Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (16)

Шестнадесета глава

„Плъх и сокол“ бе все още сравнително празна, когато Лусинда пристигна. Огледа се наоколо за самотна петдесетгодишна жена, седнала в очакване на някого, но барът бе пълен предимно с млади мъже и жени, които на чаша „Сий брийз“ крояха планове как да прекарат вечерта. За своя изненада не изпита завист към свободата им и липсата на отговорност. Преди дванадесет години и тя бе същата, срещаше се с приятели всяка вечер и харчеше заплатата си за хубави дрехи, решена единствено да се забавлява. А после се бе появил Джулиан и животът й се бе променил завинаги. Дали би желала да се върне в моминството си? Да прави каквото си пожелае? Да угажда на прищевките си?

Усмихна се на себе си, докато си поръчваше джин с тоник. Отговорът й бе прост. Не би искала да върне времето назад, за нищо на света. Представата за съществуване без Джулиан, Джейми и Дейзи бе немислима, дори и да се налагаше да работи по дванадесет часа на ден, за да поддържа баланса. Всъщност я изпълваха доста майчински чувства, като наблюдаваше кискащите се момичета в небрежно облекло на бара и младежите, които се опитваха да ги впечатлят. Никой от тях не притежаваше нейната сигурност и топлото успокояващо съзнание, че вече има всичко необходимо. Затова ги съжали.

Настани се на малка кръгла маса в далечния край на помещението, откъдето можеше да вижда входа, и реши любезно да съкрати срещата. Щеше да почерпи Рене с питие, да й предаде писмата и пръстена, да й се извини, че трябва да се прибира при децата си, и после да се сбогува. Беше непреклонна за едно — не желаеше да чуе и една думичка за сексуалните подвизи на баща си.

Влезе възрастен мъж, следван от някаква двойка, и минута по-късно се появиха две двадесетинагодишни жени с полюшваща се походка, които бяха посрещнати с хорово „Здрасти“ и „Здравей“ от младежката група, запазила собствен периметър в единия край на бара. Поръчаха си. Чуваше се шумно потропване на лед в чаши. Във въздуха се носеше „ффшш“ от отваряне на бутилки и „гъл-гъл“ от наливане на напитки. Касовият апарат постоянно звънтеше, долавяше се и непрестанното шумолене при ваденето на пакети чипс от кашони.

Беше горещо, а синкавата мъгла от цигарения дим надвисваше като зловонна миазма точно над главата на Лусинда. Започваше да се поти и свали сакото си, като се чудеше защо ли бе избрала кръчмата за срещата с Рене, освен заради факта, че представлява неутрална територия близо до дома й и в онзи момент й се бе сторила подходящо място за бившата любовница на баща й.

Долови раздвижване на вратата. Вдигна глава и сърцето й замря за миг, когато мигновено разпозна Рене Хартман.

Тя бе високата, кльощава червенокоса жена, която бе разговаряла с Фенела Харисън след панихидата. Тогава бе облечена в строг траур, но сега носеше тъмночервена кадифена вечерна рокля с дантела, по преценка на Лусинда реликва от петдесетте, и дълго кадифено манто, обкантено с износени и проядени от молци кожи от норка.

— Вие трябва да сте дъщерята на Майлс — заяви новодошлата с пресипнал глас, докато отпускаше костеливото си тяло на отсрещния стол.

Лусинда се опита да не се взира в нея, успя да се усмихне, после я попита какво иска за пиене.

— Ром и кока-кола — отвърна жената без колебание и извади пакет „Силк кът“ от черната си чанта от изкуствена кожа.

Обилно гримираното й лице с изрисувани алени устни, пурпурен руж, зелени блестящи сенки на клепачите и изписани с антимон очи напомняше на застаряващ клоун, който много храбро се опитва да изнесе последното си представление.

— Заповядайте — изрече меко Лусинда, след като донесе питието и го сервира.

— Благодаря — Рене се закашля и посегна към чашата. Ръцете й приличаха на бели дръжки за метла, а шията й бе като хармоника. Отпи голяма глътка и отново дръпна от цигарата си.

— Ето писмата ви — продължи ведро младата жена, сякаш говореше на дете. Постави ги на масата. — А това е накитът, който баща ми ви остави — добави предпазливо.

