Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (3)

Трета глава

Беше пети май и Лусинда трескаво се опитваше да си подреди бюрото, преди да излезе в отпуск. Куфарите им бяха стегнати, взела си бе книги за четене, беше купила голямо количество слънцепредпазен лосион с фактор 15, а Джулиан приготвяше за родителите си цяла кошница с неща, които обичаха, но не можеха да си купят от Франция, като шотландска пушена херинга, наденички „Харъдс“, английска горчица и мармалад „Кийлърс“.

Погледна чаровника си. Вече бе три часът и знаеше, че е невъзможно да прехвърли купчината доклади на бюрото си до шест часа. Една от агенциите за проучване на пазара, която използваха, бе провела улично допитване, целящо да установи коя възрастова група жени предпочита непресована пудра за лице пред пресованата. Друг доклад се отнасяше до опаковката на нов двадесет и четири часов овлажнител, който започваха да произвеждат — дали трябвало да бъде поставен в кутийка в бледорозово със сребърна емблема на „Арше“ и името на продукта, изписано със синьо, или по-популярна бе изцяло сребриста кутия с тъмносин като нощта надпис, намекващ деликатно, че действа денонощно.

— О, Боже! — изстена тя, като прочете последния ред, който гласеше, че резултатите не са представителни, тъй като варирали в различните области. Отделът по продажбите и директорите щяха да искат нещо по-сигурно, преди да го пуснат в производство. Тя трябваше да оцени тези отделни открития и да ги обобщи в свой собствен доклад, така че на следващата среща с производствените мениджъри да може да се вземе решение.

Точно когато си мислеше, че отбелязва някакъв напредък, телефонът й звънна.

— Здравей, Лусинда. Питър е — Питър Харис, директорът на отдела за маркетинг и неин шеф. — Нужна ми е информация — продължи жизнерадостно той. — Какъв е бил делът ни на пазара за лак за коса през декември 1998-а?

Лусинда повдигна вежди. Преди осемнадесет месеца. За какво, по дяволите, му трябваше да знае това? Бързо затропа по клавиатурата. 1996-а, 1997-а, 1998-а излезе на екрана.

— Ето го — отговори тя. — Притежавали сме 58 процента.

— А стойността на произведените единици? И стойността на продажбите.

От опит знаеше, че не са едно и също нещо. „Единици“ означаваше стойността на произведените флакони с лак. „Стойността на продажбите“ показваше колко са били продадени всъщност и колко са минали в промоцията „Купувате един — получавате един безплатно“.

Натисна още няколко клавиша и бързо му каза числата.

— Благодаря — каза кратко той и затвори.

Тъкмо се бе вглъбила в откритията на друго проучване върху очакваните нови тенденции, свързани с модата или ролевите модели от света на поп музиката, когато телефонът иззвъни отново.

Вдигна го, проклинайки. Ако трябваше да отговаря на още много сложни запитвания, никога нямаше да се прибере тази вечер. А утрешният ден щеше да бъде дълъг, щяха да шофират през Франция, затова наистина искаше да си легне рано.

— Ало? — започна студено тя.

— Лусинда? Лусинда, ти ли си?

Замръзна. Майка й звучеше разстроена и развълнувана.

— Здравей мамо. Какво има?

— Ужасно… ужасно… — викаше Ан. — Баща ти претърпя злополука. Можеш ли да дойдеш веднага? Не мисля, че…

— Къде си? У дома ли?

— Не, в болницата „Челси и Уестминстър“. В спешното отделение. Можеш ли да дойдеш направо тук? — гласът на Ан потрепери обезпокоително. С ужасното чувство за съдбовност Лусинда усети, че е нещо сериозно.

— Разбира се. Ще бъда при теб след двадесет минути. Какво се е случило? Лошо ли е ранен?

Думите на майка й предизвикаха ледени тръпки по гърба й.

— Падна… на улицата… и си удари главата.

— Опитай се да не се тревожиш, мамо. Тръгвам.

 

 

Свита на седалката в спешното отделение, Ан се оглеждаше нервно, сякаш всеки момент очакваше някой да й поднесе лоша вест. Къде бе Лусинда? Том и Хари нямаше да дойдат, това беше сигурно. Бе позвънила и на двамата, но единият „не можеше да се измъкне в момента“, а другият бе „на заседание“, но обещаха „да поддържат връзка“.

Бе наранена, но не и изненадана. Момчетата никога не се сближиха с баща си. Те представляваха голямо разочарование за него. Проблемът бе, че нито Том, нито Хари се бяха представяли добре в училище и след като съпругът й осъзна, че не са наследили неговия интелект, той ги отписа като безнадеждни и безполезни. Оттогава нататък отношенията им се бяха влошили. Вече бяха големи мъже, но нищо не се бе променило. Искаше й се нещата да стоят иначе, но нейният приоритет бе Майлс. Момчетата трябваше сами да се справят с живота си.

— Мамо! Какво става? — Ан вдигна поглед. Беше Лусинда, милата й, надеждна Лусинда, с изпълнени с тревога очи.

Ан веднага избухна в сълзи.

— О, слава Богу, че си тук! — плачеше тя. — Толкова съм притеснена. В момента правят рентгенови снимки на татко ти, а говорят и за скенер на мозъка. Беше в безсъзнание, когато го докараха…

Лусинда я прегърна.

— Ще разбера какво става, но рентгенът и скенерът са рутинни процедури за всеки с травма на главата, затова не се тревожи, мамо. Сигурна съм, че татко ще се оправи.

В момента тя бе по-притеснена за майка си. Ан изглеждаше бледа и изпита, сякаш се бе състарила с десет годни, а очите й бяха изпълнени със страх. Майлс бе корав човек. Несъмнено имаше сътресение на мозъка и вероятно щяха да го задържат в болницата едно денонощие като предпазна мярка, защото в края на краищата бе на седемдесет и три години. Но Ан изглеждаше на ръба на припадък.

— Да ти донеса ли чаша чай, мамо? Или вода? — попита загрижено дъщерята.

Ан поклати глава.

— Искам само да знам какво правят на Майлс — отвърна съкрушено.

Лусинда отиде до регистратурата, която се обслужваше от две сестри.

— Можете ли да ми кажете как е Майлс Скот-Форбс, моля? Докаран е с травма на главата след падане.

Едната от сестрите, дребна, мургава и чевръста, се усмихна успокояващо.

— Ей сега ще проверя — обърна се към компютъра, посегна към мишката и се вгледа съсредоточено в екрана. — Боя се, че още нищо не се знае. Още е на рентген, а може да му направят и скенер. Ще ви уведомя веднага щом има нещо ново.

Лусинда се намръщи.

— Можете ли да ми кажете — между другото аз съм дъщеря му — падането му сериозно ли е било? Или просто се е спънал?

Отговорът на сестрата бе предпазлив, типично за болница:

— Докато не видим резултатите от рентгена, е трудно да се определи. Но се опитайте да не се безпокоите. Правим всичко възможно. Мисля, че веднага е била повикана линейка, така че незабавно му е била оказана помощ, което е добре.

— Да. Благодаря — отвърна Лусинда неубедено.

Инстинктът й подсказваше, че сестрата умишлено омаловажава сериозността на ситуацията. Отдалечи се извън полезрението на майка си и извади мобилния телефон от чантата си. После набра номера на Джулиан.

— Здрасти, Зайче! — поздрави я той, като видя номера, изписан на дисплея на телефона си. — Какво става?

— Случи се нещо ужасно — започна тя направо и му обясни накратко.

— По дяволите! — възкликна шокиран той и веднага добави: — Как е майка ти?

— Притеснена е, разбира се, но това е разбираемо. Слушай, за заминаването ни за Франция утре. Ти и децата трябва да тръгнете. Ще дойда веднага щом мога.

— О, Зайче! — отвърна той покъртен. — Мила, не можем да тръгнем без теб.

— Не можеш да подведеш децата или пък родителите ти. Те ни очакват, а и сигурно са организирали всичко, във всеки случай Джейми и Дейзи ще бъдат толкова разочаровани. Трябва да тръгнеш. Ако имаме късмет, след няколко дни ще мога да се измъкна.

— Искрено се надявам. Господи, какъв лош късмет точно когато се нуждаеш от почивка повече от всеки от нас! — добави той тъжно.

— Така стоят нещата — отговори тя. — Трябва да вървя. Ще се обадя на Том и Хари. Мястото им е тук.

Позвъни първо на Том. Той работеше в счетоводството на „Гарсън и сие“, голяма електрическа компания в Чизуик. Когато централата я свърза, привичният му безгрижен глас й отговори уморено.

— Ало?

— Том, аз съм.

— О, здравей! Някакви новини за стареца?

— Вече знаеш? Тогава защо не си тук? Горката мама се побърква от тревога. Трябва да дойдеш, Том. Не са много словоохотливи, но не мисля, че нещата вървят добре. Очевидно още е в безсъзнание.

Последва дълго мълчание. Усещаше, че той си мисли какъв кошмар е всичко това. Знаеше точно какво му минава през главата. Вътрешно сигурно негодуваше срещу принудата да шофира от Чизуик до Челси — движението сигурно беше натоварено, а денят бе горещ. После трябваше да намери място за паркиране, а и неизбежното чакане, докато научат подробности за състоянието на баща си.

— Колко зле е татко? — попита я накрая с очевидно нежелание.

