Анджей Сапковски
Мечът на предопределението (7)

VII

— Гералт! Събуди се! Събуди се, моля те!

Той отвори очи, видя слънцето, златен дукат с ясно очертан ръб над върховете на дърветата, зад мътната завеса на утринната мъгла. Лежеше върху мокър мъх и някакъв твърд корен убиваше гърба му.

Цири, клекнала до него, го дърпаше за кафтана.

— Проклятие… — Той се изкашля и се огледа. — Къде съм? Как попаднах тук?

— Не знам — каза момичето. — Току-що се събудих до теб и съм ужасно измръзнала. Не помня как… Знаеш ли какво? Това е магия!

— Сигурно си права. — Той седна и изгреба боровите иглички от яката си. — Сигурно си права, Цири. Водата на Брокилон, по дяволите… Изглежда, дриадите добре са се позабавлявали на наш гръб.

Той стана, вдигна лежащия до него меч и преметна ремъка през рамо.

— Цири?

— Аха?

— И ти ли се позабавлява на мой гръб?

— Аз?

— Ти си дъщерята на Павета, внучката на Каланте от Цинтра. Знаела си от самото начало кой съм, нали?

— Не — изчерви се тя. — Не от началото. Ти си развалил магията на моя татко, нали?

— Не — поклати глава той. — Майка ти я развали. И баба ти. Аз само им помогнах.

— Но бавачката каза… Каза че имам предопределение. Че съм Изненада. Дете на Изненадата. Гералт?

— Цири. — Той я погледна и завъртя глава усмихнат. — Повярвай ми, ти си най-голямата изненада, която би могла да ми се случи.

— Ха! — Лицето на момичето се проясни. — Значи е вярно! Имам предопределение. Дойката ми говореше, че ще дойде вещер с бели коси и ще ме вземе. А баба се развика… Е, кажи? Къде ще ме заведеш? Кажи?

— Вкъщи. В Цинтра.

— А… А аз си мислех, че…

— Ще мислиш по пътя. Да вървим, Цири, трябва да излезем от Брокилон. Тук е опасно.

— Не ме е страх!

— Но мен ме е страх.

— Баба ми е казвала, че вещерите не се боят от нищо.

— Баба ти много преувеличава. Да тръгваме, Цири. Само ако знаех къде сме…

Той погледна към слънцето.

— Е, ще рискуваме… Ще тръгнем нататък.

— Не. — Цири смръщи нос и посочи срещуположната страна. — Нататък.

— А ти откъде знаеш?

— Знам — сви рамене тя и го погледна със своите беззащитни, учудени, смарагдови очи. — Някак… Не знам как.

„Дъщеря на Павета — помисли си той. — Дете… Дете със Старата кръв? Може да е наследила нещо от майка си.“

— Цири. — Той разкопча ризата си и измъкна медальона. — Докосни това.

— Ох! — отвори уста тя. — Какъв страшен вълк! Какви зъби…

— Докосни го.

— Олеле!

Вещерът се усмихна. Той също почувства треперенето на медальона, рязката вълна, пробягала по сребърната верижка.

— Той се помръдна! — ахна Цири. — Помръдна се!

— Знам. Да вървим, Цири. Води ме.

— Това е магия, нали?

— Разбира се.

Всичко беше, както очакваше. Момичето усещаше посоката. Не беше ясно по какъв начин, но го правеше бързо. По-бързо, отколкото той очакваше, излязоха на пътя, на трилъчево разклонение. Тук беше границата на Брокилон — или поне така смятаха хората. Еитне, доколкото Гералт си спомняше, не признаваше тази граница.

Цири прехапа устни, смръщи нос, поколеба се и огледа разклоненията — песъчливи пътища, разровени от копита и колела на каруци. Но Гералт вече знаеше къде се намира, не му трябваше, пък и не искаше да се доверява на съмнителните й способности. И се насочи по пътя, водещ на изток, към Бруге. Все още мръщейки се, Цири погледна към западния път.

— Той води към замъка Настрог — пошегува се вещерът. — Да не ти е станало мъчно за Кистрин?

Момичето промърмори нещо в отговор и тръгна послушно след него. Но се огледа още няколко пъти.

— Какво има, Цири?

— Не знам — прошепна тя. — Но този път е лош, Гералт.

— Защо? Отиваме в Бруге, при крал Вензлав, който живее в хубав замък. Ще се изкъпем в баня, ще спим в легла с пухени юргани…

— Този път е лош — повтори тя. — Лош.

