Нора Робъртс
Посланието (3)

Глава трета

На сутринта единствено непрестанните капки вода, спускащи се от балкона до спалнята на Райън, напомняха за нощната буря. Тя бавно се облече. Беше важно да бъде напълно спокойна и уравновесена, когато слезе долу. Щеше да бъде по-лесно, ако можеше да си внуши, че е сънувала. Че Пиърс изобщо не е влизал в нейната стая, че не я е целунал по онзи странен опияняващ начин. Но това не беше сън.

Райън беше твърде голяма реалистка, за да може да се преструва, че всичко това не се бе случило, или пък да си намира оправдания. До голяма степен вината беше нейна, призна си тя, докато сгъваше костюма си, който бе носила предишния ден. Държа се като глупачка, която крещи, защото една котка иска да влезе в стаята й, за да се скрие от дъжда. Тя се бе хвърлила в обятията на Пиърс не само защото се чувстваше напрегната. Най-смущаващото беше, че не му се противеше. Райън трябваше да признае, че Пиърс й беше дал възможност да му откаже. Но тя не направи нищо, не направи никакво усилие, не изрази по никакъв начина своето възмущение или нежелание.

Вероятно я бе хипнотизирал, помисли си мрачно тя, докато оправяше косата си. Начинът, по който я гледаше, и по който съзнанието й се замъгли… Райън с отчаяна въздишка хвърли четката за коса в куфара си. Не е възможно да бъдеш хипнотизирай от един поглед.

Ако трябваше да се справи с проблема, първо трябваше да го признае пред себе си. Бе поискала Пиърс да я целуне. И когато той го направи, тя се поддаде на чувствата си. Райън затвори куфара и го постави до вратата. Тя щеше да легне с Райън. Това беше неумолим факт и нямаше какво да се увърта. Ако беше останал, щеше да се люби с него — с мъжа, когото познаваше само от няколко часа.

Райън пое дълбоко дъх и почака малко, преди да отвори вратата. За жена, която се гордееше със здравия си разум и с практичността си, беше трудно приеме тази истина. Бе дошла за подписа на Пиърс Аткинс върху договора, а не за да спи с него.

Не си направила още нито едното, нито другото, напомни си тя, изкривявайки лицето си в гримаса. Беше сутрин. Време да се концентрира върху първото и да забрави второто. Райън отвори вратата и заслиза по стълбите.

В къщата беше тихо. След като надзърна в салона и видя, че няма никого, тя продължи към вестибюла. Въпреки че искаше да намери Пиърс и да приключат с договора, заради който бе дошла, една отворена врата вдясно изкуши любопитството й и тя се спря. Когато погледна в стаята, ахна от удивление.

Целите стени, буквално целите, бяха в книги. Райън никога не бе виждала толкова голяма библиотека — дори по-голяма от тази на баща й. Тя имаше чувството, че тези книги бяха нещо повече от инвестиция, те бяха прочетени. Пиърс сигурно познаваше добре всяка една от тях. Райън влезе в стаята, за да я разгледа по-добре. Вътре миришеше на кожа и на свещи.

„Снемането на маската на Робърт Худини“ от Худини, „Пределите на непознатото“ от Артър Конан Доил, „Илюзионистите и техните тайни“. Райън очакваше да види тези книги и още десетки други за магия и магьосници. Но там имаше и Т. Х. Уайт, Шекспир, Чосър, поемите на Байрон и Шели. Сред тях бяха разпръснати произведения на Фицджералд, Мейлър и Бредбъри. Не всички бяха с кожени подвързии или пък стари и ценни. Райън се сети за баща си, който знаеше цената на всяка от книгите в библиотеката си до последния долар, и който беше прочел не повече от една дузина от тях.

Вкусът му е много еклектичен, мислеше си тя, обикаляйки из стаята. На камината бяха издълбани шарени фигури, в които разпозна героите от „Средната Земя“ на Толкин. Върху бюрото имаше много модерна метална скулптура.