Рене отвори малката квадратна кутийка, но получи нов пристъп на кашлица и изтърси малко пепел върху нея, като наполовина покри пръстена. Издуха я и го извади. Тъмнопурпурният камък и обкръжаващите го диаманти в сребърния обков нямаха особено впечатляващ вид в сумрачната жълтеникава светлина на кръчмата. Лусинда някак си се смути. Не изглеждаше кой знае какво наследство.

— Не мога да повярвам, че ми е завещал това — изрече Рене и по кадифената й рокля капнаха едри сълзи. — Беше толкова отдавна. Не съм го забравила, но не очаквах да се сети за мен.

— Е, определено ви помнеше — отговори й любезно, тъй като не знаеше какво да каже.

После Рене взе писмата и ги задържа, сякаш за да ги стопли с двете си ръце.

— Никога не ми е писал, знаете ли. И на мен не бе разрешено да го правя. Накрая си нае пощенска кутия, за да мога да му пращам писмата си — поклати глава с буйна червена коса. Нещо в гърлото й се раздвижи и отново се закашля. — Беше много порочен, абсолютен женкар и винаги съм знаела, че не съм единствената, но беше удивителен.

Лусинда се размърда от неудобство и отпи глътка от своя джин с тоник, но преди да успее да отклони разговора, бившата любовница продължи:

— Не зная как майка ви се е примирявала с всичко това и се чувствам виновна, знаете ли? Видях я отдалече на панихидата и разбрах, че не му е била достатъчна, но и коя ли би била? Може би аз и останалите сме й направили услуга? Поне не я е зарязал, нали? Не й се е налагало да се сблъска с унижението като мен, когато мъжът ми ме изостави — наведе се към събеседницата си, а очите й наподобяваха преливащи от мъчителна болка езера върху изрисуваното й лице. — Бях певица. В нощните клубове. По едно време я карах наистина добре. Тогава Лондон бе завладян от суинга, както казват, и… о, Боже, всички си прекарвахме така прекрасно! Съпругът ми бе Били Хартман, тромбонистът. Свиреше в един оркестър. Бях… доста хубава в онези дни — лицето й се сгърчи за миг, отново бръкна в чантата си и извади напукана снимка с оръфани краища. — Това съм аз, когато пеех в „Блу Ейнджъл“.

Лусинда се взря в стройната фигура на поразително красива млада жена, която приличаше на Рита Хейуърт. Трудно бе в това деликатно същество да разпознае карикатурата, седнала срещу нея в момента.

— Трябва да сте се забавлявали страхотно — съгласи се тя.

— О, така беше! Вие, младите, не знаете как да го правите, въпреки алкохола, наркотиците и дискотеките — обяви развеселено Рене. Сложи пръстена на четвъртия пръст на лявата си ръка, но той се въртеше. — Каква красота! Струва ми се, че ще си подхожда с едни обици, които си купих някога от „Улъртс“.

— Мисля, че камъните са истински — подхвърли предпазливо Лусинда.

Рене изглеждаше шокирана.

— О, сигурна съм, че са. Майлс никога не би купил някой евтин сладникав боклук. Смятате ли, че е сапфир?

— Не разбирам много от бижута, но мисля, че да. Ако не е, значи е аметист.

Сърце не й даваше да се извини, че бърза, както бе възнамерявала. Рене Хартман явно се бе погрижила старателно за вида си за тази среща, затова й предложи още едно питие.

 

 

Прибра се едва към девет часа и завари Джулиан да я очаква нетърпеливо.

— Това бе най-тъжната вечер, която някога съм прекарвала — каза му тя. — Рене се грижи за болната си стара майка, живеят от социални помощи и други такива, а самата тя изглежда зле. Пуши като комин и кашля ужасно. Но не бе само това. Пренесла се е в миналото, в славните дни, когато е била певица в нощните клубове и е водела бляскав живот — поклати глава. — Истински се възхищаваше на татко въпреки признанието, че е бил страшен женкар. Изненадах се, че не говореше вулгарно и грубо, както предположих по писмата й. Дори по телефона звучеше малко неприятна, но сега бе доста мека и не особено словоохотлива. Може би не се е чувствала добре. Определено така изглеждаше.