— Така е, виждал съм и по-хубави. Престани да бърчиш нос, Цири. Да вървим, по-бързо.

Завиха зад храсталака. И се оказа, че Цири е била права.

Обкръжиха ги бързо, от всички страни. Хора с островърхи шлемове, ризници, тъмносини наметала и със златисто-черните квадратчета на Верден на гърдите. Обкръжиха ги, но никой не се приближи и не посегна към оръжието си.

— Откъде идвате и накъде отивате? — попита нисък и набит тип с протрита зелена дреха. Беше застанал пред Гералт с широко разкрачени криви крака. Лицето му беше тъмно и сбръчкано като изсушена слива. Лъкът и стрелите с бели пера стърчаха иззад гърба му, високо над главата му.

— От Запалек — излъга с лекота вещерът и стисна ръката на Цири. — Връщаме се в Бруге. Защо?

— Кралска служба — каза учтиво тъмноликият, сякаш едва сега забелязал меча на гърба на Гералт. — Ние…

— Докарай го тук, Юнгханс! — извика един от другите, които стояха по-назад. Войниците се раздвижиха.

— Не гледай, Цири — каза Гералт бързо. — Обърни се. Не гледай.

Пътят беше препречен от отсечено дърво с преплетени клони. Пънът му се белееше в храстите отстрани. Пред дървото стоеше каруца, покрита с платнище, така че товарът не се виждаше. Малки кафяви кончета лежаха на земята, оплетени в юздите си, озъбени и надупчени от стрели. Едно от тях още беше живо и хриптеше, потрепвайки конвулсивно.

Имаше и хора, проснати в тъмни локви просмукваща се в пясъка кръв, увиснали от ръба на каруците, сгърчени до колелата.

Иззад скупчените около каруцата въоръжени мъже излязоха двамина, а после към тях се присъедини и трети. Останалите — бяха около десетина — стояха неподвижно, хванали юздите на конете си.

— Какво е станало тук? — попита Гералт и застана така, че да прикрие полесражението от Цири.

Мъж с дръпнати очи, облечен с къса ризница и високи ботуши, го огледа изпитателно, потривайки небръсната си брадичка. На левия си бицепс имаше протрит лъскав кожен маншет, какъвто използваха стрелците.

— Нападение — каза той кратко. — Горските дивожени са убили няколко търговци. Провеждаме разследване.

— Дивожени? Нападнали са търговци?

— Сам виждаш — посочи мъжът с дръпнатите очи. — Набучени са със стрели като таралежи. На пътя! Тези горски вещици стават все по-нагли. Вече не само в гората не може да се влезе, но и по пътя край гората не може да се мине!

— А вие какви сте? — присви очи вещерът.

— Ервилова дружина. От настрогските отряди. Служихме при барон Фрейксенет. Но баронът загина в Брокилон.

Цири отвори уста, но Гералт стисна силно ръката й.

— Аз казвам кръв за кръв! — развика се гръмогласно спътникът на мъжа с дръпнатите очи — гигант с украсен с месинг кафтан. — Кръв за кръв! Това не може да остане безнаказано! Първо Фрейксенет и отвлечената принцеса от Цинтра, а сега и тези търговци! О, богове, отмъщение, отмъщение, казвам ви! Защото ако не си отмъстим, след някой друг ден ще започнат да убиват хората на прага на собствените им къщи!

— Право казва Брик — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нали? А ти, братко, откъде си?

— От Бруге — излъга вещерът.

— А малката? Дъщеря ли ти е?

— Дъщеря ми е. — Гералт отново стисна ръката на Цири.

— От Бруге — намръщи се Брик. — Честно да ти кажа, братко, твоят крал Вензлав покровителства чудовищата. Не иска да се съюзи с нашия Ервил и с Вираксас от Керак. А ако нападнем Брокилон от три страни, най-после ще избием тези гадини…

— Защо е станало това клане? — попита бавно Гералт. — Някой знае ли? Оцелял ли е някой от търговците?

— Няма свидетели — каза мъжът с дръпнатите очи. — Но ние знаем какво се е случило. Юнгханс, горският, разчита следите като по книга. Кажи му, Юнгханс.

