Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (15)

Петнадесета глава

Лусинда седеше на една маса в ъгъла на „Куинтино“, моден малък ресторант близо до „Д’Асоар“, и чакаше Карина. Атмосферата бе уютна, масите бяха застлани с розови покривки, светлината бе приглушена, създаваше впечатление за припряността на скъпо, елитно заведение за хранене, за богати и преуспяващи хора. За нея то осигуряваше уединение настрани от колегите й.

Прегледа менюто, докато чакаше. Малки палачинки с пушена сьомга и хайвер от моруна привлякоха погледа й. Е, какво пък! Догодина по това време можеше да е милионерка! С такова възхитително блюдо се пиеше шампанско, но тя се задоволи с „Перие“ с лед и лимон. Трябваше да запази разсъдъка си трезв, защото подозренията се задълбочаваха. Всеки момент се очакваше човекът, който ги бе предал, да бъде обвинен открито. Въпреки че това нямаше да я засегне, не изгаряше от нетърпение този миг да дойде.

Един Бог знае кой щеше да се окаже, но представата, че може да е някой, когото познава и на когото вярва, бе много неприятна и изнервяща.

В този момент видя Карина да се приближава плавно между масите, поразителна в карамеления си на цвят костюм, със смарагдовозелен копринен шал, обвит около врата й, и множество златни бижута. Русата й коса бе разделена на път по средата и падаше по небрежно-елегантен начин. Усмихваше се широко. След като поздрави Лусинда с целувка по двете бузи, тя се отпусна на отсрещния стол с триумфиращо изражение.

— Познай какво имам да ти разказвам!

— Не мога да повярвам!… — сърцето й подскочи. — Открила си Рене Хартман?

— Наричай ме просто Шерлок Холмс — засмя се приятелката й.

— Разправяй, разправяй! Какво се случи в Йорк?

— Издирих семейство Дъруент.

— Издирила си… и…

Край тях се въртеше красив млад сервитьор.

— Мога ли да взема поръчката ви, госпожи? — попита ги той.

— Ще взема същото като теб — отвърна спокойно Карина.

— А вино? — попита Лусинда.

— Естествено! Да, вино, моля.

След като уточниха поръчката, Лусинда се наведе напред и заговори забързано.

— Е? Познават ли Рене Хартман?

— Може да се каже.

— Какво имаш предвид?

— Тя е тяхна дъщеря. Хартман е фамилията й по мъж, но се развела преди няколко години. Зная, че живее с майка си, която определено е на преклонна възраст вече, защото се обадих на номера, който ми бяха дали, и се престорих, че съм от „Бритиш Телеком“. Запитах дали Рене Хартман живее там и би ли желала отделна телефонна линия.

— И? — изхриптя Лусинда изненадано. Лицето й бе дълбоко замислено.

— С пиянски глас самата тя ми каза къде да си завра предложението — засмя се приятелката й. — Звучеше наистина груба и вулгарна. Какво ли е правил Майлс с нея?

Лусинда си спомни писмата на Рене.

— Това се очакваше — отбеляза сухо и изведнъж почувства пристъп на гадене. Отпи глътка вода. — Значи… Предполагам, че сега трябва да се свържа с нея — довърши с мисълта, че няма по-омразно задължение на света.

— Нали това беше целта, скъпа? Четири открити, остава една. Добре се справяш.

Извади сгънат лист от кремавата си чанта „Шанел“. На него бяха напечатани адресът и телефонният номер на бившата любовница.

— Хиляди благодарности, Карина! Наистина съм ти признателна. Мисля, че направи чудо, като я откри толкова бързо. Ще… — пое си дълбоко дъх. — Ще й позвъня тази вечер.

Палачинките им пристигнаха и Лусинда тайничко погледна часовника си. Все още имаше тридесет и пет минути, преди да се върне в офиса.

— Кое бижу ще й дадеш? — заговори Карина.

— Не зная.

— Задръж за себе си диамантената брошка. Трябва да си луда да я подариш.

— Тогава остават пръстенът и перлената огърлица.

— Защо не й дадеш пръстена? Не си сигурна дори дали е сапфир или аметист, нали? Съмнявам се да има голяма стойност.

