Нора Робъртс
Посланието (2)

Глава втора

Вечерята помогна много на Райън да успокои мислите си. Трапезарията представляваше огромно помещение с камина в единия край, в която гореше буен огън, а в другия му край бе разположена колекция от антични съдове. Дългата маса бе наредена с китайски сервиз и грузинско сребро.

— Линк е отличен готвач — отбеляза Пиърс, когато едрият мъж сервира на Райън корнуолска кокошка.

Райън хвърли бърз поглед на големите му ръце, преди Линк да излезе от стаята. Тя предпазливо посегна към вилицата.

— Той е и много мълчалив.

Пиърс се усмихна и наля в чашата й златисто бяло вино.

— Линк проговаря само когато има нещо да каже. Госпожице Суон, харесва ли ви да живеете в Лос Анджелис?

Райън вдигна поглед към него. Очите му сега я гледаха приветливо, лишени от предишната напрегнатост натрапчивост. Тя си позволи да се отпусне.

— Мисля, че ми харесва. Градът е подходящ за моята работа.

— Не е ли прекалено населен? — попита Пиърс, разрязвайки кокошката в чинията си.

— Да, разбира се, но аз съм привикнала с това.

— Винаги ли сте живели в Лос Анджелис?

— Да, освен като ученичка.

Пиърс, долови слабата промяна в гласа от съвсем леко загатнато раздразнение.

— Къде сте учили? — запита я той, продължавайки да яде.

— В Швейцария.

— Красива страна — отбеляза той и посегна към чашата си с вино.

„Как ли се е съгласила да я изпратят толкова далеч“, помисли си той.

— Веднага ли след това започнахте да работите за „Суон Продъкшънс“?

Райън смръщи лице и погледна към огъня.

— Когато баща ми разбра, че твърдо съм решила, се съгласи.

— Очевидно сте много решителна жена — отбеляза Пиърс.

— Да — призна тя. — През първата година подреждах документите, ходих за кафе и не можех да използвам способностите си — лицето й се проясни. Очите й проблеснаха развеселено. — Един ден на бюрото ми по погрешка се появиха някакви документи. Баща ми се опитваше да подпише договор за мини серии с Милдред Чеиз. Тя не беше много отзивчива. Аз проведох едно малко разследване и отидох да се срещна с нея — този спомен я разсмя и тя се усмихна на Пиърс. — Уверявам ви беше вълнуващо преживяване. Милдред живееше в приказна сграда на хълмовете, обградена от охрана и дузина кучета. Тя е от „Стария Холивуд“. Мисля, че ме прие от любопитство.

— Какво беше мнението ви за нея? — попита я той, най-вече за да продължи тя да говори, да се усмихва.

— Стори ми се чудесна. Истинска грандама. Ако краката ми не се бяха разтреперили, мисля, че щях да направя реверанс пред нея — лицето й победоносно просветна. — А като напуснах дома й след два часа, подписът й стоеше върху договора.

— Как реагира баща ви?

— Направо побесня — Райън повдигна чашата си с вино. По лицето й заиграха светлинни от огъня. По-късно тя щеше да се сети за този разговор и да се зачуди на своята словоохотливост. — Крещя ми в продължение на почти цял час — тя отпи и постави отново чашата на масата. — На следващия ден получих повишение и нов кабинет.

— А вие — прошепна Пиърс, — вършите ли си работата, госпожице Суон?

— Обикновено да — отвърна тя спокойно. — Добре се справям с подробностите.

— А с хората?

Райън се поколеба за миг. Очите му отново я гледаха прямо.

— С повечето хора.

Той се усмихна, но не свали изпитателния си поглед от лицето й.

— Как е вечерята ви?

— Моята… — Райън разтърси глава, за да се освободи от силата на погледа му. За своя изненада видя, че е изяла повече от половината от своята кокошка. — Много е вкусна. Вашият… — тя погледна отново към него, колебаейки се как да нарече Линк. Слуга? Или роб?

