Анджей Сапковски
Мечът на предопределението (3)

III

— Цири?

— Ммм? — Тя подсмръкна, клонките, върху които лежеше, изшумоляха.

— Не ти ли е студено?

— Не — въздъхна тя. — Днес е топло. Виж, вчера… Вчера ужасно измръзнах, ох.

— Чудна работа — отбеляза Браен, докато разхлабваше ремъците на дългите си меки ботуши. — Толкова малка, а навлязла толкова навътре в гората. И през часовите е преминала, и през горите, и през гъсталака. Силна, здрава и смела. Направо е подходяща… Подходяща е за нас.

Гералт погледна бързо дриадата, блестящите й в полумрака очи. Браен облегна гръб на едно дърво, свали превръзката си и разпусна косите си с тръсване на главата.

— Тя е влязла в Брокилон — каза дриадата тихо, изпреварвайки коментара на Гералт. — Тя е наша, Гвинблейд. Отиваме в Дуен Канел.

— Госпожа Еитне ще реши — усмихна се кисело вещерът, като същевременно осъзнаваше, че Браен е права.

„Колко жалко — помисли си той, като гледаше въртящото се върху зелената постеля момиченце. — Такова смело дете. Къде ли съм я виждал? Не е важно. Но е жалко. Светът е толкова огромен и толкова прекрасен. А нейният свят ще бъде само Брокилон, до края на дните й. И тези дни може би няма да са много. Може би само докато падне в папратите под свистенето на стрелите и виковете, и загине в безсмислена война за гората, биейки се на страната на обречените да загубят. Обречени. Рано или късно.“

— Цири?

— Ъхъ?

— Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители — подсмръкна тя. — Те са потънали в морето, когато съм била малка.

„Да — помисли си той, — това обяснява много неща. Принцеса, дете на покойна княжеска двойка. Кой знае дали не е трета дъщеря след четирима синове. Титла, на практика значеща по-малко, отколкото титлата на камериера или коняря. Мотаещо се в кралския двор пепелявокосо и зеленооко нещо, което трябва колкото се може по-бързо да бъде разкарано, да бъде омъжено. Колкото се може по-бързо, докато не е съзряло и не се е превърнало в малка жена, заплашваща да стане причина за скандал, неравностоен брак или кръвосмешение, което не е толкова трудно в един кралски двор.“

Вещерът не беше учуден от бягството й. Неведнъж се беше сблъсквал с принцеси и дори с кралици, влачещи се с трупи пътуващи артисти и доволни, че са успели да се измъкнат от грохналите, но все още жадуващи да се сдобият с потомство крале. Беше срещал принцове, предпочитащи несигурната съдба на наемници пред намерената от бащите им куца или сипаничава принцеса, чиято съмнителна или прекалено дълго съхранила се девственост трябваше да се превърне в цена на съюза и сродяването между династиите.

Той легна до момиченцето и го зави с кафтана му.

— Спи. Спи, малко сираче.

— Как пък не! — изсумтя тя. — Аз съм принцеса, а не сираче. Имам си баба. Баба ми е кралица, разбра ли? Като й кажа, че си искал да ме напляскаш с колана, ще заповяда да ти отсекат главата. Ще видиш тогава!

— Ужасно! Цири, смили се!

— Как пък не!

— Но ти нали си добро момиче. Когато ти отсичат главата, боли ужасно. Нали няма да кажеш нищо на баба си?

— Ще кажа!

— Цири!

— Ще кажа, ще кажа, ще кажа! Уплаши се, а?

— Много. Знаеш ли, Цири, когато на човек му отсекат главата, може да умре от това.

— Подиграваш ли ми се?

— Че как бих посмял?

— Веднага престани да ми се подиграваш! С баба ми шега не бива, щом тропне с крак, най-смелите воини и рицари веднага падат на колене пред нея, виждала съм. А ако някой е непослушен — прас, и остава без глава.

— Страшна работа. Цири?

— Ъхъ?

— Може пък на теб да ти отсекат главата.