— Освен това е подходящ за по-възрастна жена — кимна приятелката й. — Перлите са за някоя по-млада, тридесет-четиридесетгодишна. Да се надяваме, че Пъмпкин, ако изобщо я открия някога, е млада и бляскава.

— Нищо чудно. В края на краищата, Изабел е все още голяма красавица, нали? Обаждала ли ти се е пак?

Лусинда изви поглед към небето.

— Слава Богу — не! Не че имам нещо против нея самата, но ми идва малко множко, нали? Всички тези емоции са толкова изтощителни — изкиска се. — Божичко, ако знаеше, че е една от пет, мисля, че наистина би била способна на убийство, а ти?

— Несъмнено — кимна засмяна Карина.

— Днес изглеждаш много добре — отбеляза Лусинда. — Как вървят нещата?

— Алекс заряза онази кучка, секретарката — усмихна се тя. — За момента се е върнал в семейното гнездо. Следващия уикенд ще ме води в Рим.

— О, много се радвам, мила! — отвърна доволно Лусинда. — Сигурно си ужасно облекчена и щастлива.

— Всичко е наред. Тоест, до следващия път.

— Как така до следващия път?

— Слез на земята, Лусинда — с наставнически тон изрече приятелката й. — Живеем в двадесет и първи век. Ако е кривнал веднъж, и то не за пръв път, значи ще го стори отново. Такива случаи са ад, но са част от сделката, щом си женена за привлекателен, сексапилен мъж. Не всички двойки са като вас с Джулиан.

— Но ти не би… нали?

Карина я изгледа безизразно.

— Ако го бях сторила, никой нямаше да знае, дори и ти.

 

 

На връщане към офиса Лусинда си прехвърляше наум какво ще каже, когато се обади на Рене Хартман. Не че за пръв път трябваше да мине през подобно изпитание, но всяка жена се бе оказала различна, а с вулгарните си писма тази изглеждаше най-особена от всички. Хвърли поглед към адреса и телефона, дадени й от Карина. Ромфорд, Есекс. На по-малко от два часа път с кола, което си бе много по-добре от Бристол или Йорк.

Тъй като не искаше да отделя част от почивните дни, след като Джулиан щеше да си дойде, а Делия да почива, реши, че ако успее да се свърже по телефона, ще отиде някоя вечер през следващата седмица след работа. Ако тръгнеше от „Д’Асоар“ около шест, можеше да стигне до Ромфорд преди осем, стига движението да не е натоварено. Изпитваше някакво нетърпение да приключи с тази работа. Беше нещо като търсене на съкровище, само дето тя раздаваше скъпоценностите, а краят почти се виждаше. Все още нямаше представа как ще открие Пъмпкин. Може би нещо щеше да излезе от само себе си.

От офиса позвъни в любимия си цветарски магазин — „Градски и провинциални цветя“, и поръча на Карина да бъде изпратен фантастичен букет от лилиум и рози в знак на благодарност за усилията й. Докато приключваше с разговора, забеляза Ален да влиза в офиса от асансьора в далечния край. Видя как дебне наоколо с остър и критичен поглед. Докато стигне до нея, тя вече изучаваше доклад върху продуктите за коса от статистическата агенция.

— Какъв процент от жените в страната използват оцветители за коса тази година? — попита той, без дори да я поздрави.

Лусинда вдигна очи към него и му отговори незабавно.

— Четиридесет и пет процента според проучванията, като долната възрастова граница е приблизително деветнадесет, но за жените над четиридесетте числото нараства рязко. Ние имаме най-голям дял от пазара. Освен това разполагам с докладите с данни за хиляда двеста и шестнадесет различни серии шампоани, балсами, пяна за коса, гелове и лакове на световния пазар, ако са ти нужни.

— Донеси ги на срещата на директорите утре следобед — отвърна небрежно той, докато се отдалечаваше и продължаваше инспекцията си.

При движението му от бюро на бюро присъствието му предизвикваше ефект, подобен на мексиканска вълна, тъй като всяваше сред служителите нарастващи опасения, последвани от облекчение, когато ги отминеше.

 

 

Когато се прибра, я очакваше изненада. Като влизаше в антрето, чу движение в дневната вляво, а после се появи Джулиан и застана усмихнат на отворената врата.

— Джулиан! — зяпна тя, хвърли се в ръцете му и притисна буза до неговата. — Очаквах те едва утре вечер!