— Аха — каза онзи със сбръчканото лице. — Ето как е станало: вървели си търговците по пътя. Попаднали на засада. Виждате ли, господине, през пътя е повален отсечен наскоро бор. В храстите има следи, искате ли да погледнете? А когато търговците спрели, за да отместят дървото, за миг са ги обсипали със стрели. Откъм храстите, от онази крива бреза. И там има следи. А стрелите, братко, са горска изработка, на дивожените: перата са залепени със смола, върховете са завързани с лико…

— Виждам — прекъсна го вещерът, като оглеждаше убитите. — Някои, явно, са оцелели, защото гърлата им са прерязани. С ножове.

Иззад застаналите пред него войници излезе още един — нисък и слаб, с кафтан от лосова кожа. Имаше черни, много късо подстригани коси и синкави, гладко избръснати бузи. На вещера му беше достатъчен само един поглед към малките тесни длани в къси черни ръкавици, към бледите рибешки очи, към меча и ръкохватките на камите, стърчащи от колана и левия ботуш. Гералт беше виждал достатъчно убийци, за да не разпознае още един.

— Бързо око имаш — каза бавно черният. — Много неща забелязваш.

— И това е добре — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нека предаде на краля си какво е видял. Вензлав все се кълне, че не бива да се убиват дивожени, понеже са мили и добри. Сигурно ги навестява през май и спи с някои от тях. В това може и да са добри. Сами ще проверим, ако хванем някоя жива.

— А може и полужива — ухили се Брик. — По дяволите, къде е онзи друид? Наближава пладне, а от него ни следа. Време е да потегляме.

— Какво смятате да правите? — попита Гералт, без да пуска ръката на Цири.

— А теб какво те интересува? — изсъска черният.

— Е, недей толкова остро, Левек — усмихна се неприятно мъжът с дръпнатите очи. — Ние сме порядъчни хора, нямаме тайни. Ервил ни изпраща друид, прочут маг, който даже умее да разговаря с дърветата. Той ще ни отведе в гората да отмъстим за Фрейксенет и да се опитаме да освободим принцесата. Това не е шега работа, братко, а наказателна екс… екс…

— Експедиция — подсказа черният, Левек.

— Да. Взе ми го от устата. А ти, братко, продължавай нататък, накъдето си тръгнал, защото тук може да стане горещо.

— Дааа — проточи Левек, гледайки Цири. — Опасно е тук, особено с момичета. Дивожените само това и чакат — да им падне някоя такава. Какво, малката? Чака ли те мама вкъщи?

Цири потрепна и кимна.

— Лошо ще е — продължи черният, без да мести поглед от нея, — ако не те дочака. Сигурно ще отиде при крал Вензлав и ще му каже: „Ти покровителстваш дриадите, кралю, и ето — животът на дъщеря ми и мъжа ми ще тежат на съвестта ти“. Кой знае, може пък тогава Вензлав отново да обмисли предложението за съюз с Ервил?

— Стига, господин Левек — промърмори Юнгханс и физиономията му се сбърчи още повече. — Нека си вървят.

— Всичко хубаво, малката. — Левек протегна ръка и погали Цири по главата. Цири потрепна и отстъпи.

— Какво има? Страх ли те е?

— Имаш кръв по ръката — каза тихо вещерът.

— Така ли? — Левек вдигна ръката си. — Вярно. Това е тяхната кръв. На търговците. Изцапал съм се, когато проверявах дали някой не е останал жив. За съжаление дивожените стрелят точно.

— Дивожените? — обади се с треперещ глас Цири, без да обръща внимание на знаците, които й прави Гералт. — О, благородни рицарю, грешите. Това не може да са дриадите!

— Какви ги говориш, малката? — присви очи черният.

Гералт хвърли по един поглед наляво и надясно, оценявайки разстоянието.

— Това не са били дриадите, господа рицари — повтори Цири. — Очевидно е.

— Така ли?

— Това дърво… е отсечено! С брадва! А дриадите никога не биха отсекли дърво, нали?

— Вярно е — каза Левек и погледна мъжа с дръпнатите очи. — Я, колко умно момиченце. Прекалено умно.

Вещерът вече беше забелязал как тънката ръка в ръкавицата пълзи като черен паяк към дръжката на камата. Макар че Левек гледаше към Цири, Гералт знаеше, че ударът ще бъде насочен към него. Изчака Левек да докосне оръжието и човекът с дръпнатите очи да затаи дъх.