— И все пак не ми прилича на другите бивши любовници на баща ти — отбеляза мъжът й. — Онази Фенела с кристалите, Изабел — богатата дама от хайлайфа, Миранда — интелектуалката, а сега Рене — някогашната певица. Майлс определено си е падал по разнообразието, нали?

— Точно така.

— Обзалагам се, че тази Рене ще даде пръстена за оценка, а после ще го продаде за колкото успее да измъкне.

— Сигурно си прав — съгласи се замислено Лусинда.

— Между другото, докато те нямаше, се обадиха Йън и Рейчъл. Канят всички ни на гости по-следващия уикенд. Обещах да й се обадиш.

Лицето й се оживи. Не бе виждала тези свои приятели от кошмарната вечер, когато Карина се бе опитала да принуди Пола да признае, че е Пъмпкин.

— Ще бъде забавно! Винаги си прекарваме добре у тях. Спомняш ли си барбекюто миналото лято? А великденското гостуване, когато Рейчъл организира търсене на съкровище в двора за всички деца?

Джулиан се засмя.

— Спомням си как Джейми намери над двадесет от онези мънички шоколадови яйчица и му прилоша ужасно, след като изяде повечето от тях.

Лусинда зарови лице в шепи при спомена.

— Такъв срам брахме! Особено като се има предвид, че Тоби и Арчи винаги се държат толкова прилично.

Момчетата на семейство Комптън бяха връстници на Джейми и Дейзи. Винаги бяха чисти и спретнати, много учтиви и определено превзети. Бяха възпитани да поделят играчките с приятелчетата си в детската стая, която бе три пъти по-голяма от дневната на Лусинда. На моменти й се искаше и нейните отрочета да бяха така послушни, особено пред външни хора. От друга страна, Тоби и Арчи приличаха малко на роботи. Джулиан се шегуваше, че били така репресирани, че със сигурност щели да станат серийни изнасилвачи и убийци.

— Елате навреме за вечеря в петък — каза Рейчъл, когато Лусинда й се обади няколко минути по-късно. — Ще ни гостуват още няколко души, а в събота даваме парти за рождения ден на Йън. Приготвям обяд на шведска маса за около тридесет души, а смятам вечерта да направим официалното тържество.

— Господи, как успяваш?

При самата мисъл за толкова готвене и подготовка й идеше да легне на пода да издъхне от изтощение. Вечеря… обяд… вечеря… и несъмнено неколцина гости, отбили се на питие по някое време… наистина беше доста досадно. Но Рейчъл винаги му придаваше такава лекота, сякаш не й струваше никакво усилие. Също както и децата й, всичко бе съвършено. Къщата, градината, храната, цветята… Дори двата им миниатюрни дакела никога не пикаеха на килима и не си вършеха работата насред моравата.

— Наистина имам отлична бавачка — увери я Рейчъл пред смях. — И две чудесни жени от селото, които чистят и гладят, и така нататък. Както и да е, нали знаеш, че повече от всичко обичам да готвя. Това ми е хоби. А и нямам взискателна целодневна работа като теб.

Успокоена, Лусинда също се засмя.

— Рейчъл, дори и да си седях у дома по цял ден, пак не мисля, че бих могла да се забавлявам като теб. Цялата тази история с готвенето ме изпълва с напрежение.

— Въпрос на практика, Лусинда. Както и да е, радвам се, че можете да дойдете на осемнадесети. Познавате повечето хора на съботния обяд, така че ще ви е забавно. Надявах се Карина и мъжът й да успеят да се присъединят, но явно трябва да бъдат в Брюксел. Нещо, свързано с работата на Алекс.

— О, колко жалко!

— Зная, не е ли вбесяващо? Карина винаги е толкова активна на партита. Ще трябва да дойдете някой друг уикенд и двете — може би през есента.

Докато се готвеха да си лягат, Джулиан, протегнал ръце над главата си, отбеляза:

— Имаме нужда точно от луксозен уикенд в провинцията.

Усмихна му се, потънала в снежнобелите възглавници и пухения юрган.

— Ще бъде божествено, нали? Ще мина на диета предната седмица, за да окажа дължимото на кулинарните умения на домакинята, въпреки че и цял месец ще ми се отрази добре — намръщи се и докосна лицето си с върха на пръстите. — Мислиш ли, че ми стават торбички под очите?