— Казах ти, че не знам. Но мама не е добре, Том. Ако не за друго, то поне заради нея трябва да си тук.

Последва нова пауза.

— Добре — каза той накрая с дълбока въздишка. — Идвам веднага.

После Лусинда се обади на Хари, който бе с три години по-малък от Том и с една по-голям от нея. Амбициозен, отнесен и вечно съчиняващ планове, които никога не се осъществяваха, той бе пълна противоположност на брат си. Настоящите му намерения бяха да основе интернет компания, която да проследява родословното дърво на хората вместо тях. Беше сигурен, че това ще допадне на американците. Особено на онези, които имат ирландски прадеди. И най-вече на богатите.

Още щом чу гласа на сестра си, Хари се впусна в скорострелна реч, която смяташе за впечатляваща и демонстрираща колко е зает и напрегнат — млад магнат на път да спечели първите си няколко милиона.

— Какъв е резултатът при татко, Лус? Мама ми се обади точно по средата на голяма среща. Тук се готви нещо важно. Не мога да се измъкна. Всеки момент очаквам обаждане от Далас. Много е напечено. Адски сме заети.

Лусинда бе почти сигурна, че е седнал сам в стаята си на Бейкър Стрийт, която наричаше свой офис. Там измисляше всякакви фантастични „графики на очаквани продажби“ с мобилния си телефон в едната ръка и цигара в другата.

— Още е в безсъзнание и няма да знаят нищо, докато не видят снимките — отвърна му раздразнено. — Наистина трябва да дойдеш в болницата, Хари. Мама има нужда от теб. Няма да ти отнеме много време да стигнеш до тук и при дадените обстоятелства това е най-малкото, което можеш да направиш.

— Да, да. Но може ли да не ме пришпорваш? Наистина съм затънал до гуша в момента.

— Не ми пробутвай тия глупости, Хари! Той ни е баща, в края на краищата. Длъжен си да бъдеш тук!

— За теб може би — отговори ядно той. — Теб не те караше да страдаш като нас с Том. Нищо не му дължим. Абсолютно нищо. Ако не дойдем на погребението му, то ще е точно това, което си е заслужил.

— Не говори така — възрази Лусинда разстроено. — Престани да мислиш за себе си, Хари, и за разнообразие помисли за другите. Мама се нуждае от теб в момента. Трябва просто да зарежеш всичко и да дойдеш тук. Не ме е грижа какво разправяш.

— О, Исусе! Нямаше по-неподходящ момент!

— Хари!

— Стига си викала, Лу. И да дойда, не мога да остана дълго. В спешното отделение ли, казваш? Добре. Ще се видим скоро — звучеше не по-ентусиазирано от Том.

Ан все още седеше в същата свита поза, с нервно въртящи се очи.

— Научи ли как е? — запита тя с пресеклив глас.

— Не ми казаха резултатите от рентгена, но сестрата звучеше успокояващо — отвърна Лусинда, докато сядаше до нея. — Опитай се да не се притесняваш, мамо. Татко е много силен, нали знаеш.

— Но те се бавят толкова дълго. Какво ли може да правят? Само да знаех какво става… — тя стисна ръцете си, за да спре треперенето им.

— Баба знае ли, че е претърпял злополука? — попита изведнъж Лусинда.

Ако някой можеше да упражни въздействие върху Ан, това бе Сара.

— Не исках да я наскърбявам.

Дъщеря й потисна една бегла усмивка. Злощастното падане на Майлс не можеше да наскърби Сара Уелс. Да я обезпокои, може би. Дори и да я разтревожи леко, вероятно. Но не и да я наскърби. Лусинда не си правеше никакви илюзии за чувствата на баба си към баща й, въпреки че Сара се опитваше да ги прикрива с дипломатичен финес.

— Не мислиш ли, че ще се обиди, ако не й кажем? — изтъкна тя.

Всъщност Сара мразеше да я изолират от всякакви семейни кризи.

Ан поклати глава.

— Не знам. Трябва да й го съобщим внимателно. Не като на мен. С полицай, който дойде вкъщи и ми го сервира… просто ей така! Изживях изключителен шок!

— Горката ти! — Лусинда си представяше колко зле трябва да се е почувствала майка й. — Ще се обадя на баба. Знам, че би искала да знае.

Когато същия следобед телефонът звънна и Сара чу гласа на Лусинда, веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, скъпа? Децата добре ли са? — попита незабавно тя.

— Добре са, бабо. Обаждам ти се заради татко. Паднал е. И то лошо, на улицата. Реших, че трябва да знаеш.

— Ами майка ти? — гласът на Сара бе пронизан от притеснение. — Тя знае ли?

— Да. И двете сме в болницата. Татко има наранявания по главата, но още не знаят колко са сериозни. Мама е объркана, затова казах на Том и Хари, че трябва да дойдат, но нищо не можем да направим, докато не научим резултатите от изследванията.

— О, миличка, каква тревога за вас. Толкова съжалявам! Искаш ли да дойда? Мога да скоча в едно такси и да съм при вас след двадесет минути.

— Наистина ли, бабо? Искам да кажа, че може и да се притесняваме неоснователно. Татко може просто да има леко сътресение, но…

— Но ти не смяташ така? — отгатна интуитивно Сара.

— Не, не мисля — отвърна сподавено Лусинда.

 

 

Пръв се появи Том, като смачкана парцалена кукла, чийто пълнеж е бил изваден преди години. Въпреки че бе само на тридесет и седем, изглеждаше по-възрастен, до голяма степен, защото лицето му бе набраздено от тъга. Бе посивял мъж, с добри очи, който почти не се усмихваше. Когато го правеше, излъчваше обезоръжаваща нежност. Но сега не се усмихваше. Приближи се сломен до мястото, където седеше Ан, и я целуна по бузата, като едва помръдна устни, като човек, който не е свикнал да целува.

— Добре ли си, мамо?

— Искам да знам какво правят на баща ти.

Том погледна сестра си и повдигна вежди.

— Ще проверя дали имат новини — каза тя. — Ти остани при мама.

Докато чакаше да разговаря със сестрата на регистратурата, дотърча Хари, с бодрата си походка и скулестото си момчешко лице.

— Някакви новини, сестричке? — попита той, като застана при нея до регистратурата. Русата му коса висеше над челото и миришеше на цигари.

— Тъкмо се готвя да попитам пак.

В този момент един лекар в бяла престилка се присъедини към сестрата на гишето и й заговори тихичко. Лусинда не долавяше разговора им, но после сестрата с бяла шапчица на главата кимна в нейната посока и тя дочу думата: „… дъщерята“. Докторът я изгледа нерешително.

Наведе се през гишето към него.

— Аз съм дъщерята на Майлс Скот-Форбс, Лусинда Котърел — представи се тя. — Можете ли да ми кажете как е баща ми?

— Съпругата му е тук, нали? — осведоми се колебливо той, сякаш не искаше да обсъждат баща й.

— Да, но е много разстроена и е доста… ами доста крехка.

— Да, разбирам — кимна той. — Може би бихме могли да отидем на по-спокойно място за момент.

Сърцето на Лусинда заблъска лудо в ребрата й.

— Да не е…

— Не, но състоянието му е много сериозно. Бихте ли ме последвали насам?

Отведе я в една празна стая. Хари вървеше след нея, а лицето й бе съвсем пребледняло.

— Баща ви очевидно се е препънал в някаква дупка на пътя и е паднал, удряйки главата си в бордюра.

— И? — намръщи се Лусинда, като си представи болката.

— В повечето случаи това може да доведе до сътресение, дори фрактура на черепа, но се боя, че в неговия случай има усложнение.

— Какво усложнение? — запита Хари.

— Подложихме го на изследване със скенер — лекарят направи пауза, за да премери внимателно думите си, сякаш бяха опасни остри отломки, които можеха да хвръкнат от устата му и да ги наранят. — Знаехте ли, че той има тумор? — попита накрая. — Голям мозъчен тумор.

Лусинда премигна втрещена. Какво общо имаше това със злополуката, недоумяваше тя.

— Мозъчен тумор? — повтори Хари.

Лекарят кимна.

— Боя се, че в резултат на него баща ви е получил масивен мозъчен кръвоизлив. В момента е в кома.

Лусинда внезапно се отпусна на единствения стол в стаята.

— Ще излезе ли от нея?

На доктора му бяха нужни няколко мига, за да реши дали да бъде прям или не, но младата жена изглеждаше силна и оправна, а и брат й бе с нея.

— Не, боя се, че не. Отива си много бързо — отговори той.

— Мамка му! — Хари произнесе провлечено ругатнята, която сякаш сама се откъсна от отворената му уста.

— О, горката мама! — въздъхна Лусинда и за миг притвори очи.

— Ако искате, ще се погрижа да останете при него до… до края. Той не може да се съвземе вече, така че ще бъде… съвсем тихо — предложи мило лекарят.

— По дяволите! Искаме ли? — попита Хари с ококорени очи и дрезгав глас.

Лусинда кимна.

— Мама ще иска — отвърна тя.

Лекарят заговори отсечено, делово:

— Тогава ще се погрижа за това. Ако желаете да почакате с майка си при регистратурата, ще изпратя някой да ви доведе след няколко минути.

Навън, в коридора, Лусинда обърна изпълнения си с болка поглед към брат си и попита ужасено:

— Кой ще й каже?