— Приятел — Пиърс добави спокойно и отпи от виното си.

Райън се противопостави на неприятното чувство, което той долови в мислите й.

— Вашият приятел е чудесен готвач.

— Външният вид често лъже — изтъкна Пиърс, като се засмя. — На нас двамата професията ни е да показваме на хората неща, които не са реални. „Суон Продъкшънс“ търгува с илюзии. Аз също — Пиърс протегна ръка към нея, но Райън бързо се отдръпна. В ръката си той държеше червена роза.

— О! — възкликна Райън, приятно изненадана, и взе розата. Мирисът й беше силен и сладък. — Предполагам, че човек трябва да очаква подобни неща, когато вечеря с магьосник — каза тя и му се усмихна над върха на розовата пъпка.

— Красивите жени и красивите цветя чудесно си прилягат — нейният поглед се изостри и това възбуди любопитството му. „Много предпазлива жена“, помисли си той отново. Харесваше и уважаваше предпазливостта. Пиърс обичаше да наблюдава реакциите на хората. — Райън Суон, вие сте красива жена.

— Благодаря.

Отговорът й прозвуча официално, почти превзето и неговите устни леко се свиха.

— Още вино?

— Не, благодаря — Райън едва усещаше пулса си. Тя постави розата до своята чиния и продължи с вечерята. — Рядко съм била толкова нагоре по брега — започна тя. — Отдавна ли живеете тук, господин Аткинс?

— От няколко години — той завъртя своята чаша няколко пъти, но Райън забеляза колко малко отпи от виното. — Не обичам тълпите.

— Освен на вашите представления — каза тя, усмихвайки се.

— Разбира се.

След като Пиърс стана и предложи да седнат в приемната, Райън се досети, че те изобщо не бяха обсъждали договора. Тя възнамеряваше да насочи разговора отново на тази тема.

— Господин Аткинс… — започна тя, когато влязоха в салона. — О, каква хубава стая!

Стаята беше така подредена, сякаш те връщаше в осемнадесети век. Липсваха паяжини, или каквито и да било други признаци на отминали години. Мебелите лъщяха и цветята бяха свежи. В единия ъгъл имаше малко пиано с ноти на статива му. Върху камината бяха наредени фигурки от опушено стъкло. Като разгледа по-внимателно, тя забеляза, че те представляваха цяла менажерия от еднорози, крилати коне, кентаври и триглаво куче. В колекцията на Пиърс Аткинс нямаше обикновени животни. Огънят в камината утихна, а лампата върху полираната маса със сигурност беше изработка на Тифани. Стаята напомняше на Райън за уютна английска вила.

— Радвам се, че ви харесва — обади се Пиърс, застанал до нея. — Изглеждате изненадана.

— Да. Отвън домът ви напомня на декор за филм на ужасите от 1945 година, но… — Райън се спря ужасена. — О, извинявайте, нямах предвид това… — но той се смееше срещу нея и очевидно думите й го бяха поласкали.

— Използвали са я за такива цели повече от веднъж. И заради това я купих.

Райън отново се успокои, разхождайки се напред-назад.

— А аз си помислих, че сте я избрали заради атмосферата, която носи.

Пиърс повдигна вежди:

— Изпитвам привързаност към неща, които за другите имат „номинална стойност“ — той отиде до масата, където вече бяха сервирани чаши. — Не мога да ви предложа кафе, съжалявам. Не употребявам кофеин. Чаят е билков и е много хубав — той вече наливаше от него, когато Райън се приближи към пианото.

— Чай е добре — каза разсеяно тя. На пианото имаше отворена тетрадка с ноти, писани на ръка. Райън започна автоматично да ги следи с пръст. Мелодията беше натрапчиво романтична. — Много е красива! — обърна се тя към него. — Просто красива. Не знаех, че пишете музика.

