Нора Робъртс
Посланието (13)

Глава тринадесета

Райън се събуди в леглото на Пиърс. Тя отвори очи срещу струящата слънчева светлина. Едва се зазоряваше, когато Пиърс я беше събудил, за да й каже, че слиза долу да работи. Райън се протегна към неговата възглавница, придърпа я към себе си и продължи да се излежава още пет минути.

Колко странен мъж беше Пиърс, помисли си младата жена. Никога не би предположила, че би направил нещо толкова нечувано, като това да я заключи към себе си с белезници и да я отведе някъде за уикенда, без нищо друго, освен дрехите на гърба й. Би трябвало да бъде ядосана и възмутена.

Райън зарови лице във възглавницата му. Но може ли да се ядосаш на мъж, който с поглед, с всяко докосване ти показва, че има нужда от теб, че си желана? Може ли да се възмутиш, когато един мъж те желае толкова много, че тайно да те отвлече, за да се люби с теб, сякаш ти си най-ценното създание на земята?

Райън се протегна широко, после повдигна часовника от нощната масичка. Девет и половина, помисли си тя потресена. Как е възможно да е толкова късно? Струваше й се, че Пиърс само преди минути е излязъл от стаята. Скочи от леглото и побърза да вземе душ. Имаха само два дни заедно и тя нямаше намерение да ги пропилее в спане.

След като се върна в спалнята, увита в кърпа, Райън подозрително погледна дрехите си. За отвличане от един фрапантен магьосник би могло да се намери оправдание, но наистина не беше справедливо това, че той не й даде възможност да си вземе някакъв багаж. Райън прие философски този факт и започна да облича костюма, с който беше и предишния ден. Той просто трябваше да й намери нещо друго да облече, реши тя, но засега трябваше да се справи сама.

Райън се вцепени от ужас като разбра, че не си е взела и портфейла. Той все още беше в дъното на чекмеджето на бюрото й. Тя направи гримаса срещу отражението си в огледалото. Косата й беше разрошена, а лицето — без никакъв грим. Нямаше дори гребен и червило, помисли си тя и въздъхна. На Пиърс все нещо ще му хрумне. С тази мисъл Райън слезе долу, за да го потърси.

Когато стигна до края на стълбите, тя видя, че Линк вече се бе приготвил да излиза.

— Добро утро!

Райън се поколеба, без да знае какво да му каже. Откакто бяха пристигнали снощи, той изобщо не се беше появил.

— Здравей — той й се усмихна. — Пиърс ми каза, че си тук.

— Да, аз… Покани ме за уикенда — това изглеждаше най-лесното обяснение.

— Радвам се, че дойде. Много му липсваше.

Като чу това, очите на Райън заблестяха.

— И на мен ми липсваше. Той тук ли е?

— В библиотеката е. Говори по телефона.

Линк се поколеба и Райън забеляза руменина по страните му. Тя се усмихна и слезе до последното стъпало.

— Какво има, Линк?

— Аз… Такова… Написах онази песен, която ти хареса.

— Чудесно! С удоволствие бих я чула.

— Върху пианото е — силно смутен, той сведе поглед към върховете на обувките си. — Ако искаш, може после да я изсвириш.

— Ти няма ли да си тук? — тя искаше да вземе ръката му в своята, като на малко момче, но усети, че това би го смутило още повече. — Никога не съм чувала как свириш.

— Не, аз… — той стана още по-червен и й хвърли бърз поглед. — Бес и аз… Тя искаше да отиде до Сан Франциско — той се изкашля. — Обича да се вози в трамваите.

— Наистина е приятно, Линк — Райън изведнъж реши да опита да помогне на Бес. — Тя е много специална дама, нали?

— О, разбира се. Няма друга като Бес — с готовност се съгласи той, после отново се вторачи в обувките си.

— Тя мисли същото за теб.

Линк вдигна очи към лицето й, после спусна поглед към раменете й.

— Така ли мислиш?

— О, да — въпреки че усмивката й напираше на устните, Райън остана сериозна. — Тя ми разказа за първия път, когато те е видяла. Мисля, че е било ужасно романтично.

Линк се усмихна нервно.

— Беше страшно красива. Много момчета се въртяха около нея.

— Представям си — съгласи се Райън и му даде своята морална подкрепа. — Но мисля, че има наклонности към музиканти, към пианисти — добави тя, когато той отново я погледна. — Към тези, които умеят да пишат красиви романтични песни. Какво нещо е времето, нали?

