Анджей Сапковски
Мечът на предопределението (6)

VI

Дървото на Еитне беше, разбира се, дъб, по-точно — три сраснали се дъба, все още зелени, без никакви следи от изсъхване, макар че Гералт определи възрастта им на не по-малко от триста години. Вътре дъбовете бяха кухи и хралупата беше с размерите на голяма стая, чийто таван се издигаше конусовидно нагоре. Дупката се осветяваше отвътре от недимящи светилници и беше превърната в скромно и удобно, съвсем не примитивно жилище.

Еитне стоеше на колене насред стаята върху някакъв влакнест килим. Пред нея като вкаменена стоеше Цири, измита и излекувана от настинката, широко отворила огромните си зелени очи. Вещерът забеляза, че сега, когато ги нямаше мръсотията и дяволитата гримаса, личицето й се бе оказало доста приятно.

Еитне бавно и грижливо вчесваше дългите коси на момичето.

— Влизай, Гвинблейд. Сядай.

Той седна, като преди това церемониално падна на коляно.

— Отпочина ли си? — попита дриадата, без да го поглежда, като продължаваше да вчесва момичето. — Кога смяташ да тръгнеш обратно? Какво ще кажеш за утре сутрин?

— Както заповядаш, Владетелко на Брокилон — отговори той студено. — Достатъчна е една твоя дума и аз ще престана да те дразня с присъствието си в Дуен Канел.

— Гералт — Еитне обърна глава към него, — не ме разбирай погрешно. Аз те познавам и те уважавам. Знам, че нито веднъж не си навредил нито на дриадите, нито на русалките, силфидите или нимфите, даже напротив, случвало се е да ги защитаваш и да спасяваш живота им. Но това не променя нищо. Разделя ни прекалено много. Принадлежим на различни светове. Не искам и не мога да правя изключения. За никого. Няма да питам дали разбираш, защото знам, че разбираш. Питам одобряваш ли това положение.

— Какво ще промени това?

— Нищо. Просто искам да знам.

— Одобрявам. А Цири? Тя също принадлежи на друг свят.

Цири го погледна изплашено, после премести поглед към дриадата. Еитне се усмихна.

— Не за дълго — каза тя.

— Моля те, Еитне. Размисли.

— Върху какво?

— Дай ми я. Нека да се върне. В света, на който принадлежи.

— Не, Бели вълко. — Дриадата отново мушна гребена в оплетените коси на момичето. — Няма да ти я дам. Ако някой е длъжен да го разбере, това си ти.

— Аз?

— Ти. И до Брокилон пристигат вести от външния свят. Вести за някакъв вещер, който срещу извършени услуги понякога иска да му се отблагодарят със странни клетви. „Ще ми дадеш това, което не очакваш да завариш вкъщи“. „Ще ми дадеш това, което вече имаш, но за което не знаеш“. Да ти звучи познато? Нали от известно време точно по такъв начин се опитвате да направлявате предопределението, търсите момчета, определени от съдбата да ви станат наследници, искате да спасите вида си от изчезване и забрава. От небитието. Защо тогава се учудваш на мен? Аз съм загрижена за съдбата на дриадите. Не е ли справедливо? За всяка убита дриада — по едно ваше момиче.

— Със задържането й ще предизвикаш враждебност и желание за мъст, Еитне. Ще събудиш старата омраза.

— Човешката омраза не е нищо ново за мен. Няма да ти я дам, Гералт. Още повече, че тя е здраво дете. В последно време това не се случва често.

— Не се случва често?

Дриадата го погледна с огромните си сребристи очи.

— Подхвърлят ни болни момиченца. Дифтерит, скарлатина, круп, а в последно време даже шарка. Мислят, че ако нямаме имунитет, епидемията ще ни унищожи или поне ще намали броя ни. Разочаровай ги, Гералт. Ние имаме нещо повече от имунитет. Брокилон се грижи за децата си.

Тя млъкна, наведе се и внимателно среса къдрица от сплетените коси на Цири, като си помогна с другата ръка.

— Мога ли — изкашля се вещерът — да изпълня поръчението, с което ме изпрати крал Вензлав?