— Това са бръчици от смях — отвърна той и се приближи до леглото. Наведе се и се вгледа отблизо в нея. — Но моите бръчки са от мръщене и наистина имам торбички, затова се считай за късметлийка.

Протегна се, обгърна врата му с ръце и се взря в очите му.

— Може би и двамата трябва да си направим пластични операции, ако получа наследството? — попита, пародирайки сериозност.

— И да заприличаме на Франкенщайн и жена му? Както би казала Дейзи: „Не мисля“.

 

 

— Търсят ви, мосю — обяви напрегнато собственикът на хотела, когато Уилям и Джейн се върнаха от сутрешната си разходка.

Спогледаха се уплашено. Какъв нов кошмар предвещаваше това? Лицето на Уилям пребледня, а Джейн се запита колко още може да понесе.

— Аз ще се обадя — каза мрачно той и закрачи към старомодната телефонна будка в далечния край на фоайето.

Жена му се въртеше несигурно, докато гледаше отдалечаващата се фигура, а сърцето й натежа от боязън. Ами ако наистина вярваха, че мъжът й е поръчал опожаряването на шатото? Ами ако не можеше да се докаже невинността му? Отпусна се отмаляла на стола да го изчака. Минутите отминаваха, а през стъклото на будката виждаше, че още е погълнат от разговора. Кимаше от време на време. Накрая, след часове, както й се стори, го видя да затваря.

Опита се да стане от мястото си, за да иде при него и да засвидетелства подкрепата и съчувствието си, но краката й бяха парализирани от страх. Докато се приближаваше към нея, забеляза, че все още е блед. Изглеждаше дълбоко разтърсен.

— Какво има? — запита го с треперещ глас. Отпусна се на съседния стол и поклати глава.

— Не мога да повярвам! — промълви.

— Какво да повярваш?

Обърна поглед към нея, а очите му бяха безизразни и изцъклени от шок.

— Ай Си Си е била погълната от компания на име „Хейлибъри, Грос и Поулинг“. Това означава, че не сме загубили всичко, в края на краищата.

— О, Уилям!… — прикри уста с ръка, тъй като в гърлото й се надигнаха сухи ридания.

— Не мога да повярвам — повтори слисан той. — След всички тревоги и кошмарната мисъл, че сме загубили всичките си пари… е, бяхме ги загубили, но това е спасителният ход, за който се молехме.

— Значи сега можем да си купим къща, нали?

Посегна към ръката й.

— Да, скъпа, но едно по едно. Все още съм заподозрян в подпалването на шатото. Доста неща трябва да се оправят, преди да си градим планове.

Започваше да я обзема възбуда — на малки вълни и с водовъртежи като при прилив. „Слава тебе, Господи! — повтаряше си тя. — Благодаря ти, благодаря ти!“ На глас възкликна:

— Скъпи, обади се на Джулиан, моля те!

— Да, ще го сторя — погледна часовника си объркано. Този неочакван обрат на съдбата го бе дезориентирал толкова, че не можеше да мисли, нямаше представа кое време е, а още по-малко кой ден. Напрежението от изминалите няколко седмици бе толкова ужасно, че сега, когато почти се бе разсеяло, му прилошаваше. — Ще го сторя — изрече отново с усилие. — Как му беше номерът?

Джейн го изрецитира наизуст и го изгледа нетърпеливо. Лицето на съпруга й бе съвсем посивяло и се запита дали да не повика хотелския лекар. Шокът си бе шок, независимо приятен или не, а Уилям вече не бе първа младост.

 

 

— Къде е Женевиев? — попита Лусинда на обяд.

Не беше я виждала цяла сутрин, а чакаше да подреди демографските данни за ефекта на нови слънцепредпазни кремове от светла до абаносова кожа.

— Не се е обадила да предупреди, че е болна — отбеляза Магали. — Опа! Ето го Ален. И той ще поиска да знае къде е.

Мъжът идеше от стъклените асансьори, които се издигаха и слизаха в зловеща тишина от партера до единадесетия етаж, и започна да се озърта развълнувано.

— Къде е Женевиев? — извика той и изгледа подозрително Квенел, Солита и Лусинда, сякаш можеше да са я скрили под бюрата си. Очите му пометоха с яд останалата част от стаята. — Къде е тя? — изкрещя остро.

