Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (5)

Пета глава

Джейн бе прекарала още една безсънна нощ, неспособна да си намери удобно положение, страхуваше да не събуди Уилям. Главата я болеше от умора, но мозъкът й гореше от тревога и прехвърляше нещастието, което вероятно щеше да преобърне живота им завинаги.

Съпругът й бе казал предишната вечер, че е безполезно да се пали. Ако банката възнамеряваше да ги подпомогне, докато чакаха да видят дали правителството ще направи нещо за спасяването Ай Си Си, добре дошло.

— Но ако откажат? — запита разтреперана тя.

— Вероятно ще се наложи да продадем собствеността си, докато не е късно — отвърна той, като се опитваше да звучи делово и безстрастно.

— Ами Жак? А Фльор и Мария? Не можем просто да ги уволним. А Йоник смяташе в бъдеще да работи тук.

Уилям потупа ръката й окуражително.

— Наследихме ги от предишните собственици. Сигурен съм, че следващите ще направят същото. Всъщност те са едно от най-големите достойнства на имота.

— Нека не им казваме все още, моля те — настоя Джейн. — Няма нищо по-обезпокояващо от това да видиш как бъдещето ти рухва.

— Знам. Никой не се чувства по-зле от мен при това нещастие, защото съм виновен за всичко.

Съпругата му попи сълзите, спрели се на деликатните бръчици под очите й, и повдигна брадичка.

— Не говори така, скъпи. Виновни са Ай Си Си. Те се провалиха и се надявам да бъде проведено разследване. Според мен са знаели, че това ще се случи, докато все още са привличали инвеститори.

Уилям изду бузи.

— И въпреки това аз съм виновен, че вложих практически всичко, което притежавахме. Само да бях купил малко акции, да бях направил скромна инвестиция, нямаше да сме в подобно положение.

— Трябва да обвиняваш брокерите си, Уилям. За какво са му иначе на човек, ако не за да се съветва кое е малко рисковано и кое е по-вероятно да успее?

Той нямаше сили да обсъжда въпроса повече. Чувстваше се разнебитен до дън душа. Заради собствената си алчност и наивна вяра, че може бързо да натрупа състояние, като провежда телефонни разговори от удобния пристан на Шато сен Лоран, бе опропастил сигурното им бъдеще и наследството, което Джулиан би получил впоследствие.

Пристигна пощата, но нямаше вести от банката. Още един ден очакване. Още един ден несигурност. Още един ден, в който звъненето на телефона разтуптяваше сърцата им.

Джейн никога не се оплакваше, но се питаше колко още би издържала на това инфарктно напрежение.

 

 

— Кога ще намериш време да издириш онези жени — попита Джулиан, докато шофираше по Фулъм Роуд. Отиваха на едно от партитата на Карина и Алекс, официално празненство, с четиринадесет гости, допълнителен иконом, нает за вечерта, и помощници на готвача за приготвянето на вечерята от пет блюда. Жените щяха да са в изключително облекло и бижута, а домакинята щеше да бъде звездата на вечерта, в рокля на Версаче и диамантени накити. Лусинда обикновено харесваше такива събирания. Те представляваха надзъртане в света на безсрамното удоволствие и до голяма степен в тях вземаха участие онези клиенти, купуващи продуктите на „Д’Асоар“ — богатите, бляскавите, от елита. Но тази нощ се чувстваше кисела и избухлива.

— Не питай — отвърна раздразнено тя. Денят в работата й бе напрегнат, проучваше доклади от допитвания на три агенции, подробностите, от които трябваше да оцени и представи на събрание на директорите до два дни, за да обсъдят нов шампоан, който фирмата възнамеряваше да пусне следващата година. Докладите покриваха общественото мнение от различни региони на страната и включваха възрастта на анкетираните, а също и занятието и дохода им. Всичко това трябваше да се събере с по-подробна информация, която съдържаше и предпочитанията на хората за консистенция, аромат, усещане на кожата и опаковка.

