Хелън Митермайър
Отвлечена от олтара (7)

VII

Котаракът Том изглеждаше като топка от бяла и сива козина със зелени очи. Децата можеха да лежат с часове по корем и да наблюдават как малкото зверче играеше с кълбото прежда, с гумените топчета или с изкуствената мишка.

Само Джим Сагава не го обичаше, след като котаракът беше докопал вълнения му пуловер.

— Ако не бяха децата, щях да изхвърля това животно — прошепна той на Дебора.

Два дни по-късно Том изчезна. Децата се разплакаха. Джим и Бароу претърсиха цялата околност, а Ласло обърна къщата.

Най-после Джим откри Том заспал в един храст. Взе го и го даде без удоволствие на щастливата Ким. В този момент срещна насмешливия поглед на Дебора. Той вдигна рамене.

— Не мога да понасям тревогите на децата. Така всеки ден носеше нещо ново, а Дебора беше доволна, че Ким и Лий се справяха добре в училище.

Лий се беше включил във футболния отбор. Двамата се бяха сприятелили с близначките Арчър и Ан Уендъл. Въпреки че бяха две години по-големи от тях, добре се разбираха. Бяха станали добри приятели и ден не минаваше вкъщи да не се говори за близначките.

Една сутрин майка им ги доведе при Ким и Лий и Дебора има най-после възможността да се запознае с нея.

— Нашите деца, изглежда, чудесно се разбират — Мери Уендъл се усмихна. Русите й къдрици блестяха на слънцето.

Дебора кимна.

— Защо не останете малко? Можем да направим малък пикник или да поплуваме.

— С удоволствие, но днес имам час при фризьора. Не можем ли да отложим за друг път?

— Когато пожелаете.

— Какво ще кажете за сряда?

— Великолепно — Дебора се усмихна и маха на жената, докато колата се изгуби.

Времето в сряда беше типично за острова — слънчево и ветровито. Дебора се зарадва, когато видя волвото на Уендълс пред входа на къщата.

Джим беше обещал да занесе на плажа нещата за пикника, включително двете хладилни чанти с безалкохолни напитки и салатите.

— Ласло! — извика Дебора, щом го видя да пълни малкото комби. — Какво си намислил с това ядене? Отиваме само на пикник!

Ласло се изправи и погледна децата.

— Но, мадам, тези малки гладни лъвчета ще ометат всичко.

— Като не броиш и котарака — каза Дебора и посочи Сара, която идваше с Том на ръце.

Само котаракът си знаеше защо търпи всички закачки на Сара. Единствена тя не беше изпробвала ноктите му.

— И котарака — каза Сара на Ласло.

— Не, не, госпожице Сара. Ще оставим Том вкъщи, ако не искаш отново да го загубим, или!? — Ласло погледна дружелюбно малкото момиченце.

Сара кимна. Притисна още веднъж животното към себе си и го подаде на Ласло да го върне вкъщи.

Стана горещо. Дебора беше доволна, когато се разположиха на плажа.

— Уморена ли сте? — попита я загрижено Мери Уендъл.

— Като че ли смяната на климата ме уморява — Дебора се усмихна и избърса потта от челото си. — Откога живеете тук, Мери?

— От десет години. Дойдохме веднага след женитбата. Джеймс получи предложение от телефонната компания на острова. И не съжаляваме!

— Вярвам ви. Времето в Англия е толкова хубаво, колкото и в Ню Йорк — каза тя и започна грижливо да нанася крема върху лицето си. Въздъхна с облекчение, когато видя, че Ласло подрежда лежащите столове на сянка пред бунгалото, в което беше разположил господин Рупърт. Добра идея на стария мъж! Така тя можеше на сянка да наблюдава децата, когато играеха на пясъка или във водата.

— Няма ли да влезете във водата, Дебора? — попита Мери.

— О, да, разбира се — Дебора стана и въздъхна. — Днес се чувствам съвсем отпаднала — тя не остана много в дълбоката вода. Бързо се умори, нямаше сили повече да плува.

Седна на топлия пясък и се загледа как Мери играе със Сара на брега.

— Не се страхува от водата — отбеляза Мери.

— Вярно е. Когато Джейсън е тук, тя не се страхува и от дълбоката вода.

— Не се учудвам. Мислех, че моят мъж е висок, но вашият го превъзхожда. Откъде сте всъщност?

— Джейсън е от Бостън, аз съм от северната част на щата Ню Йорк — обясни Дебора. — Ние…

Тя изведнъж млъкна и хвана ръката на Мери, търсейки нейната помощ.

— Извинете, не се чувствам добре.

— Да седнем в шезлонгите.

Мери подкрепи Дебора и се огледа за децата, които строяха пясъчен замък на брега.

— Ходихте ли на лекар? Или мислите, че още е рано? — Мери пак погледна играещите деца, после Дебора. — Добре сте подбрали времето. Сара вече е голямо момиче и Линда ще може да поеме следващото дете.