Изведнъж във въздуха се почувства ужасно напрежение. Нещо се бе случило и всички се досещаха, че споменатата служителка е в основата му. Големият отдел замлъкна. Дори обикновено заетите телефони престанаха да звънят. Нямаше потропване по клавиатурите, нито прошумоляване на хартия. Всички седяха неподвижно, сякаш бяха забравили да дишат.

Ален крачеше тежко нагоре-надолу по пътеката между редиците бюра и все повече се палеше.

— Кога я видяхте последно? — питаше всеки, който можеше да му отговори. — Каза ли нещо? — обърна се към Лусинда. — Разпитвали ли сте я? Държахте ли я под око? Казах ви да наблюдавате всички в отдела! Ако се е измъкнала!…

Лусинда се изправи смело срещу него.

— Женевиев е извън подозрение — отвърна му студено. — Познавам я добре, работим заедно почти три години.

— Никой не е извън подозрение, щом става въпрос за финансови облаги — изруга той. — Имате ли представа колко би платила „Ксанте“ на информатора си за всички данни? Имате ли някаква представа колко ще ни струва да подготвим за пускане „Муселин дьо Сойе“? Като началник на отдела трябва знаете, че харчим шест милиона лири на година само за проучване на пазара.

— Но разпределени между различни продукти, а не само за „Муселин“ — прекъсна го енергично тя. — Отлично зная, че лансирането на съвършено нова серия може да струва милиони, но не за това става въпрос. Женевиев никога не би направила подобно нещо. Напълно лоялна е към компанията, да не говорим, че не е чак толкова високо в йерархията, за да събере достатъчно полезна информация за „Ксанте“.

— Искам да зная къде е — настоя Ален, като пренебрегна забележката й. — Щом се появи, незабавно я изпратете в кабинета ми.

На масата в антрето имаше бележка, адресирана: „До мама“. Заинтригувана, Лусинда я отвори и разпозна почерка на Дейзи в разноцветните главни букви.

„Скъпа мамо, тате се убади и каза, че дядо си е върнал пърите! О, госпуди! Какво валнение! На танци сме.

С обич, Дейзи“

Няколко минути по-късно, тъкмо когато набираше Джулиан, той се върна. Един поглед към лицето му доказваше, че бележката на малката съобщава истината.

— Звъних ти в офиса, но вече си беше тръгнала — обясни той, след като я целуна кратко. — А какъв е смисълът да имаш мобилен телефон, когато го държиш изключен, Зайче?

— Съжалявам — извини се тя. — Застрахователите ли са се съгласили да платят?

— Още по-добре — разказа й за поглъщането на Ай Си Си. — Това е най-прекрасното нещо, Зайче, защото връща самоувереността на татко.

— Значи ще си възстанови инвестициите?

— Да! И ако има и капка разум, ще продадат акциите си във фирмата незабавно и ще внесат проклетите си пари в банката.

— Значи в края на краищата, ще могат да си купят къща. Боже, какво облекчение!

Като прибиращ се гълъб, тя се отправи автоматично към кухнята, стовари чантата си на масата и сложи чайника.

— Разкрили ли са причината за пожара?

— Не още — гледаше я как сваля две чаши от скрина и вади млякото от хладилника. — Зайче, не би ли предпочела чаша вино? Наистина ли ти се пие чай? Почти е време за вечеря.

Изглеждаше смътно изненадана.

— Май да. Загубила съм представа за времето. Преживях такъв адски ден, че не зная какво ще ядем. Какво ще кажеш за бъркани яйца с препечени филийки? Или макарони? Някъде в шкафа има буркан със сос.

Джулиан взе ръката й и заговори нежно.

— Успокой се, Зайче. Претоварваш се и си изтощена. Ще отворя бутилка и ще си пийнем, ще те заведа на вечеря в новия италиански ресторант зад ъгъла.

— Ами децата?

— Нали Делия ги е завела у приятели? Вече ще са хапнали нещо и ще са готови за лягане, когато се върнат — с усмивка хвърли поглед към бележката на Дейзи, която Лусинда бе залепила на вратата на хладилника. — Обичам правописа й.

— Мисля, че трябва да я сложим в рамка — засмя се тя.