Марго Далтън
Коледен подарък (12)

Дванадесета глава

В мига, в който слезе от самолета, вледеняващият студ впи зъбите си в Джим. Сега му се стори дори по-студено от деня, когато отлетя за Париж. Вятърът не виеше, а направо лаеше зловещо, докато се зъбеше на кацналите самолети и на редиците сгради на голямото летище. Джим забърза през терминала убеден, че наближава някоя от типичните за канадските низини снежни бури. Копнееше за уюта на малкия си апартамент, затоплен от веселата детска глъчка. Днес, цяла седмица след отсъствието му, дори безпорядъкът, който децата неизменно пораждаха, го мамеше приветливо и той нямаше търпение да се потопи в него.

Шофьорът на таксито, който го стовари пред дома му, се опита да го сплаши с прогноза за нескончаема зима, но дори това успя само да развесели Джим.

— Не ми пука — каза той. — Предпочитам да съм тук на студа, отколкото където и да било другаде.

— Ти си луд бе! — каза таксиджията. — На мен пък ми дай кое да е друго място на света, стига да е топло.

Все така усмихнат, Джим прекоси забързано фоайето, качи се с асансьора до своя етаж и с такова нетърпение се опита да пъхне ключа в ключалката, че ръката му се разтрепери и той не я улучи от първия път.

Още с влизането вътре го обгърна мъртва тишина. Тя го удари почти с физическа сила и той дори се олюля. Усети как в стомаха му се свива болезнената топка на страха и с усилие на волята се опита да се пребори с нея, като влезе предпазливо в антрето и бавно окачи палтото си в дрешника.

Тишината не беше като от временно необитавано жилище, а дълбока и мъртва, издаваща, че тук от дълго време не е имало жив човек.

Джим пристъпи в дневната и се огледа с пребледняло от шока лице. Стаята изглеждаше така, както я помнеше отпреди Коледа, преди Сара и трите деца да влязат в живота му. От тях нямаше следа, нито поне една захвърлена играчка или детско чорапче. Тя блестеше от почти болнична чистота.

Джим обиколи с омекнали крака целия апартамент. Всичко, напомнящо дори смътно за децата, липсваше изцяло. Нямаше го креватчето, нямаше я специалната маса за преповиване, нямаше я кутията, където Ели държеше тетрадките, учебниците и несесера с ръкоделието си. Нямаше ги рибарските принадлежности на Били и неговите списания. Всичко бе изчезнало.

Сърцето на Джим задумка от нарастващата тревога. Той отчаяно започна да се оглежда наоколо с надеждата да открие поне нещо, което да го наведе на някаква следа. Единственото нещо, което го озадачи, беше някаква недоловима промяна в палмата, която стоеше в ъгъла.

Той се приближи да я огледа по-внимателно, убеден, че е съвсем нова. Старата беше по-висока, с по-бледи листа. Загледа напрегнато и саксията. Тя също беше непозната — груба печена теракота с фриз от стилизирани кончета около широкия отвор.

Все още загледан в саксията, Джим се усмихна при мисълта, че Сара много би я харесала. И изведнъж усмивката замръзна на устните му и той се наведе напред да разгледа по-отблизо керамичния съд. Изведнъж се сети, че го беше виждал в дома на Сара заедно с още няколко подобни саксии в дневната й.

Джим си спомни как накара Сара да му обещае, че няма да отведе децата в дома си, поклати сърдито глава и се прокле, задето се беше проявил като такъв надменен глупак.

Напрегнат като струна от тревога, той отиде до телефона и набра номера й. Никой не се обади. Може би децата все пак не са при Сара? Тя му се закле да не ги взема, а не беше жена, която с лекота да погази честната си дума, особено при подобни обстоятелства. Джим отново вдигна слушалката и набра служебния й номер. Телефонистката го информира, че доктор Бърнард изнасяла лекция в близкия колеж и ще се върне късно следобед.

Значи, реши Джим, децата все пак не са у Сара. В такъв случай може би Мод ги беше прибрала. Обади се в нейния дом, но и там никой не вдигна. Откри в тефтера номера на сина на Мод и този път най-сетне някой се отзова на позвъняването му.

— Обажда се Джим Флеминг. Госпожа Уилет ли е на телефона? Бихте ли ми казали къде мога да открия свекърва ви?

— Съжалявам — предпазливо отвърна жената след кратка пауза, — но Мод е извън града. Замина за Сиатъл да погостува няколко седмици на дъщеря си, която току-що роди.

— Сиатъл? — не повярва Джим на ушите си. — Ами… децата?

Отново напрегнато мълчание.