— Аз и не пиша — Пиърс остави чайника на масата, — а Линк — той погледна очите й, разширени от изненада. — Има ли „номинална стойност“, госпожице Суон?

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Карате ме да се срамувам.

— Нямах такова намерение — той се приближи към нея и взе ръката й в своята. — Повечето хора са изкушени от красотата.

— Но не и вие, нали?

— Намирам външната красота привлекателна, госпожице Суон — той изучи лицето й бързо и изцяло. — И след това търся повече.

Близостта им я накара да се почувства странно. Гласът й не беше така силен, както би трябвало да бъде.

— А ако не го намерите?

— Тогава се отказвам — каза той просто. — Елате, чаят ви ще изстине.

— Господин Аткинс — Райън му позволи да я съпроводи до стола, — не бих искала да ви засягам, но… — тя въздъхна разстроено, след като седна. — Мисля, че сте твърде странен човек.

Той се усмихна. Тя намери нещо властно в начина, по който очите му се усмихнаха секунда преди устата му.

— Щяхте да ме засегнете, госпожице Суон, ако не мислехте така. Не бих искал да съм обикновен.

Този човек започваше да я омайва. Райън винаги внимаваше да не изгуби професионалната си обективност, когато работеше с хора на изкуството. Беше важно да запазиш самообладание пред техния талант. Ако допуснеш обратното, може да не се осъзнаеш как добавяш други клаузи към договорите и правиш бързи обещания.

— Господин Аткинс, какво ще кажете за нашето предложение?

— Аз много мислих за него — трясък от гръмотевица разтърси прозорците. Райън погледна към тях, когато той повдигна своята чаша. — Тази нощ пътищата ще бъдат коварни — очите му отново се спряха върху Райън. При гърма ръцете й се бяха свили в юмрук. — Бурите разстройват ли ви?

— Не съвсем — тя отпусна пръстите си внимателно. — Но съм ви благодарна за вашето гостоприемство. Не обичам да шофирам по време на буря — поднасяйки своята чаша, тя се опитваше да не обръща внимание на светкавиците навън.

— Ако имате въпроси относно условията, ще се радвам да ги обсъдим заедно.

— Мисля, че всичко е достатъчно ясно — той сръбна от чая. — Агентът ми гори от желание да приема договора.

— Така ли? — Райън трябваше да сдържи триумфа в гласа си. Погрешно щеше да е, ако прибързва.

— Никога не се обвързвам с нещо, докато не се убедя, че то напълно ме удовлетворява. Утре ще ви съобщя моето решение.

Тя кимна в знак на съгласие. Този мъж не играеше игри и тя разбра, че нито агент или някой друг би му повлиял след определен момент. Той беше господар на самия себе си — първият и последният.

— Играете ли шах, госпожице Суон?

— Какво? — тя погледна разсеяно към него. — Моля?

— Играете ли шах?

— Защо? Да, играя.

— Така и предполагах. Знаете кога да действате и кога да изчаквате. Искате ли да поиграем?

— Да — съгласи се тя без колебание, — бих искала.

Изправяйки се, той й предложи ръката си и я поведе към масата до прозорците. Отвън дъждът удряше по стъклото. Но когато тя видя шахматната дъска подредена, забрави за бурята.

— Колко са изящни! — Райън взе белия цар. Той беше уголемен и направен от мрамор. — Артур — каза тя и взе кралицата. — И Гуиневир. — Райън разгледа и другите фигури. — Ланселот е конят, Мерлин — магьосникът и, разбира се, Камелот — тя прехвърли замъка в дланта си. — Не бях виждала подобно нещо.

— Започнете вие с белите — подкани я той, настанявайки се от страната на черните фигури. — Играете ли за победа, госпожице Суон?

Тя седна на стола срещу него.

— Да, като всички други, нали?

Той й отправи дълъг, неразгадаем поглед.

— Не. Някои играят за самата игра.