— А ще си струва ли изгубеното време? — вдигна глава Еитне. — Защо да се затрудняваш? Аз и без това прекрасно знам какво иска крал Вензлав. За целта не е необходимо да съм пророк. Той иска да му предам Брокилон, вероятно чак до река Вда, която, както е известно, той смята, или му се иска да смята, за естествена граница между Бруге и Верден. В замяна на това той ще пожертва за мен анклав, малко диво ъгълче от гората. И вероятно гарантира с кралската си дума и кралската си опека, че това малко диво ъгълче, това късче от пущинака, ще ми принадлежи навеки, и там никой няма да се осмели да безпокои дриадите. Обещава, че дриадите ще могат да живеят в мир. Така ли е, Гералт? Вензлав иска да сложи край на продължаващата вече два века война за Брокилон. И за да се сложи краят й, дриадите трябва да предадат това, за което се борят и гинат цели двеста години, така ли? Да предадат Брокилон?

Гералт мълчеше. Нямаше какво да добави. Дриадата се усмихна.

— Точно това ли гласи кралското послание, Гвинблейд? А може би то просто казва направо: „Не вири нос, горско чудовище, звяр от пустошта, реликт от миналото, а чуй какво имаме да ти кажем ние, крал Вензлав. А ние искаме кедрите, дъбовете и хикорите, махагоните и златните брези, тисовете за лъкове и боровете за мачти, защото Брокилон ни е под носа, а ние сме принудени да мъкнем дървета от планината. Искаме желязото и медта, които лежат под земята. Искаме златото, което лежи на Краг Ан. Искаме да сечем и режем, да ровим в земята, без да се опасяваме от свистенето на стрели. И, най-важното, искаме накрая да станем крал, на когото му принадлежи всичко в кралството му. Не желаем да търпим в пределите на държавата си нещо като Брокилон — гора, в която не може да се влезе. Такава гора ни дразни и ни докарва безсъние, защото ние сме хора и владеем този свят. Ако пожелаем, можем да допуснем в нашия свят неколцина елфи, дриади или русалки. Стига да не са прекалено нахални. Подчини се на волята ни, Вещице от Брокилон. Или умри!“

— Еитне, ти сама призна, че Вензлав не е глупак или фанатик. Със сигурност знаеш, че е справедлив крал и се стреми към мир. Той се ужасява от проливащата се тук кръв…

— Нека да се държи далече от Брокилон и няма да се пролее нито капка кръв…

— Добре знаеш… — Гералт вдигна глава. — Добре знаеш, че не е така. Убивали са хора при Запалек, на Осма миля, на Совините възвишения. Извън пределите на Брокилон.

— Изброените от теб места — отговори спокойно дриадата — са в Брокилон. Аз не признавам вашите карти и граници.

— Но там гората е изсечена преди сто години!

— Какво означават за Брокилон сто години? Или сто зими?

Гералт замълча.

Дриадата остави гребена и погали Цири по пепелявите коси.

— Съгласи се на предложението на Вензлав, Еитне.

Дриадата го погледна студено.

— Какво ще даде това на нас, децата на Брокилон?

— Възможност да оцелеете. Не, Еитне, не ме прекъсвай. Знам какво искаш да кажеш. Разбирам колко се гордееш с независимостта на Брокилон. Но светът се променя. Нещо приключва. Независимо дали искаш това, или не, човекът завладява света. Оцеляват онези, които хората асимилират. Останалите загиват. Еитне, има гори, където дриадите, русалките и елфите живеят спокойно, в мир с хората. Та ние сме толкова близки. Та хората могат да стават бащи на децата ви. Какво ти дава твоята война? Потенциалните бащи на децата ви гинат от вашите стрели. А резултатът? Колко дриади от Брокилон имат чиста кръв? Колко от тях са отвлечени, приспособени човешки деца? Принудена си да използваш дори Фрейксенет, защото нямаш избор. Нещо не виждам много малки дриади тук, Еитне. Виждам само нея — човешкото дете, уплашено и вцепенено от наркотиците, парализирано от страх…

— Изобщо не ме е страх! — извика изведнъж Цири, превръщайки се за миг отново в малко дяволче. — И не съм вцепенена ни най-малко! Не си го и помисляй! Тук не може да се случи нищо с мен! Нищичко! Не ме е страх! Баба ми казва, че дриадите не са лоши, а баба ми е най-умната баба на света! Баба ми… Баба ми казва, че трябва да има повече гори като тази…

Тя млъкна и наведе глава. Еитне се засмя.