Успя да се измъкне от офиса едва към седем часа, което означаваше тичане към къщи, за да си вземе душ, да се преоблече в дълга черна рокля с мъниста, да целуне децата за лека нощ и да изхвърчи отново, за да стигнат на партито у Карина с не повече от двадесет минути закъснение.

— О, косата ми е в ужасно състояние! — възкликна тя, докато слагаше грим пред малкото огледало на сенника в черното БМВ. — Смятах да я измия, но трябваше да работя толкова до късно…

Изстена отчаяно, докато Джулиан трябваше внезапно да набие спирачки, за да не бъде ожулен от друга кола, така че тя си бръкна в окото с четката на сенките за очи.

— Джулиан!

— Съжалявам, но не можах да го избегна.

Намръщи се и посегна към червилото си.

— Сега карай плавно, за Бога! — настоя тя през стиснати зъби.

— Ще се наложи да спра, ако светне червено.

— Е, спирай бавно. О, чувствам се в такъв безпорядък. Наистина не бива да ходим на партита в средата на седмицата.

Джулиан запази мълчание, само леката извивка на устните издаваше забавлението му. Тя винаги се панираше, когато отиваха на вечеря у Карина, и не можеше да разбере защо. Само дето Карина имаше цял ден да се конти, а жена му не. Но въпреки това винаги бе смятал, че от двете Лусинда изглежда много по-добре. Имаше по-топло и жизнерадостно излъчване и някакъв сексапил в леко небрежния й вид, докато приятелката й внушаваше недосегаемост със съвършенството си. Озадачено се питаше защо изобщо бяха толкова близки, по негово мнение Карина бе повърхностна, нестабилна и много разглезена.

— Опитвах се да кажа, че вероятно мога да ти помогна в издирването на някои от онези жени — продължи ласкаво той. — Ако ми дадеш списък с имената им и адресите, мога да проверя в избирателните списъци дали още живеят там.

— Не съм сигурна, че ще е така. В това е проблемът. Вчера хвърлих един поглед на първите редове на някои от писмата. Има такива, които датират от много отдавна, още от шестдесетте.

— Нека опитам все пак. Имаш си достатъчно работа. Някое от писмата случайно да носи лондонски адрес?

Лусинда извиваше дългата си кестенява коса нагоре в хлабав шиньон, докато стискаше с предните си зъби две фиби. Промърмори нещо неразбираемо.

Той й се ухили.

— Не те разбрах.

Мушна последната фиба в косата си.

— Изабел Кронин. Живее в Лондон, или поне е живяла тук.

— Добре. Можеш ли да си спомниш къде?

— Норт Стрийт или нещо подобно. Не съм сигурна. Помня, че беше югозападната част.

— Звучи ми като Лорд Норт Стрийт. Защо не вземеш номера от „Справки“ и не й звъннеш сега?

— Сега? Но нали отиваме у Карина? — Лусинда му хвърли ужасен поглед.

— Ще стигнем там след пет минути. Давай.

— Не мога — ръцете й трепереха, а лицето й изведнъж бе пребледняло.

Джулиан я изгледа съчувствено.

— Защо все пак не вземеш номера и тогава ще знаеш дали все още живее на този адрес или не? — взе мобилния телефон от поставката и й го подаде.

— Няма време, Джулиан. Ще го направя утре. А и не съм намислила какво ще й кажа, за Бога! — добави панически тя.

— Няма нужда да разговаряш с нея сега — изтъкна меко той и сам набра 192. — Как е фамилията й?

— Кронин — гласът й бе приглушен.

Минута по-късно изключи телефона и хвърли поглед към профила й, докато тя си слагаше обиците.

— С тази ще ти е забавно — каза сухо. — Изглежда, Изабел е съпругата на Малкъм Кронин, член на парламента.

 

 

Веднага след като се прибра от работа на следващата вечер, Лусинда отиде до телефона. Цял ден се бе настройвала да проведе този разговор и нямаше представа защо бе толкова нервна. Предполагаше, че е страх от неизвестността, примесен с неудобство и ужас. В края на краищата, ставаше дума за баща й, тя не беше мамената съпруга, просто му бе дъщеря. Но нима затова я бе поставил в подобно мъчително положение? За да разбере тя чувствата на лъгана жена?