След десет минути Райън вече не чуваше дъжда по прозорците. Пиърс беше хитър и мълчалив играч. Тя се хвана, че наблюдава ръцете му, когато местеше фигурите по дъската. Те бяха дълги и тесни, с гъвкави пръсти. На кутрето си имаше пръстен с изобразен на него символ, който тя не разпозна. Райън беше чувала за тези пръсти да се казва, че могат да отключат всяка ключалка, да развържат всеки възел. Наблюдавайки ги, тя си помисли, че те са по-подходящи за настройване на цигулка. Когато го погледна, видя, че той я наблюдава със своята весела и всезнаеща усмивка. Тя се концентрира върху своята стратегия.

Райън атакуваше, Пиърс се защитаваше. Той вземеше преднина, а тя отговаряше на удара с удар. Пиърс беше доволен, че има такъв подходящ партньор срещу себе си. Тя играеше внимателно, отдадена на редките си импулсни приливи. Той усещаше как играта й отразяваше нейната същност. Човек трудно би я измамил или надвил. Той се възхищаваше едновременно на бързия й ум и на силата, която долавяше у нея. Това още повече я разкраси.

Ръцете й бяха меки. Когато взе нейния кон, му мина мисълта дали и устните й са така меки и кога ли той ще може да разбере това. А той вече го бе решил — сега бе само въпрос на време. Пиърс разбираше неоценимата значимост на времето.

— Шах и мат! — обади се той тихо и чу как Райън ахна от изненада.

Тя разгледа бързо шахматната дъска, после му се усмихна.

— По дяволите! Това не го бях забелязала. Сигурен ли сте, че не сте подпъхнали в ръкава няколко фигурки повече?

— Нямам нищо в ръкава! — изкряка Мерлин от другия край на стаята.

Райън го погледна и се зачуди кога ли той се е присъединил към тях.

— Не прилагам магия, когато способностите сами се справят — й каза Пиърс, като не обърна никакво внимание на папагала си. — Вие играете добре, госпожице Суон.

— Вие играете по-добре, господин Аткинс.

— Този път — да, — съгласи се той. — Вие ме заинтригувахте.

— О? — тя срещна неговия поглед. — Как?

— По няколко начина — той се облегна назад и погали с пръст черната царица. — Играете, за да победите, но и умеете да губите. Това винаги ли е вярно?

— Не — засмя се тя и стана от масата. Той отново я напрягаше. — Вие умеете ли да губите, господин Аткинс?

— Рядко губя.

Когато Райън погледна назад, той вече седеше на друга маса и държеше тесте карти. Не бе чула кога се бе преместил. Обзе я още по-голямо безпокойство.

— Познавате ли картите Таро?

— Не. Всъщност — поправи се тя, — знам, че предсказват съдбата или нещо такова, нали?

— Нещо такова — той се усмихна леко и бавно разбърка картите. — Мамбо джамбо, госпожице Суон. Средство да задържиш нечие внимание фокусирано и да привнесеш мистерия към бързата мисъл и наблюдение. Повечето хора предпочитат да бъдат подвластни на илюзията, на измамата. Обясненията ги разочароват. Дори и най-големите реалисти.

— Вие не вярвате на тези карти — Райън прекоси стаята, за да отиде до него. — Знаете, че бъдещето не може да бъде предсказано от някакви изрисувани картончета.

— Те са просто средство, развлечение — Пиърс повдигна рамене. — Дори игра, ако искате. Игрите ме успокояват — той разпери картите като ветрило с много бърз и ловък жест и после ги подреди върху масата.

— Много добре се справихте — промърмори Райън. Нервите й отново се изостриха, но тя не знаеше защо.

— Основно умение — каза той просто. — Мога да ви науча бързо. Имате сръчни ръце — той повдигна едната й ръка, но изследваше лицето й, а не дланта. — Да избера ли една карта?

Райън прибра ръката си. Пулсът й се ускоряваше.