— Нищо не мога да ви кажа по въпроса — твърдо рече накрая жената, макар че Джим долови в гласа й топло съчувствие. — Мод просто ни каза, че повече не е ангажирана с тяхното гледане и понеже се чувстваше самотна, реши да навести дъщеря си.

Джим измърмори нещо неопределено и затвори. „Повече не е ангажирана с тяхното гледане.“ Значи не са у Мод, не са и у Сара… Обади се долу на рецепцията да попита дали Кларънс не знае нещо по въпроса, но сега дежуреше по-млад мъж, който учтиво го попита с какво може да му бъде полезен.

— Деца ли? — попита той учудено. — Но в тази сграда не се допускат деца, господине. Тук не живеят никакви деца.

— Ама… Кларънс кога застъпва на смяна?

— Кларънс е в отпуск. Мисля, че замина за Сиатъл за няколко седмици.

Победен, Джим затвори, разтревожен повече от всякога. Отиде в кухнята да хапне нещо и в този миг нещо лъскаво прикова погледа му, заклещено между хладилника и кофата за смет. Беше картичката, която Ели му беше изработила за сбогуване.

„Забавлявай се много, но бързай да се върнеш. Защото ние всички много те обичаме.“

Очите на Джим се напълниха със сълзи. Той поскита безцелно още известно време из апартамента и накрая, изтощен от пътуването и тревогите, се пъхна между завивките и потъна в бездънната черна яма на съня.

 

 

Сара седеше с подвити крака на кушетката в дневната с отворена книга до ръката си, чаша горещо мляко с какао на масичката и Еймъс, който мъркаше и й топлеше краката. Тя знаеше, че Джим се е върнал, защото се беше обаждал в службата й два пъти същия ден и бе молил да й предадат да му позвъни. Тя обаче не му се обади, защото се страхуваше от предстоящия разговор и просто не знаеше какво да му каже за децата.

Стресна я остър звън и тя подскочи. Помисли, че е телефонът и се стегна за предстоящото изпитание. Но се оказа звънецът на вратата. Сара затегна колана на робата си и се приготви за ледения вятър, който щеше да я връхлети с отварянето на вратата.

Без да каже дума, Джим влезе в антрето, подаде й кожуха си да го закачи в дрешника и влезе направо в дневната.

— Как изобщо успя да стигнеш дотук в тази буря? — попита Сара, като се опитваше да успокои гласа си.

— Аз съм си късметлия — тихо каза Джим, а хубавото му лице пламтеше от студа. — Като тръгнах за насам още не беше толкова страшно, но движението беше ужасно и колите почти не се движеха. Едва се добрах.

— Не трябваше да идваш с кола. Можеше просто да се обадиш по телефона.

— Не исках да говоря по телефона. Исках да те видя. Ти как си?

— Ами… добре. Както винаги.

— Кажи ми къде са децата — Сара потрепери и наведе поглед. — Сара! Искам да знам къде са. Ти знаеш, нали?

Тя само кимна, а очите й бяха широко отворени, изплашени. Джим я гледаше с растящо учудване. Изведнъж сините му очи засвяткаха от нетърпение и раздразнение.

— Какво става, дявол да го вземе? Може би чакаш да ти се извиня за поведението си онази нощ? Добре, извинявам се. Дойдох тук да ти кажа, че ти беше права, за разлика от мен. Но сега искам да ми кажеш къде са децата, за да мога да отида да ги видя. Моля те.

— За кое съм права? — попита Сара с нисък глас.

— За баща ми — уморено поясни Джим. — Знам, че се държах непоносимо онази вечер и единственото оправдание, което мога да намеря, е, че бях направо шокиран, когато го видях тъй неочаквано на прага ти.

— Джим… — започна тя.

— Не, Сара, остави ме да се доизкажа. Разполагах с достатъчно време за размисъл в парижкия си хотел, докато се излежавах в стаята. Направих си равносметка и сега знам колко съм бил несправедлив към най-близките си хора. Искам да го знаеш — настойчиво каза той и се опита да срещне погледа й.

Тя кимна.

— Няма значение кой е прав и кой — крив. Важното е всичко да дойде на мястото си и всички да са доволни от това.

— Знам. Вече съм наясно с чувствата и отговорностите си. Обичам те, Сара — додаде той внезапно, прегракнал от наплива на чувства.

— Джим — вдигна Сара към него влажни очи. — Значи ще отидеш при баща си? Ще се видиш с него и ще си поговорите за всичко, нали?

Джим се размърда неспокойно в креслото.

