Марго Далтън
Коледен подарък (4)

Четвърта глава

Джим гледаше безпомощно трите деца, огледа и мизерната стая, след това затрополи надолу по стълбите и напрегнато се опита да проследи с очи изчезващата фигура на красивата тайнствена жена. Видя я как наближи ъгъла, забързана, вирнала високо тъмнокосата си глава, а дългите й елегантни крака проблясваха под полюляващата се коприна на роклята.

— По дяволите! — изруга той на глас и поспря на прага, разкъсван от силни противоречиви чувства. Част от него искаше да хукне подире й, да я сграбчи за ръцете, да я накара да му каже коя е и накъде е тръгнала. Преследваше го отчайващата сигурност, че ако й позволи да изчезне тази нощ, вече никога няма да я види.

Ала трите деца бяха там горе, сами и беззащитни в този кошмарен квартал, а той бе строшил бравата на вратата им. Докато все още се колебаеше, жената зави зад ъгъла и изчезна от погледа му, погълната от полунощното безмълвие на големия град. Джим постоя така още известно време, загледан в празните мразовити улици. Накрая сви отчаяно рамене, обърна се и с тежки стъпки заизкачва отново стълбите.

Прекрачи прага на издънената врата и попадна на сцена, твърде шумна и бурна. Артър седеше насред кошарката си и ревеше гръмогласно, като в същото време се опитваше да дъвче юмручето си, сбръчкал лице. Ели и Били сновяха забързано из стаята, събираха вещите си и ги мятаха в кашоните. Явно се караха със сърдит шепот и по мокрите бузи и увисналите рамене на Ели ставаше ясно, че Били печели спора. Двамата вдигнаха гузни лица, когато Джим влезе в стаята. Ели изтърва купчината оръфани детски дрешки, сякаш я бяха опарили, докато Били загледа предизвикателно високия мъж, а луничавото му лице беше бледо, с решително стиснати устни.

Джим местеше поглед от единия към другия и се намръщи, когато ревът на Артър увеличи мощта си, а кошарата му взе заплашително да се люлее. В единия ъгъл тя се крепеше на лейкопласт и заплашваше всеки момент да рухне.

— Той добре ли е? — обърна се Джим към Ели. — Защо не го вземеш на ръце?

Тя отвори уста да отговори, но Били с властен жест й нареди да мълчи и се обърна с лице към Джим.

— Вижте, господине — започна той уморено. — Защо не ни оставите на мира? Вървете си у дома. Много съжалявам, дето се опитах да ви обера, но след като си взехте нещата обратно, вече всичко е наред, нали така? Просто ни оставете на мира.

— Ами да — каза Джим и също впери поглед в момчето. — Да ви оставя на мира, а две минути след като си тръгна, ти ще изведеш тези нещастни деца на улицата, в студа, и ще избягате.

— И преди сме го правили — заяви Били. — Винаги съм успявал да се погрижа за тях. И сега ще мога.

— Виж какво… — започна Джим безпомощно, но млъкна, погледна към Ели, която беше вдигнала Артър на ръце и се опитваше да го утеши.

Тя погледна по-големия си брат, а малкото й бяло личице беше присвито от тревога.

— Той е гладен, Били. Иска си биберона с млякото.

— Ами дай му тогава.

— Да, ама… нямаме нищо. Дадохме му последното мляко, преди да си легне, а ти каза, че ще намериш пари и ще купиш тази вечер, та…

— Млъкни! — изсъска Били и хвърли бърз предупредителен поглед по посока на Джим. — Виж, Ели — продължи той с по-нежен тон, — онази госпожа ми даде двайсет долара. Ей сега ще изляза и ще купя мляко. Дай му да посмуче коричка хляб или да дъвче нещо. Това може да го успокои, докато аз… — момчето млъкна и погледна към Джим, сякаш едва сега забеляза присъствието му. — Моля ви, господине — додаде то уморено. — Не можете ли просто да си тръгнете и да ни оставите сами да се оправяме? Няма защо да се тревожите за нас.

Нещо в гласа на момчето привлече вниманието на Джим. Не беше предишната предизвикателност, а уморена нотка, която говореше за направо непоносимо отчаяние.