— Какво говорите? — попита Дебора със слаб глас.

Мери я погледна изумена.

— Съжалявам, Дебора, може би не трябваше да зная. Може би прибързах, повярвайте, без да искам. Не помислих, че може би не ви е приятно да издавате състоянието си.

— Сега разбрах какво имате предвид, но се заблуждавате, не може да бъде, аз… не, не, не може да бъде!

— Не вярвате, че сте бременна? Но то е съвсем явно! — Мери се изкашля. — Ах да, никога не сте били бременна — тя се засмя — Все забравям, защото имате три деца. Какво показва календарът ви?

— Какво? Честно казано, не следя датите. Въпреки че мина доста време, откакто… но не може да бъде! Аз съм вече на двадесет и седем!

— Двадесет и седем е добра възраст.

Дебора пое дълбоко въздух.

— Ако наистина съм бременна чудесно, тогава ще имаме четири деца.

— Хубаво число!

Дебора кимна замечтано.

— Какво ще каже мъжът ви?

— Не знам — Дебора се замисли. Какво ще каже Джейсън? Дали ще иска да има още едно дете? Дали няма да се учуди защо по-рано не стана. И тя самата не можеше да си отговори.

През останалата част от деня Дебора се чувстваше изморена, но щастлива. Ако Мери е права! Ще е чудесно да си роди дете. Дебора беше сигурна, че Мери не греши. Нима изведнъж не й се беше увеличил апетита към бананите? След като изяде и четвъртия, Мери започна да се смее.

— Жалко, че Ласло не е донесъл кисели краставички!

По лицето на Дебора засия усмивка. Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен че с Джейсън щяха да си имат свое дете.

На тръгване Мери покани Дебора с Джейсън на вечеря.

— Нашата къща в Свети Джорд не е толкова голяма, но също е уютно.

— Ще дойдем в петък — обеща Дебора. — В края на седмицата Джейсън се прибира обикновено по-рано.

— Ще му кажете ли тази вечер новината?

— Аз, о, Мери, би ли запазила за известно време тайна? — Дебора се изчерви, когато Мери я погледна и кимна. — Бих искала най-напред аз да свикна с мисълта за детето.

Дебора остана доволна и едновременно разочарована, когато Джейсън телефонира от Свети Томас и й съобщи, че е затруднен и няма да може да си дойде преди петък.

— Дебора? Дебора, чуваш ли ме? Всичко наред ли е? Отговори ми!

— Не! Да, всичко е наред. Не те разбирам добре. Изглежда, че връзката е лоша. Надявам се да се оправиш.

— Добре ли си, мила? — попита Джейсън загрижено.

Дебора се опита гласът й да прозвучи нормално:

— Всичко е наред — искаше да го убеди.

— Бъди щастлива, любима, до петък.

Тя затвори и остана известно време права. Когато излезе на верандата, чу наблизо гласове и смях. Бяха Джим и Бароу. Според думите им можеше да се подразбере, че възнамеряваха да се впуснат в нощния живот на Хамилтън.

Дебора се върна във всекидневната. Взе бележката, на която Мери беше записала името и телефонния номер на лекаря, който изродил близначките. „Доктор Хенри Лорънс“.

Какво щеше да й каже докторът?

Тя изкачи стълбите към спалнята. Как щеше да реагира Джейсън? Нямаше представа. Главата й беше празна.

Дебора се опасяваше, че ще прекара безсънна нощ. Но след студения душ се пъхна под завивката и веднага заспа.

На другата сутрин заведе Ким и Лий до спирката на автобуса. После се върна бързо вкъщи и телефонира на доктор Лорънс, за да й определи час за преглед. Медицинската сестра я записа за петък сутринта. Тя се надяваше, че Джейсън нямаше да си дойде толкова рано. Все едно. Налагаше се да рискува.

Когато Ким и Лий се върнаха от училище, Дебора заведе децата на плажа, защото Линда беше заета. Ким непрекъснато нервничеше и спореше с Лий и Сара.

— Ела при мене, Ким — извика я Дебора. — Седни малко на сянка.

Поседяха известно време мълчаливи и загледани към синьото море.

— Дебора, аз дебела ли съм? — попита Ким най-после. — Глупава ли съм? Синтия Биле каза, че съм дебела, глупава янки. Вярно ли е?

— Не, естествено, че не си. Ти си Кимберлей Лейтръп и баща ти често казваше, че си чудно хубаво момиче. Да не би Синтия да е по-умна от татко?

Ким я погледна и се усмихна.

— Никой не е по-умен от моя татко.

— Виждаш ли? — Дебора прегърна нежно детето.

Ким стана и изчисти пясъка от краката си.

— Ще отида при Сара да направим пясъчна крепост.

— Добра идея, Ким.