Три движения. Само три. Покритият със сребърни шипове налакътник удари черния в слепоочието. Преди той да падне, вещерът вече се беше озовал между Юнгханс и човека с дръпнатите очи, а мечът му, излязъл със съскане от ножницата, се завъртя във въздуха и удари в слепоочието Брик, гиганта с украсен с месинг кафтан.

— Бягай, Цири!

Мъжът с дръпнатите очи извади меча си и скочи, но закъсня. Вещерът го съсече през гърдите, по диагонал, отгоре надолу, и веднага, използвайки инерцията на удара, падна на колене и нанесе удар отдолу нагоре, изписвайки върху войника кърваво X.

— Момчета! — извика Юнгханс на останалите вцепенени от ужас войници. — При мен!

Цири се затича към един крив бук, хукна като катерица нагоре по клоните и изчезна сред листата. Горският изпрати една стрела подире й, но не уцели. Останалите се пръснаха и тичешком вадеха лъковете и стрелите си. Гералт, все още на колене, направи с пръсти Знака на Аард и удари не стрелците — те бяха далече, — а песъчливия път пред тях и ги засипа с прах.

Юнгханс отскочи, вадейки ловко втора стрела от колчана.

— Не! — извика Левек, скачайки от земята с меч в лявата ръка и кама в дясната. — Остави го, Юнгханс!

Вещерът бавно се обърна.

— Той е мой — каза Левек, тръсна глава и изтри с опакото на дланта си бузите и челото си. — Само мой.

Гералт се приведе и започна да го заобикаля, но Левек не тръгна да го дебне, а веднага се озова пред него, с два скока.

„Добър е“ — помисли си вещерът, отбивайки с усилие меча на убиеца с късо завъртане на своя меч, като същевременно се завъртя встрани, отбягвайки удара на камата. Нарочно не отвърна, а отскочи, разчитайки, че Левек ще се опита да го достигне с дълъг удар и ще изгуби равновесие. Но убиецът не беше новак. Той се приведе и също тръгна да заобикаля вещера с меки, котешки стъпки. Неочаквано скочи, вдигна меча и се завъртя, скъсявайки дистанцията. Вещерът не тръгна насреща му, а се ограничи с бърз финт, който принуди убиеца да отскочи. Левек се приведе и скри ръката с камата зад гърба си. Вещерът и този път не го нападна, не съкрати дистанцията, а отново тръгна да го заобикаля в полукръг.

— Аха — процеди Левек, изправяйки се. — Ще продължим игрите си? Защо не? Хубавата игра никога не омръзва.

Той скочи напред, замахна, а после отново и отново в бързо темпо — удар отгоре с меча и веднага след това плосък къс удар отляво с камата. Вещерът не излизаше от ритъма си — отбиваше, отскачайки, и отново заобикаляше, като принуждаваше убиеца да се върти. Неочаквано Левек отстъпи назад и също започна да обикаля, но в противоположната посока.

— Всяка игра — процеди той през зъби — трябва да има край. Какво ще кажеш за един удар, бързако? Един удар, а после ще свалим от дървото твоето изродче. Как ти се струва това?

Гералт видя, че Левек наблюдава сянката си и чака момента, в който тя ще докосне противника му, показвайки, че слънцето свети точно в очите му. Престана да се върти, за да облекчи задачата на убиеца.

И превърна зениците си във вертикални процепи, две тънки чертички. При това се намръщи леко, преструвайки се на заслепен.

Левек скочи, завъртя се, вдигна камата встрани, за да запази равновесие, и нанесе удар отдолу нагоре, извивайки китката си по невероятен начин.

Гералт се хвърли напред, завъртя се, отби удара, извивайки китката си не по-малко невероятно, блъсна с тяло убиеца и го отхвърли назад, след което разряза с върха на меча лявата му буза. Левек се сви, падна на колене, рухна напред и заби лице в пясъка.

Гералт бавно се обърна към Юнгханс. Онзи изкриви лице в отвратителна гримаса и се прицели с лъка. Вещерът се наведе напред и хвана меча си с две ръце. Войниците също бяха вдигнали мечове. Настана мъртва тишина.

— Какво чакате? — изрева горският. — Стреляйте! Стреляйте в не…

Сепна се, олюля се, направи няколко крачки напред и падна по лице. От врата му стърчеше стрела. На нея имаше фазанови пера, боядисани в жълто с орехова кора.