— Ти, разбира се — отговори той. — Винаги си била добра с нея. Виж, сестричке… — той сграбчи ръката й, когато тя тръгна по коридора обратно към регистратурата. — Трябва ли и аз да участвам в това? Имам предвид, че с татко никога не сме се разбирали. Не виждам смисъл да…

Лусинда го прекъсна.

— Ще останеш — заяви твърдо. — И то заради мама. Това се отнася за всички ни. Ще се нуждае от нас повече от всякога.

Джулиан току-що бе пристигнал задъхан и зачервен. Видя го да се навежда над Ан, Сара и Том, които седяха превити, и да ги пита какво става. После се обърна, забеляза я и прочете по лицето й, че вестите са възможно най-лоши.

Инстинктивно се приближи и я обгърна с ръце, а тя се облегна на него за миг, преди да прошепне забързано:

— Трябва да кажем на мама, че той умира.

Сестрата ги съпроводи до една голяма стая в тих ъгъл на спешното отделение. Майлс лежеше на леглото, покрит със зелено одеяло. Лицето му напомняше на стара полирана статуя от слонова кост, неподвижно, безжизнено, а единственият белег от случилото се бе виолетовата подутина на едното му слепоочие.

Ан се спусна право към леглото му, както бе правила през целия си брачен живот — сред ругатни и критики, заплахи и избухвания, в успехи и провали и всякакви домашни крамоли, докато смъртта накрая ги раздели. Десет минути по-късно Майлс безмълвно потъна във вечния си сън.

 

 

Всички заедно се върнаха в голямата разхвърляна къща в Сейнт Джонс Ууд, в която Ан и съпругът й се бяха нанесли веднага след сватбата си. От години не бе ремонтирана и избелелите завеси, изтърканите килими и обемистите викториански мебели, наследени от родителите на Майлс, допълнително помрачаваха атмосферата. Днес тя изглеждаше по-пренебрегната и необичана от обикновено и първата мисъл на Сара бе: „След като вече ще бъде сама, Ан не може да остане в подобен дом“.

Всички членове на семейството посвоему страдаха от дълбок шок.

Ан, както можеше да се очаква от онези, които познаваха силата на любовта й към Майлс, бе неутешима — разбита и съкрушена жена, която само хълцаше: „Защо трябваше да се случва?“.

— Защо не се обадиш на лекаря й, скъпа? — прошепна Сара на внучка си. — Майка ти има нужда от успокоително. Ще я накарам да си легне.

Лусинда кимна и целуна баба си по бузата с благодарност. Джулиан, който ги наблюдаваше, за пръв път осъзна колко си приличат. И двете запазваха присъствие на духа, оставаха спокойни в кризисни ситуации и притежаваха силен характер, който им позволяваше да продължат напред след нещастието.

— По-добре да се обадя на родителите ми — каза той на съпругата си, след като тя говори с доктор Кийнън. — Да им кажа, че няма да заминем утре.

— Да. Ще се обадиш ли и на Делия? Не знае какво се е случило. Кажи й, че тази вечер може да закъснеем, и я помоли да сложи децата да спят.

Джулиан кимна и стисна ръката й.

— Горкото ми Зайче — добави съчувствено той. — Съжалявам!

— Добре съм — каза тя твърдо и се усмихна вяло. — По-скоро трябва да се безпокоим за мама.

За разлика от нея, Том бе безнадеждно объркан.

— Ами сега какво ще стане? — питаше той всеки, който го слушаше.

Но Хари вече се съвземаше от шока. Искаше да се свърши цялата работа покрай погребението, за да види какво им бе оставил баща им в завещанието си.

Докато Лусинда правеше чай за всички в кухнята, където мивката, шкафовете и газовата фурна датираха от шестдесетте, Джулиан отиде в кабинета на Майлс, за да позвъни на родителите си.

— Боя се, че налага да отложим ваканцията си за след погребението — обясни той на баща си, знаейки колко разочаровани щяха да бъдат, въпреки че напълно им влизаха в положение.

— Разбира се, разбира се — отвърна веднага Уилям. — Кажете, ако искате да дойдем. Може би бихме могли да се върнем във Франция всички заедно след това. Лусинда ще се нуждае от почивка.

— Прав си, тате. Ще поддържаме връзка.

— Моля те, предай й искрената ни обич, а на останалата част от семейството, особено на Ан, нашите съболезнования.

— Ще им предам, тате.

— Всичко хубаво, момко.

Скоро след това пристигна докторът и даде на Ан успокоително, което я приспа дълбоко. Белязаното й от скръбта лице бе подпухнало от плач, но трескавите й чувства най-после бяха потушени за малко.

— Какво ще правим с погребението? — попита Хари веднага след като Лусинда внесе подноса с чая във всекидневната.

Сара и Том седяха на креслата и докато сестра му се отпусна на дивана до Джулиан, Хари стоеше с гръб към камината, сякаш вече притежаваше къщата.

— Според мен имаме две възможности — започна Лусинда. — Или да устроим голяма церемония, на която да присъстват всичките му бивши колеги и приятели от академичния свят, или погребение в тесен семеен кръг, а по-късно голяма панихида. И в двата случая трябва да го направим подобаващо. С обявяването на смъртта му във вестниците нещата няма да приключат. Сигурна съм, че „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ ще поместят некролози. Ще последват съболезнования отвсякъде, стотици писма, на които да отговаряме.

— О, Божичко! — изстена Том. — Тогава нека направим голямо погребение и да приключим с всичко наведнъж.

— Почакай — прекъсна го Хари. Мозъкът му действаше трескаво. Погребението трябваше да се извърши до седмица. Панихидата можеше да се отложи с няколко месеца. Достатъчно, за да планира внимателно всичко. Достатъчно, за да се увери, че големите фигури могат да намерят прозорче в напрегнатата си програма. Може би дори министърът на образованието щеше да дойде, а също и още няколко важни клечки. Ако всичко се подготвеше както трябва, можеше да се превърне, косвено, разбира се, в реклама на него и новата му компания. В края на краищата, баща му бе доста известен в своята област, нямаше по-добър начин за издигане от този да вървиш след някого или както в случая — след ковчег и катафалка, смяташе той. — Трябва да уредим хубава панихида. Мисля, че трябва да е в „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“ и че трябва да съставим списък на гостите… защото много хора биха били сериозно засегнати, ако не ги уведомим — добави бързо той, като видя израженията на Лусинда и Том. Обърна се към Сара за подкрепа. — Бабо, нали и ти мислиш, че татко трябва да бъде почетен по подобаващ начин? — очите му бяха кръгли и невинни и му придаваха момчешки вид, което ни за миг не я заблуди.

Изражението й не издаваше нищо, но още откакто Хари бе дете, тя тайничко го бе считала за „подмазвач“ — мазен, находчив, бърз и абсолютно егоцентричен. Сега, само няколко часа след смъртта на баща му, тя знаеше, че е била права.

— Всъщност зависи от майка ти — заяви студено. — Когато се поуспокои, трябва да я попиташ какви приготовления иска да се направят.

— Имам чувството, като познавам татко, че вероятно той вече е оставил подробни указания за случая — изтъкна Лусинда. — Винаги е твърдял, че предпочита кремацията пред погребението.

— Тогава най-добре веднага да се свържем с адвоката му — заяви нетърпеливо Хари и скочи на крака, като погледна часовника си и бръкна в джоба си за мобилния телефон. — Веднага ще го сторя. Някой има ли номера му? — всички познаваха Бърнард Кларк, който бе семеен приятел и адвокат на Майлс повече от четиридесет години.

Джулиан погледна жена си, за да види каква е реакцията й. Той самият намираше отношението на Хари за отвратително. Не бе тайна, че никое от децата, включително и Лусинда, не хранеше дълбока обич към баща си след начина, по който се бе отнасял с тях, но бе очевидно, че сега Хари преследва големия си шанс. Дори не се опитваше да се преструва на наскърбен от смъртта на Майлс.

— Това трябва да се обмисли и да се обсъди с мама — проговори Лусинда. — Искам да кажа, че още не съм осъзнала напълно случилото се. Все очаквам татко да влезе през вратата и да запита какво правим всички тук. Още не мога да свикна, че… го няма, че никога вече няма да го видим. Не мога да повярвам.

— Нито пък аз — съгласи се Том. В гласа му непогрешимо се долавяше нотка на облекчение. — Знаете ли — той спря, за да огледа останалите, — цял живот е надвисвал над мен като мрачна сянка. Откакто се помня. Поболявах се от страх, когато трябваше да се върна от училище за празниците. Татко тормозеше мен и Хари, Луси. Ти беше по-малка. Вероятно не си забелязала.

— Забелязвах — отвърна тихо тя.

— Да бе! — намеси се Хари. — Ти се отърва леко само защото той смяташе, че не заслужаваш внимание, докато ние понасяхме целия му гняв и жестокост. Проклет да съм, ако се опитам да се преструвам на разстроен сега.

— Стига да криеш чувствата си от Ан — отбеляза Джулиан, който трудно понасяше сцената. Така обожаваше родителите си, че самата мисъл за смъртта им можеше да го просълзи.

— Наистина забелязвах — повтори Лусинда, гледайки Хари. — Но той бе наш баща и вероятно такива са били възможностите му. Не мисля, че е бил умишлено жесток. Мама не би се омъжила за него, ако бе такъв.