— Дете на Старата кръв — каза тя. — Да, Гералт. Все още се раждат Деца на Старата кръв, за които говорят пророчествата. А ти твърдиш, че нещо приключва… Съмняваш се, че ще оцелеем…

— Момичето е трябвало да се ожени за Кистрин от Верден — прекъсна я Гералт. — Жалко, че няма да се получи. Кистрин някой ден ще наследи трона след Ервил и под влиянието на жена с такива възгледи вероятно би прекратил нападенията над Брокилон?

— Не го ща твоя Кистрин! — тихо извика момичето и в зелените му очи проблесна нещо. — Нека твоят Кистрин си намери красив и глупав материал! Аз не съм никакъв материал! И няма да бъда никаква принцеса!

— Тихо, Дете на Старата кръв. — Дриадата притисна Цири към себе си. — Не викай. Разбира се, че няма да станеш принцеса…

— Разбира се — вметна кисело вещерът. — Ние с теб, Еитне, отлично знаем каква ще бъде тя. Виждам, че вече е решено. Какъв отговор да предам на Вензлав, Владетелко на Брокилон?

— Никакъв.

— Какво означава „никакъв“?

— Никакъв. Той ще разбере. Отдавна, много отдавна, когато Вензлав още не го е имало на света, към Брокилон са се приближавали херолди, свирели са рогове и тръби, проблясвали са доспехи, веели са се знамена. „Предай се, Брокилон — викали херолдите. — Крал Козизъб, владетел на Плешивата планина и Мократа ливада, иска да се предадеш, Брокилон!“ А отговорът на Брокилон винаги е бил един и същ. Когато напускаш гората ми, Гвинблейд, обърни се и послушай. В шума на листата ще чуеш отговора на Брокилон. Предай го на Вензлав и добави, че няма да има друг, докато стоят дъбовете в Дуен Канел. Докато тук расте поне едно дърво и живее поне една дриада.

Гералт мълчеше.

— Казваш, че нещо приключва — продължи бавно Еитне. — Не е вярно. Има неща, които никога не приключват. Говориш за оцеляване? Аз се боря за оцеляване. Брокилон е жив благодарение на моята борба, защото дърветата живеят повече от хората, само трябва да бъдат защитавани от вашите брадви. Ти ми говориш за крале и принцове. Кои са те? Тези, които аз познавам, са бели скелети в некрополите на Краг Ан, там, в дълбините на гората. В мраморни ковчези, върху късове златен метал и блестящи скъпоценни камъни. А Брокилон е жив, дърветата шумят над руините на дворците, корените разкъсват мрамора. Брокилон е жив. Помни ли твоят Вензлав кои са били тези крале? Помниш ли ги ти, Гвинблейд? Ако не, как можеш да твърдиш, че нещо приключва? Откъде знаеш кому е предопределена гибел и кому — вечност? Какво ти дава право да говориш за предопределението? Знаеш ли какво е това предопределение?

— Не — съгласи се той. — Не знам. Но…

— Щом не знаеш — прекъсна го тя, — никакво „но“ вече не може да помогне. Не знаеш. Просто не знаеш.

Тя замълча, докосна с пръсти челото си и се извърна.

— Когато преди много години дойде тук за първи път — отново заговори Еитне, — също не знаеше. А Морен… Дъщеря ми… Гералт, Морен е мъртва. Загина над Лентата, бранейки Брокилон. Не я познах, когато я донесоха. Лицето й беше размазано от копитата на конете ви. Предопределение? А сега ти, вещерю, който не можа да дариш Морен с дете, водиш при мен това Дете на Старата кръв. Момиче, което знае какво е това предопределение. Не, това не е познание, което би ти харесало, което би могъл да приемеш. Тя просто вярва. Повтори Цири, повтори това, което ми каза, преди да влезе този вещер, Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът, който не знае. Повтори, Дете на Старата кръв.