Със самоанализи нямаше да стигне доникъде, реши Лусинда. Това бе само първата от жените, които трябваше да издири. След Изабел оставаха още четири. Трябваше да преглътне горчивия хап храбро и незабавно.

Пое си дълбоко дъх и набра номера, който Джулиан й бе драснал на лист хартия предишната вечер. Вдигна някакъв мъж.

— Мога ли да разговарям с госпожа Кронин, моля?

— Кой я търси? — гласът му бе безразличен и малко надут.

— Лусинда Котърел — нямаше причина да предполага, че Малкъм Кронин ще я свърже с Майлс Скот-Форбс… и то ако допуснеше, че изобщо е знаел за връзката на жена си с Майлс.

— Бихте ли изчакали, моля — избоботи гласът.

Чу го да вика на някого в далечината и сърцето й заби лудо. Почукването на високи токчета по гол под се приближаваше. Долови вдигането на слушалката.

— Ало? — жената имаше италиански акцент. — Кой е?

— Казвам се Лусинда Котърел. Аз съм… ъъъ… — усети, че се запъва — отчасти защото не искаше да шокира събеседницата си прекалено много. — Мисля, че сте познавали баща ми — продължи предпазливо. — Майлс Скот-Форбс.

Последва вцепенено мълчание и след това ядно съскащ шепот.

— Мили Боже! Какво искате?

— Възможно ли е да се срещнем? У мен са… ъм… писмата ви до баща ми.

Изабел Кронин нададе лек писък.

— Опитвате се да ме изнудвате? Това ли е? Осмелявате се да опитате да ме съсипете?

— Не. Нищо подобно. Моля, изслушайте ме — настоя Лусинда. — Имам подарък за вас. От баща ми. Едно бижу.

Но жената отсреща не я слушаше.

— Опитвате се да ме изнудвате? Такава игра ли играете? — гласът й клонеше към истерични височини, предпазливостта бе захвърлена по дяволите. — Можете да вървите в ада! — чу се хълцане и после силно щракване в ухото й при затварянето на телефона.

— Е! — Лусинда седна поразена и внимателно постави слушалката.

Миг по-късно чу превъртането на ключа на Джулиан във входната врата.

— Зайче?

— Тук съм.

Влезе стремглаво във всекидневната с много самодоволен вид. Докосна устните й със своите, след като се наведе.

— Наред ли е всичко?

— Успях да разговарям с Изабел Кронин току-що.

— Е и?

— Има италиански акцент. Много раздразнителна, много истерична. Помисли, че се опитвам да я изнудвам. Накрая затвори.

Джулиан кимна с разбиране.

— Вероятно се бои от скандал. Защо не й изпратиш писмо? Увери я, че просто искаш да й върнеш писмата.

— Казах й, че имам подарък бижу за нея — оплака се тъжно Лусинда, — но тя просто не искаше да слуша. Имам чувството, че съпругът й вдигна телефона. Да се надяваме, че не е чул избухването й.

— Сигурно ще се престори, че не е, дори и да го е чул, вместо да се причисли към членовете на парламента със скапан брак — отбеляза проницателно той. — Защо не позвъниш отново утре? През деня вероятно ще е сама. Тогава може да те изслуша.

Лусинда кимна.

— За съжаление сме затънали в работа, затова ще трябва да се опитам да се измъкна в някой момент и да използвам мобилния си телефон.

— Добра идея. А сега имам да ти казвам нещо — изрече ухилено той. — Днес взех две малки резбовани масички на един търг в Нортхемптън. Много френски на вид, декоративни, с хубави позлатени орнаменти. Бяха в лошо състояние, но имах предчувствие, затова рискувах и ги купих на сносна цена. Мислех, че в най-добрия случай са добри репродукции, но когато ги закарах в магазина, открихме, че са от около 1630 година — Луи XIV, нали знаеш, Краля Слънце? Рой бе в екстаз! Платих за тях две хиляди лири със съзнанието, че ще трябва да ги реставрираме, но струват около четиридесет хиляди!