Братята й изсумтяха в несъгласие.

— Наистина смятам така — продължи тя. — Бог ми е свидетел, че подлудяваше и мен, но вярвам, че според него е постъпвал правилно. Мислеше, че ни калява, че ни подготвя за живота. Същинската трагедия се крие във факта, че той обърка всичко. Но вече няма смисъл да му се сърдим. Твърде късно е. Трябва да продължим напред и да не таим злост.

— Лесно ти е да го кажеш — подигра се Хари. — Мисля, че Том и аз бяхме наранени за цял живот от отношението му.

— Животът наранява хората само ако те позволят да бъдат наранени — изрече меко Сара.

Хари не й обърна внимание.

— Е, и какво ще правим, Лус? — попита раздразнено той.

— Мама ще спи до довечера, а и дори да стане, няма да е в състояние да взема решения.

— Хари е прав — намеси се Джулиан. — Когато човек почине, има да се вършат страшно много неща. Някой от нас ще трябва да вземе смъртния акт от болницата утре, да го регистрира, да наеме погребален агент, който да извърши приготовленията, да публикува некролози в „Таймс“ и „Телеграф“, да ангажира час в църквата за опелото, после трябва се уреди кремацията… да се подбере редът на псалмите и химните… да се наемат коли, да се уведомят хората… да се поръчат цветя…

Хари го изгледа удивено:

— Изглеждаш доста запознат — колко погребения си организирал?

— Когато чичо ми почина, помогнах на татко да подготви всичко — сви рамене Джулиан. — Той бе генерал от последната война, нещо като герой, затова беше голямо събиране, както в случая.

Лусинда потрепери. Започваше да осъзнава ужасната действителност. Баща й бе мъртъв и вече нищо нямаше да е същото, а междувременно всички те трябваше да понесат болката от погребението. Не съществуваше лесно погребение. Питаше се как ли ще се справи майка й.

Сякаш четейки мислите й, Сара се наведе и обгърна с ръка раменете на внучка си.

— Мисля да остана тук с майка ти за няколко дни, скъпа — каза тя. — Не бива да остава сама, а ти трябва да си у дома при децата си… — гласът й заглъхна, а премълчаното, че Том и Хари няма да са й утеха, говореше повече от изреченото.

Лусинда кимна с разбиране.

— Наистина ли можеш да го направиш, бабо? Сигурна ли си, че няма да ти бъде трудно?

— Разбира се, че не — отговори твърдо Сара. — Ще се справим.

Знаеше, че домашната помощница на Ан, която почистваше къщата и гладеше, можеше да бъде убедена да напазарува и да готви. Едно беше сигурно — Ан не можеше да остане сама.

Хари бе все още на крака, с едната си ръка подрънкваше монети в джоба си, а с другата стискаше мобилния си телефон и пристъпяше от крак на крак, като боксьор, загряващ за мач. Колкото по-скоро бе погребението, толкова по-скоро щеше да бъде прочетено завещанието.

— Все пак мисля, че трябва да се обадя на Бърнард Кларк. Той може да свърши цялата досадна подготовка вместо нас — каза безпомощно той.

— Добре, давай — отвърна уморено Лусинда, като посегна към чантата си, която бе тръснала на пода в краката си. — Имам номера му.

 

 

Тъй като на следващия ден Делия излизаше в почивка, която се предполагаше да съвпадне с тяхното заминаване за Франция, тази вечер Лусинда се прибра у дома, за да се погрижи за децата, докато Джулиан, Том и Хари се заеха с всички съобщения и приготовления. Бърнард Кларк ги бе уверил, че баща им не е оставил никакви конкретни указания за погребението си, затова решиха да организират кремация в тесен семеен кръг следващия четвъртък, а по-късно и панихида.

Понеже Ан все още бе упоена, а докторът щеше да дойде отново сутринта, Сара взе няколко неща от апартамента си, настани се в свободната стая и поддържаше връзка с Лусинда по телефона.

— Ще предложа на майка ти да се премести при мен колкото се може по-скоро — каза тя. — Кой не би бил потиснат в тази мрачна стара къща? Прилича на гробница. Мисля, че трябва да я напусне и да си вземе малък светъл апартамент, нали? В края на краищата, е само на шестдесет и една години! Време й е да започне на чисто.

— Като теб, когато дядо почина.

— Точно така. Повече от двадесет години съм вдовица и въпреки че той още ми липсва, този период беше чудесен.

— Мама може да отседне при нас — предложи внучката, — поне за малко. Може да сложим легло в стаята за игра, на което да спи.

— Много мило от твоя страна, но не съм съгласна, скъпа. Децата биха я изтощили.

 

 

Хари седеше срещу погребалния агент, седнал зад бюрото си. Беше слаб, тъмнокос, мазен, тридесетинагодишен, с подлизурско поведение, което сам считаше за излишно, тъй като и без това получаваше поръчката.

— Сега, господин Скот-Форбс, бихте ли желали да видите какви ковчези предлагаме? Имаме…

— Няма значение какъв е — сряза го Хари. — Всички са втора или трета употреба, нали? Искам да кажа, че ги използвате многократно, нали? Стига да няма петна по облицовката, който и да е ковчег ще свърши работа.

Последва слисано мълчание. Хари понечи да се доизясни:

— Нали ви казах, че искаме кремация? Така се казва, нали? Всичко се употребява пак, сигурно припечелвате доста от този бизнес.

От изражението на погребалния агент бе очевидно, че смята събеседника си за пиян. Тонът му стана леко загрижен:

— Имаме много хубав махагонов модел…

— Нали не ми разправяш за Наоми Кембъл, а?

— … с месингови ръкохватки — той направи пауза с огорчен вид и после продължи бързо: — Освен това ще осигурим четирима души, които да държат покрова, и катафалка с шофьор. Още колко коли ще желаете, сър?

— Ще използваме собствените си коли — отвърна пренебрежително Хари.

— А сега за праха. Бихте ли желали да изберете урна? Или може би предпочитате ние да я разпилеем в Градината на паметта? — побутна една диплянка по бюрото си с тихо почитание. — Можем да посадим храсти или пролетни луковични цветя, за да отбележим мястото. Тук са посочени всички подробности.

Сините очи на Хари се ококориха.

— Работата ви е много доходна, нали? И представа си нямах!

Във все по-напрегната атмосфера погребалният агент продължи да разпитва дали ще желаят органист, цветя за параклиса и свещеник, или щяха да си доведат свой. Накрая, докато изпращаше Хари до вратата, се наведе, за да му стисне ръката, и направи последен опит да бъде любезен:

— Надявам се да се срещнем при по-весели обстоятелства, господин Скот-Форбс.

— О? — възкликна клиентът, като го гледаше право в очите. — Нима е възможно?

Погребалният агент се насили да се усмихне леко с тънките си устни.

— Наистина водя доста светски живот.

— Така ли? Изненадвате ме — заяви Хари директно, преди да се отправи наперено по пътя.

Знаеше, че се бе държал отвратително, но просто не можа да се сдържи. Чувстваше се толкова свободен след смъртта на баща си. Сякаш го бяха пуснали от затвора след доживотна присъда. Никога вече нямаше да бъде наказван, задето е глупав, за провал, за лошо поведение или за това, че е нехранимайко. Отсега нататък можеше да прави каквото си иска, защото баща му го нямаше и никога нямаше да го има отново, за да му напомня, че все още е дете. Наслаждаваше се на радостта от непокорството и му идеше да затанцува по тротоара.

 

 

Съобщението в колоната с некролози в „Таймс“ и „Телеграф“ бе простичко и по същество:

„Скот-Форбс, професор Майлс Робърт, доктор на науките, член на Кралското общество, 1952 г. Внезапно на седемдесет и три годишна възраст на 5 май 2000 г., петък, почина скъпият съпруг на Ан (Уелс) и баща на Лусинда, Том и Хари. Погребението ще се извърши в тесен семеен кръг. Моля, не изпращайте цветя. Датата на панихидата ще бъде оповестена по-късно.“

— Дори без цветя ли? — попита поразена Карина, когато позвъни на Лусинда веднага след като прочете обявлението. Звучеше шокирана и разстроена. — Не мога да повярвам — продължи тя. После гласът й пресекна от ридание.

— Добре ли си? — запита изненадано Лусинда.

— Просто, откакто мама почина миналата година, съм… ужасно чувствителна, когато някой умре — заплака приятелката й.

— Разбирам те.

— И все пак има ли нещо, с което да помогна? — продължи Карина, след като се окопити. — Искаш ли да взема децата за няколко дни? Чарлз е на училище, но Тара си е у дома, защото си нарани глезена, а и Майкъл си е вкъщи.

Тара бе на единадесет, а Майкъл на девет години и познаваха Джейми и Дейзи от раждането им.

— Благодаря, Карина, но тук са си добре. И без това не съм на работа и ми е много приятно да съм у дома с тях — отвърна Лусинда.

— Хрумна ми нещо. Тара е отегчена до смърт от стоенето вкъщи и приятелите от училище й липсват. Може да я доведа у вас за няколко часа, за да се позанимава с твоите две дечица.