Целуна я топло.

— Не можех да сторя нищо повече. Мама и татко се установиха в хотела за момента, затова реших да се върна у дома.

Отвърна на целувката му.

— Радвам се да те видя! Нямаш представа колко ми липсваше.

Очите му бяха сериозни, докато се вглеждаха в нейните.

— И ти ми липсваше адски, Зайче. Нямах търпение да се върна при теб — придърпа я по-близо и впи устни в нейните, като обхвана главата й с една ръка.

— Как успявате да правите това и да дишате? — долетя едно тънко гласче от върха на стълбите. — Исках да опитам с Джейми, но той не даде. Каза, че щял да прихване всичките ми микроби.

Превивайки се от смях, Джулиан и Лусинда се отдръпнаха един от друг и погледнаха към Дейзи, която ги наблюдаваше по нощница.

— Нужна е тренировка, но не става с брат ти — отвърна бащата сериозно.

— Кое не става? — извика момчето. Чу се оглушителен тътен, докато дотърчи от спалнята. — Кое не става с брат?

— Целуването — отговори тъжно сестра му. — Значи никога няма да се науча, освен ако не се омъжа.

— Кой ли пък би взел теб? — извика Джейми и я заобиколи с подскок.

След като баща му си бе отново у дома, момченцето се наслаждаваше на присъствието на още един мъж в женското домакинство.

— Мамо, все някой ще се ожени за мен, нали? — от очите на момиченцето се затъркаляха едри сълзи, а устата й се изкриви.

Лусинда забърза по стълбите и я притегли в обятията си.

— Не плачи, миличка. Доста мъже ще искат да се оженят за теб, когато пораснеш. Пред входната врата ще има дълга опашка от много хубави момчета, ще звънят до премала и отчаяно ще искат да им станеш жена.

Детето се засмя през сълзи.

— О, не! — подхвърли Джейми, докато ги подминаваше. — Значи ще е проститутка.

 

 

По-късно, когато останаха насаме, Джулиан заразказва на жена си всичко, което се бе случило. Как от красивото шато е останала почерняла празна черупка, а градината е изпотъпкана от пожарникарите с маркучите и колите. Как басейнът е пълен с мръсна вода и плаващи отломки. Как Жак и семейството му са травмирани, защото той не само бе обвинен в палеж по поръчка на работодателя си, но без Шато сен Лоран за тях нямаше да има работа занапред. Поколения наред семейството му се бе грижило за градините и маслиновите дръвчета на имението. Само за една ужасна нощ бяха загубили дома си, работата си и бъдещето си.

— Ами обвиненията в палеж? — попита нетърпеливо тя.

— Все още не знаем как е започнал пожарът. Ще заведат още експерти от Париж.

— А ти имаш ли представа как е възникнал?

Мъжът й поклати глава.

— Изглежда, всъщност е избухнал на първия етаж и се е разпространил нагоре, срутил е покрива и всичко се е сринало до приземието. Очевидно пламъците са се виждали в небето чак от Тулуза.

— О, скъпи!… — положи глава на рамото му и обхвана ръката му с длани. — Горките ти родители.

— Къщата в Шиър също пропадна със сигурност.

— Тогава ще трябва да ги вземем да живеят при нас — отмести се, за да го погледне право в лицето. — Може би бихме могли да купим по-голяма къща, за да имат собствени стаи.

— Знаеш ли колко ще струва такава къща? Освен ако не се преместим в предградията или в провинцията. Тогава и двамата ще трябва да пътуваме до центъра на града ежедневно, а пресметни какво означава това в пари — добави тревожно той.

Лусинда кимна.

— И все пак ще трябва да измислим нещо. Ти си им единствен син, а вече преживяха ужасния удар да загубят всичките си средства в Ай Си Си. Да останат без дом на всичко отгоре, ще им дойде много, особено на тяхната възраст.

— Права си.

— Бихме могли да си позволим по-голяма къща, ако наследя парите от татко… в случай че свърша правилно тази работа с бижутата.

— О, Зайче! — целуна я по главата. — Това ще бъдат твои пари.

Тя се обърна и го изгледа с престорено гневен поглед.

— Откога престанахме да бъдем „ние“? Отлично знаеш, че винаги споделяме всичко.