Линк се беше вторачил в нея, сякаш се опитваше да подреди мислите й.

— Какво? А, да — той вдигна чело и кимна. — Да, предполагам. Сега трябва да отида, за да я взема.

— Много добра идея — той й подаде ръка и бързо стисна нейната. — Приятно прекарване.

— Благодаря — Линк се усмихна и се обърна към вратата. С ръка на дръжката, се спря и погледна Райън през рамо. — Наистина ли харесва пианисти?

— Да, Линк, наистина.

Той отново се усмихва и отвори вратата.

— Довиждане.

— Довиждане. Много поздрави на Бес.

След като вратата се затвори, Райън остана за малко, където беше. Колко сладък мъж, помисли си тя, после стисна палци на Бес. Те биха били чудесна двойка, ако можеха да преодолеят неговата срамежливост, основна пречка между тях. Е, помисли си Райън с доволна усмивка, беше направила всичко, което бе по силите й при първия си опит за сватосване. Останалото зависеше от тях двамата.

Обърна се към залата и отиде до библиотеката. Вратата беше отворена и се чуваше шепота на Пиърс, който сякаш й говореше. Дори самото му звучене преобръщаше нещо в Райън. Той беше тук с нея и те бяха сами. Когато застана на вратата, очите им се срещнаха.

Пиърс се усмихна и без да прекъсва разговора си я покани с жест да влезе.

— Ще ти изпратя подробностите в писмен вид — каза той, гледайки към Райън, която влезе и насочи поглед към лавиците с книги. Как се получаваше така, зачуди се той, че само видът й в един от онези официални костюми винаги предизвикваше нещо в него? — Не, ще ми трябва в завършен вариант до три седмици. Не мога да ти отпусна повече време — продължи той, без да сваля очи от гърба на Райън. — Нужно ми е време, за да поработя върху него, преди да се уверя, че ще мога да го използвам.

Райън се обърна, облегна се на облегалката на един стол и погледна Пиърс. Той беше облечен в джинси и тениска, а косата му беше разрошена, сякаш току-що бе прекарал ръка през нея. Мина й мисълта, че никога не бе изглеждал по-привлекателен, потънал в своя стол, с вид, много по-спокоен от обикновено. Сякаш от него винаги струеше живителна енергия, независимо дали беше на сцената или извън нея. Но сега енергията беше овладяна. В тази къща той беше много по-спокоен, отколкото където и да било другаде.

Пиърс продължаваше да дава инструкции на този, с когото говореше, а Райън гледаше очите му, които се плъзгаха по нея. Нещо като че ли прещрака в нея. Може би тя беше причина за неговото спокойствие.

Тя небрежно се изправи и отново започна да се разхожда из стаята, като събу обувките си, както обикновено правеше. Взе една книга от етажерката, прелисти я, после я премести.

— Ще ми е необходим целият списък тук — заяви Пиърс и видя, че Райън съблича сакото на костюма си и го премята на облегалката на стола. — Да, именно това искам. Ако можеш… — той замлъкна, когато видя, че Райън започва да разкопчава блузата си. Тя го погледна и му се усмихна. — Ако можеш, обади ми се, когато… — блузата падна на пода и тя небрежно дръпна ципа на полата си. — Когато… — Пиърс продължи, насилвайки се да си спомни какво беше започнал да казва. — Всичките точки са изпълнени, аз ще уредя разходите по изпращането.

След като се освободи от полата си, Райън се наведе и започна да сваля чорапите си.

— Не, това… няма да бъде необходимо.

Тя отметна косата назад и отпрати към Пиърс още една усмивка. Задържа поглед върху него няколко напрегнати секунди.

— Да — измърмори Пиърс в слушалката. — Да, добре.

Райън остави чорапите си върху захвърлената пола и се изправи. Шемизетата беше отпред с връзки. С един пръст Райън дръпна малката фльонга между гърдите си и тя се развърза. Райън не сваляше очи от неговите, усмихвайки се отново, когато видя, че погледът му се насочи там, където пръстът й бавно се справяше с връзките.

— Какво? — Пиърс разтърси глава. Мъжкият глас не беше нищо друго, освен неразбираемо бърборене в ушите му. — Какво? — повтори той, когато копринената риза се развърза. Много бавно Райън я свали. — Отново ще ти се обадя — Пиърс сложи слушалката обратно върху телефона.