Лусинда се поколеба. Обожаваше Чарлз и Майкъл, но никога не си бе падала по Тара и се чувстваше виновна, защото не виждаше причина за това. Момичето бе красиво, с тъмна коса и очи и с тих характер, но у нея имаше нещо обезпокояващо. Някаква лукавост, някаква наблюдателност, сякаш преценяваше всички възрастни и се чудеше каква е тайната им. В сравнение с Дейзи, която бе открита като слънчев ден, Тара си имаше една съвсем тъмна страна.

— Може ли да си помисля? — чу се да изрича тя.

— Чудесно. Само ми се обади. Как се справя майка ти? Баща ти бе невероятен човек, нали? Истински гений.

— Зле е — отвърна Лусинда. — В момента е при баба ми, защото казва, че не може да понася къщата. Твърде много неща й напомнят за татко.

— Разбирам. Значи… на погребението ще присъства само семейството? Съвсем никакви приятели ли? Даже и най-близките?

— Само семейството. Татко не беше набожен, нали знаеш. Истински вярваше, че религията е опиум за масите и тем подобни. Но мама вярва отчаяно. Уповава се на мисълта, че един ден ще се съберат в рая.

— Сигурна съм, че е права, тоест за събирането в задгробния живот и тъй нататък — Карина почти плачеше и Лусинда бе убедена, че отново говори за майка си.

— Да, смятам, че има нещо като задгробен живот — изрече внимателно тя. С усмивка си припомни как Сара описва схващането си за това какво става след смъртта. „Има един дълъг тъмен тунел — бе казала баба й, — а в единия му край — светлина. Когато стигнеш до нея, там те очаква цялото ти семейство — после бе вдигнала очи от престорен ужас. — И вече няма отърваване от тях!“

В този миг Лусинда споделяше чувствата на старата жена. През последните два дни толкова хора й и бяха казвали: „Баща ти ще ти липсва много, нали?“, и тя бе кимала, за да пощади чувствата им, с лека, храбра усмивка, осъзнавайки, че би било ужасно да отвърне: „Всъщност не. Огромно облекчение е, че го няма“.

Наистина бе ужасно да го кажеш и още по-лошо — да го чувстваш, но просто не можеше да се въздържи. Както никога нямаше да разлюби Джулиан, така й бе невъзможно изведнъж да заобича баща си. В дъното на душата си разбираше, че колкото и силно да го желае, не може да предизвика привързаност насила. А още по-малко — любов. В момента изпитваше единствено чувство на дълбока благодарност, че никога вече няма да се налага да го вижда. И разбира се — съчувствие към скръбта на майка си, която бе искрена и неподправена. Трябваше само да си представи как би се чувствала, ако нещо се случи на Джулиан, за да разбере колко много страда Ан.

 

 

Същата вечер, потънал в мрачно настроение, Том пристигна у Лусинда навреме за вечеря. В усилието си да поддържа сплотеността на семейството, тя бе поканила и Хари, но той се бе оправдал, че има среща с приятели и не може да дойде. „Поне опитах“, каза си тя. Ан също бе отказала, защото не можела да гледа никого, дори собствените си деца, затова Сара бе останала у дома с нея и я бе накарала да си легне в свободната стая, след като й бе дала голямо уиски и топло мляко, за да я приспи.

Том живееше самостоятелно, в една мизерна стая, чиято реклама гласеше „студио“, както според Джулиан напоследък агенциите за недвижими имоти наричаха големите шкафове или дори мазетата. От години нямаше приятелка и сестра му се безпокоеше за него, като усещаше, че е затънал в самотен коловоз, от който не можеше да се измъкне сам.

— Радвам се да те видя, Том — поздрави го топло Джулиан, когато влезе у тях малко след седем и половина.

— Купих това, мислех си, че може да го пийнем с вечерята — каза Том, като му подаде една бутилка, завита в евтина хартия. Въпреки че всъщност не беше съвсем без средства или пък умишлено стиснат, той не умееше да се раздава и да се забавлява. Представата му за добро прекарване се състоеше в това да се почерпи с двойно капучино в кафенето близо до работата му.

— Благодаря, стари друже — Джулиан се намръщи вътрешно, като видя етикета. Не беше сноб, но бе нещо като познавач на вината и знаеше, че боклукът, донесен от Том, щеше да им докара гарантирано неразположение още преди да допият първата си чаша. Бе член на винарски клуб, който предлагаше чудесни „специални оферти“ ежемесечно и избата на Джулиан (всъщност шкафът под стълбището, който бе оборудвал с поставки от „Хоумбейз“) включваше отлично „Шабли“, „Поли фюме“, любимото му „Коте дьо Рон“ и хубава редица бордо „Шато льо Мон“. Питаше се дали, за да не нарани чувствата на Том, няма да може тайничко да замени бутилката с някоя от своите, без той да забележи. — Благодаря — повтори въпреки всичко, — много мило от твоя страна. Да вървим в кухнята. Лусинда довършва сервирането на вечерята.

Том усещаше уханието й — деликатният аромат на печено агнешко с розмарин. Подуши одобрително. Божичко, имаше ли нещо по-добро от домашно сготвено? Ядеше храна от пакети с етикет „Овчарски пай“ или „Говежда лазаня“, които след изваждане от микровълновата фурна приличаха и на вкус, и на усещане само на горещ мокър картон.

— Да ти предложа ли джин с тоник? — дочу въпроса Джулиан.

— Благодаря — отвърна му с признателност. Свежите аромати атакуваха сетивата му — печени картофи и френски фасул, пикантен ментов сос…

— Здравей, Лусинда — поздрави, влизайки в кухнята вече развеселен.

Сестра му изглеждаше зачервена и доволна, с голяма престилка върху пуловера и панталоните си и с удобни пантофи на краката. Хвърли поглед към сивото му лице, което сякаш подхождаше на поопърпаното му сиво сако и вратовръзка, и разбра, че смъртта на баща им му се е отразила много повече, отколкото би признал.

— Здрасти, Том! — целуна го с обич по бузата и мислено отбеляза, че когато настоящото изпитание отмине, трябва наистина да му намери хубава приятелка.

— Хари ще дойде ли? — попита той, като сръбна от питието си, а топлината и чудесните апетитни ухания в кухнята изведнъж го замаяха и го накараха да осъзнае, че животът трябва да е такъв.

— Не — Лусинда поклати глава. — Надявам се само, че ще дойде на погребението. В момента е в особено настроение.

— Ако питаш мен, той винаги си е в особено настроение — отговори брат й навъсено. — Мисля, че е зарязал Хелън.

— Сериозно? — Лусинда разбърка соса с дървена лъжица, преди умело да го налее в купа. — Какво е станало?

Харесваше Хелън, която бе стюардеса и имаше успокоително въздействие върху Хари.

Том сви рамене.

— Вероятно й се е изчерпило въздушното пространство — коментира сухо той. — Какво се случи с Мишел, Хилдегард, Керъл, Айлийн и Патриша преди това?

Сестра му го зяпна удивено.

— Как помниш имената на всичките?

— Аз пък искам да знам как Хари сваля толкова жени. Какво виждат у него, за Бога?

— Ами той е… напорист — изрече внимателно тя. „Освен това е сексапилен и очарователен, а когато иска да впечатли някого, проявява порочно чувство за хумор и буйна енергия, която жените намират за привлекателна“, мислеше си тя, като гледаше тъжно Том, защото той не притежаваше ни едно от тези качества. Бе плах, срамежлив и имаше много ниско самочувствие. Затова Майлс бе пречупил него, но не и Хари. Той умееше да оцелява. Бедният Том бе класическа жертва.

— Изпитвам ужас при мисълта за четвъртък — призна той изведнъж. — Мразя погребенията.

— Не мисля, че някой от нас го чака с нетърпение — докато говореше, тя разсипа по чиниите горещите зеленчуци, извади агнешкия бут от фурната, за да го нареже Джулиан, и постави топлите блюда на кухненската маса. — Можеш ли да ми помогнеш да ги отнесем, Том?

Малката квадратна трапезария се намираше до кухнята и децата й бяха помогнали да сложи масата, преди да си легнат. Дейзи бе настояла да набере малко цветя от вътрешния двор и ги бе сложила в буркан от сладко в средата.

Том изпълни послушно молбата й.

— Ще бъде ужасно, нали? — продължи той. — Мама ще бъде развалина, Хари ще прави непочтителни забележки… Исусе, иска ми се вече да е минало!

— Кое? Погребението ли? — попита Джулиан, като влезе в трапезарията с гарафата, в която тайно бе налял бутилка „Шато дьо Анеро“ вместо подаръка на Том. — Поне е само за семейството.

— Да, предполагам — отвърна колебливо Том.

 

 

— Вземи си малко пастет от сьомга, скъпа, и топла препечена филийка — старата жена придумваше дъщеря си, сякаш е все още дете.

Ан бе поспала съвсем за кратко и Сара бе чула оплакването й, докато седеше и гледаше телевизия. Няколко минути по-късно се бе появила в дневната, неспособна да понесе самотата.

Майка й я настани на дивана и после отиде в кухнята да донесе някои изкусителни деликатеси от хладилника и бутилка вино. Постави ги на поднос с кичур грозде и малка чинийка с домашни шоколадови бонбони.

— Не съм гладна — протестира едва-едва Ан.

— Ще се разболееш, ако не се храниш. Поне пийни малко вино — Сара напълни чашата на дъщеря си, преди да налее на себе си.

— Какво ще правя без Майлс, мамо? — попита Ан за пореден път.