— Уважаема… Благородна госпожо — изрече Цири с треперещ глас, — не ме задържай тук. Аз не мога… Искам… вкъщи. Искам да се върна вкъщи с Гералт. Аз трябва… С него…

— Защо с него?

— Защото той е моето предопределение.

Еитне се извърна. Беше много бледа.

— Е, какво ще кажеш, Гералт?

Той не отговори. Еитне плесна с длани. В дупката на дъба, като дух от царящата навън нощ, влезе Браен, понесла с две ръце огромна сребърна чаша. Медальонът на шията на вещера затрептя бързо и ритмично.

— Какво ще кажеш, Гералт? — повтори среброкосата дриада и се изправи. — Тя не иска да остава в Брокилон! Тя не иска да е дриада! Тя не иска да замени Морен, иска да си тръгне, да тръгне подир своето предопределение! Така ли е, Дете на Старата кръв? Точно това ли искаш?

Цири кимна, без да вдига глава. Раменете й затрепериха. Гералт не издържа.

— Защо измъчваш детето, Еитне? Нали след минута ще й дадеш да отпие от Водите на Брокилон и желанията й ще изгубят всякакво значение. Защо правиш това, и то в мое присъствие?

— Искам да ти покажа какво е предопределение. Да ти покажа, че нищо не приключва, а едва сега започва.

— Не, Еитне — каза Гералт и се изправи. — Прости ми, но нямам намерение да гледам. Ти отиде по-далече, отколкото трябваше, в стремежа си да демонстрираш пропастта, която ни разделя, Владетелко на Брокилон. Вие, Старият народ, обичате да повтаряте, че омразата ви е чужда, че това чувство е присъщо изключително на хората. Не е вярно. Вие знаете какво е омраза и умеете да мразите, само че проявявате омразата си малко по-различно, по-мъдро и не толкова бурно. Но може би точно заради това и по-жестоко. Приемам омразата ти от името на всички хора, Еитне. Заслужил съм я. Болно ми е заради съдбата на Морен.

Дриадата не отговори.

— И това е отговорът на Брокилон, който трябва да предам на Вензлав от Бруге, нали? Предупреждение и предизвикателство? Нагледен пример за дремещите между вашите Дървета Омраза и Сила, по волята на които след минута човешкото дете ще изпие изтриващата паметта отрова, поемайки я от ръцете на друго човешко дете, чиято психика и памет вече сте променили? И този отговор трябва да отнесе на Вензлав вещерът, който познава и обича и двете деца? Вещерът, виновен за смъртта на дъщеря ти? Добре, Еитне, да бъде както искаш. Вензлав ще чуе отговора ти, ще чуе гласа ми, ще види очите ми и ще прочете всичко в тях. Но аз не съм длъжен да гледам това, което ще стане сега. И не искам да го правя.

Еитне продължаваше да мълчи.

— Сбогом, Цири. — Гералт се свлече на колене и прегърна момиченцето. Раменете на Цири затрепериха още по-силно. — Не плачи. Нали знаеш, че тук не може да ти се случи нищо лошо.

Цири подсмръкна. Вещерът се изправи и се обърна към младата дриада:

— Сбогом, Браен. Бъди здрава и се пази. Оцелей, Браен, живей толкова дълго, колкото и дървото ти. Колкото и Брокилон. И още нещо…

— Да, Гвинблейд? — Браен вдигна поглед и очите й проблеснаха влажно.

— Лесно е да се убива с лък, момиче. Толкова лесно е да дръпнеш тетивата и да си помислиш: това не съм аз, а стрелата. Кръвта на това момче не е по ръцете ми. Стрелата го уби, не аз. Но стрелата не сънува нищо нощем. Дано и ти да не сънуваш. Сбогом, Браен.

— Мона… — произнесе неразбираемо Браен. Чашата в ръцете й трепереше, а прозрачната течност се плискаше в нея.

— Какво?