„Кой е този човек?“ — чудеше се Райън. Кой в действителност е той? Лиричен, мечтател, но и с качества на необикновен, непоколебим реалист. Подразни се, като осъзна по колко неподходящ начин искаше да го разкрие напълно.

— Госпожице Суон?

Райън се обърна и видя Линк да изпълва цялата врата.

— О, добро утро.

Тя не беше сигурна дали изражението му изразяваше неодобрение или просто нещастното му лице създаваше такова впечатление.

— Съжалявам — добави тя, — не трябваше ли да влизам тук?

Линк повдигна масивните си рамене.

— Той щеше да заключи стаята, ако не бе искал да влизате тук.

— Да, разбира се — измърмори Райън, недоумяваща дали трябва да се почувства засегната или развеселена.

— Пиърс каза, че може да го почакате долу, след като закусите.

— Той излезе ли?

— Да потича — отговори кратко Линк. — Той всеки ден тича по пет мили.

— Пет мили? — но Линк вече се бе обърнал.

Райън продължи да разглежда стаята.

— Ще ви направя закуска — каза й той.

— Само кафе или чай — уточни тя.

Райън не знаеше как да се обърне към него, но осъзна, че скоро ще остане без дъх от опитите си да избегне да го нарече някак.

— Линк… — Райън докосна ръката му и се спря. — Миналата вечер видях работата ви на пианото — изражението на лицето му остана непроменено. — Надявам се, че нямате нищо против — той сви отново рамене. Райън реши, че Линк често използва жестове вместо думи. — Мелодията е красива — продължи тя. — Наистина е чудесна.

За нейно удивление, Линк се изчерви. Райън не можеше да допусне, че е възможно огромен мъж като него да се смути.

— Още не е приключена — измърмори той, докато широкото му и грозно лице поруменяваше.

За Райън това беше покъртително и тя му се усмихна.

— Това, което досега сте написали, е красиво. Вие имате чудесна дарба.

Той се размърда, смотолеви нещо за нейния чай и излезе с тежка походка. Райън се усмихна и се отправи към трапезарията.

Линк й донесе препечена филия, като й измърмори, че трябва да хапне нещо. Райън чинно я изяде и се замисли за забележката на Пиърс относно значимостта на лицето. Ако нищо не излезе от странното й посещение тук, то поне бе научила нещо. Райън си мислеше, че едва ли някога отново ще прави прибързани заключения за някого, основаващи се единствено на външния му вид.

Въпреки че умишлено протакаше своята закуска, когато я привърши, Пиърс все още не се беше появил. С чувство на неудоволствие тя се сети за долния етаж, отпи от студения чай и продължи да чака. Накрая се изправи с въздишка, взе куфарчето си и се упъти надолу по стълбите.

Някой беше светнал лампите и Райън беше благодарна за това. Стаята не беше осветена цялата. Беше твърде голяма, за да може светлината да достигне до всеки ъгъл. Но този път не се появи усещането й за опасност, както предишния ден. Тя вече знаеше какво да очаква.

Райън забеляза Мерлин да стои в кафеза си и се приближи към него. Вратичката на кафеза беше отворена, затова тя внимателно се спря малко по-встрани, като че ли го изучаваше. Не искаше да го окуражава отново да кацне на рамото й, особено когато Пиърс не беше там, за да го примами да се махне.

— Добро утро — каза тя, любопитна дали папагалът ще й проговори, когато е сама.

Мерлин я погледна за момент:

— Нещо за пиене, скъпа?

Райън се засмя и реши, че дресьорът на Мерлин е имал странно чувство за хумор.

— Няма да се хвана на въдицата ти — каза му тя, навеждайки се, докато застане очи в очи с него. — Какво друго можеш да кажеш? — почуди се гласно тя. — Обзалагам се, че те е научил на разни неща. Достатъчно търпелив е за това — Райън се засмя, тъй като птицата изглеждаше така, сякаш много внимателно слуша това, което й се говори.

— Ти умна птица ли си, Мерлин? — попита Райън.

— О, бедни ми Йорик! — каза услужливо той.