— Не — каза бавно. — Между мен и баща ми се случиха толкова много неща, толкова много обидни думи са изречени, че едва ли някога ще си нормализираме напълно отношенията. Вече не го мразя, но и не желая да бъдем приятели.

Сара се напрегна и се изправи в канапето с помръкнали очи.

— Но той иска да бъдете приятели. Повече от всичко друго на този свят.

Джим се наведе напред, а хубавото му лице беше напрегнато от връхлетелите го чувства.

— Виж, Сара, нека не насилваме нещата. Не искай от мен повече от това, което мога да предложа. Готов съм да призная, че не е чудовището, за което го имах, дори допускам, че и майка ми не е била справедлива към него в много отношения. Но аз все още си спомням прекалено много неща от миналото. Не мога просто да ги загърбя и да бъдем с него първи приятели. Може би ще отида на вечеря в ранчото следващата Коледа, ще отида и за рождения ден на леля Морийн. Но не желая отново да бъда замесен в игричките на моя баща. Просто не желая и туй то.

— А може би няма никакви игрички, Джим? Може би той е просто един мъж, който те обича и иска да бъдете близки.

— Нещата не са толкова прости и никога не са били — упорито настоя Джим. — Опитвам се да бъда справедлив, но все още съм убеден, че той не е извършил нищо в живота си, което да не е било продиктувано от егоистични подбуди. Той винаги трябва да има изгода от всичко и аз не искам отново да стана част от този негов свят.

— Ех, Джим! За малко да си помисля, че си напреднал в отношенията си — тъжно поклати глава Сара. — Ако отидеш да поговориш с него, сигурна съм, че ще промениш гледната си точка и ще го видиш в друга светлина. Достатъчно си умен. Но ти отказваш да отстъпиш и на йота, нали?

— Вече достатъчно съм отстъпил. Казах ти, че не го виня изцяло и че в далечно бъдеще дори възнамерявам да отида на гости в къщата му. Но не веднага и не за задушевни разговори. Откажи се, Сара. Това няма да го бъде. А сега по другия въпрос. Къде са децата?

Сара продължаваше да го гледа, насъбрала кураж от яда си, породен от неговия инат.

— Децата си отидоха, Джим — каза тя спокойно. — И няма да се върнат.

Джим я гледаше поразен и объркан.

— Какви ги приказваш?

— Избягаха. Веднага след твоето заминаване. Били се възползва от първата възможност, докато Мод пазарувала, грабнал децата и малко дрехи и се върнал пак на улицата.

— Господи — прошепна Джим, пребледнял от ужас. — В този студ?

Сара кимна мрачно.

— Два дни съм ги търсила, докато ги открия. Намерих ги в една отвратителна мръсна сграда, набелязана за събаряне, като се опитваха да се затоплят с някакъв мангал, който бяха открили неизвестно къде.

— А как бяха… добре ли…

— Умираха от глад, Ели на всичкото отгоре беше настинала жестоко, направо си беше на ръба на пневмонията, но сега е по-добре. А Артър се беше изринал до кръв. На Били му бяха измръзнали пръстите на ръцете и краката, но ще се оправи.

— Сара… Защо са избягали?

Сара го погледна, преценявайки състоянието му. Чудеше се дали ще понесе всичко, което имаше да му каже.

— Страхуваха се, Джим — каза накрая. — Нощта, в която ти си тръгна оттук и се прибра, нали си спомняш колко беше ядосан?

Той кимна, вцепенен от мъка.

— Те си помислили, че си разстроен заради тях, че вече ти е писнало да ги търпиш и се готвиш да се обърнеш към властите за помощ. Били преценил, че не може да поеме такъв риск и решил да избягат.

— Божичко!

Джим отпусна глава в ръцете си и остана така дълго време.

— Как ги намери? — попита след малко.

— Не беше лесно — мрачно се усмихна Сара. — Не можехме да искаме помощ от полицията, за да не разберат властите. Затова единственото, което ни оставаше, бе да обикаляме по-бедните улици в този студ. Всички ние — Мод и цялото й семейство, моят асистент, братът на Кларънс — търсехме две деца и едно бебе с няколко кашона. Вече се канехме да се откажем и да се обърнем към полицията, когато по телефона ми се обадиха едни хора, с които се запознах първата нощ, когато децата изчезнаха — Сара му разказа за мъжа и жената, живеещи в старото жилище на децата. — Обади ми се жената и ми каза, че и мъжът й ги търсил два дни и накрая чул за някакви хлапета, които били забелязани в онази сграда. Кларънс ни взе двете с Мод с колата и те наистина се оказаха там.