Горкото хлапе, помисли си изведнъж Джим и забрави предишния си гняв. На тринайсет години е само, а вече се е нагърбило с всички тревоги на този свят.

— Чуйте сега — каза той с внезапна решителност. — Това продължава вече прекалено дълго. Ще дойдете у дома, ясно ли е? И никакви спорове. Ще ви сложа да спите, ще нахраним бебето, а утре ще решим какво да ви правим. А сега тръгвайте. Вземете си палтата и облечете малкия.

Лицето на Ели стана още по-бяло. Широките й сини очи се изпълниха с паника и тя стисна братчето си в слабите си ръце.

Били я погледна, после се обърна към Джим.

— И дума да не става — отсече той мрачно. — Щом пристигнем там, ще се обадите на Социални грижи и след седмица ние с Ели ще бъдем дадени на различни семейства за отглеждане, а Артър ще го оставят за осиновяване. Не щем! По-скоро ще ви убия!

Джим погледна момчето, учуден и смразен от хладния гняв в гласа му и яростния блясък в очите. Продължи да го гледа, докато Били не сведе очи и взе да рие с крак изгнилите дъски на пода.

— Можеш да тормозиш сестра си и да я плашиш с подобни приказки, малкия — каза той тихо. — Но на мен тия не ми минават. Нямам никакво намерение да се обаждам на Социални грижи и ти давам честната си дума, че няма да допусна да ви разделят. Искам просто тези две малки деца да бъдат на топло, сити и в безопасност. Възнамерявам да ги взема със себе си у дома със или без твоята помощ. Идваш ли с нас или не?

Били го погледна начумерено с ледени, подозрителни очи. Но нищо не каза, само сви уморено рамене и пак махна сърдито на Ели. Тя подаде бебето на Джим, усмихна му се с вече познатата тъжна усмивка и се върна към предишното си занимание — продължи да хвърля къде каквото видеше в кашоните. Мъжът държеше неловко бебето, учуден от силата на гърчещия се Артър и мощта на рева му отблизо. Механично прехвърли малкия върху сгъвката на лявата си ръка и започна да го друса. Артър, непознаващ подобна силна прегръдка, млъкна насред писъка, погледна Джим с учудени сини очи, плувнали в сълзи, и най-неочаквано се усмихна.

Джим бе очарован от усмивката и няколкото бели зъба, които надничаха от розовата му уста.

— Здрасти — промърмори смутено и се усмихна глуповато. — Какво ще кажеш да те заведа у дома да ти дам мляко? Я как разбираш!

Ели ги погледна с едва забележима усмивка на притесненото си лице, вдигна големия кашон и политна под тежестта му. Били, все още мрачен и смълчан, взе втория кашон и двамата поспряха на прага.

— Добре — рече момчето намусено, — готови сме. Да тръгваме.

Джим държеше малкия, докато Ели го увиваше в голямо окъсано одеяло. После погледна изумено към големите опърпани картонени кашони и леките шушлякови якета на двете деца.

— Ами останалото? — попита той. — Вратата е разбита, няма ли да го окрадат?

— Взели сме всичко — поясни Били. — С изключение на мебелите, а тях едва ли някой ще задигне.

— Ами палтата ви? Ели няма ли нещо по-топло? Навън е страхотен студ, а колата ми е на няколко преки оттук…

— Свикнала е — мрачно отсече Били. — Хайде, да тръгваме, преди Артър пак да се е разревал.

Колебливо, с увитото бебе на ръце, Джим поведе децата навън през ветровитите улици към колата си. Те мълчаливо крачеха до него, всяко с кашон на ръце. Ели хвърляше от време на време по един притеснен поглед към шаващия вързоп в ръцете на Джим. Били обаче гледаше право пред себе си с непроницаемо студено изражение на лицето.

Джим го погледна косо и си даде сметка, че момчето възнамерява при първа възможност да грабне двете по-малки деца и да се опита да избяга. Не бива да го изпускам от очи нито за секунда, помисли си Джим. Как ще отида на работа утре? Как ще се грижа за тях? В каква каша се забърках!

Стигнаха колата му и стовариха двата кашона на задната седалка, където седна и Били. Ели се настани до Джим и взе Артър в ръце, без да откъсва запленени очи от коледните украси на къщите по цялото протежение на улицата.