— Я виж ти, птицата цитира „Хамлет“! — Райън поклати глава и се обърна към сцената. На нея имаше два големи сандъка, плетена кошница с капак и дълга, висока до кръста маса. Обзета от любопитство, младата жена остави куфарчето си и се качи по стълбите. На масата бяха оставени карти за игра, два празни цилиндъра, бутилки от вино, чаши и белезници.

Райън взе картите и докато бързо ги разглеждаше се чудеше как ли ги маркира той. Нищо не можеше да види, дори на силна светлината. Остави ги настрана и се зае с белезниците. Те изглеждаха точно като полицейските. Студени, стоманени, неприятни. Райън потърси на масата ключ и намери един.

Тя беше разучила всичко за Пиърс. Знаеше, че той имаше ключ за всяка ключалка. С белезници на ръцете и краката, той се напъхва в тройно заключен сандък. За по-малко от три минути вече излиза от него, освободен от белезниците. Впечатляващо, каза си тя, докато ги разглеждаше. Каква беше тайната тук?

— Госпожице Суон.

Райън изпусна белезниците и те паднаха шумно, докато тя се обърне. Пиърс стоеше точно зад нея. Няма как да е слязъл по стълбите, помисли си тя. Щеше да го чуе или поне със сигурност да го види. Очевидно имаше още една врата към неговия кабинет. И откога ли, чудеше се тя, е стоял тук и е наблюдавал? Той това и правеше, докато котката не реши да се погали в глезените му.

— Господин Аткинс — успя да каже Райън със спокоен глас.

— Надявам се сънят ви да е бил добър — той отиде към нея и застана до масата. — Бурята попречи ли ви да заспите?

— Не.

За човек, току-що пробягал пет мили, изглеждаше забележително бодър. Райън си припомни мускулите на ръцете му. В тях се криеше сила и издръжливост. Очите му гледаха настойчиво, дори преценяващо. В тях нямаше и намек за сдържаната страст, която бе почувствала предишната нощ.

Изведнъж той се усмихна и посочи нещата около себе си.

— Какво видяхте тук?

Райън отново отмести поглед към масата.

— Някои от вашите инструменти.

— Госпожице Суон, вие сте винаги здраво стъпили на земята.

— Надявам се наистина да е така — отвърна тя раздразнено. — А какво би трябвало да видя?

Изглежда въпросът й му достави удоволствие и в една от чашите той сипа съвсем малко вино.

— Въображението, госпожице Суон, е великолепен дар. Не мислите ли?

— Да, разбира се — тя внимателно наблюдаваше ръцете му. — До известна степен.

— До известна степен — той леко се засмя и й показа празните цилиндри. — Възможно ли е въображението да бъде удовлетворено? — пъхна единия цилиндър в другия. — Не намирате ли за интересни възможностите, които силата на съзнанието крие, за да властва над законите на природата? — Докато я наблюдаваше, Пиърс сложи цилиндрите върху бутилката с вино.

На Райън не й допадна това, което той правеше, и се намръщи.

— Като теория — да — отговори тя.

— Но само като теория — Пиърс измъкна единия цилиндър и го постави върху чашата с вино. Повдигна първия цилиндър, за да й покаже бутилката под него. — Но не и като практика.

— Не.

Райън продължаваше да наблюдава ръцете му. Едва ли можеше да направи някой номер точно под носа й.

— Къде е чашата, госпожице Суон?

— Там — и тя посочи втория цилиндър.

— Така ли? — Пиърс го повдигна. Под него беше бутилката. Райън погледна разочаровано към другия цилиндър. Пиърс го повдигна, като откри под него наполовина пълната чаша. — За тях теорията като че ли е по-обещаваща — заяви той и върна цилиндрите на място.

— Това беше много ловко — въздъхна тя, подразнена от факта, че не успя да види трика в неговия номер, изпълнен точно пред очите й.

— Искате ли малко вино, госпожице Суон?

— Не, аз…

Едва отговорила, Пиърс повдигна цилиндъра. На мястото на бутилката под него сега стоеше чашата. Очарована, въпреки всичко, Райън се засмя.

— Много сте сръчен, господин Аткинс.