— Слава Богу! Трябва да им дам нещо… на онези хора, мъжа и жената. Ще им дам пари. Казваш, че живеят в стаята, където намерихме децата първата нощ?

— Вече не са там — усмихна се Сара. — Намерих им работа. Имахме нужда от нощни чистачи в службата и ги попитах дали биха се заинтересували. От няколко нощи вече са при нас и да видиш само какви са работяги. Всичко е направо облизано. Водят и децата си и ги слагат да спят в чакалнята, докато работят, за да не дават пари за детегледачка, а аз им издействах авансова заплата, за да се преместят в по-свястно жилище.

— Ти си забележителна жена, Сара — тихо каза Джим. — Променяш към добро живота на всички, до които се докосваш.

— Не бих казала — смути се тя. — В много случаи греша и създавам проблеми.

Двамата помълчаха.

— И къде са сега? — попита Джим, след като се изкашля.

Сара се стегна, вдигна очи и срещна погледа му.

— Не мога да ти кажа — сините му очи се ококориха недоумяващо. — Не мога да ти кажа — повтори тихо Сара. — Те са при мои приятели — мъж и жена, които нямат деца и живеят доста охолно. Децата се чувстват много добре. Това е единственото, което мога да ти кажа.

— Сара… Не разбирам. Да не искаш да кажеш, че няма да ме допуснеш, да ги видя?

— Поне засега. Докато не поговориш с баща си и не му дадеш възможност да ти каже своята версия за нещата.

Джим я погледна, а лицето му се стегна.

— Това е изнудване. Чисто изнудване. Отношенията ми с баща ми не ти влизат в работата и нямат нищо общо с децата.

— Донякъде си е така — призна Сара, пое си дълбоко дъх и продължи речта си, която бе репетирала през целия ден. — Казах ти, че децата са при мои приятели. Ходя и ги виждам често, но не съм съгласна да ги посещаваш, докато не оправиш отношенията в собственото си семейство. Защото иначе и ти ще ходиш да ги навестяваш и пътищата ни ще започнат да се пресичат, което ще кара всички ни да се чувстваме неудобно.

Тя млъкна, останала без дъх, и извърна поглед, ужилена от яростния пламък в сините му очи.

— Значи такава била работата — почти изсъска той с нисък, гневен глас. — Или ще върша каквото ти искаш, или ще прекъснеш връзките ми с всички, така ли? Никакви деца, никаква Сара, никакъв Артър, нищо!

Сара кимна, като се опитваше да изглежда спокойна въпреки тревожната буря, която бушуваше в нея.

— Така. Макар че бих предпочела да облека всичко в по-различни думи.

— Нима? И какви са тези думи, ако смея да попитам?

Сара вдигна очи и смело срещна погледа му.

— Бих казала, че всичко зависи от теб. Ако се проявиш като любящо и великодушно човешко същество, всичко ще е наред. Ако обаче продължиш да бъдеш все така упорит и себичен, ще си упорстваш сам.

Той я изгледа с опасен пламък в очите.

— Няма да го приема, Сара. Аз се грижих изцяло за тези деца месеци наред и възнамерявам да продължа да го правя. Ти не можеш просто да се намесиш и да ме изместиш от техния живот, защото няма да го позволя. Кажи ми къде са и то веднага!

— Децата са добре и са щастливи, Джим — каза тя тихо. — Ако наистина ги обичаш, ще ги оставиш на мира известно време, за да могат да се приспособят. Пък и не виждам какъв избор имаш. Мод замина, а освен нея аз съм единствената, която знае къде са. А аз със сигурност няма да ти кажа, докато продължаваш да се държиш по този начин. Защото само ще мяташ гръм и мълнии и ще продължиш да създаваш проблеми на всички.

— Труден човек си — промърмори Джим. — Току-що ти казах, че те обичам. Мислех за теб през цялото време, докато бях в Париж, копнеех да те видя пак, а сега се оказва, че ако не играя по свирката ти, ти ще ме ограбиш от всичко, на което държа. Просто не мога да го повярвам. Кажи ми едно — имаш ли някакви чувства към мен? Обичаш ли ме поне малко? Или всичко за теб е едно научно уравнение?

Сара му върна погледа и си спомни разтапящата сладост на неговата прегръдка, безкрайните дълбини на любовта си към този мъж, копнежът по тялото му, който я просмукваше и денем, и нощем.

— Всичко е само едно научно уравнение за мен, Джим — каза тя.

И не помръдна от мястото си, когато той стана, прекоси стаята, облече си кожуха и излезе навън в бурята, без дори да се обърне да я погледне.