзи, който се оставя да бъде изплашен.

Решително сви по главната улица — да става каквото ще. На един ъгъл стояха лошите кучета, които преди го бяха преследвали.

— Сега им покажи кой си! — помисли Фридолин и мина покрай кучетата с вдигната глава и сериозна физиономия. Сърцето му биеше до пръсване. Ей сега трябваше да го видят и да се нахвърлят върху него! Но кучетата си стояха спокойно и се правеха, сякаш никога не бяха виждали Фридолин.

— Но какво им стана изведнъж на тия кучета? — помисли си дакелът. — Изглежда, не ме познаха.

Той продължи малко по-нататък. Там стоеше черната котка. Едва го беше видяла, и се изгърби, зафуча срещу него и си показа ноктите, сякаш ей сега щеше да го одере с тях по носа.

— Сутринта котката беше толкова добра — помисли си Фридолин, — какво й стана изведнъж?

Той поклати глава и продължи. Не мина много и видя Клементина, госпожицата дакел. Седеше горе на стълбите на своята къща.

— Трябва да й разкажа какво ми се случи — помисли си Фридолин. — Такова нещо не се е случвало още на никой дакел — да скочи от вагон с крави. — И заподскача по стълбите нагоре.

— Скъпа госпожице, може ли? — попита Фридолин учтиво и понечи да седне на слънце до Клементина. Но тя му хвърли злобен поглед.

— Какво си въобразяваш? — извика тя и скочи. — Изчезвай веднага. Няма какво да търсиш тук и плюс това миришеш на кравешки лайна. — Без да се огледа, Клементина изчезна във входа.

— Но какво става всъщност? — учуди се Фридолин. — Големите кучета вече не ме гонят. Котката си показва ноктите, Клементина вече не ме познава. Или сънувам, или целият град е полудял.

И той разтърси силно глава. Но изведнъж застана като вкаменен. Какво беше това? Бавно повдигна лапичка и опипа врата си нагоре и надолу. И още веднъж се разтърси. Нямаше съмнение: нашийника го нямаше! Беше загубил новия си нашийник!

— Но как е възможно? — помисли Фридолин уплашен. — Къде може да е станало?

Бързо се върна обратно по пътя, по който беше вървял. Но напразно търсеше из всички улици и улички. Напразно мина и по цялата гара. Не се виждаше никакъв нашийник.

— Може да е паднал, като скачах от влака! — си каза Фридолин.

Върна се обратно до рова с вода, в който се беше изтърколил, и се изкачи по железопътния насип. После вървя по релсите, докато стигна пак до гарата. Но нищо, съвсем нищо не можа да намери.

„Какво ще каже сега младият ми господар? — вайкаше се Фридолин. — Даде всичките си спестявания, за да ми купи нещо хубаво. А сега скъпия нашийник го няма и това още през първия ден!“

Очите му се напълниха със сълзи.

„Трябва бързо да разкажа на Вили — каза си той, — дори и да се разсърди и да ме набие. Може би все пак ще се сети как да намерим нашийника.“

Тръгна към къщи с клюмнала глава. Не поглеждаше нито надясно, нито наляво, докато не се изправи пред вратата на къщата. Подскочи нагоре към звънеца. Наскоро се беше научил да скача по вратата и да дърпа дръжката на звънеца. Но никой не дойде да му отвори.

Тъжен, Фридолин седна на стълбите и зачака. Не идваше никой.

„Ще отида още веднъж да потърся — си каза Фридолин и скочи. — Може би все пак ще имам късмет, докато Вили се върне.“

И излезе отново на улицата.