 

 

Едва по обед на следващия ден успя да се свърже с Рене Хартман, тъй като все чуваше сигнал заето. По някаква причина се плашеше от тази предстояща среща повече, отколкото от другите. Бе неспокойна, когато трябваше да се види с Изабел, напрегната преди посещението при Миранда, изпълнена с опасения заради втората си среща с Фенела, но този път стомахът я присвиваше от нерви. Притеснението, разбира се, се коренеше в писмата. Каква жена би сравнила любовника си с разгонен жребец, шибащ и мятащ се, без значение къде се намира?

„А става дума за баща ми“ — потръпна Лусинда, докато разсъждаваше.

Възрастна жена, вероятно госпожа Дъруент, вдигна телефона.

— Мога ли да разговарям с Рене Хартман, моля?

— Ча’й малко — отвърна грубо тя. Чу се тракане при оставянето на слушалката, а после и вик: „Реенее! Търсът тъ по тилифонъ“.

Стори й се, че измина доста време, прозвуча шумолене в далечината, преди женски глас да попита:

— Ало? Кой е?

Акцентът бе малко по-образован от този на госпожа Дъруент, но тонът бе просташки. Лусинда се стегна.

— Не ме познавате, но името ми е Лусинда Котърел, дъщеря съм на Майлс Скот-Форбс.

— Мамка му! Да се не надяваш!

За четвърти път през последните три месеца се впусна да разправя за писмата и бижутата.

— Бихме ли могли да се срещнем, за да ви ги предам? — завърши тя.

Рене, изглежда, внезапно бе изпълнена с благоговение.

— Не мога да повярвам! След всичкото това време! Представете си, баща ви да запази писмата ми! И да ми завещае бижу! Мислех, че ме е забравил преди двадесет години — после избухна в груб смях. — Божке, ама славно си прекарвахме с татко ви!

Възклицанието бе посрещнато с миг тишина от страна на Лусинда. По някаква причина гласът на тази бивша любовница й се стори смътно познат и това я изнерви.

— Можете ли да дойдете в града да се срещнем? — попита я. — Аз работя, затова ми е трудно…

— Разбира се! Какво предлагате? — поинтересува се весело Рене.

Размишляваше трескаво. Обядът би бил кошмарен. За среща на чай не можеше и дума да става заради работата й. Питие?

— Какво ще кажете да се срещнем на питие? Има една много приятна малка кръчма, „Плъх и сокол“ на Кингс Роуд в Челси. До „Уърлдс Енд“. Следващия вторник вечерта, в шест и половина?

— Добре, добре! Как ще ви разпозная? Може да заговоря друг човек по погрешка — засмя се непристойно. — Може даже да ми излезе късметът!

„Мили Боже!“, помисли си уморено Лусинда. На глас изрече забързано:

— Ще нося черно куфарче. Висока съм, с дълга тъмна коса на кок.

— Добре, добре! — повтори Рене с трогателно удивление. — Глас от отвъдното! Не мога да повярвам, че Майлс си е спомнял за мен.

— Да. Спомняше си ви — отбеляза неловко Лусинда. — Ще се видим във вторник, в шест и половина — след като затвори, се надяваше да е проявила съчувствие и разбиране.

 

 

Сюзан бе сготвила любимите ястия на Том — стек и пай със страхотна пухкава коричка и много гъст тъмен сос, който щеше да сервира с картофи, брюкселско зеле и мънички морковчета. Беше направила и целувки, пълнени с бита сметана, за десерт. Но лицето й бе набраздено от тъга, докато слагаше масата в кухнята и отваряше бутилката червено вино, за да може да подиша — както Том й бе обяснил, това е необходимо за постигане на най-добър вкус при червените вина.

Вечерята почти със сигурност бе нещо като прощална, защото, когато момчетата си легнеха, се готвеше да му каже, че не е необходимо да остава с нея, ако не желае. Все още имаше работата си. Бяха се справяли финансово и преди да го срещне, щеше да се справя отново. И най-важно — бе решена да не се моли, да не плаче и да не показва самосъжаление.