— Вие сте.

С върха на пръста си Пиърс изтегли една карта и я обърна от лицевата страна. На нея бе изобразен магьосник.

— Увереност, творчество — каза Пиърс тихо.

— Вие? — попита Райън дръзко, за да прикрие нарастващото напрежение.

— Може и така да се приеме — Пиърс изтегли още една карта. — Висшата жрица. Спокойствие — каза тихо той. — Сила. Вие?

Райън сви рамене.

— Колко ви е лесно. Достатъчно ви е да изтеглите, която карта си поискате, след като сте подредили колодата.

Пиърс не се засегна от нейните думи и се усмихна.

— Скептикът би трябвало да избере следващата карта, за да разбере къде те ще се съберат. Изберете си една карта, госпожице Суон — подкани я той. — Която и да е.

Разгневена, Райън изтегли карта и я подхвърли на масата. Въздъхна тежко и мълчаливо се загледа в нея. Любовниците. Тя усети как сърцето й затуптя в гърлото.

— Невероятно! — промълви Пиърс. Сега той не се усмихваше, а разглеждаше картата, като че ли никога досега не я бе виждал.

Райън отстъпи назад.

— Вашата игра не ми харесва, господин Аткинс.

— Хм? — той я погледна разсеяно, но после прикова поглед върху нея. — Не ви харесва? Добре, тогава… — с небрежен жест събра картите. — Ще ви покажа вашата стая.

 

 

Пиърс и Райън бяха еднакво изненадани от картата. Но той знаеше, че често реалността е по-странна от всяка илюзия, която той би могъл да измисли. Сега имаше много работа, свързана с последни приготовления за ангажимента му в Лас Вегас, който бе след две седмици. Но докато седеше в своята стая, си мислеше за Райън, а не за техниките на занаята си.

Имаше нещо прекрасно и жизнерадостно в смеха й. По същия начин го привличаше нейният нисък делови глас, когато тя говореше за договори и клаузи.

Вече бе напълно наясно с договора. Не беше от хората, които не обръщат внимание на търговската страна на професията. Пиърс не слагаше своя подпис, докато не се запознае с всички подробности. Ако публиката го възприеме като загадъчен, ярък и странен, това беше добре за него. Имиджът се изгражда едновременно от илюзия и реалност. Това беше начинът, който той предпочиташе. Бе прекарал втората половина от живота си, уреждайки нещата изключително според своите собствени предпочитания.

Райън Суон. Пиърс съблече ризата си и я захвърли настрани. Все още не бе сигурен в нея. Той възнамеряваше да подпише договорите до момента, в който я видя да слиза по стълбите. Инстинктът му към нещата предизвика колебание у него. Пиърс много се уповаваше на своите инстинкти. Сега трябваше да помисли малко.

Картите не му повлияха. Можеше да гледа на карти прав или танцувайки, стига да искаше точно това. Но случайностите му въздействаха. Стори му се странно, че Райън обърна картата, символизираща любовници, докато той си мислеше как ли тя ще се чувства в неговите прегръдки.

Пиърс се засмя, седна и започна да си драска нещо върху лист хартия. Кроеше планове за едно ново бягство, но сега трябваше да ги забрави или промени. Това му действаше успокоително, както и мисълта за Райън, която непрекъснато се връщаше в неговото съзнание.

Може би ще е по-мъдро да подпише документите й сутринта и да я изпрати. Не искаше в мислите му да се натрапва жена. Но Пиърс невинаги постъпваше мъдро. Иначе все още щеше да играе по клубове, да вади зайци от шапката си и цветни шалчета от джобовете. Сега превърна една жена в пантера и изпадна в затруднено положение.

— Тю — каза си той. — Мигновена магия.

И никой не помнеше годините на разочарование, борба и провал. Това също бе по негово желание. Само неколцина знаеха откъде бе дошъл и кой е бил преди да навърши двайсет и пет години.