— Свърши ли? — попита тя, приближавайки се към него. — Исках да поговоря с теб относно моя гардероб.

— Облеклото ти ми харесва — той я притегли към себе си върху стола и целуна устните й. Вкусвайки от неговата дива страст, тя се отпусна.

— Разговорът по телефона важен ли беше? — попита тя, когато устните му се придвижиха към шията й. — Не исках да те безпокоя.

— Изобщо не ме обезпокоиш — той се протегна към гърдите й, издавайки стон, когато ги докосна. — Боже, подлудяваш ме, Райън… — гласът му беше дрезгав и настойчив, когато той я събори на пода. — Сега?

— Да — каза тихо и спокойно тя, когато той влезе в нея.

Както лежеше върху нея, Пиърс потръпна. Дишането му се беше ускорило. Никой, мислеше си той, никой досега не беше способен да наруши равновесието му по този начин. Беше ужасно. От една страна искаше да стане и да си тръгне — за да докаже, че той все още може да си тръгва. Но остана там, където беше.

— Опасна си — прошепна той, преди да я целуне. Сетне чу въздишката й. — Ти си опасна жена.

— Мм, защо?

— Наясно си със слабостите ми, Райън Суон. Може би ти си моята слабост.

— Това лошо ли е? — тихо запита тя.

— Не знам — вдигна лице и се загледа в нея. — Не знам.

Райън нежно отмести кичур коса от челото му.

— Днес това няма значение. Единственото, което има значение днес, сме ние двамата.

Той й отправи дълъг и проницателен поглед, с онова напрежение, което излъчваше и първия път, когато очите им се срещнаха.

— Когато аз съм с теб, нищо друго не е важно.

Тя се усмихна, придърпа го й го обви с ръце.

— Първият път, когато ме целуна, сякаш целият свят потъна. Опитвах се да си внуша, че си ме хипнотизирал.

Пиърс се засмя и погали гърдите й. Зърната им още бяха твърди и при неговия допир Райън трепна.

— Имаш ли представа колко силно желаех да те заведа в леглото онази нощ? — лениво, той прокарваше палец по гърдата й, чувайки ускореното й дишане, докато говореше. — Не можех да работя, не можех да спя. Лежах там, мислейки за теб, и си те представях облечена в онова оскъдно парче коприна.

— Желаех те — промълви Райън и в нея забушува нова страст. — Бях шокирана от това, че те познавах само от няколко часа, а вече те желая.

— Онази нощ щях да те любя така, както сега.

Пиърс докосна устните й. Той я целуна, докато устните й станаха горещи, меки и гладни. Беше заровил ръце в косите й, отмествайки назад падащите върху лицето й кичури, докато езикът му нежно я галеше.

Струваше му се, че може безкрайно да я целува. Когато устните им се срещаха и разделяха, после отново се срещаха, те издаваха нежни, тихи звуци. Горещи, опияняващи, непоносимо мили. Той погали раменете й, по-усърдно при извивката им, докато я целуваше отново и отново. Тя знаеше, че в момента за нея нищо друго не съществува, освен неговите устни.

Независимо къде я докосваше, устните му не се отделяха от нейните. Сякаш той поемаше техния вкус повече, отколкото си поемаше въздух. Тя стисна раменете му, забивайки нокти в плътта, без да осъзнава това. Единствената мисъл, която й минаваше беше, че иска целувката да продължи вечно. Той знаеше, че тялото й изцяло му принадлежи и я докосваше там, където и на двамата им доставяше най-голяма наслада.

 

 

Няколко часа по-късно Райън вече слагаше две пържоли на скарата. Сега тя беше обула джинсите на Пиърс, пристегнати с колан около кръста и с навити на няколко пъти крачоли, поради разликата във височината им. Ризата му покриваше бедрата й. Райън беше дръпнала ръкавите над лакътя, докато помагаше на Пиърс да приготви вечерята.

— Можеш ли да готвиш толкова вкусно, колкото Линк? — заинтересува се тя и се обърна, за да наблюдава как той прибавяше пържени хапки в салатата, която правеше.

— Не. След като сте отвлечена, госпожице Суон, не може да очаквате чревоугодни ястия.

Райън застана зад него и обви ръце около кръста му.

— Възнамеряваш ли да поискаш откуп? — С въздишка облегна брадичка на гърба му. Никога през живота си не е била по-щастлива.

— Може би. Когато свърша с теб.