Щеше да има достатъчно време за това, след като той си отидеше. Междувременно нали имаше Дик и Стийв за компания… Нямаше да се окаже сама. В шест и половина Сюзан се качи, за да се преоблече в любимата си синя рокля, защото винаги се чувстваше уверена в нея. Освен това знаеше, че Том я харесва, и ако тя й осигуряваше тъничък, прокрадващ се лъч надежда, че ще пожелае да остане… кой можеше да я вини?

Точен до секундата, Том спря пред къщата в шест и четиридесет и пет. От прозореца на спалнята им го видя — прегърбен, уморен и отпаднал, да се изкачва по стъпалата пред входната врата с тежки крачки. Сърцето я прободе. Явно не му харесваше да живее тук с нея, в тази малка общинска къщичка. А нея самата намираше за тъпа, проста, необразована. Несъмнено беше отегчен.

Забърза надолу по тесните стълби, с ведра усмивка на лицето, а в гласа й се долавяха весели нотки.

— Здравей! Как мина денят ти? — целуна го леко по сивата буза, преди да се втурне пред него в кухнята.

Последва я бавно.

— Чудесно — подуши въздуха. — Мирише на нещо хубаво.

— Надявам се.

— Имам ли време за душ преди вечеря?

Винаги ядяха рано, заради Дик и Стийв, а бе сигурна, че в неговото семейство никога не се хранеха в такъв час, както би се изразила баба му.

— Разбира се, че имаш. Защо не си вземеш и чаша вино с теб в банята. Ще ти помогне да се отпуснеш.

Том погледна почти подредената маса и отворената бутилка „Божоле“.

— Мисля, че ще почакам. Благодаря все пак — после хвърли поглед към нея. — Много си мила и грижовна.

Сюзан отвърна на погледа, но очите му бяха прикрити и не можа да разчете мислите му.

— Глупости! — каза тя по-забързано, отколкото бе възнамерявала, защото за миг почувства в ъгълчетата на очите й да се надигат сълзи.

Надушили аромата на стек и пудинг, Стийв и Дик слязоха по стълбите с трополене и възклицания, че са умрели от глад, и с въпроси кога ще си получат вечерята.

— О, мамо! — мрънкаха те, когато им отговори, че трябва да почакат Том. — Тогава какво можем да хапнем?

— Свършихте ли с домашните?

Последва ръмжене, за което не бе сигурна дали е признак на потвърждение или не, но сега не бе време да въвежда дисциплина.

— Можете да си вземете от ябълковия пай, ако сте гладни — предложи им вместо това. — Вечерята ще стане след около двадесет минути.

Когато Том се появи отново, порозовял и освежен, усети, че е престорено весел. Наля вино, побъбри с момчетата за деня им и ги попита дали искат да отидат до Ричмънд Парк през уикенда. Предложи да свърши голямото съботно пазаруване вместо Сюзан, за да може тя да си поспи до късно.

— Не е нужно, Том — отвърна му мило.

Изгледа я с недоумение.

— Е, щом не искаш…

Вечерята бе доста мълчалива, а Сюзан осъзна, че не може да хапне почти нищо, защото й прилошаваше от нерви, като си помислеше за онова, което щеше да каже, щом останат насаме.

 

 

Ан се чувстваше толкова нервна и притеснена, останала сама в големия дом, че не можеше място да си намери. Вместо да приготви наденичките, които бе купила за вечеря, си направи чаша „Боврил“. По телевизията нямаше нищо за гледане, а не бе в състояние да се концентрира върху биографията на Бетховен, която бе взела от библиотеката. Безпокойството я оплиташе в паяжината си, опъваше всеки нерв, стягаше я в хватката си. Започна да се щура от една празна стая в друга и да се чуди какво да прави.

Какво й бе говорил агентът по недвижимите имоти, който й се обади по обед? Какво бе имал предвид, като заяви, че бил уведомен за желанието й да продаде къщата незабавно, колкото се може по-бързо, след което се поинтересува дали би искала да направи оценката следващата сутрин?

— От данъчното ли сте? — бе го запитала глупаво. — Вече идваха да я оценяват заради наследството.

Увери я весело, че не бил. Нямал нищо общо с данъчната служба. Всъщност щял да й съобщи добра новина. Имал клиент, готов да купи къщата, но, разбира се, първо трябвало да я огледа и да види кое как е, защото искал да й осигури най-добрата цена.