— На мен?

— Разбира се. Та нали твоята баба, кралицата, се е договорила да се омъжиш за Кистрин и те е пратила във Верден, в Настрог. Била си непослушна. Веднага, щом се върнеш… Прас! И оставаш без глава.

Момичето замълча, дори престана да се върти. Гералт я чуваше как мляска и подсмърча, докато хапеше горната си устна.

— Не е вярно — рече тя накрая. — Баба няма да позволи да ми отсекат главата, защото… Защото ми е баба, нали така? Е, най-много да ме плесне…

— Аха — засмя се Гералт. — С баба ти шега не бива, а? Пръчката вече е влизала в действие?

Цири изсумтя гневно.

— Знаеш ли какво? — предложи той. — Може пък да кажем на баба ти, че вече съм те напляскал, а не може два пъти за едно и също нещо. Договорихме ли се?

— Мислиш се за много умен, така ли? — Цири се надигна на лакът и клонките изшумоляха. — Ако баба научи, че си ме набил, със сигурност ще ти отсекат главата!

— Значи все пак ти е жал за главата ми?

Момичето замълча и отново подсмръкна.

— Гералт…

— Какво, Цири?

— Баба знае, че трябва да се върна. Не мога да съм никаква принцеса или жена на този глупав Кистрин. Трябва да се върна и това е.

„Трябва — помисли си той. — Уви, това не зависи нито от теб, нито от баба ти. А само от настроението на старата Еитне. И от моята способност да убеждавам.“

— Баба знае това — продължи Цири. — Защото аз… Гералт, закълни се, че няма да кажеш на никого. Това е страшна тайна. Ужасна, казвам ти. Закълни се.

— Заклевам се.

— Тогава ще ти кажа. Баба ми е магьосница, знаеш ли? И татко също е бил омагьосан. Всичко това ми го разказа една от бавачките, а когато баба разбра, стана страшен скандал. Защото аз имам предопределение, разбираш ли?

— Какво предопределение?

— Не знам — отговори Цири възбудено. — Но имам предопределение. Така каза бавачката. А баба рече, че няма да позволи, че по-скоро този прок… проклет замък ще се срути. Разбра ли? А бавачката отговори, че не може да се направи нищо против предопределението, нищо не може да помогне. Ха! А после бавачката плака, а баба крещя. Виждаш ли? Имам предопределение. И няма да съм жена на глупавия Кистрин. Гералт?

— Спи. — Той се прозина така, че челюстта му изпращя. — Спи, Цири.

— Разкажи ми приказка.

— Какво?

— Разкажи ми приказка — изфуча тя. — Как ще заспя без приказка? Хайде!

— Не знам никакви приказки, по дяволите. Спи.

— Не лъжи. Знаеш. Когато си бил малък, не са ли ти разказвали приказки? Защо се смееш?

— Просто си спомних нещо.

— Аха. Ето, виждаш ли? Хайде, разкажи.

— Какво?

— Приказка.

Той се засмя отново, сложи ръце под тила си и се загледа в звездите, които блещукаха иззад клоните над главите им.

— Имало едно време… един котарак — започна той. — Такъв, обикновен, на ивици, ловец на мишки. И веднъж този котарак тръгнал сам-самичък на далечно пътешествие в най-страшната и тъмна гора. Вървял… Вървял… Вървял…

— Не си мисли — каза Цири, притискайки се до него, — че ще заспя, преди да стигне дотам.

— Тихо, сополанке. Да… Вървял, вървял и накрая срещнал лисица. Червеникава лисица.

Браен въздъхна и легна до вещера, от другата му страна, като също се притисна леко към него.

— Е? — подсмръкна Цири. — Разказвай какво станало по-нататък.

