Анджей Сапковски
Мечът на предопределението (4)

IV

На следващия ден стигнаха до Дърветата. Браен се отпусна на колене и наведе глава. Гералт почувства, че трябва да направи същото. Цири въздъхна удивено.

Дърветата — главно дъбове, тисове и хикори — бяха с обиколки от по няколко сажена. Беше невъзможно да се определи височината им — толкова далече в небето отиваха короните им. Даже местата, където мощните, изкривени корени преминаваха в равно стебло, се извисяваха високо над главите им. Тук можеше да се върви по-бързо — гигантите растяха по-нарядко, а в сенките им не оцеляваше нито едно растение, почвата беше покрита само с килим от гниещи листа.

Можеше да се върви по-бързо, но те вървяха бавно. Тихо. Навели глави. Тук, сред Дърветата, бяха мънички, нищо незначещи, несъществени. Дори Цири мълчеше — за половин час не произнесе нито дума.

След час преминаха през ивицата на дърветата и отново се потопиха в долини, във влажни букови гори.

Настинката измъчваше Цири все повече и повече. Гералт нямаше носна кърпичка, но му омръзна безкрайното й подсмърчане и я научи да си духа носа с пръсти. Това страшно се хареса на момичето. Докато гледаше усмивката й и блестящите й очи, вещерът беше сигурен, че я радва мисълта за това колко скоро ще може да се похвали с новия фокус по време на тържествен пир в кралския дворец или на аудиенция на задморски посланик.

Браен изведнъж спря и се обърна.

— Гвинблейд — каза тя, сваляйки бялата лента, омотана на ръката й. — Ела тук. Ще ти завържа очите. Така трябва.

— Знам.

— Ще те преведа. Ще те държа за ръката.

— Не — запротестира Цири. — Аз ще го преведа. Браен?

— Добре, малката.

— Гералт?

— Да?

— Какво означава Гвин… блейд?

— Белия вълк. Така ме наричат дриадите.

— Внимавай, корен. Да не се спънеш! Викат ти така, защото имаш бели коси?

— Да… По дяволите!

— Нали ти казах, корен.

Вървяха. Бавно. Земята беше хлъзгава от нападалите листа. Той почувства върху лицето си топлина, слънчевата светлина се промъкваше през превръзката на очите му.

— Ох, Гералт — чу той гласа на Цири. — Колко е красиво тук… Жалко, че не можеш да видиш. Колко цветя! И птици! Чуваш ли как пеят? Ох, колко много! Страшно много. О, и катерички! Внимавай, сега ще минем през река по каменен мост. Да не паднеш във водата. Колко риби има тук! Пълно е! А колко зверчета има, олеле! Сигурно никъде другаде няма толкова.

— Никъде — промърмори той. — Тук е Брокилон.

— Какво?

— Брокилон. Последното място.

— Не разбирам.

— Никой не разбира. Никой не иска да разбере.