— Но аз не искам да я продавам — повтаряше Ан, но агентът отхвърли възраженията й, сякаш бе глух.

— Тогава удобно ли ви е утре сутринта? В десет?

После затвори, преди да успее да му откаже. Очевидно бе дело на Хари, но къде се бе дянал той? Преди седмица й бе съобщил, че заминава на гости на стар съученик, Бил Хамилтън, но бе пропуснал да спомене адреса му. Не можеше да се свърже с него и по мобилния му телефон, защото при всеки опит автоматичен глас й казваше, че в момента няма връзка с този номер. Питаше се дали това не означава, че не си е платил сметката. Докато отпиваше от питието си, няколко пъти посяга към телефона, за да поиска съвет от Лусинда, но се разколебаваше, защото не й се щеше да я безпокои. Дъщеря й си имаше достатъчно свои грижи. После си помисли да звънне на майка си, но тази вечер Сара имаше гости на вечеря.

Оставаше Том. Добрият стар Том можеше да й каже какво да прави. Набра номера му и Сюзан вдигна.

— Ще го повикам — изрече тя забързано, сякаш не желаеше да разговаря с Ан.

— Здравей, мамо. Как си?

— О, Том! — с нервно бърборене му разказа за случилото се. — Човекът ще дойде утре сутринта и не зная какво да сторя.

— Записа ли името и телефона му?

Тя се поколеба.

— В началото спомена от коя фирма е, но не обърнах внимание. Хари стои зад всичко, сигурна съм, но е заминал нанякъде.

— Типично за него — въздъхна синът й. — Слушай, мамо, в девет и половина ще дойда, за да отпратя този натрапник. Ще се обадя и на Бърнард Кларк, за да проверя дали знае кога се очаква разрешението за наследството. След това единствено от теб зависи дали ще продадеш къщата или не. Не позволявай на Хари да взема решението вместо теб.

— Но какво да правя според теб, Том? — звучеше съвсем объркана.

— Наистина от теб зависи, мамо. Ако се чувстваш щастлива и сигурна там, тогава я задръж. Но от друга страна, виж колко е доволна баба с нейния апартамент. Обсъди го с Лусинда. Много я бива по тези въпроси.

— Все е заета и не искам да я безпокоя.

— Никой от нас не е прекалено зает, за да ти обърне внимание.

— Скъпото ми момче! — възкликна с обич тя. — Наистина ли можеш да дойдеш сутринта и да ми помогнеш с този човек?

— Със сигурност. А когато видиш Хари, предай му, че искам да поговорим.

След като приключиха, той се върна в кухнята. Сюзан миеше съдовете, а Дик и Стийв бяха горе. Изглеждаше по-ведър и тя му отправи въпросителен поглед.

— Добре ли е майка ти?

Том кимна.

— Утре сутринта ще отида да й помогна да разкара един напорист агент по недвижими имоти, който я увещава да продаде къщата си. Всъщност зад всичко стои Хари, затова трябва да я измъкна от положението.

Забеляза, че тонът му бе по-уверен, отколкото в последно време.

— Сигурно ти е много благодарна, Том.

— Е, поне на нея мога да бъда полезен, ако не на друг.

— Какво значи това? — изгледа го остро.

Отвърна й с тъжен поглед.

— Не съм ти от голяма полза, нали? Нищо чудно, че тайно ме презираш заради безнадеждността ми. Господи, не можах дори да се опълча срещу Джим! Трябваше да му смачкам фасона, задето те заплашваше, а какво стана? Озоваха се проснат на земята.

Сюзан се взираше в него и не можеше да повярва на ушите си.

— Том! Това ли те тормозеше? Мислил си, че си ме разочаровал? — добави невярващо.

— Е, не е ли така? Не му бях достоен противник — пристъпи от крак на крак и се вторачи в пода. — Никога не съм бил достоен противник на когото и да било и смятам, че не е честно спрямо теб да се мотая наоколо. Заслужаваш нещо много по-добро, Сюзан.

Последва миг тишина в уютната кухня, а Сюзан стоеше, опряла ръце на ръба на мивката. После се завъртя с блеснали очи и несигурен глас.