Пиърс захвърли молива. Райън Суон го безпокоеше. Реши да слезе долу и да работи, докато съзнанието му се проясни. Тогава чу нейния писък.

 

 

Райън небрежно се съблече. Когато се разгневеше, винаги ставаше небрежна. Салонни трикове, помисли си ядосано тя и дръпна ципа на полата си. Шоумени! Би трябвало досега да бе свикнала с техните номера.

Спомни си за една среща с известен комедиант преди месец. Той изпълни пред нея двайсетминутната си програма, преди да седне, за да обсъдят плановете за появяването му като гост на представянето на Суон Продъкшън. Цялата работа с картите Таро беше само едно шоу, подготвено, за да я впечатли, реши тя и, ритайки, събу обувките си. Поредното самоизтъкване на неуверен изпълнител.

Райън намръщено разкопча блузата си. Тя не можеше да се съгласи със собствените си заключения. Пиърс Аткинс не й приличаше на неуверен човек — независимо дали е на сцената или извън нея. Дори можеше да се закълне, че той беше също така изненадан, когато тя изтегли онази карта. Райън съблече блузата си и я захвърли на стола. Е, все пак е актьор, помисли си тя. Какво друго е илюзионистът, ако не даровит актьор със сръчни ръце?

Тя си припомни как изглеждаха ръцете му на фона на черния мрамор на фигурите за шах — колко слаби и грациозни бяха те. Младата жена се отърси от спомена. На другия ден щеше да получи подписа му върху договора и да си замине. Той я безпокоеше. Още преди малкото представление с картите, я караше да се чувства неспокойна. Какви очи! Райън потръпна. Имаше нещо странно в неговите очи.

Обясни си всичко това със силното излъчване на неговата личност. Пиърс беше магнетичен и много привлекателен, да. Той развиваше това в себе си, както и без съмнение работеше върху мистериозността си и загадъчната си усмивка.

Райън се стресна от светкавицата, проблеснала отвън. Тя беше откровена с Пиърс — бурите действаха зле на нервите й. Можеше да не им обръща внимание, но от светкавици и гръмотевици стомахът й винаги се свиваше. Мразеше тази своя типично женска слабост. Пиърс беше прав — Бенет Суон е искал син. Целият досегашен живот на Райън е преминал в непрекъснатото й старание да се примири с това, че се бе родила жена.

Лягай в леглото, заповяда си тя. Легни си, завий се през глава и затвори очи. Отиде до пердетата и ги дръпна. Погледна през прозореца. Нещо отвън я гледаше. Тя изпищя.

Райън бързо като куршум прекоси стаята. Влажните й длани се плъзнаха по валчестата дръжка. Когато Пиърс отвори вратата, тя се хвърли в ръцете му и силно го притисна до себе си.

— Райън, какво става? — той щеше да я избута настрани, но ръцете, обвити около врата му, не го пускаха. Без токчета тя беше много ниска. Пиърс усети тялото й, когато то отчаяно се притисна в неговото. Обзет от загриженост и любопитство, Пиърс усети как го облива внезапна и мощна вълна от желание. Раздразнен, той рязко я отстрани и хвана ръцете й.

— Какво става? — попита настойчиво той.

— Прозорецът — успя да каже Райън и отново щеше да се хвърли в ръцете му, ако той не я беше удържал. — На прозореца до леглото.

Пиърс отиде до прозореца. Райън запуши уста с ръце и се опря на вратата, която се затвори.

Тя чу Пиърс тихо да ругае, когато отвори прозореца, погледна навън и изтегли оттам една много голяма мокра черна котка. Райън изстена и се отпусна на вратата.

— О, Боже, какво има пак? — каза тя силно.

— Това е Цирцея. — Пиърс остави котката на пода. Тя се отърси веднъж от водата и скочи върху леглото. — Не знаех, че е останала навън — той отново погледна Райън. Ако й се беше присмял, тя никога нямаше да му го прости. Но в неговите очи се четеше извинение, а не присмех. — Съжалявам. Сигурно много ви в изплашила. Да ви донеса ли бренди?