— Отначало ще си адски наранена, но ти обещавам, че с времето ще се почувстваш по-добре. Глупаво е да твърдя, че то лекува, но поне ти дава възможност да свикнеш с болката, така че да я усещаш все по-малко. Ще се оправиш, скъпа. Бог никога не ни изпраща изпитания, които не можем да понесем. Помни това, Ан. И аз се чувствах също като теб, когато почина скъпият ти баща, но успях да изживея много приятни и щастливи мигове, нали? Може би това е различен вид щастие, но все пак си заслужаваше и вероятно не бих го изпитала, ако бе жив.

— Но ти си по-силна от мен. Аз зависех от Майлс за всичко — подсмръкна Ан. — Той бе моят живот.

— Значи трябва да си изградиш нов свят, скъпа. Само на шестдесет и една години си. Някои хора започват нова кариера след шестдесетте. Ти пишеше такива прекрасни детски разказчета, помниш ли? Том и Хари ги обичаха.

— Майлс казваше, че са боклук и че никога няма да накараме момчетата да прочетат нещо свястно, ако ги отглеждаме с такива глупости — тя млъкна със сгърчено лице, неспособна да продължи.

Сара сви устни, сякаш вътрешно си пожела покойният й зет да гори в ада. Бе лишил Ан от всичко — от очарователен талант, самоувереност, самомнение… и какво, за Бога, й бе дал в замяна? Ролята на смазана жертва, която всъщност вярва, че е била благословена.

Отвори уста, за да каже нещо, но после, вглеждайки се в измъчените очи на дъщеря си, с болка осъзна, че е по-добре да замълчи. Точно в този момент бедната Ан бе толкова неспособна да си издълбае нова ниша, колкото едно дете да стане министър-председател. Щеше да отнеме време и много търпение и подкрепа, преди да бъде поне малко в състояние да се подаде изпод сянката на Майлс.

— Ще намериш начин, скъпа — изрече Сара най-сетне. — Ще е нужно време, но ще си изградиш нов живот. Можеш да започнеш, като мине погребението, като предложиш на Лусинда помощта си за децата. Работи ужасно много, а има само онази домашна помощница. Ще й се стори подарък от небето да поемаш грижата за Джейми и Дейзи от време на време. Или пък може да й предложиш да й пазаруваш.

Ан кимна, твърде отпаднала, за да спори. Откакто Майлс бе починал, чувстваше, че е само половината на личността, която бе дотогава, и то по-слабата. Изобщо не бе сигурна, че е в състояние да съществува без него.

Когато се събуди в ранните часове и си спомни какво се бе случило, я обзе смесица от скръб и паника. Демоните на зората, както ги бе нарекла, я нападнаха и я измъчваха със съмненията за бъдещето. Какво щеше да стане? Откъде щеше да знае как да постъпи? Кой щеше да се грижи за нея? Бе загубила най-прекрасния човек в света и скърбеше за това, че трите им деца не споделяха обожанието й към него. Съзнаваше, че приживе Майлс бе доста суров с тях. Бе искал момчетата да успеят, а това бе неговият начин да ги научи да се изправят на собствените си крака и да се заемат с нещо. Вместо това те се бяха разбунтували и никой от тях не бе постигнал нищо в живота. Ан гледаше на това като на предателство спрямо добрите намерения на мъжа си. Само Лусинда бе оправдала очакванията му, въпреки че не го знаеше.

Но ако Майлс не бе съвършен баща, поне бе идеалният съпруг. С преливащи от сълзи очи си спомняше, че през всичките години, прекарани заедно, никога не бе погледнал друга жена. Колко съпруги можеха да се похвалят с това? Бе я обичал, бе я пазил и осигурявал материално по своя неподражаем начин и щом свикна с малките му странности, като знаеше, че са за нейно добро, тя му довери цялото си същество. Бе такава късметлийка, мислеше си смирено, да бъде свързана с такъв любещ и верен мъж като Майлс.

 

 

Хари забеляза Пола Максуел седнала сама на бара в ресторанта на Харви Никълъс на петия етаж. Пиеше коктейл и изглеждаше неловко, сякаш не бе свикнала да бъде сама. Изучаваше я с възбуден интерес. Реши, че е малко над четиридесетте и има много интелигентен вид с кремавия костюм, подхождащите обувки с високи токове и диамантени накити. Кестенявата й коса бе гладко прибрана назад в опашка с кремав копринен шал, а леко загорялото й лице бе деликатно гримирано.

Жена от класа, размишляваше той. Малко старичка за вкуса му, всъщност много стара за него — бе по-склонен да преследва двадесетинагодишни момичета, — но у тази имаше нещо различно. Пари. Струваше му се богата. И поне засега, изглежда, бе сама.

Взе питието си и се отправи в нейната посока, като се преструваше, че търси някого. Когато се изравни с нея, съсредоточено погледна часовника си, сви рамене и въздъхна нетърпеливо. Усещаше как тя го наблюдава. Миг след това се обърна, усмихна й се кисело, но безлично и отбеляза:

— Неприятно е, когато някой закъснява, нали? — тя се усмихна, но не отговори. — Един колега от моята компания обеща, че ще дойде навреме, но предполагам, че са го задържали — продължи неустрашимо Хари. Глътна остатъка от джина си с тоник. — Е, добре… да се надяваме, че е измъкнал голямата сделка, която преследваме — погледна към празната си чаша. — Ще пийна половин питие, докато чакам. А вие? Мога ли да ви предложа другата половина?

Последната фраза бе едно от малкото неща, които баба му бе втълпила, когато го бе учила на етикеция в младостта му. „Никога не питай хората дали искат питие — това ги кара да се чувстват лакоми — опяваше му Сара. — Винаги им предлагай половината. Много по-дипломатично е“.

Жената се поколеба и Хари приложи своя номер да си придава момчешки невинен вид — отвори по-широко сините си очи и леко разтърси глава, така че русата му коса падна над челото.

— Добре — съгласи се с нежелание тя. — Благодаря ви.

Поръча питиетата, като се молеше човекът, когото тя чака, да се позабави още.

— Казвам се Хари Скот-Форбс между другото — представи се той. — От „Скот-Форбс енд Мастърс“.

Усмивката й се стана по-широка.

— Здравейте. Аз съм Пола Максуел — после за миг придоби объркано изражение. — Името ви ми е познато. Сигурна съм, че съм го срещала някъде наскоро…

— Вероятно сте чували за нас. Ние сме доста голяма фирма — добави важно той. — Провървя ни в откриването на ниша в пазара за проследяване на родословните дървета на хората. Причината според мен е, че в този динамичен, несигурен свят човек би искал да знае поне откъде произхожда, защото никой не може да е сигурен накъде отива, нали? — усмивката му бе искрена, но снизходителна. — Проследяването на нечие родословно дърво е толкова успокояващо и внушава на хората чувство на сигурност.

— Предполагам, че е така — отвърна несигурно тя. После лицето й се оживи. — Не, не е било в тази връзка! Прочетох, че професор Скот-Форбс е починал. Беше приятел на баща ми и съм го срещала няколко пъти. Какъв блестящ учен беше! Това е огромна загуба за академичния свят. Вие роднина ли сте му?

Хари смени изражението на наперено градско хлапе с подобаващо тъжен вид.

— Той е мой баща — прошепна с приглушен глас.

— О! — лявата ръка на Пола Максуел прикри устата й и той забеляза големия диамант до брачната й халка. — Толкова съжалявам! Колко глупаво от моя страна. Трябваше да се досетя. О, най-искрено ви съчувствам. Знам какво е да загубиш някого. Сигурно ви липсва отчаяно.

Хари сведе глава и прехапа долната си устна.

— Да. Загубата е ужасна за всички ни. Майка ми е смазана, затова погребението ще се извърши в тесен семеен кръг. По-късно ще устроим панихида. Когато всички ние се посъвземем.

— О, Божичко, толкова съжалявам! — каза жената отново с искрено съчувствие.

Хари повдигна глава, за да я погледне, все още ужасно тъжен.

— И вие сте загубили някого, нали?

— Да, съпруга си. Почина преди близо четири години.

И вдовица при това! Изглеждаше изплашен.

— Това е ужасно — възкликна той, — а вие сте толкова млада! Страшно съжалявам! — снижи гласа си до шепот, но внимаваше да не се навежда към нея: — Чувствате ли се отчайващо самотна?

— Понякога — да — заговори внимателно Пола, — но имам много добри приятели и се справям.

— А родители?

— Майка ми почина, когато бях дванадесетгодишна, но баща ми е жив и сме много близки. Не знам какво бих правила без него, когато Нийл почина.

Хари кимна сериозно.

— Нищо не може да се сравни със семейството в тежки мигове.

Известно време отпиваха мълчаливо от питиета си и Хари се питаше дали тя има среща с мъж и дали той самият има някакви шансове, ако този мъж не се появи. Ако това се случеше, трябваше да отложи срещата си с „колегата“. А ако се сближеше с Пола Максуел, трябваше да заобиколи въпроса за „Скот-Форбс енд Мастърс“, защото „Мастърс“ не съществуваше. Но той пришпорваше самия себе си. В главата му се оформяше идея, която нямаше нищо общо със секса. Пола бе готина вдовица, жена от класа, но той имаше натрапчивото чувство, че не си търси бързо чукане. Щеше да се наложи да бъде състрадателен, покровителствен и да действа много, много бавно, за да постигне онова, което всъщност преследваше.