— Да не съм те чула да говориш така отново! Ти си най-прекрасният мъж, когото съм срещала или ще срещна. Обичам те безкрайно и ако ме изоставиш, защото си си въобразил, че не ми подхождаш, никога няма да ти го простя! Чуваш ли? — вече плачеше нескрито. — Мислех, че проблемът е у мен. Вече не съм млада, а и никога не съм била красавица. Не съм така образована като теб и имам обременяващо минало. Но те обичам и не искам никога да си отиваш…

Обгърна я с ръце и я залюля нежно, сякаш беше разстроено дете.

— Няма нищо — продължаваше да й шепне. — Няма да те изоставя. Никога не съм искал да го сторя.

Постояха така няколко минути, разтърсени от емоционалната криза, която ги бе връхлетяла и бе отминала чудодейно. Сърцата им все още се свиваха болезнено от разсейващия се страх. Облекчението, че между тях всичко е наред, все още не беше се загнездило в съзнанието им.

По-късно, когато лежаха в леглото, Сюзан забеляза синята си рокля, смачкана на купчинка на пода. Усмихна се на себе си. Наистина й носеше щастие.

 

 

— Току-що разговарях с брат ти — съобщи Бърнард на Лусинда следващата сутрин, когато му се обади у дома, за да се уговорят кога да вземе пръстена.

— Какво е намислил? — запита критично тя.

— Имах предвид Том, не Хари.

— О! — отношението й се промени.

— Донякъде обаче е свързано с него. Случайно да знаеш къде се намира?

— Нямам и най-бегла представа, Бърнард. Защо, какво се е случило?

Описа й страховете на Ан и ролята на Хари.

— О, за Бога! — избухна тя. — Какво му става? Не може ли да остави мама на мира и да не се бърка в работите й?

— Боя се, че отговорът е известен и на двама ни — отговори сухо адвокатът. — Мисля, че когато получи наследството си, ще бъде доста по-удовлетворен.

— Съмнявам се. Както и да е, ще дойда при теб във вторник сутринта.

— Чакам те с нетърпение. Справяш се изключително добре, Лусинда, ако мога да се изразя така. Значи ти остава да издириш само една жена.

— Имам предчувствието, че ще се окажа в задънена улица с Пъмпкин. Няма за какво да се хвана.

— Все пак ти желая късмет — отвърна топло той.

 

 

Сър Хъмфри Ходсън пристигна в „Клариджис“ навреме, за да обядва с Пола. Докато чакаше във фоайето, застанал близо до камината с истински огън, затоплящ ръцете му, кимна на няколко приятели, които се отправяха към ресторанта.

Обядваше в най-внушителния от старомодните хотели в сърцето на Мейфеър няколко пъти седмично. Винаги сядаше на една и съща маса, приветстван почтително от сервитьорите, които сякаш бяха излезли от картина от тридесетте. Повечето дами носеха шапки, точно като едно време, а сър Хъмфри обичаше традициите, характерен белег на заведението, все още любимо на коронованите особи в Европа, които неизменно отсядаха тук при посещенията си в Лондон. Известно бе, че дори и британското кралско семейство се бе отпускало на големи частни увеселения в балната зала.

Пола пристигна почти веднага, а баща й се усмихна доволно, като я видя в изискания й рубиненочервен костюм с черни аксесоари и подхождаща шапка с формата на тюрбан в същия цвят, която подчертаваше обиците й с рубини и диаманти.

— Мила моя… — поздрави я той, като я целуна по двете бузи. — Изглеждаш много добре. Би ли желала чаша шампанско, преди да обядваме?

— Порочно, но прекрасно! — засмя се тя.

Сър Хъмфри обичаше да я вижда засмяна. Напомняше му на майка й, на която бе изцяло посветен до смъртта й от рак още в детството на Пола.

— Как вървят нещата, тате? — попита тя, докато седяха на дивана в ъгъла на лобито, а струнен квартет свиреше откъси от „Моята прекрасна лейди“ в единия край на залата.

Баща й кимна зарадван.

— Имам добри новини всъщност, но е поверително, затова не бива да издаваш думичка пред никого, докато не го обявят официално следващата седмица.

— Добре — обеща тя. — Какви са?