Тя силно го ощипа, но той дори не се дръпна.

— А, въшка — каза нежно тя и промъкна ръка под ризата му, за да прокара пръсти до гърдите му. Този път усети как той потръпна.

— Разсейваш ме, Райън.

— На това се и надявах. Знаеш, че никак не е лесно да се постигне това.

— Но ти постигаш забележителен успех — отбеляза Пиърс, когато тя прокара ръце по раменете му.

— Наистина ли можеше да разместиш раменете си, за да излезеш от усмирителна риза? — зачуди се Райън, когато усети колко са стегнати те.

Развеселен, той продължи да реже сирене за салатата.

— Къде си чула това?

— О, не помня — каза неопределено тя, тъй като не искаше да признае, че беше погълнала всяка статия, която успя да намери за него. — Също така чух, че можеш напълно да контролираш мускулите си — те потрепнаха под любопитните й пръсти. Тя ги притисна към гърба му, наслаждавайки се на нежното ухание на гора, което много му отиваше.

— Не си ли чувала още, че се храня единствено с билки и корени, които събирам при пълнолуние? — Той хапна резенче сирене, преди да се обърне към нея, за да я сграбчи. — Или че съм изучил магьосническото изкуство в Тибет, когато съм бил на дванадесет.

— Четох, че си бил обучен от духа на Худини — отвърна тя.

— Така ли? Пропуснал съм това. Много ласкателно.

— Наистина се забавляваш от нелепите неща, които печатат за теб, нали?

— Разбира се — той я целуна по носа. — Щях да имам достойно за съжаление чувство за хумор, ако не го правех.

— А и разбира се — добави тя, — когато фактът и измислицата са така преплетени, никой никога няма да узнае истината и всъщност кой си ти.

— И това е вярно. — Той нави кичур от косата й на пръста си. — Колкото повече пишат за мен, Райън, толкова по-малко се знае за мен и запазвам своето уединение.

— А уединението ти е важно за теб.

— Когато израснеш като мен, ще се научиш да го цениш.

Райън притисна лице в гърдите му и се прилепи към него. Пиърс сложи ръка под брадичката й и я повдигна. В очите й вече проблясваха сълзи.

— Райън — каза внимателно той. — Не е необходимо да ме съжаляваш.

— Да, така е — тя поклати глава, разбирайки нежеланието му да приеме нечие съчувствие. Същото беше и с Бес. — Знам това, но е трудно да не изпиташ съжаление към едно малко момче.

Той се усмихна и докосна с пръст устните й.

— То беше много жилаво — той я отдръпна от себе си. — По-добре обърни пържолите.

Райън се зае с пържолите, като знаеше, че Пиърс искаше да сменят темата. Как би могла да обясни, че умираше за всяка подробност от неговия живот, за всяко нещо, което би я доближило повече до него? Може би грешеше, помисли си Райън, докосвайки се към миналото, от страх да погледне към бъдещето.

— Как ги обичаш? — попита тя, докато се занимаваше със скарата.

— Средно запечени — той беше много по-заинтригуван от гледката, която му се разкриваше, когато тя се наведе. — Линк има собствена рецепта за гарнитура към салатата. Доста е добра.

— Къде се е научил да готви? — попита тя, след като обърна и втората пържола.

— Беше въпрос на необходимост — отвърна Пиърс. — Той обича да си похапва. А когато бяхме на път, времената бяха гладни. Оказа се, че Линк е много по-сръчен с канчето за супа, отколкото Бес или аз.

Райън се обърна и му отправи една усмивка.

— Днес отидоха до Сан Франциско.

— Да, знам — той дяволито повдигна вежди. — Е, и?

— Толкова е луд по нея, колкото тя по него.

— И това знам.

— Могъл си да направиш нещо, за да придвижиш нещата през всичките тези години — заяви тя, жестикулирайки с вилицата. — Все пак са ти приятели.

— И именно заради това не се намесвам — каза внимателно той. — Ти какво си направила?

— Е, и аз не се намесих — отвърна тя. — Само му дадох лек тласък в правилната посока. Споменах, че Бес има предпочитания към пианисти.

— Разбирам.

— Той е толкова срамежлив — отбеляза с раздразнение тя. — Ще стигне до пенсия, преди да се реши да…

— Да, какво? — попита той с усмивка.

— Да направи какво и да било — отсече Райън. — И престани да ме гледаш похотливо.

— Така ли те гледам?

