Джаки Колинс
Власт (9)

Осма глава

Медисън беше на телефона.

— И тъй? — каза тя, държейки слушалката далеч от ухото си, защото нейният главен редактор, Виктор, така пускаше мощния си като бурия глас, че можеше да ти се спука тъпанчето. — Кога ще взема интервюто с Фреди Леон?

— Ти току-що пристигна, нали?

— Слязох от самолета преди час.

— Какво ти има бе, момиче? — гръмко избоботи Виктор. — Не можеш ли да потраеш няколко дни и да се отпуснеш като нормален човек?

— Не съм с нагласата да си почивам, Виктор. Тук съм по работа.

— Работата не е заек да…

— Не ми приказвай тези изтъркани глупости — сряза го тя. — Освен това, би трябвало да се радваш, че съм такава абсолютна работохоличка — направи малка пауза, за да му даде време да си помисли по този въпрос. — И така — делово продължи тя, — кога ще се срещна с него?

Виктор въздъхна.

— Ти си невъзможна жена.

— Никога не съм твърдяла обратното.

— Моят познат е извън града до утре.

— Чудно си подредил нещата.

— Никой не е идеален. С изключение на теб.

— Радвам се, че го осъзнаваш.

— Добре де, добре, утре ще уредя всичко. Обещавам.

— Хубаво — тя се поколеба за момент, преди да продължи: — Ъ-ъ… между другото, Виктор, имам едно такова странично предложение…

— Нека го чуя.

— Ами виж, в самолета седях точно до Сали Т. Търнър.

— Късметлийка такава! — избумтя Виктор.

— Не бях сигурна, че ще знаеш за кого говоря.

— Двамата с единайсетгодишния ми син гледаме „Учи!“ всяка вторнична вечер. Нещо като мъжки заговор, нали разбираш?

— Колко сте милички!

— Нищо миличко няма в Сали Т. Търнър — ухили се Виктор и изведнъж прозвуча необичайно закачлив: — Както би казал синът ми: Ей т’ва парче да ми падне!

— Виктор!

— Извинявай — избоботи той в отговор. — Да не би да се увлякох за момент?

— Точно това направи — рече през смях Медисън. — Абсолютно необичайно за теб.

— Какво точно искаше да ми кажеш?

— Всъщност си мислех, че с нея може да се получи много добро интервю.

— Ти си готова да интервюираш Сали Т. Търнър? — попита Виктор, като едва успяваше да скрие изненадата си.

— Защо не? В нея има някаква свежа искреност и съм сигурна, че ще е готова да разкрие много за нещата, които ти се случват в Холивуд, ако си младо, невероятно гадже със… ъъ… доста забележителна фасада. Определено ще се получи феминистичен материал, но интересен. Какво мислиш?

— Мисля, че ако идеята харесва на теб, би трябвало да опитаме.

— Хубаво. Мога да го вместя в програмата, докато се мотая и чакам господин Леон.

— За бога, Медисън, спри да се оплакваш. Ще ти звънна в секундата, когато мога.

— Ще чакам — каза тя и постави слушалката на място, усмихната до уши.

— Какво става? — попита Натали и й подаде чаша студен ябълков сок.

— Виктор си пада по Сали Т. Можеш ли да си представиш? Виктор никога дори не поглежда друга жена, освен Евелин.

— А Евелин е?…

— Съпругата му, разбира се. Управлява го с железен юмрук и камшик за езда, който винаги носи със себе си.

Натали се закикоти.

— Искаш да кажеш, че на него му харесва да го пляскат по влиятелния малък задник?

— Не му е чак толкова малък — отвърна Медисън и също се усмихна. — Виктор прилича на голям пухкав мечок. Определено не е като тукашните мъжаги.

Натали хвърли поглед към часовника си.

— По дяволите! — бързо грабна якето си. — Трябва да се добера някак до студиото. Имаш ли нужда от нещо?

— Не се притеснявай за мен — спокойно отвърна Медисън. — Аз съм идеална за гостенка. Само ме сложи близо до телефона и друго не ми трябва.

— Коул ще се прибере скоро.

— От години не съм го виждала.

— Значи ти предстои малък шок — рече Натали весело. — Сигурно го помниш като кльощаво, нервно идиотче в пубертета. Нали?

— Точно така — съгласи се Медисън и си спомни, колко често Натали изпадаше в отчаяние, защото по-малкото й братче беше здравата затънало в рап музиката, кварталните банди и наркотиците.

— Сега е станал господин Ясна цел. Всъщност е един от най-търсените треньори по фитнес в Ел Ей. А, да — добави Натали, вече до вратата, — освен това не крие, че е обратен. Хайде, доскоро.

Коул не криел, че е обратен? Вечно размъкнатият хлапак Коул, с хулиганските приказки и походката на бияч? Медисън поклати глава… Кой ли би се досетил? Със сигурност не и тя.

Взе телефона и набра номера, който Сали й бе дала. Никой не вдигна и тъй като нямаше какво да прави, отиде в мъничката стая за гости и разопакова единствения си куфар. Можеше да отседне и в хотел — Виктор беше доста щедър по отношение на командировъчните, — но Натали щеше да се разсърди. Самата тя също искаше да погостува на най-добрата си приятелка — до края на годината едва ли щеше им се отвори друга възможност, да прекарат няколко дни заедно. А и толкова неща имаха да си казват! Медисън гореше от нетърпение да седнат и хубавичко да си побъбрят, както едно време.