— Не исках да те тревожа, скъпа, но инвестирах доста в една компания на име Ай Си Си. Преди няколко месеца тя имаше сериозни неприятности и си помислих, че съм загубил всичко, но току-що е била погълната от „Хейлибъри, Грос и Поулинг“, които се опитват да възстановят платежоспособността на фирмата. Имат огромни активи, най-вече в недвижима собственост, така че ще успеят да покрият загубите на Ай Си Си без особени трудности. Не смятам, че акциите ми ще дават добри дивиденти известно време, но от друга страна, няма да съм и на загуба.

— Това е чудесно, тате! Много се радвам!

— А как върви новата ти работа, мила?

— Много добре. По-добре, отколкото съм се надявала, след като едва започваме. Хората наистина се интересуват от родословието си — усмихна се щастливо. — С тази скорост ще отчетем печалба още през първата година.

— Поздравления, скъпа моя! — поднесе чашата си към нея. — Ти си много умно момиче!

Пола повдигна фините си вежди.

— Не съвсем. Идеята беше на Хари. Просто я приложих.

— Е, мисля, че си се справила блестящо. Пресяла си зърното от плявата и си извлякла ползата. Ето на това му казвам хитрост. Така му се пада на онзи малък грубиян — сър Хъмфри изсумтя презрително. — Може и да му е хрумнала добра идея, но не е имал и никога няма да има представа как да я осъществи. Мижитурките като него винаги остават с пръст в уста и сами са си виновни.

— Много грубо се изразяваш, тате.

— Нищо подобно. Слава Богу, че се отърва от него.

— Сам си тръгна. Не съм го молила.

По някаква причина Пола откри, че винаги се чувства като тийнейджърка, когато разговаря с баща си. Фактът, че е вдовица и е на четиридесет и четири, изобщо не му минаваше през ума.

— Както и да е — отхвърли обясненията й той. — Отишъл си е и това е важното, а аз съм изключително горд с теб, скъпа моя. Хайде да идем да хапнем нещо, а? Мечтая си за foie gras, след това може би и яребица. Какво ще кажеш?

Нищо не се бе променило кой знае колко от времето, когато беше ученичка, разсъждаваше развеселено тя, докато го следваше в пищния ресторант с висок таван. В същото време това й даваше силно успокояващото усещане, че се грижат за нея. Обядът в „Клариджис“ винаги бе централно събитие през ваканциите, заедно с пазаруването на нови дрехи в „Хародс“, ложата за балет в „Ковънт Гардън“, пикникът в „Глайндбърн“, за да разгледат най-новата продукция, и билетите за „Сентър Корт“ в Уимбълдън.

Когато бе на четиринадесет, Пола осъзна, че до голяма степен е заела мястото на майка си в живота на сър Хъмфри. На шестнадесет изпълняваше ролята на домакиня на приемите, които той даваше. На двадесет бе несвойствено образована и културна за възрастта си. Това й даваше превъзходство над връстниците й, както й големият попечителски фонд, който баща й бе основал за нея. При навършване на пълнолетието си се бе изолирала от хората на нейните години и се насочи към приятелство с по-възрастни. Започнаха да я привличат по-стари мъже, като Нийл, покойния й съпруг. Грижеше се за нея. Вече бе преуспяващ и натрупал житейска мъдрост като баща й. Вдъхваше й усещането, че е обичана и е в безопасност, и когато почина, се бе почувствала като изгубено дете.

Но това бе преди четири години и вече бе приключила с по-възрастните. Копнееше за твърда плът, плосък корем, за чистата челюст и мъжествеността на младеж. И отчаяно желаеше усещането за опасност.

Седеше съвсем неподвижно, докато баща й поръчваше и за двамата, без да я пита какво иска. Този негов навик винаги я бе дразнил. Дори избираше червено вино според своя вкус, макар да знаеше, че тя предпочита бяло. Но Пола не възрази и се усмихваше в съгласие, докато разстилаше бялата салфетка върху скута си и оглеждаше околните маси. Бившият крал на Гърция, Константин, бе седнал дискретно в един ъгъл с група приятели, а до един от големите прозорци лейди Тачър бе погълната от разговора си с двама настоящи политици.

От самото начало бе решила обядът с баща й да е мирен и общителен, защото онова, което смяташе да направи, щеше да го вбеси така силно, че вероятно би ги отчуждило за доста време. Всъщност бе подготвена за възможността и никога да не й прости.