— Много добре знаеш, че е така. Както и да е… — тя си пое дълбоко въздух и захвърли вилицата, която шумно падна, когато нещо се докосна в глезените й.

— Това е Сирс — поясни Пиърс и се усмихна, когато Райън охна. — Надушила е месото. — Той вдигна вилицата, за да я изплакне, а котката се погали в краката на Райън и обичливо замърка. — Ще направи всичко възможно, за да те убеди, че заслужава да й се даде нещичко.

— Твоите домашни животни имат навика да ме хващат неподготвена.

— Съжалявам — но се усмихна, без изобщо му личи, че наистина съжалява.

Райън сложи ръце на бедрата си.

— Харесва ти да ме гледаш как изпадам в паника, нали?

— Харесва ми да те гледам — отговори просто той, засмя се и я прегърна. — Въпреки че трябва да призная, че има нещо привлекателно в това да те виждам как се размотаваш в моите дрехи из кухнята с боси крака.

— О — отвърна всезнаещо тя, — синдромът на пещерняка.

— Не, госпожице Суон — той зарови лице в шията й. — Аз съм ваш роб.

— Наистина ли? — Райън преценяваше интересните възможности, които й разкриваше това. — Тогава сервирай масата — каза му тя. — Умирам от глад.

Вечеряха на свещи. Райън не опита нито хапка от ястията. Беше се заситила с Пиърс. Имаше вино — пивко и меко, но вместо него можеше да има вода, нямаше никакво значение. Никога не се бе чувствала по-женствена, отколкото с тази размъкната риза и с джинсите. Погледът му непрекъснато й потвърждаваше, че е красива, интересна, желана. Сякаш никога не са били любовници, никога не са били интимни един с друг. Той не преставаше да я ухажва.

Пиърс я разпалваше с поглед, с нежна дума или с допир на ръката. Той не спираше да й създава удоволствия, в него имаше толкова много романтика и това я опияняваше. Трябваше вече да е сигурен, че тя ще бъде с него при всякакви условия, и въпреки това я ухажваше. Цветята, свещите и думите му я очароваха. Райън отново се почувства влюбена.

Те останаха така дълго след като бяха загубили интерес към вечерята. Виното се стопли, свещите се стопиха. Той с удоволствие я гледаше на блещукащата светлина, с удоволствие чуваше тихият й глас да достига до него. Каквито и грижи или потребности да се надигаха у него, само едно прокарване на пръстите му по опакото на ръката й можеше да я успокои.

Той знаеше, че страстта можеше да забушува. През нощта, в тъмното, когато тя лежеше до него. Но за сега беше достатъчно да вижда усмивката й.

— Би ли ме почакала в салона? — промълви той и целуна пръстите й. Тръпнещо удоволствие премина през ръката й.

— Ще помогна при миенето на съдовете. — Но мислите й бяха далеч от практическите проблеми.

— Не, аз ще се погрижа за това. — Пиърс извърна ръката й и притисна устни в дланта й. — Изчакай ме.

Колената й потрепериха, но се изправи, когато той я вдигна на крака. Райън не можеше да свали очи от неговите.

— Нали няма да се бавиш дълго?

— Не — той плъзна ръце по нейните. — Няма да се бавя — той нежно я целуна.

Райън отиде зашеметена в салона. Но не от целувката, а от онази ласкава думичка, от която сърцето й силно заби. Изглеждаше сякаш невъзможно, след всичко, което бяха преживели заедно, че една обикновена дума така би могла да ускори ритъма на сърцето й. А Пиърс беше внимателен с думите.

Това беше нощ за вълшебства, помисли си тя, щом влезе в салона. Нощ, създадена за любов и романтика. Райън отиде до прозореца, за да погледне към небето. Дори луната беше пълна, сякаш знаеше, че така трябваше да бъде. Достатъчно тихо беше, за да можеше да чуе плясъка на вълните о скалите.

Представи си, че са на един остров. Един малък, ветровит остров сред тъмно открито море. Където нощите са много дълги. Където няма нито телефон, нито електричество. Някакъв импулс я накара да се извърне от прозореца и да запали свещите, които бяха пръснати из цялата стая. Огънят в камината пламтеше и тя запали с една треска от подпалките вместо с кибрит. Сухото дърво запращя.