— Леле, че са хубави! — каза тя толкова тихо, че Джим едва я чу.

— Кое е хубаво, Ели?

— Ами светлините! Не съм виждала такава красота.

Той я изгледа учудено.

— Не си ли виждала досега коледна украса?

Тя поклати глава, от което русата й коса се залюля.

— Май не съм. Само в магазините. Ние никога не сме имали кола. Мама никога не си беше у дома вечер, та Били ме гледаше, а той никъде не ме извежда по мръкнало. Все си стояхме вкъщи — тя погледна още веднъж многоцветните светлини и въздъхна блажено. — Това тук е толкова красиво. Като в приказка. Много ми харесва.

Джим преглътна мъчително, докато спираше на паркинга пред високия блок, в който живееше.

— Ще бъде ли там онази жена? — изведнъж попита Ели, докато прекосяваха паркинга.

— Коя жена?

— Ами онази, хубавата, дето беше у дома. Ще бъде ли сега там?

— Не — отсече Джим и погледна момиченцето. — Няма да бъде.

Ели помръкна, но продължи да разпитва въпреки срамежливостта си.

— А утре?

— Защо питаш, Ели?

— Ами много беше хубава. Същинска принцеса! И беше много добра с мен. Просто… ми се иска пак да я видя.

— На мен също — тихо промълви Джим, а Ели вдигна към него учудени очи.

Впечатлени от размерите на сградата и великолепието на фоайето с неговия униформен портиер, децата млъкнаха и се притесниха в асансьора, стиснали кашоните, докато Джим отново пое Артър, който, слава Богу, беше заспал в колата по време на пътуването.

Джим премести спящото бебе и отключи апартамента си. Отмести се, за да минат двете мършави окъсани деца. Ели застана насред дневната и взе да се оглежда с ококорени очи, сякаш внезапно бе попаднала в рая.

— Леле, Били! Виж само колко е хубаво — прошепна тя като омагьосана. — Виж само картините… И онази постелка на пода… Истинска кожа е, нали? Ами тези големи дивани и растенията, също като по телевизията.

Стреснат от реакцията на детето, Джим също огледа топлия си удобен апартамент и се опита да го види през нейните очи. Стаите бяха просторни, с топлите цветове на стените и платовете, които той така обичаше. Подовата постелка, която така беше запленила Ели, бе огромна бяла козя кожа пред камината, а някои от растенията наистина бяха колкото цели дървета.

Всъщност обаче апартаментът бе съвсем скромен, особено в сравнение с жилищата на повечето му приятели. Като знаеха произхода му и огромното богатство на семейството му, те често се питаха, понякога и на глас, защо той отказваше да се премести в „нещо по-подходящо“. Никой от тях обаче не знаеше, че Джим беше вложил всичките си пари в бизнеса и откак завърши гимназия, не беше взел от баща си нито цент. Много от тези приятели, помисли си той мрачно, биха се учудили, ако знаеха какво му струваше понякога да плати наема за този апартамент, камо ли да се мести в по-голямо и разкошно жилище.

— Престани да се вълнуваш, Ели — хладно я скастри Били. — Това не е място за такива като нас, така че няма да останем много дълго.

Джим отново се опита да си отговори на въпроса: какво всъщност върши? Длъжен бе да признае, че Били е прав. Беше жестоко, а не добронамерено, да дава на тези деца да вкусят от удобствата и сигурността, които почти веднага щяха да им бъдат отнети. Но как би могъл да гледа три деца в стая и хол? Какво ще правят по цял ден, докато той е на работа? Как да се грижи за тях, да ги даде на училище, да осигури медицинско обслужване на бебето… И някой, който да се грижи за него, изведнъж се сети той, когато Ели тръгне на училище.

Изведнъж се сконфузи, когато усети върху себе си очите на Били, който го гледаше с разбиране и ирония, сякаш му четеше мислите. Бронзовите страни на Джим пламнаха, той изправи рамене и се обърна към Ели с насилена сърдечност.

— Всичко е наред, Ели — каза с увереност, каквато не чувстваше. — Ще останете тук известно време, а ако наистина си тръгнете, ще отидете някъде, където е също толкова хубаво. И двамата ти братя ще бъдат с теб. Обещавам. А сега нека измислим къде ще спите. Това канапе се разтяга и става на легло, а тук в това ъгълче ще приготвим нещо подходящо за Артър.