Стрелите долитаха със свистене откъм черната стена на гората и описваха дълги плоски параболи. Летяха сякаш бавно и спокойно, перата им шумоляха и изглеждаше, че набират скорост и сила едва преди да се ударят в целта. А удряха безпогрешно, покосяваха настрогските наемници и те падаха върху песъчливия път, безсилни и сразени, като слънчогледи с прекършени стебла.

Оцелелите хукнаха към конете си, като се блъскаха един в друг. Стрелите продължаваха да свистят и ги догонваха и на седлата на конете. Само трима успяха да препуснат в галоп и да побегнат, крещейки, забили шпорите до кръв. Но и те не стигнаха далече.

Гората се затвори и блокира пътя. Вече никъде не се виждаше къпещият се в слънчевите лъчи песъчлив път. Имаше само плътна, непроницаема стена от тъмни стебла.

Наемниците, смаяни и зашеметени, спряха конете си и се опитаха да препуснат в обратна посока, но стрелите не спираха да валят. Догонваха ги и ги събаряха от седлата в съпровода на тропота и цвиленето на конете, на всеобщото крещене и врява.

А после настана тишина.

Препречилата пътя стена от дървета примигна, разпадна се на дъгоцветна мъгла и изчезна. Пътят отново се появи. На него стоеше сив кон, язден от едър човек с подобна на метла брада и с кафтан от тюленова кожа, обхванат от раирана вълнена лента, която минаваше по диагонал през гърдите.

Сивият кон дръпна глава, захапа юздата и пристъпи напред. Вдигна се на задните си крака и изцвили, гледайки труповете. Явно усещаше миризмата на кръв. Ездачът се изпъна на седлото, вдигна ръка и рязък порив на вятъра удари клоните на дърветата.

От гъсталака в далечния край на гората се показаха малки фигурки с прилепнали към телата дрехи, оцветени в зелено и кафяво. Лицата им бяха покрити с ивици, нанесени от орехови кори.

— Caedmil, Wedd Brokiloene! — извика ездачът. — Fśil, Ana Woedwedd!

— Faill! — долетя от гората глас, подобен на полъх на вятъра.

Кафяво-зелените фигурки започнаха да изчезват — разтваряйки се една след друга в гъсталака. Остана само една — с развяващи се коси с цвят на мед. Тя направи няколко крачки към вещера и извика:

— Va faill, Gwynbleidd!

— Сбогом, Мона! — отвърна вещерът. — Няма да те забравя!

— Забрави ме! — отговори твърдо тя, оправяйки колчана на гърба си. — Няма Мона. Мона беше сън. Аз съм Браен. Браен от Брокилон.

Тя махна още веднъж с ръка и изчезна.

Вещерът се обърна.

— Мишовур — каза той на ездача на сивия кон.

— Гералт — кимна ездачът, измервайки го със студен поглед. — Интересна среща. Но да започнем с най-важното. Къде е Цири?

— Тук! — отвърна момичето, скрито сред листата. — Може ли да слизам вече?

— Може — каза вещерът.

— Но аз не знам как!

— Както се качи, само че наобратно.

— Страх ме е! На самия връх съм!

— Слизай, ти казвам! Трябва да си поговорим, госпожичке.

— За какво?

— Например за това, че вместо да се катериш там, трябваше да избягаш в гората! Щях да те последвам и нямаше да се налага… О, по дяволите! Слизай!

— Направих като котката в приказката! Каквото и да направя, все се оказва лошо! Защо, искам да знам?

— Аз също искам да знам това — каза друидът и слезе от коня. — И баба ти, кралица Каланте, също би искала да знае. Хайде слизай, принцесо.

— Чичо Мишовур!

— Самият той — каза друидът и прегърна момичето.

— Баба ли те прати? Много ли се е притеснила?

— Не много — усмихна се Мишовур. — Прекалено заета е с избирането на по-здрава пръчка. Пътят до Цинтра ще отнеме известно време, Цири. Посвети го на това да измислиш обяснение на постъпките си. Ако благоволиш да се вслушаш в съвета ми, обяснението трябва да е много кратко и делово. Че да може да се изговори много бързо. И все пак, струва ми се, че последните думи ще се наложи да ги крещиш, принцесо. Много, много високо.

Цири се намръщи болезнено и тихо изсумтя, обхващайки неволно с ръце застрашените части на тялото си.

— Да се махаме оттук — каза Гералт, оглеждайки се. — Да се махаме оттук, Мишовур.