— Благодаря.

Каза го така сериозно, че Райън отново се обърна към него. Очите му гледаха спокойно и замислено. Тя наклони глава и полюбопитства:

— Не вярвам, че да ми кажете как го направихте.

— Не, няма.

— Така и си помислих.

Тя взе белезниците. За момент забрави за куфарчето си върху пода на сцената.

— И тях ли използвате за вашата работа? Изглеждат като истински.

— Те са истински — отговори той, като отново се усмихваше. Нейният смях му бе доставил удоволствие. Знаеше, че щеше да чува този звук всеки път, когато си помисли за нея.

— Нямат ключ — натърти Райън.

— Не ми трябва.

Тя прехвърляше белезниците от ръка в ръка, докато го наблюдаваше.

— Много сте самоуверен.

— Да, така е.

В думите му тя долови нотка смях и се зачуди какъв ли обрат са приели мислите му. Той протегна напред ръце със събрани китки.

— Давайте — подкани я той. — Сложете ги.

Райън се поколеба за момент. Тя искаше Пиърс да го направи пред очите й.

— Ако не успеете да ги свалите — каза тя, като ги сложи на място, — просто ще седнем и ще поговорим за договорите. — Райън го погледна игриво. — След като ги подпишете, ще извикаме ключар.

— Не мисля, че ще е необходимо. — Пиърс взе белезниците, те издрънчаха и се отвориха.

— Но как… — Райън бавно се отдалечи, поклащайки глава. — Не, направихте го твърде бързо — настоя тя и отново ги взе от него. Пиърс обърна внимание на начина, по който лицето й промени изражението си и удивление й премина в съмнение. Именно това очакваше от нея. — Вие ги отворихте — тя внимателно изучаваше белезниците, като ги обръщаше. — Тук някъде трябва да има бутон или нещо подобно.

— Защо не опитате — предложи Пиърс и преди Райън да успее да откаже, той вече беше затворил белезниците на китките й. Пиърс почака да разбере дали тя ще се ядоса. Райън се засмя.

— Така и предполагах — Райън направи смешна гримаса и се концентрира върху белезниците. Тя извъртя китките си. — Съвсем като истински са. — Опита се по различни начини да се освободи от тях, но без резултат. — Ако имаше някъде бутон — промърмори тя, — трябваше да преместите китката си, за да го натиснете. — Райън ги дръпна, после се опита да измъкне ръцете си през отворите. — Добре, печелите — заяви сломена тя. — Истински са — призна, като му се усмихна. — Ще може ли да ме освободите от тях?

— Може би — промълви Пиърс и взе китките й в ръце.

— Много утешителен отговор — отвърна сухо тя, но и двамата усетиха как пулсът й се ускори, когато палецът му докосна ръката й. Пиърс не сне поглед от Райън, докато тя не почувства отново онази изнурителна слабост, позната й от предишната нощ.

— Мисля… — започна тя, но гласът й беше пресипнал и тя се помъчи да го изчисти. — Мисля, че ще е по-добре да… — изречението увисна във въздуха, когато пръстите му проследиха вените по китката й. — Недейте! — промълви Райън, без дори да знае какво точно отказва.

Пиърс мълчаливо повдигна ръцете й, плъзна ги зад тила си и така притисна Райън до себе си.

Тя нямаше да позволи това да се случи за втори път. Този път щеше да протестира.

— Не. — Райън безуспешно се опита да се откопчи, но неговите устни вече бяха върху нейните.

Сега устните му бяха търпеливи и ръцете — бездейни. Пиърс притискаше бедрото й, докато езикът му си играеше с устните й. Райън по-скоро се бореше с безпомощността си пред желанието, което я изпълваше, отколкото пред белезниците на китките. Тя напълно се отпусна. Устните й бяха изпълнени с копнеж. Неговите устни бяха студени и твърди, а нейните — горещи и меки. Чу, че Пиърс промърмори нещо, докато я приближаваше към себе си. Някакво заклинание, помисли си отнесено Райън. Той я омайваше — нямаше друго обяснение.