Докато Джим и Ели се суетяха наоколо и заграждаха нещо като кошарка за спящото бебе, Били се отпусна в едно кресло и само ги следеше с очи. Момчето мълчеше, но изражението му беше ледено мрачно и напрегнато.

 

 

— Дължината на кълна от групата образци е средно два милиметра — диктуваше Сара в малкия микрофон, — докато страничните листа сега са… — тя млъкна внезапно и се извъртя в стола си, за да се загледа разсеяно в снежния пейзаж отвън. Пръстите й разсеяно си играеха с шнура на магнетофона. Чертите й омекнаха, тя свали големите очила, потърка слепоочията си и леко се усмихна. — Вече изминаха три дни… — тя млъкна за малко, за да погледне часовника си, после продължи да говори в микрофона с кротък, почти завеян глас. — Приблизително шейсет и два часа за изминали от момента на зачатието. То всеки момент ще се имплантира в стената на матката.

Докато изговаряше тези думи, тя усети във вътрешностите си странно трепкане и отново се усмихна на глупавите си приумици. Дори ако беше заченала в понеделник вечерта, все още беше прекалено рано, за да усети някакъв резултат от бременността. А като се имаше предвид травмата, която бе изживяла след опита за забременяване, шока от „грабежа“, тичането боса из ледените улици, тревогата при вида на мизерията, в която живееха трите деца — всичко това силно намаляваше шансовете й да е бременна, които от научна гледна точка, предвид неблагоприятните условия, бяха направо нулеви. И все пак тя усещаше отвътре някакво тайнствено придръпване, някакво още по-тайнствено чувство, че е станало нещо чудно.

Изключи микрофона, върна лентата назад, за да изтрие записа, и отново се загледа навън, но този път лицето й беше разтревожено. Отново споменът за трите деца нападна мислите й. Вече трети ден Сара потискаше импулсивното желание да се върне и да провери как се справят. Беше твърдо решила да остави в миналото цялата онази вечер. Преследваше я необяснимия страх, че Джим Флеминг по някакъв начин ще използва децата като стръв, че ще се крие някъде наблизо, ще изчака тя да се върне в ужасната малка стаичка, за да може да се нахвърли отгоре й.

Страховете й не се основаваха на факта, че се има за неотразима и незабравима, а само на факта, че можеше да е бременна. Сега, когато тази вероятност съществуваше, Сара бе непрестанно тормозена от мисълта, че Джим Флеминг може по някакъв начин да я открие, да научи коя я и да предяви претенции към детето й. В края на краищата, разсъждаваше тя, те са богато и всесилно семейство. Джим беше единствено дете на сенатора и не беше женен. А в тези семейства трябваше непрекъснато да се раждат момчета, за да може номерацията да продължи — Джеймсън Къркланд Трети, после Четвърти и така нататък. Ами ако Сара роди момченце и те научат и решат да го превърнат в Джеймсън Къркланд Флеминг Пети?

Беше й непосилна мисълта за всесилното семейство, претендиращо за детето й, евентуално прибягващо до съда, за да оспори нейните права, намесващо се във внимателно обмислените й планове за неговото отглеждане и възпитание. А най-вече искаше да забрави Джим Флеминг и неговото участие в живота й, да продължи живота си, без той да се меси в мислите й. Тя отказваше да мисли какво би правила, ако не е заченала, дали ще се наложи втори път да прелъстява Джим Флеминг, или ще трябва да търси друг баща за детето си.

Сара уморено тръсна глава, сложи си пак очилата и се върна към купчината разпечатки на компютър и папките върху бюрото си. Но не можеше да изтрие от съзнанието си упоритото луничаво лице на Били, сладката сънлива тежест на бебето или ужасеното уморено личице на Ели.

Рязко затвори капака на микрофона и го прибра в бюрото си. В същия миг на вратата се почука и в стаята влезе асистентът й Карл, преливащ от коледно настроение. В буквален и преносен смисъл, помисли Сара и вътрешно се усмихна. Защото по обяд в коридора беше организирано бурно коледно празненство, което тъкмо беше в разгара си.

— Е, аз ще тръгвам, Сара — каза Карл. — Весела Коледа. Ще се видим другата седмица.