— Не — Райън въздъхна дълбоко. — Брендито с нищо няма да помогне при такъв стрес.

— Страхът не е нищо пред стреса.

Краката й още трепериха, затова остана облегната на вратата.

— Трябва да ме предупредите, в случай че имате още домашни животни — тя с усилие се усмихна. — В такъв случай, ако се събудя с вълк до себе си, ще имам предвид да не му обръщам внимание и отново да заспя.

Пиърс не отговори. Докато Райън го гледаше, очите му се спуснаха по тялото й. Райън изведнъж осъзна, че е само с тънък копринен комбинезон и бързо се откъсна от вратата. Но когато очите му отново се спряха върху нея, тя не можеше да мръдне, не можеше да проговори. Дъхът й се ускори още преди той да направи първата си крачка към нея.

Кажи му да си върви! — извика си тя мислено, но устните й нищо не можеха да изрекат. Не можеше да откъсне поглед от очите му. Когато Пиърс се спря пред нея, Райън отметна глава назад, за да задържи погледа си върху него. Тя усещаше пулса в китки си, в гърлото, в гърдите си. Цялото й тяло трепереше заедно с него.

Желая го! Това я зашемети. Никога не съм желаела мъж така, както желая него! Дъхът й вече се бе ускорен. А неговият беше спокоен и равен. Пиърс бавно приближи пръсти до раменете й и отмести едната презрамка. Тя падна свободно върху ръката й. Райън не помръдна. Докато отместваше и втората презрамка, той я гледаше втренчено. Корсажът на комбинезона й се смъкна до гърдите й и прилепна плътно по тях. С небрежен жест на ръката си той го отмести и комбинезонът падна в краката й. Тя стоеше неподвижна.

Пиърс вдигна ръцете и отметна косата от лицето й. Пръстите му потънаха в нея. Той се наведе по-близо, но после се разколеба. Устните на Райън потрепнаха. Той видя как очите й се затвориха преди устните му да докоснат нейните.

Неговите устни бяха плътни и нежни. Първо едва докоснаха нейните. Задържаха се така за малко, запазвайки нежността на целувката. Райън не бе сигурна дали това е обещание или заплаха. Краката й едва я държаха. Затова го обгърна. Усети добре оформените му твърди мускули, за които по-късно дълго щеше да се сеща. Сега мислеше единствено за устните му. Той едва я целуваше, но направо я зашеметяваше.

Постепенно Пиърс започна да я целува по-настойчиво. Пръстите на Райън отчаяно се вкопчиха в ръцете му. Устните му ту докосваха леко нейните, ту ги целуваха страстно. Той галеше само косата й, докато тялото й копнееше за него. С устните си той поемаше насладата докрай.

Пиърс познаваше глада — за храна, за любов, за жена, но от години не беше изпитвал тази така жестока, болезнена нужда. Искаше само да опита нейния „вкус“, нищо друго. А той беше едновременно сладък и лют. Знаеше, че когато този вкус проникне в него, тогава ще може да вземе повече. Но засега устните й му бяха достатъчни.

Когато усети предела между възможността да отдръпне от нея или да я вземе, Пиърс отпусна ръце. Той изчакваше Райън да отвори очи.

Зелените й очи бяха потъмнели, погледът — премрежен. Пиърс забеляза, че тя бе зашеметена, като че ли бе възбудена. Той знаеше, че може да я вземе там, където те стояха. Трябваше само да я целуне отново, да отстрани от нея коприненото й бельо. Но не го направи. Пръстите на Райън се отпуснаха и тя свали ръце от него. При пълно мълчание, Пиърс се отдръпна и отвори вратата. Котката скочи от леглото и бързо се промъкна навън, преди Пиърс да затвори след нея.