Дебора гледаше след момичето, което се затича към сестричката си. Ще дойде време, когато Ким щеше да има подобни или още по-големи проблеми. Дали щеше да ги споделя с нея? Колко често Лий премълчаваше своите грижи? Дебора се облегна в лежащия стол и наблюдаваше децата. Не е лесно да си майка. Ако можеше да прибере децата в една стъклена къща, за да не им се случи нищо. Дали всички родители мислеха по този начин? Дебора въздъхна.

Когато тръгна с тях за вечеря, се почувства толкова уморена, колкото и Сара. Беше благодарна в този момент на Джейсън, че ангажира детегледачка. Линда беше голяма помощ за нея.

След вечеря Дебора им пожела лека нощ и отиде в спалнята. Тъкмо беше заспала, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — каза сънливо Дебора.

— Мила, събудих ли те? Часът е 9.30. Какво правиш толкова рано в леглото? Да не би да си болна, Дебора? Кажи ми какво се е случило?

— Нищо. Дълго лежах на слънце и съм уморена.

— Така ли? Как са децата? Много ми липсвах.

— Децата са добре.

Дебора усети неприятно чувство в стомаха си, когато се сети за определения час при доктор Лорънс. Дали да каже на Джейсън? Не, не искаше да обсъжда тези неща по телефона.

— Какво има, Дебора? — повтори Джейсън нетърпеливо.

— Нищо. Наистина нищо — напразно търсеше друга тема, за да го отклони от въпросите. — Този разговор ще е много скъп.

— Дебора!

— Джейсън, уморена съм. Просто ми се спи.

— Е, добре — чу ядосания му глас. — Ще се видим утре следобед — и връзката прекъсна.

Дебора погледна слушалката.

— Няма нужда сега да бързаш — каза тя, когато Джейсън вече не я чуваше.

Сега вече сигурно няма да заспи. Но и този път дългият и напрегнат ден си каза думата. Докато мислеше за ядосания глас на Джейсън, очите й се затвориха.

 

 

След като заведе Ким и Лий до автобуса, Дебора се приготви за прегледа при доктор Лоренс.

Тъкмо щеше вече да тръгва, когато Ласло й съобщи, че Джим и Бароу са взели и двете коли. Джим трябвало да пазарува, а Бароу да отиде на летището за Джейсън. Дебора въздъхна дълбоко и го помоли за ключа на мотопеда.

— Не се тревожи — успокои го, като видя погледа му. — Вече свикнах с тесните улици и ще карам бавно и внимателно.

— Да предам ли нещо на господин Лейтръп, когато си дойде? — Ласло й отвори вратата.

Дебора мина покрай него.

— Не, благодаря. Ще се върна преди него.

Беше доволна от себе си. Колко добре караше този път. Когато покрай нея мина автобус, тя небрежно махна на шофьора и се надсмя на учуденото му лице. С удоволствие би запяла на глас. Хубавото настроение я напусна обаче, щом паркира пред дома на лекаря.

За нейна изненада беше приета веднага.

Доктор Лоренс беше симпатичен, не по-възрастен от Джейсън. Той я прегледа бързо и професионално. После я покани да седне пред бюрото му.

— Първа бременност ли е, госпожо Лейтръп? — попита, доктор Лорънс.

— Изглежда, че е така.

Дебора слабо се усмихна. Как да му обясни, че за първи път забременяваше, но всъщност има три деца. Лекарят попълни картона, вдигна поглед и каза:

— Вие сте в отлично състояние, госпожа Лейтръп. Може би трябва да напълнеете малко, иначе сте здрава и имате двумесечна бременност.

— Вече на два месеца? — попита тя учудена. Навярно беше заченала веднага след женитбата. А мислеше, че никога няма да има свои деца.

Доктор Лоренс вдигна вежди.

— Нима не сте съгласна с моята диагноза?

Дебора кимна. Благодари на лекаря, обеща му да спазва указанията и да прекарва повече време на чист въздух. После стана като сомнамбул, взе рецептата за витамини и излезе. Без да се оглежда наляво и надясно, тя мина през чакалнята и напусна дома на лекаря.

По пътя за вкъщи запя. Минаващите покрай нея мотористи се обръщаха, а тя им се усмихваше.

Когато влезе във входа на къщата, извика с пълно гърло:

— Това е най-необикновеният ден! — но песента замря на устните й, когато видя ферарито на Джейсън. Трябваше да е пристигнал скоро. Той й хвърли гневен поглед.

— Забрави ли, че те помолих да не докосваш тази дяволска машина? — отиде до нея, вдигна я от мотопеда, после силно я целуна. — Сега ще те укротя, малка вещице — прошепна й на ухото.

Дебора се изчерви.

— Като ти предам новината, която Ласло ми съобщи по телефона.

— Каква новина?

— Моето семейство пристига на гости!

Дебора изстена.

— Господи, ужас!

Джейсън изпадна в буен смях.