— Другата седмица ли? — разтревожи се тя. — Днес не е ли четвъртък?

— Сара — търпеливо заобяснява Карл. — В неделя е Коледа. Повечето колеги си взеха отпуск от утре. Тук всичко ще е затворено, като изключим персонала по поддръжката.

Сара го гледа известно време с празен поглед, после прекрасното й лице се проясни и тя попи информацията.

— Вярно — каза делово и съблече бялата си престилка. — Коледа е в неделя. И аз тръгвам.

Карл я наблюдаваше как прибира очилата си в калъфка, прекосява стаята и взема от дрешника дебелото си бежово палто.

— Сара… — попита той колебливо. — Къде отиваш?

— Да напазарувам за Коледа — весело съобщи тя. — Трябва да купя подаръци.

Той продължи да я гледа в тревожно мълчание.

— Но ти каза, че тази година няма да си правиш труда да празнуваш Коледа — предпазливо започна Карл. — Каза, че не познаваш никого, с когото да прекараш празниците, и че ще използваш дългия уикенд, за да отхвърлиш повече работа.

— Така и ще направя — съгласи се Сара. — Но познавам едни деца и ще отида да им купя подаръци.

— Сара, скъпа, знаеш колко ще ни е приятно на двамата с Мелани, ако дойдеш да изкараш с нас празника. Винаги си добре дошла. Децата също много ще ти се зарадват.

— Знам, Карл — усмихна се тя, докато си връзваше големия кариран шал. — Но Коледа не е кой знае какво, ако нямаш семейство, а аз не искам да се меся в чуждо празненство. Наистина искам да отметна малко работа, докато разполагам с тишината и спокойствието на празниците. Но познавам едни деца, на които малко коледно настроение ще им се отрази много добре.

И като го потупа по гърба, тя метна през рамо голямата си кожена чанта, усмихна му се лъчезарно и излезе.

 

 

— Зелени гъсеници — каза Сара на продавача. — Искам от големите зелени гъсеници. С тях най-добре се лови пъстърва.

— Щом казвате, госпожо — съгласи се притесненият продавач. — Проблемът обаче е там, че сега не е сезонът на риболовните принадлежности и не знам дали…

— Моля ви — настоя Сара и се усмихна на уморения млад мъж. — Знам, че ви затруднявам, но искам да купя цялостно риболовно оборудване за едно момче, което вероятно никога не е ловило риба през живота си. Той трябва да има в кутията за стръв поне две големи зелени гъсеници.

Продавачът така се заплени от усмивката й, че преглътна мъчително, забрави умората и раздразнителността си, причинена от потоци коледни купувачи, сетили се в последния момент да осигурят подаръци за близките си.

— Разбира се — промърмори той и лицето му се озари, докато й се любуваше. — Ей сега ще проверя с какво разполагаме.

Сара го чакаше да се върне, като си припомняше летните дни в компанията на баща си край сенчестите брегове на поточето, където той й обясняваше ботаническите качества на растенията наоколо, докато двамата хвърляха въдици във водата.

Дали Били познаваше подобен летен следобед?

Тя изведнъж се намръщи и очите й се изпълниха със сълзи при спомена за мрачната и мръсна стаичка, за измъчения гладен блясък в очите на децата.

Ще ги изведа напролет — реши тя, без да се замисли колко е нерационално намерението й. Още първия хубав ден ще ги облека топло, ще ги заведа на излет и цял ден ще ловим риба.

Продавачът се върна с две крещящо зелени изкуствени гъсеници.

— Тъкмо две ни бяха останали — каза с извинение в гласа. — По четири долара парчето обаче. Имаше голямо търсене през лятото.

— Добре че намерихте! Пъстървата кълве само на тях. Ще платя на касата, защото имам още много да пазарувам.

И като го дари с още една лъчезарна усмивка, тя пусна гъсениците при останалите покупки в количката редом с кожената бейзболна ръкавица и жълтия радиокасетофон и изчезна в дебрите на универсалния магазин.

Артър не беше проблем. Като си припомни студа и голата стая с неравния дъсчен под, Сара му избра топъл гащеризон-одеяло за спане, пуловери, пухкави чорапи и връхни дрехи, както и два чифта обувки и пантофки. Поколеба се за размера, но като си припомни колко тежеше Артър, взе по-големи номера.