— Погледнала лисицата котарака. Попитала: Кой си ти? Котаракът отвърнал: Котарак. Ха, казала лисицата, и не те ли е страх да бродиш сам из гората, котарако? А ако изведнъж кралят тръгне на лов, тогава какво? С кучета, с ловци, на коне? Казвам ти, котарако, обяснява му лисицата, ловът е страшна беда за такива като теб и мен. Ти имаш кожа, аз също, ловците никога не пропускат такива като нас, защото си имат жени и любовници, на които им мръзнат ръцете и шиите, и ето че правят от нас шалове и маншони за тези жени.

— Какво е това маншони? — попита Цири.

— Не ме прекъсвай. И лисицата добавила: котарако, знам как да ги надхитрим, имам хиляда двеста осемдесет и шест способа против такива ловци, толкова съм хитра. А ти, котарако, колко способа против ловци имаш?

— Ах, каква хубава приказка — каза Цири и се притисна още повече към вещера. — Продължавай, какво казал котаракът?

— Аха — прошепна от другата страна Браен. — Какво казал?

Вещерът обърна глава. Очите на дриадата блестяха, устата й беше полуотворена и тя облизваше устни с език. „Ясно — помисли си той. — Малките дриади тъгуват по приказките. Както и малките вещери. Защото и на едните, и на другите рядко някой им разказва приказки преди лягане. Малките дриади заспиват, вслушвайки се в шума на дърветата. Малките вещери заспиват, вслушвайки се в болката в мускулите си. Нашите сълзи също пареха, като на Браен, когато слушахме приказките на Весемир там, в Каер Морхен… Но това беше толкова отдавна… Толкова отдавна…“

— Е? — не издържа Цири. — Какво става по-нататък?

— А котаракът отговаря: аз нямам никакви способи. Умея само едно — скок на дървото. Това достатъчно ли е, как мислиш? Лисицата избухнала в смях. Ама че си глупав, казала. Взимай си опашката на ивици и по-бързо се махай оттук, че ще загинеш, ако те обкръжат ловците. И изведнъж се чуват ловджийски рогове! От храстите изскачат ловци. Видели котарака и лисицата — и се нахвърлили върху тях.

— Олеле! — изсмърка Цири, а дриадата помръдна рязко.

— Тихо. И ловците крещят: дайте да им съдерем кожите! На маншони, на маншони! И започнали да насъскват кучетата против лисицата и котарака. Котаракът веднага скочил на едно дърво, по котешки. На самия връх. А кучетата докопали лисицата. Не успяла червенушката да се възползва от нито един от хитрите си способи — докато се усети, вече се била превърнала в шал. А котаракът от върха мяучел и съскал на ловците и те не можели да му направят нищо, защото дървото било високо, чак до небето. Постояли те долу, попсували и си тръгнали с празни ръце. И тогава котаракът слязъл от дървото и спокойно се прибрал вкъщи.

— А после какво станало?

— Нищо. Това е краят.

— А поуката? — попита Цири. — В приказките винаги има поука, нали?

— Какво? — попита Браен, притискайки се още по-силно към Гералт. — Какво е това поука?

— В хубавите приказки винаги има поука, а в лошите — не — отговори Цири убедено и смръкна за пореден път.

— Тази беше хубава приказка — прозина се дриадата. — Значи в нея е имало каквото е трябвало да има. Като си видяла игерна, е трябвало да скочиш на дървото като този мъдър котарак. Без да умуваш, направо на дървото. Ето я цялата поука. Да оцелееш! Да не се дадеш!

Гералт се засмя тихо.

— В парка на двореца нямаше ли дървета, Цири? В Настрог? Вместо да идваш в Брокилон, си можела да скочиш на някое дърво и да си седиш там, на самия връх, докато на Кистрин не му мине меракът да се жени за теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Аха.

— Тогава знаеш ли какво? Не мога да те понасям!

— Това е ужасно. Порази ме право в сърцето.

— Знам — каза тя сериозно и изсмърка, а после се притисна към него.

— Спи спокойно, Цири — промърмори той, вдъхвайки миризмата й на врабче. — Спи спокойно, момиче. Лека нощ, Браен.

— Dearme, Гвинблейд.

Брокилон шумеше над главите им с милиарди клони и стотици милиарди листа.