— Мона — простена тя. — Аз съм Мона. Госпожо Еитне! Аз…

— Достатъчно! — рече рязко Еитне. — Достатъчно! Овладей се, Браен!

Гералт сухо се засмя.

— Ето го твоето предопределение, Горска господарке. Уважавам твоето упорство и твоята борба. Но знам, че скоро ще се бориш сама. Последната дриада на Брокилон, която изпраща на смърт девойки, още помнещи истинските си имена. И все пак ти желая щастие, Еитне. Сбогом.

— Гералт — прошепна Цири. Седеше все така неподвижно, с наведена глава. — Не ме оставяй… Сама…

— Бели вълко — каза Еитне и прегърна прегърбените рамене на момичето. — Непременно ли трябваше да чакаш тя да те помоли? Да те помоли да останеш с нея до края? Защо я изоставяш в такъв момент? Оставяш я сама? Къде смяташ да избягаш, Гвинблейд? И от какво?

Цири наведе главата си още повече. Но не се разплака.

— До края? — кимна Гералт. — Добре, Цири. Няма да бъдеш сама. Аз ще бъда с теб. Не се страхувай от нищо.

Еитне взе чашата от треперещите ръце на Браен и я вдигна.

— Умееш ли да четеш Старите руни, Бели вълко?

— Умея.

— Прочети какво е гравирано на чашата. Това е чаша от Краг Ан. От нея са пили крале, които вече никой не помни.

— Duettaeann aef cirran Caerme Gleaddyy. Yn a esse-ath.

— Знаеш ли какво означава?

— „Мечът на предопределението има две остриета… Едното от тях си ти.“

— Стани, дете на Старата кръв! — В гласа на дриадата прозвуча заповед, която не можеше да не се изпълни, на която не можеше да не се подчиниш. — Пий. Това е Водата на Брокилон.

Гералт прехапа устни, гледайки в сребристите очи на Еитне. Не поглеждаше към Цири, която бавно поднасяше устните си към ръба на чашата. Вече беше виждал това, много отдавна. Конвулсии, гърчове, невероятен, ужасяващ, бавно угасващ вик. И пустота и апатия в бавно отварящите се очи. Вече беше виждал това.

Цири пиеше. По неподвижното лице на Браен течаха сълзи.

— Достатъчно. — Еитне взе чашата и я сложи на пода, погали с две ръце косите на момичето, падащи на пепеляви вълни по раменете му.

— Дете на Старата кръв — каза тя, — избирай. Искаш ли да останеш в Брокилон, или да последваш своето предопределение?

Вещерът недоверчиво поклати глава. Цири дишаше малко учестено, върху бузите й се появи руменина. И нищо повече. Нищо.

— Искам да последвам предопределението си — каза тя звучно, гледайки дриадата в очите.

— Така да бъде — рече Еитне и се извърна. — Вървете си.

Браен хвана Цири и докосна меча на Гералт, но вещерът се отдръпна.

— Благодаря ти, Еитне — каза той.

Дриадата мигновено се обърна.

— За какво?

— За предопределението — усмихна се той. — За твоето решение. Това не беше Водата на Брокилон, нали? Цири трябваше да се върне вкъщи. И ти, Еитне, изигра ролята на предопределението. За това ти благодаря.

— Колко малко знаеш за предопределението — рече дриадата с горчивина. — Колко малко знаеш, вещерю. Колко малко виждаш. Колко малко разбираш. Благодариш на мен? Благодариш за ролята, която съм изиграла? За панаирното изпълнение? За фокуса, за измамата, за мистификацията? За това, че мечът на предопределението е бил изработен, както ти мислиш, от дърво, покрито със злато? Продължавай. Не ми благодари, а ме изобличи. Заложи на своето. Докажи, че ти си прав. Хвърли ми в лицето твоята истина, покажи как тържествува трезвата човешка истина, здравият разум, който според вас ви помага да завоювате света. Ето я Водата на Брокилон, остана още малко. Ще се осмелиш ли, завоевателю на света?