— Мисля, че трябва да тръгвам — чу я да казва и сърцето му се сви. — Очевидно леля ми е била възпрепятствана. Много ви благодаря за питието и приемете отново съчувствието ми за вашата загуба.

Хари й отправи най-сладката си усмивка.

— Много мило от ваша страна. Боя се, че в момента не съм най-добрата компания, но се питах… дали не бихте се съгласили да се срещнем отново? — забеляза, че тя застана нащрек. — Да пийнем по нещо може би? — добави забързано. — В края не един дълъг ден човек очаквал това с нетърпение, знаете ли? — отново поклати глава и кичурът падна на челото му. — Какво ще кажете за отсреща? В бившия „Хайд Парк Хотел“, който сега е с някакво новоизмислено име, както казва баба ми.

— Ами…

Виждаше, че се колебае.

— О, моля ви! Наистина ще ме ободри. Ще ми направите истинска услуга, знаете ли? Ще отвлечете ума ми от горкия татко. Какво ще кажете за петък вечерта? В седем часа? Моля ви!

Номерът мина и Пола се усмихна щедро.

— Добре. Ще се видим тогава.

— Страхотно! — Хари потупа джобовете си намръщено, сякаш търсеше нещо. — Боя се, че нямам визитна картичка у себе си, но можете да ми позвъните на мобилния телефон. Ще ви дам номера.

— Благодаря — тя изчака, докато той го напише на лист от джобния си бележник, който после скъса и й подаде.

— А вие имате ли… — започна Хари.

— Не, никога не нося визитки. Ще се видим в петък. Благодаря за питието — после тя се усмихна още веднъж, обърна се и излезе от бара забързано, с привлекателно полюляване и се отправи към асансьорите.

Хари зяпаше след нея. Надяваше се да дойде в петък. Чудеше се дали името й фигурира в телефонния указател. Копнееше да научи дали в живота й има мъж. А първото нещо, което трябваше да стори утре, бе да си поръча визитни картички. Мислеше, че може да му ги изготвят евтино и експресно в местния пощенски клон.

На следващата сутрин в „Таймс“ и „Телеграф“ се появиха некролозите със снимка на Майлс на четиридесет и няколко години, на която той излъчваше приветливост и поразителна драматичност с пронизващия си поглед и издадени нос и челюст.

Лусинда прегледа набързо написаното, видя, че е допълнено с факти от статията за него в „Кой кой е“, но отново единствените думи за семейството му гласяха:

„Жени се за Ан (Уелс) през 1958 г. Имат двама синове и една дъщеря“.

Нищо повече. Лусинда отново имаше чувството, че с Том и Хари са били изтрити от картинката — представляваха просто маловажни сенки във фона на пейзажа, доминиран от Майлс.

През следващите дни заваляха чували със съболезнователни писма на „Сейнт Джонс Ууд“, адресирани до Ан, и по-малко количество до Лусинда във Фулъм, но нито едно до Том и Хари в едностайните им апартаментчета на „Ърлс Корт“ и Бейкър Стрийт. Това се обясняваше с факта, че всички познати на братята знаеха, че те не можеха да понасят баща си, и да им съчувстват за кончината му би било висша форма на двуличие.

Броят на писмата, които Ан и Лусинда получиха, съответстваше точно на чувствата им — дълбоката скръб на съпругата при загубата на съпруга й и лоялността на дъщерята към бащата, когото никога не бе харесвала, но винаги публично бе зачитала.

— Как ще отговоря на всичките? — вайкаше се Ан, когато се върна вкъщи, за да си вземе още дрехи.

Бе погълната от безкрайните купчини, които валяха от цял свят, и не можеше да понесе мисълта да прочете колко са се възхищавали на Майлс и колко много им липсвал сега.

„Не мога да се справя с това — мислеше си отчаяно. — Не и сега. Все още не.“ Затова, без да чете ни едно от писмата, тя ги пъхна в няколко найлонови торби и ги сложи в един ъгъл в кабинета на Майлс.

— Какво искате да правите с тях? — попита домашната й помощница, като се въртеше около нея.

— Ще трябва да отговоря на всички… своевременно — заекна Ан, докато тичаше нагоре към стаята си, за да си вземе още черни дрехи и черна шапка за погребението.

Всяка дума на съчувствие и разбиране в тези послания бе като нож в сърцето й. Но веднага след опелото щеше да започне да им отговаря. Трябваше. Ако изобщо някога щеше да е в състояние да ги погледне отново.

 

 

Кремацията в гробището „Голдърс Грийн“ бе изключително скромна. Присъстваха точно шестима души, по молба на Ан нямаше никаква музика, защото тя щеше да направи цялото събитие още по-болезнено, и никакво надгробно слово поради същата причина. Единствените цветя бяха шепа бели розови листенца, разпръснати над ковчега, за което Лусинда бе настояла в последния момент, а кратката погребална служба бе извършена от свещеник, който никога не бе чувал за покойния.

Общо взето, Майлс би одобрил.

Но докато гледаха как ковчегът се полюлява в тишината в последния си път до крематориума, Хари каза настрани на Том:

— Все едно че изхвърляме стареца в пещта за боклуците.

Но Том изведнъж се преви от внезапен пристъп на печал и не го чу. По страните му се стичаха сълзи и бе разкъсан от болезнени ридания, защото бе осъзнал, че бащата, когото винаги бе мразил, всъщност вече не съществува и сега нямаше никакъв баща. Сълзите от болка, които бе сдържал като момче, изведнъж бяха освободени при гледката на изчезващия сандък и той бе неутешим.

Лусинда, която седеше между Джулиан и брат си, се обърна и го прегърна. Том стискаше ръката й отчаяно, като удавник, който всеки момент ще бъде погълнат, и хълцаше по-силно от всякога.

Ан, седнала със Сара от другата страна на пътеката, се обърна и погледна сина си с шокирана загриженост. Избликът на чувствата му бе толкова неочакван, толкова неприсъщ, че тя се окопити, забрави за миг собствената си скръб и стана по-сдържана, докато свещеникът изричаше заключителните молитви.

До този момент не й бе хрумвало, че някой друг може да страда колкото нея, със сигурност не Том и Хари. „Трябва да мисля повече за тях — каза си виновно тя, като гледаше през тясната пътека как Том бърше сълзите си с опакото на ръката. Проблемът бе, че бе посветила целия си брачен живот на грижите за Майлс, а сега я порази ужасното прозрение, че вероятно го е правила за сметка на щастието на децата си. — Трябва да се опитам да им покажа, че ги обичам“ — размишляваше тя и едва ли не за пръв път усещаше бремето на това да бъдеш родител — така погълната е била винаги от старанието да бъде съвършената съпруга.

Кратката служба бе приключила. Ан, Сара и Хари тръгнаха първи навън от параклиса, последвани от Джулиан, когото Том стискаше за ръката. Въздухът отвън бе свеж и приятен, а слънцето грееше ярко.

На вратата Лусинда си пое дълбоко дъх, благодарна, че отново влиза в света на живите. После се обърна и за последен път погледна към отвора, в който бе изчезнал ковчегът на баща й. Почувства вълна на огромна тъга. Не за онова, което е било, а за онова, което би могло да бъде. Трябваше да бъде. Колко ужасно бе да се сбогуваш със собствения си баща без скръб. В този момент почти завиждаше на Том. Когато бе дошъл мигът, въпреки предишните си думи, той очевидно бе почувствал мъка и болка от загубата. А тя бе усетила само съжаление.

Предишната вечер майка й бе казала, че въпреки смъртта все още чувствала присъствието на баща й и намирала това за огромно успокоение. Е, мислеше си Лусинда, докато вървеше към колата, тя самата със сигурност не усещаше присъствието му.

Но и никога не го бе чувствала.

 

 

Облечената в черно жена надничаше изпод дърветата и наблюдаваше как Ан, Сара и Хари, последвани от Джулиан и Том, а един дълъг миг по-късно и от Лусинда, излизат от параклиса. Когато семейството тръгна към колите, тя се отдръпна по-навътре под сянката, бялото й лице бе набраздено от сълзи и наполовина скрито зад тъмни очила и кърпичка, която държеше пред устата си. Не трябваше да идва днес и бе жизненоважно да не я забележат, но не можеше да остане настрани. Майлс бе означавал за нея повече, отколкото някой знаеше или трябваше да знае. Просто не можеше да остави днешния ден да мине, без да се сбогува с него. Бяха споделяли толкова много неща, мрачни тайни, които бе решена да отнесе със себе си в гроба, но и чудесни, прекрасни мигове.

Междувременно колите тръгваха, Хари возеше Том и Ан в своя „Форд Кортина“, а Джулиан го следваше с БМВ-то си със Сара на предната седалка до него и Лусинда отзад.

Жената в черно се извърна рязко встрани, в случай че са я забелязали, но веднага след като колите се изнесоха от гробището и излязоха на главното шосе, тя влезе в параклиса и коленичи пред предните пейки, а по страните й се стичаха сълзи, докато гледаше към мястото, където бе лежал ковчегът на Майлс само преди малко. Завиждаше на семейството, защото на тях им бе позволено да скърбят и да показват скръбта си, докато нейната трябваше да остане скрита.