Лицето й грейна от вълнение.

— Браво! Колко си умен! — посегна и обви ръце около врата му. — Поздравления, скъпи!

— Обещаха ми много хубава премия — каза той с момчешка скромност. — Между другото мисля, че трябва да забравиш за баща си в момента. Хайде да излезем на вечеря, за да го отпразнуваме.

Тя се усмихна. Точно от това се нуждаеше.

— Имам ли време за един душ?

Мисълта да отидат на ресторант сами, да си изберат вкусна храна и вино от менюто, да ги обслужват и най-после да успеят да станат и да оставят друг да се грижи за миенето на съдовете, бе абсолютно блаженство.

Джулиан й се усмихна.

— Да. И аз ще си взема душ.

Докато се качваха нагоре, от стаята на Делия се чу мелодията от „Коронейшън Стрийт“, а в детската цареше тишина. Размениха си погледи. После изтичаха в спалнята и се съблякоха бързо.

Джулиан запали ароматизирана свещ в банята, преди да угаси лампата. Постави я на мраморния плот на мивката, така че да се отразява в огледалата по стените, а потрепващият пламък се повтаряше отново и отново в безкрайността. Лусинда пусна душа и помещението се изпълни с топла вълшебна пара. После мъжът й сипа малко бебешко масло в ръцете си и след като се приближи, започна да масажира тялото й леко и нежно, така че зърната й се втвърдиха и я обзе огромно желание. Плъзна ръце около широките му рамене и надолу по гърба му, чувствайки твърдостта на заоблените му хълбоци, притискайки се към него, като усещаше как се надига и втвърдява, и искаше да я вземе и обладае, да я изпълни с любовта си. Но той я държеше в болезнено напрежение, докато прокарваше устни от шията й до гърдите, ближеше я, смучеше, а през цялото време ръцете му се движеха на тайните местенца.

„Иска ми се да продължава вечно… трябва да продължи вечно, ще умра, ако не продължи вечно“, мислеше си тя.

— Може ли да го повторим? — изрече в отворената му уста. — Искам да свърша сега… сега… о, Господи!… Но искам да го направим пак… о, Джулиан, Джулиан, не спирай! Не спирай никога!

 

 

Закъсняха с четиридесет минути за резервацията си в „Сан Лоренцо“, Лусинда пристигна поруменяла и пораздърпана, с червени петна по врата и гърдите, но сиянието й и блесналите й очи накараха всички мъже в най-хубавия лондонски ресторант да се обръщат и да я гледат почти лакомо, докато си проправяха път към масата.

— Ще започнем с коктейли с шампанско, моля — каза Джулиан на сервитьора, когато седнаха. После се взря в сиво-сините очи на жена си. — Трябва да го правим по-често, Зайче.

— Да, с удоволствие — изрече меко тя.

 

 

— Здрасти, сестричке!

— О! Здрасти, Хари. Слушай, точно си подготвям една презентация…

— Каква е тая работа — татко ти бил завещал кутия с негови документи?

— Хари, ще трябва да ти звънна довечера. Наистина не мога да говоря сега.

— Но какви документи? — настоя той. — Видях завещанието му и там пише — само книжа, касаещи лични въпроси. Но после добавя, че ако се погрижиш разумно за тях, ще бъдеш облагодетелствана. Какво означава това? Математически записки ли са? Ако е така, колко струват?

„Това, помисли си тъжно тя, бе причината за живия интерес на брат й.“

— Нямам представа. Слушай, трябва да затварям. Засипват ме с работа. Ще говорим по-късно. — „когато измисля убедителна история.“

Значи останалите от семейството бяха видели завещанието на Майлс и за тях кутията на Пандора се бе открехнала. Сега трябваше да се постарае да запази съдържанието й вътре, заради майка си.

Докато се обръщаше отново към последните открития около пресованата пудра в противовес на непресованата, телефонът позвъни още веднъж.

— Да? — каза рязко тя, след като грабна слушалката с мисълта, че може да е пак Хари.

— Тук е Питър.