Гералт, макар и да беше възбуден от думите й, се поколеба само за миг. Водата на Брокилон, дори и да беше съвсем истинска, не би могла да му повлияе, той беше напълно имунизиран против съдържащите се в нея токсини — халюциногенни танини. Но нали това не можеше да бъде Водата на Брокилон — Цири беше пила от нея и нищо не й се беше случило. Той взе чашата с две ръце и погледна в сребристите очи на дриадата.

Земята моментално се измъкна изпод краката му и се стовари върху гърба му. Гигантският дъб се завъртя и затрепери. Той започна с усилие да опипва пода с изтръпващите си ръце. Отвори очи — сякаш повдигаше мраморната плоча на ковчег. Видя пред себе си малкото личице на Браен, а зад него — блестящите като живак очи на Еитне. И още едни очи, зелени като изумруди. Не, по-светли. Като пролетна трева. Медальонът на шията му вибрираше.

— Гвинблейд — чу той, — гледай внимателно, не затваряй очи, това няма да ти помогне. Гледай, гледай твоето предопределение.

— Помниш ли?

Неочаквано, разкъсващо димната завеса избухване на светлина, огромни, тежки от свещите канделабри, облени от фонтани восък. Каменни стени, стръмни стъпала. Слизаща по стъпалата зеленоока пепелявокоса девойка с диадема с изкусно шлифована камея, със сребристосиня рокля, придържана от паж с лилав кафтан.

— Помниш ли?

Гласът му казва… Казва…

— Ще се върна след шест години…

Беседка, топлина, аромат на цветя, тежко и монотонно жужене на пчели. Той е сам, на колене, подава роза на жена с пепеляворуси коси, подаващи се на къдрици изпод тънка златиста мрежа. На пръстите на ръцете, които поемат розата от него, има пръстени с изумруди и огромни, зелени кабошони.

— Върни се — казва жената. — Върни се, ако промениш решението си. Твоето предопределение ще те чака.

„Аз така и не се върнах — помисли си той. — Никога не се върнах там. Никога не се върнах в…“

Къде?

Пепеляворуси коси. Зелени очи.

Отново гласът й в тъмнината, в мрака, в който загива всичко. Има само огньове, огньове до самия хоризонт. Искрящ облак прах в пурпурен дим. Белетейн! Майска нощ! От кълбата дим го гледат тъмни виолетови очи, горящи върху бледото триъгълно лице, скрито под черна буря от къдрици.

Йенефер!

— Твърде малко е. — Тесните устни на видението неочаквано се изкривяват, а по бледата буза се спуска сълза, бързо, все по-бързо, като капка восък върху свещ. — Твърде малко. Нужно е нещо по-голямо.

— Йенефер!

— Небитие — говореше видението с гласа на Еитне. — Небитие и пустота има в теб, завоевателя на света, който не е в състояние дори да завоюва жената, която обича. Който бяга, когато предопределението му е на ръка разстояние. Мечът на предопределението има две остриета. Едното си ти. А второто, Бели вълко?

— Няма предопределение. — Собственият му глас. — Няма. То не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта.

— Вярно е — казва жената с пепеляворусите коси и загадъчната усмивка. — Вярно е, Гералт.

Жената има сребриста броня, окървавена, смачкана, надупчена от остриетата на пики и алебарди. От загадъчните й, некрасиво усмихващи се устни тече тънка струйка кръв.

— Надсмиваш се над предопределението — казва тя, без да спира да се усмихва. — Надсмиваш му се, играеш си с него. Мечът на предопределението има две остриета. Едното от тях си ти. Другото… смъртта ли е? Но ние сме тези, които умираме, умираме заради теб. До теб смъртта не може да се добере, затова се задоволява с нас. Смъртта те следва по петите, Бели вълко. Но умират други. Заради теб. Помниш ли ме?

— Ка… Каланте!

— Ти, Дете на Старата кръв, можеш да го спасиш. — Гласът на Еитне иззад завеса от дим. — Можеш да го спасиш. Преди да се потопи в толкова любимото му небитие. В черната безкрайна гора.

Очите са зелени като пролетна трева. Докосване. Гласове, крещящи в неразбираем хор. Лица.

Той вече не виждаше нищо, летеше в пропаст, в пустота, в мрак. Последното, което чу, беше гласът на Еитне:

— Така да бъде.