В шест часа включи телевизора, за да хване рубриката на Натали за шоубизнеса. Водещият емисията беше невероятно хубав, с ослепителна усмивка. Колежката му пред другия микрофон представляваше младо русо копие на Джоун Ландън. Този, който представяше метеорологичната прогноза, беше от испански произход. Накрая се появи и чаровната Натали със своята светска хроника.

— Не мога да ги трая всичките тези клюкарски глупости — беше й доверила Натали в колата по пътя от летището. — Но поне физиономията ми се появява по телевизията и трупам полезен опит.

Коул влезе точно когато Натали приключваше рубриката. Или поне Медисън реши, че е Коул, макар че това високо, мускулесто подобие на Дензъл Уошингтън, облечено в шорти и горнище с емблемата на „Лейкърс“, ни най-малко не напомняше върлинестия сърдит тийнейджър, когото за последно бе видяла при завършването на колежа преди седем години.

— Коул? — попита тя.

— Медисън? — реагира той.

И двамата се ухилиха един на друг, разменяйки обичайните Изглеждаш невероятно! и От колко време не сме се виждали.

Каква загуба само, помисли си Медисън, докато го оглеждаше. Защо всичките наистина страхотни типове са обратни?

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Коул и отпи от пластмасовата бутилка минерална вода „Евиан“.

— Казах и на сестра ти: дай ми телефон — и съм напълно щастлива.

— По работа ли си тук?

— Пиша за „Манхатън Стайл“. Материали за рубриката „Власт“.

— Кого си подгонила този път?

— Фреди Леон, импресариото.

— Готин пич.

— Познаваш ли го?

— Веднъж тренирахме заедно, когато редовният му инструктор беше болен. Казвам ти, доста ме поизпоти.

— Спортяга, а?

— Има дух на роден състезател, с такова впечатление останах — още едно отпиване от минералната вода. — Знаеш ли, аз тренирам неговия съдружник — Макс Стийл.

— Сериозно! — възкликна Медисън, надушвайки важен пробив. — Коул! Направо те обожавам!

— А?

— Макс Стийл е номер едно в списъка на хората, с които трябва да говоря. Кога можеш да го уредиш?

— Ей — през смях отвърна Коул, — чакай малко — казах, че го тренирам, а не, че му уреждам срещите.

— Само половин час — заувещава го Медисън с блеснали от вълнение очи.

— Макс е много зает, все търчи нанякъде.

— Разбира се, бих могла да го уредя и чрез списанието — размишляваше Медисън, — но ако ти ми помогнеш, ще стане толкова по-бързо.

— Всеки ден бягаме по пистата на стадиона в седем сутринта. Защо не дойдеш и ти да потичаш и ще ви запозная.

— Това е страхотна идея! Там съм!

— Да… и облечи нещо готино, той си пада по френски гаджета.

Сега беше ред на Медисън да се засмее:

— Аз искам да говоря с него, не да го чукам!

Коул се ухили широко:

— Е… човек никога не знае… голям майстор е по тънката част.

Медисън се намръщи.

— Я се дръж прилично! Помня те още от нищо и никакво хулиганче, което гонеше момиченцата!

Усмивката на Коул стана още по-широка:

— Да бе, всъщност нищо не се е променило бог знае колко. Само дето сега гоня момченцата.

— И Натали така ми каза.

Той взе една ябълка от барплота.

— Тя като че ли се кефи, нали се сещаш: брат ми, обратния. Като излизаме двамата, някой път се басираме кои мъже са нормални и кои си падат по батковци. Всеки път печеля, защото имам невероятен усет!

След малко Коул отиде да си вземе душ и Медисън пак опита да се свърже със Сали. Този път Сали вдигна телефона и с предизвикателно придихание каза:

— Здрасти. На телефона е Сали Т.

— Помните ли ме? — попита Медисън. — Инструкторката ви по летене.

— Разбира се, че помня — отвърна Сали, която много се зарадва. — Ау! Ама вие наистина ми се обадихте. Мислех, че няма да искате.

— Говорих с главния редактор. На него много му хареса идеята да направим интервю.

— Доста бързо стана.

— Учудващо. Може ли да намина по някое време след дванайсет утре?

— Ами… — Сали явно се разколеба. — Всъщност трябва да кажа на официалния си говорител. Ще се разбеснее, ако уредя нещо без негово знание.

— Служителите за връзки с обществеността имат навика да скапват цялата история — бързо каза Медисън, опитвайки се да я разубеди, защото разправиите с разни говорители бяха абсолютна досада. — Направете го, ако искате, но трябва да ви предупредя, че докато той се навие, сигурно отдавна ще съм си заминала.

— Права сте — съгласи се Сали. — Наистина искам да се появя в „Манхатън Стайл“. Това ще е нещо като промяна на имиджа, нали?

— Ще бъде забавно — обеща Медисън.

— Окей — каза Сали като малко момиченце, което е замислило някаква беля. — Ще ви дам адреса си и можете да дойдете за обед утре.

— С нетърпение ще чакам.

Това си беше самата истина. Нещо у Сали Т. Търнър много я привличаше. Въпреки фасадата на сексбомба — големи цици и облаци изрусена коса, — у нея имаше нещо мило и уязвимо. Напомняше Мерилин Монро от ранните и години.

Медисън изпрати съобщение по електронната поща до Ню Йорк с молба да я снабдят с архивните материали за Сали. После провери пак обширните си записки за Фреди Леон и най-накрая се отпусна. Добави малко водка в досадно здравословния си ябълков сок, след което се просна пред телевизора и зачака Натали да се прибере.

Ел Ей се оказваше по-приятно преживяване, отколкото си мислеше.