— Здравей, Питър — отвърна, като насили гласа си, защото бе неин шеф и трябваше да звучи приятелски и професионално. — Какво мога да направя за теб?

— Искам някои числа, Лусинда. Нужен ми е общият ни дял от пазара на шампоан през 1998 година.

— В Обединеното кралство или в цял свят? — посегна към мишката, отвори файла за грижи за косата и отиде на раздела за шампоани.

— В цял свят, ако обичаш.

Пръстите й заиграха по клавиатурата. Анализът за всеки месец от 1998-а излезе на екрана.

— Готово. „Д’Асоар“ е притежавала 46 процента от пазара, 6 процента повече от предишната година.

— Чудесно.

— Нещо друго?

— За момента не. Благодаря.

Върна се към изучаването на допитването за пудрата за лице. Очевидно 53 процента от жените предпочитаха пресованата пудра. Не бе изненадана. Кутийките с непресована пудра и тампонче принадлежаха на майчиното й поколение. Тридесет и седем процента от младите жени обаче изобщо не използваха пудра, а предпочитаха матов фон дьо тен.

В пет часа позвъни на Джулиан.

— Възнамерявам да се видя с Изабел Кронин тази вечер. Вероятно ще отида направо от тук, затова ще закъснея за вечеря.

— Разумно ли е? — попита той загрижено.

— Прочетох в днешния „Таймс“, че съпругът й ще държи реч на вечеря, дадена от Конфедерацията на бизнесмените. Събирането е изцяло мъжко, затова тя може да е сама вкъщи.

— И ти просто ще отидеш? Без да се обадиш?

— Ако знае, че ще отида, определено ще е излязла.

 

 

Том бе погълнат от обичайната отегчителна поща — а и кога ли някоя електрическа компания е имала интересна поща, размишляваше той, — когато позвъни телефонът на бюрото му.

Беше Сюзан, която му каза в едно дълго изречение, оставящо човек без дъх, че е купила твърде много говежда кайма и смята да прави овчарски пай за вечеря и ако той се готвел да си претопля някакви отвратителни рибни полуфабрикати в микровълновата, по-добре да се откаже от тази идея и да дойде на вечеря.

— Сигурна ли си? — попита я внимателно. Не защото не се бе зарадвал, всъщност мисълта за още едно от домашните ястия на Сюзан накара стомаха му да закъркори. Но не искаше тя да го кани само от съжаление.

— Дали съм сигурна за какво? — попита през смях жената. — Че няма да отмъкнеш сребърните лъжици? Или да се окажеш Бостънския удушвач? Разбира се, че съм сигурна. А и бих искала да те видя отново.

Откровеността й го изненада. Възможно ли бе всъщност да го кани на вечеря, защото го харесва? Според неговите разбирания от жените не се очакваше да правят първата крачка. А той винаги е бил толкова стеснителен, толкова уплашен от отказ и затова на тридесет и седем годишна възраст бе все още сам.

— Добре — изрече бавно, — би било много мило. По кое време да дойда?

— След работа, когато и да е това — отвърна непринудено тя. — Винаги можем първо да пийнем нещо, ако вечерята не е готова.

Том прекара остатъка от деня в чудене какво да занесе. Бутилка вино? Не бе много оригинално. Шоколадови бонбони? Прекалено тривиално. Цветя? Твърде интимно. Сюзан можеше да изтълкува жеста като опит за флирт и да се отдръпне. Не че беше много вероятно, като си помислеше по-внимателно. Ами някакво саксийно растение? Не, скучно. Книга? Но каква? Готварска книга би могла де се приеме като обида за кулинарните й умения, докато булевардно романче би сторило същото спрямо интелектуалните й качества.

В четири часа вече имаше стресово главоболие. В отчаянието си се обърна към Руби, секретарка в „Гарсън и сие“ от близо тридесет години, и я попита какво да занесе според нея.

— Лесна работа — отговори жената, а бузестото й червендалесто лице се озари от широка усмивка. — Вземи голяма кутия бисквити асорти. Това е нещо, което самата тя не може да е приготвила, а ще спечелиш и точки пред синовете й. Децата обичат бисквитите повече от всичко на света.