 

 

Решено бе Джейн и Уилям Котърел да дойдат на панихидата по-късно, вместо да долетят за погребението, и те прекараха следващия ден в грижи всичко да е готово за пристигането на Джулиан и семейството му.

Шато сен Лоран бе построено през седемнадесети век точно на края на село Бертилак, близо до Тремола. Предишните собственици постепенно бяха разширявали и модернизирали имението с нежни грижи, без да унищожат нищо от характера и чара му. Когато преди петнадесет години го бяха видели за пръв път, Джейн и Уилям се бяха влюбили мигновено.

Бледата каменна сграда със стръмния си дъсчен покрив на различни нива и малки кръгли кулички в единия край, където бе разположено стълбището, се гушеше като бижу сред заобикалящите я стотици хектари полета, гористи местности и езеро. Изградена бе върху основите на манастир и в горещи дни спретнатите й квадратни прозорци запазваха хладината в дванадесетте основни стаи, а през зимата дървените капаци спираха студения нощен въздух, докато цепениците пукаха в голямата камина.

Сега, през втората седмица на май, слънцето светеше в градината, която Уилям и старият Жак с такъв упорит труд поддържаха, а лавандуловите бордюри гъмжаха от пчели.

— Чудя се по кое ли време ще пристигнат? — каза Джейн, като се опитваше да не издава вълнението в гласа си.

Седяха на терасата, след като бяха поплували. В кухнята вече бяха сервирани английски чай, сандвичи с краставички и домашни кифлички.

— Сигурно скоро — отговори съпругът й, като протегна дългите си крака, излегнат на един от шезлонгите. — Възнамеряваха да вземат кола от летището, нали?

— Слава Богу, че успяха да се измъкнат след погребението — тя кимна. — Не мога дори да си представя какво ли е преживяла горката Лусинда през последната седмица.

— Съвсем в стила на стария мръсник да умре точно когато се готвеха да тръгват на почивка.

Джейн се засмя.

— Уилям, внимавай, моля те, какво приказваш пред тях. Знам, че Лусинда никога не говореше за баща си, но може да е била изключително привързана към него. Може да е наистина разстроена.

— Съмнявам се. Знаеш ли какво ми каза Джулиан веднъж? Че Майлс напълно я пренебрегвал като дете, а когато била в тийнейджърска възраст, й казал, че ако не можела да измисли нещо умно, изобщо не бивало да продумва.

— Не може да бъде! — пое си рязко въздух Джейн.

— Очевидно може. Лусинда му разказала, че на практика направо онемяла, защото всеки път, когато си отворела устата, осъзнавала, че онова, което се готвела да каже, било съвсем банално, затова накрая си премълчавала.

— Като я видиш сега, изобщо няма да кажеш, че е страдала така, нали? Толкова е спокойна и уверена и има такава хубава работа — отбеляза замислено Джейн.

Уилям кимна, загледан в несравнимото синьо небе.

— Минала е през, както му викат напоследък, кривата на познанието — изрече ухилено той — или както ние го наричахме, съзряване. Майлс несъмнено бе чудовище, Джейн. Джулиан ми каза, че освен това е пердашел момчетата по най-дребен повод. Веднъж, когато Хари бил на осем, кръстникът му му подарил малко радио за рождения ден, а Майлс го изхвърлил през прозореца, защото го пускал твърде силно. То, разбира се, се разбило на парчета, но това била и целта му.

Очите на съпругата му се изпълниха със съчувствие, като си представи разочарованието и болката на малкото момче.

— Винаги съм знаела, че е груб и избухлив човек, но нямах представа, че е бил толкова жесток.

— Нищо чудно, че тези млади мъже са объркани — поклати глава Уилям.

— Може би им е завиждал?

Той я погледна с недоверие.

— Едва ли, мила. Бащата беше гений, а те са тъпи като талпи. Джулиан никога не е можел да разбере защо, за разлика от тях, Лусинда се е измъкнала от влиянието на баща им, но смята, че вероятно защото е момиче и не си е струвало той да се занимава с нея.

— Имала е късмет — отбеляза сухо Джейн. После вдигна ръка и наведе глава на една страна. — Чу ли нещо? Мисля, че са те! Да! Ето я колата! — скочи на крака, обви около себе си ярък син шал върху банския костюм и се втурна към тях с протегнати ръце. — Здравейте, скъпи мои!

С радостни викове: „Бабо!“, Джейми и Дейзи излязоха с боричкане от колата, преди още Лусинда да се е освободила от допълнителния багаж в скута й, който не се бе побрал в багажника. После всички се запрегръщаха и разцелуваха. Уилям завъртя Дейзи в кръг, а Джейми питаше дали може да поплува.

Когато суматохата се поуталожи, Джейн ги отведе в къщата на чай.

— Как мина пътуването, скъпи?

— Не беше зле — отвърна Лусинда. — Мислехме дали да не дойдем с колата, но шофирането до Кале щеше да е убийствено, и вместо това уредихме да вземем под наем от летището в Бордо. Децата спаха през по-голямата част от пътя и както виждаш, гръмогласно изразяват вълнението си, че най-после са тук.

Джулиан закрачи с баща си, докато Джейми и Дейзи тичаха наоколо като кутрета.

— Седмицата беше ужасна, предполагам — попита Уилям.

Младият мъж му отправи уплашен поглед.

— Я зарежи това, тате.

— Кое? — запита объркан бащата.

Синът се усмихна:

— Да кажем просто, че е било един кошмар от начало до край и слава Богу, че мина. А искаш ли да чуеш добрата новина?

— Има ли такава?

— Да. И двамата си издействахме допълнителна седмица почивка. Ако с мама можете да ни понесете, въпреки всичко ще ви гостуваме две седмици.

Уилям изглеждаше зарадван.

— Супер! Нали така казвате вие?

 

 

— Сигурно така е в рая — отбеляза Лусинда същата вечер, легнала в леглото между чистите ленени чаршафи с аромат на лавандула, отпуснала глава на огромна пухена възглавница.

След вълненията от пристигането им и почти истеричната реакция на Джейми и Дейзи, когато им показаха новата детска площадка, всички доплуваха. После децата вечеряха в голямата удобна кухня с големи фурни, набор от медни тигани, окачени на една греда, и шкаф, пълен с красиви керамични чинии.

Уморени след дългия ден, те заспаха мигновено в стаите, които Джейн винаги наричаше „техни собствени“, където през годините бе настоявала да си оставят дрехи, играчки и книги, готови за следващото гостуване.

Докато Джулиан и родителите му седяха и разговаряха, Лусинда си взе гореща ароматна вана, изми косата си и облече бяла тениска и дълга пола от индийска материя. Беше боса и се наслаждаваше на топлите каменни плочи и хладната трева под краката си. На терасата я очакваше студено шампанско и докато се отпускаше в един от шезлонгите, Лондон, драмата и тъгата, които бе оставила там, й се струваха на милиони мили разстояние.

— Вземи си pie gras^[1], скъпа — подкани я Джейн, като държеше плато с вкусни хапки, докато Уилям доля чашата й.

Лусинда посегна към ръката на Джулиан и му се усмихна.

— Това се казва живот, нали? — прошепна тя. — И като си помислиш, че вчера по същото време…

— Я зарежи това, Лусинда — каза Уилям, доволен, че е запомнил популярния в момента жаргонен израз.

— Добре — отвърна сериозно и пламенно тя. — Ще ми се да можехме да останем завинаги тук.

— И аз също, миличка — възкликна свекърва й. — Нали би било чудесно? И все пак вероятно ще можете да дойдете за Коледа. Можеш да доведеш и майка си, и баба си… — улови предупредителния поглед на съпруга си, спомни си Том и Хари и гласът й заглъхна, преди да попита оживено: — Както и да е, ще решите, като му дойде времето, но ние бихме искали да дойдете.

Вечерята на осветената от свещи тераса под ярката луна бе приготвена от Фльор, дъщерята на Жак, която обичаше да демонстрира кулинарните си умения. Предястието, ароматен бульон от пиле, гарниран с трюфели и цвекло, бе последвано от печена яребица, сервирана с грозде и портокалови резени в лек портокалов сос с кюрасо и разнообразни домашно отгледани зеленчуци, и накрая сладоледено суфле, подправено с ликьор амарето.

По-късно, докато седяха и пиеха кафе и коняк, много нежен топъл ветрец довяваше над терасата аромата на жасмин и никотин. Лусинда затвори очи, наслаждавайки се на усещането за вкус, аромат и докосването на затопления от слънцето въздух върху кожата й.

Смъртта на Майлс, покрусата на майка й, безнадеждността на Том и разпуснатостта на Хари принадлежаха на един друг свят, също както и „Д’Асоар“ и ужасния куп работа, към който по-късно трябваше да се върне. Искаше й се само баба й да е тук, защото знаеше, че тя би се радвала на всяка секунда от елегантния лукс, също като нея самата.

Очите й се затваряха, докато Джулиан я целуваше нежно по устните. Тази вечер нямаше да се любят, защото и двамата бяха изтощени, но между тях имаше някаква завършеност, която не се нуждаеше от физическа изява.

— Лека нощ, Зайо — прошепна съпругът, прилепвайки се към гърба й, така че да заспят прегърнати.

— Лека нощ — промълви тя, като улови ръката му и я задържа до гърдите си.

Луната се плъзна зад един облак, ветрецът раздвижи лавандулата и обитателите на Шато сен Лоран заспаха спокойно.