Стон на удоволствие излезе от устата й, когато ръцете му проследиха очертанията на гърдите й. Райън се притисна към него, сякаш копнееше за още. Ръцете му разрошваха косата й, отмятайки главата й назад, така че устните му да имат пълна власт над нейните.

Може би той бе магьосник. Устните му бяха на магьосник. Никой друг не я бе накарал така да жадува, да изгаря с една целувка.

Райън искаше да го докосне, до пробуди и у него отчаяния си копнеж. Белезниците на китките й я затормозваха, тя искаше да се освободи от тях. Пръстите й да милват шията му, да ги прокара през косата му.

Но изведнъж бързо, както бе пленена, така бе освободена. Пиърс постави ръце на раменете и я отдалечи от себе си.

Смутена, все още копнееща, Райън се вторачи в него.

— Защо?

Пиърс не отговори веднага. Той погали разсеяно раменете й.

— Исках да целуна госпожица Суон. Снощи целунах Райън.

— Не ставайте смешен — тя опита да се отдръпне, но ръцете му я държаха здраво.

— Не. Госпожица Суон е облечена с консервативен костюм и се тревожи за договорите. Райън е облечена с копринено дантелено бельо и се страхува от бури. Комбинацията ме смайва.

Думите му я обезпокоиха и гласът й стана твърд и язвителен.

— Не съм тук, за да ви смайвам, господин Аткинс.

— Това е допълнително благодеяние — той се усмихна и целуна пръстите й. Райън рязко отдръпна ръката си.

— Време е да уредим работата си по един или друг начин.

— Права сте, госпожице Суон.

Нотката на смях в гласа му и начина, по който той наблегна на името й, не й се понравиха. Райън разбра, че вече й беше все едно дали той щеше подпише документите. Искаше просто да се освободи от него.

— Добре тогава — започна тя и се наведе да вдигне куфарчето си.

Пиърс задържа ръцете си върху нейните на дръжката. Пръстите му нежно я докосваха.

— Желая да подпиша вашите договори, но с известни уточнения.

Райън се опита да остане спокойна. Обикновено „уточненията“ бяха свързани с пари. Тя би преговаряла с него, за да приключи най-после с тази работа.

— Ще се радвам да обсъдя с вас промените, които бихте пожелали.

— Добре. Ще бъда прям. Искам вие да ръководите участието на „Суон“ в продукцията.

— Аз? — пръстите на Райън отново стиснаха здраво дръжката на куфарчето й. — Не се обвързвам с подобни продукции. Баща ми…

— Няма да работя с баща ви, госпожице Суон, или с който и да е друг — ръцете му още докосваха нежно нейните, а договорите стояха между тях. — Ще работя само с вас.

— Господин Аткинс, оценявам…

— След две седмици трябва да бъдете с мен във Вегас.

— Във Вегас? Защо?

— Искам да гледате моите представления отблизо. За един илюзионист няма нищо по-ценно от погледа на невярващия. Ще ме поддържате във форма — той се усмихна. — Вие сте много критична. Това ми харесва.

У Райън се надигна въздишка. Тя си мислеше, че критичността досажда, дразни, а не привлича.

— Господин Аткинс, аз съм делова жена, а не постановчик.

— Казахте ми, че сте добра в детайлите — напомни й любезно той. — Ако ще трябва да наруша принципа си и да правя представления за телевизията, искам някой като вас да обръща внимание на детайлите. И вече по същество — завърши той. — Искам вие да се заемете с тази работа.

— Не гледате практично на нещата, господин Аткинс. Уверена съм, че вашият агент ще се съгласи с мен. В „Суон Продъкшънс“ има не малко по-добре квалифицирани хора за работата, която ви е необходима. Аз нямам никакъв опит в тази сфера.

— Госпожице Суон, искате ли да подпиша договорите ви?

— Да, разбира се, но…

— Тогава нанесете промените — каза просто той. — И след две седмици бъдете в „Палата на Цезар“. Аз ще замина една седмица по-рано — Пиърс се наведе и гушна котката. — С нетърпение очаквам да работя с вас.