Райън се изправи и огледа стаята. Светлината беше точно такава, каквато искаше тя — ненатрапчива, с плъзнали по стените сенки. Добавяше малко мистериозност в атмосферата и като че ли отразяваше собствените й чувства към Пиърс. Райън погледна дрехите, с които беше облечена, и почисти с ръка ризата. Само да можеше да облече сега нещо прекрасно, нещо бяло и ефирно. Но може би въображението на Пиърс беше също така развинтено като нейното.

Музика, досети се тя внезапно и се огледа наоколо. Със сигурност имаше някъде уредба, но тя нямаше представа къде би могла да я потърси. Вдъхновена, Райън отиде до пианото.

Нотите на Линк я чакаха. Осветени от огъня зад нея и от свещите на пианото, Райън можеше да ги разчете. Тя седна и започна да свири. Само след малко тя бе завладяна от мелодията.

Пиърс застана на вратата и я наблюдаваше. Макар очите й да бяха вторачени в листовете хартия, тя изглеждаше унесена. Той никога не я беше виждал така зареяна в собствените си мисли. Не искаше да прекъсва състоянието й и остана на мястото си. Би могъл да я гледа цяла вечност.

На светлината, струяща от свещите, косата й изглеждаше като мъгла, спускаща се по раменете. Кожата й беше бледа. Единствено очите й бяха тъмни, развълнувани от музиката, която изпълняваше. Той усети лекия дъх на дим от запалено дърво и топящ се восък. Това беше миг, който той знаеше, че ще помни цял живот. Можеха да минат години, но щом затвореше очи, щеше да я вижда точно такава, да чува носещата се музика, да усеща аромата на горящите свещи.

— Райън — не искаше да го изрече гласно, всъщност той само прошепна името й, но тя вдигна очи към неговите.

Усмихна се, но на блещукащата светлина проблеснаха сълзите й.

— Колко е красива!

— Да. — Пиърс нямаше доверие на думите, които би изговорил. Само една дума или погрешно движение можеха да развалят атмосферата. Все пак това, което виждаше и чувстваше, можеше да е само една илюзия. — Моля те, изсвири го още веднъж.

След като Райън засвири, Пиърс се приближи към нея. Искаше да запази тази гледка в съзнанието си точно такава, каквато беше тя. Нейните устни бяха леко разделени. Той можеше да усети техния вкус от разстояние. Знаеше какво ще почувстват страните й, ако сложеше ръка върху тях. Райън щеше да вдигне поглед към него и да усмихне с онази особена топлота, която излъчваха очите й. Но той не би я докоснал; искаше да се потопи изцяло в този така съкровен миг извън времето.

Свещите догаряха, с пламък, издигащ се нагоре. Дървено трупче тихо гореше в камината. Тогава Райън спря да свири и вдигна очи към него. Той отиде до нея.

— Никога не съм те желал повече — каза той с нисък, почти шепнещ глас. — И никога не съм се страхувал повече да те докосна.

— Страхувал? — Пръстите й останаха върху клавишите. — Защо?

— Ако те докосна, ръката ми може да премине през теб. И ти да се окажеш един сън.

Райън взе ръката му и я притисна към лицето си.

— Не е сън — промълви тя. — Нито за теб, нито за мен.

Под пръстите му кожата й беше топла и истинска. Обля го вълна на невъобразима нежност. Пиърс вдигна и другата й ръка, държейки я така, сякаш беше от порцелан.

— Ако имаше право на едно желание, Райън, само на едно, какво щеше да бъде то?

— Тази вечер, единствено тази вечер да не мислиш за нищо друго и за никой друг, освен за мен.

Очите й блестяха на приглушената игрива светлина. Пиърс се изправи и обгърна лицето й с ръце.

— Само пропиляваш желанията си, Райън, когато искаш нещо, което вече се е случило — той я целуна по челото, после по бузите, оставяйки устните й да тръпнат в очакване на вкуса на неговите.

— Искам изцяло да изпълня съзнанието ти — шепнеше тя с треперещ глас, — да не оставя място за нищо друго. Тази нощ искам само аз да съм в него. А утре…

— Шшш… — той целуна устните й, за да замълчи, но толкова леко, сякаш като обещание за това, което предстоеше. — Няма никой друг, освен теб, Райън — очите й бяха затворени и устните му леко докоснаха клепачите й. — Ела в леглото — промълви той. — Нека да ти докажа.

Пиърс пое ръката й, премина през стаята, загасвайки свещите. Мимоходом той взе една и трепкащият й пламък осветяваше пътя им.