След дрехите внимателно му подбра играчки, които да развиват интелектуалните му способности, да издават интересни квичения и да свирят музика, ако се натиснат определени копчета.

Били и Ели явно добре се грижеха за физическите му нужди, но Сара не беше толкова уверена, че умственото му развитие се ръководи както подобава. След като се погрижи за момчетата, Сара прехвърли вниманието си върху Ели. Нарочно я беше оставила за последно, защото пазаруването за малко момиче беше най-забавно. Живо си спомняше какво значи да си момиче на десет години и знаеше какво най-много ще допадне на Ели. Никакви кукли, разбира се, защото Ели си имаше Артър и всичко друго бледнееше в сравнение с него.

Но дрехи… Сара се намръщи при спомена за долнището от анцуг, което носеше детето. Мина през целия отдел за дрехи за момичета и подбра топли пуловери, поли, панталони и чорапогащи в бледи пастелни тонове, които щяха да отиват на нежния цвят на лицето й и на трогателния й леко старомоден маниер.

Накрая Сара обърна вниманието към най-интересното — пълно събрание на произведенията на Л. М. Монтгомъри — книги за малки момичета, красив, подвързан с кожа дневник, който Ели да си води, снабден със закопчалка и малко катинарче. Но най-голямо удоволствие й достави покупката на специалния набор за ръкоделие. Спомни си, че като малка и тя беше имала подобен и нищо не й доставяше по-голяма радост от майсторенето на нежни малки бижута и украшения от разнообразните морски мидички и охлювчета. С усмивка, която не слизаше от устните й, тя купи допълнителни количества мидички и лепила, за да е сигурна, че Ели ще разполага с всички необходими материали.

Количката се огъваше, когато я докара пред централната каса и дори не мигна при вида на астрономическата сума, която й бе представена. Сара беше толкова заета с работата си, че рядко имаше време да харчи пари. Затова покупката на тези подаръци не беше саможертва, а истинско удоволствие.

Като тананикаше в унисон с коледната песен, която звънтеше из улиците в центъра на града, Сара натовари планините коледно опаковани подаръци в колата си и потегли към жилището на децата. Когато наближи познатия квартал и мина покрай кръчмата, където бе прелъстила Джим Флеминг, тя усети тревожно убождане и дори страх. Притеснено се огледа наоколо, сякаш очакваше някой да я следи, но се овладя и тръсна глава, ядосана на собствената си глупост.

Все пак се чувстваше не на себе си, когато паркира пред мръсната порутена сграда, където живееха трите деца. Хвърли напрегнат поглед през рамо, заключи грижливо колата, ритна настрана два издути найлонови чувала, пълни с боклуци пред самия вход, и забърза нагоре по люлеещата се стълба, като се опитваше да не вдишва киселата воня около себе си. Поколеба се на площадката пред вратата, загледана в счупената ключалка. Предпазливо я бутна и надникна в стаята. Беше празна, ако не се броят няколкото хартийки, продънената стара кошарка, мръсното легло и тежката миризма. Явно от няколко дни никой не живееше тук.

Избягали са. След като сме си тръгнали, Били е грабнал малките и са хукнали нанякъде, за да не ги намерим.

При мисълта за студените снежни улици, за топлата розова кожа на Артър и уплашеното личице на Ели по бузите й неудържимо потекоха сълзи. И тогава си спомни за Джим Флеминг в тази стая. През онази нощ. Спомни си как слънчевите му черти бяха помръкнали от тревога и неверие, когато разбра, че трите деца живеят тук сами, как откликна с топлота на тяхното положение.

Обзе я неочакван прилив на надежда. Може би е направил нещо за децата. Може да им е намерил приличен дом. Имаше вид на мъж, който ще постъпи както е редно. Дори за голяма нейна изненада той й се стори обичлив и загрижен. Но предположенията не я задоволиха. Трябваше да научи със сигурност дали се е погрижил за децата, или се скитат в този миг из ледените улици и търсят някъде подслон. А това означаваше, осъзна Сара с натежало сърце, че колкото и да й беше неприятна тази мисъл, тя трябваше да се обади на Джим Флеминг и да го попита.