Тимъти Зан
Призрак от миналото (7)

ГЛАВА 7

Голямата заседателна зала на Сената на Новата република бе завършена преди три месеца, след разрушенията от бомбардировките на Куилър. Тук-там още се виждаха скели и се извършваха довършителни работи, но зданието вече излъчваше замислената от създателите му внушителност. Старата подредба с разположени в концентрични полукръгове седалки, спускащи се към централен подиум, бе заменена от различни по форма и размер платформи. Връзката между тях се осъществяваше по къси стълби или рампи, на пръв поглед хаотично разхвърляни, но всъщност изящни и стилно разположени. Стъклени прегради, решетки или перила, високи от метър до два, обособяваха отделни групи места. Отвсякъде се виждаха централният подиум и екран, който можеше да приближава която и да е част от залата.

В не едно отношение залата напомняше на Лея за великолепния театър „Кориолин Марле“ на Алдеран, прочутия дворец на изкуствата, олицетворение на изисканост, култура и цивилизованост. Надеждата й бе сходната заседателна зала да насърчи съответно поведение у събраните тук сенатори. Поне на днешното заседание обаче със сигурност нямаше да е така.

— Искам да съм сигурен, че правилно съм ви разбрал, президент Гарвисом — прозвуча по уредбата груб опкиски глас. — Вие твърдите, че ботанците са ключови фигури в унищожението на Каамас и в последвалия геноцид, извършен срещу народа на Каамас, и в същото време обявявате, че няма да търсите възмездие за това отвратително деяние. Така ли е?

— Не съм заявявал такова нещо, сенатор — меко отвърна президентът Понк Гаврисом. Опашката му трепна и веднага спокойно се отпусна при задните крака. — Позволете ми да повторя. Малка група ботанци, чиито имена все още не са ни известни, са били замесени в трагедията. В момента, когато научим имената им, ще въздадем правосъдието, каквото, сигурен съм, е всеобщото желание. Но засега това не е възможно.

— Защо? — попита една чуждоземка с рунтава синьо-бяла коса и длъгнесто мършаво лице. С известно колебание Лея реши, че е от Форшул, представителка на осемдесет и седемте населени свята на сектора Иминис по Външния ръб. — Съветник Фейлия не отрече, че ботанците са замесени. Значи трябва да понесат наказание заради този чудовищен позор за галактическата цивилизация.

Лея погледна отвъд платформата към Борск Фейлия, седнал в далечния край на извитите редове на Висшия съвет. Ботанецът контролираше съвършено изражението и козината си, но с джедайските умения тя начаса долови тревогата му. Лея знаеше, че преди срещата той надълго бе разговарял с вождовете на обединените племена на Ботауи. Ако се съдеше по суровия блясък в очите му, разговорът не е бил лек.

— Разбирам чувствата ви, сенатор — каза Гаврисом. — Но трябва да подчертая, че законовите принципи на Новата република не са като традиционния кодекс на форшулското правосъдие — той разгърна криле и ги събра пред себе си. Хватателните краища на едното докоснаха клавиатурата пред него и на екрана над главата му се появи част от наказателния кодекс на Новата република. — Тези принципи не ни позволяват да наказваме целия ботански народ заради престъпление на неколцина негови представители.

— А защо не е известна самоличността им? — провикна се ишорският сенатор. — Виждам, че сенатор Фейлия седи от дясната ви страна. Какво ще каже той по този въпрос?

Гаврисом погледна през рамо към ботанеца.

— Съветник Фейлия, желаете ли да отговорите?

Видимо събирайки смелост, съветникът се изправи.

— Разбирам гнева, който това разкритие предизвиква у мнозина — започна той. — Уверявам ви, че ботанското ръководство е обхванато от същия гняв и същото желание извършителите на това ужасно престъпление да бъдат предадени на правосъдието. Бъдете сигурни, че ако знаехме кои са, отдавна щяхме сами да сме въздали справедливост. Въпросът е, че не ги знаем.

Чу се кратък пронизителен писък. Лея инстинктивно подскочи. Със закъснение си припомни, че това е айроският начин да се изразява скептицизъм.

— И си мислите, че ние ще ви повярваме…

— Президент Гаврисом, още веднъж ви моля да напомните на сенатора от сектор Модел да не издава тези звуци! — ядно прекъсна някой говорещия. — Заради него досега вече загубих две яйца, а ако не осигуря годишния си принос от новоизлюпени, ще загубя не само статута си, но и вероятността някога да бъда преназначен от съвета на сектора ми.

— Какво облекчение! — обади се нечий глас, преди Гаврисом да отвори уста. — Омръзна ни до смърт непрекъснатото използване на скъпоценните ви яйца като довод срещу всичко, което не харесвате…

Крилата на Гаврисом докоснаха едно от копчетата пред него и думите бяха прекъснати от изключването на озвучителната уредба. Ядните гласове продължиха неразбираемата си гълчава в различни краища на залата още цяла минута преди участниците в спора неохотно да замлъкнат, осъзнали, че нападките им не стигат до опонентите. Гаврисом изчака още малко, преди отново да включи уредбата.

— Уводът към хартата на Новата република — тихо каза той — задължава представителите на всички сдружени светове да се държат цивилизовано един към друг. Според вас трябва ли към сенаторите да се прилагат по-ниски стандарти?

— Говорите за цивилизованост, президент Гаврисом — мрачно се обади висок багмимец. — Нима можем ние от Сената на Новата република да се смятаме за цивилизовани, ако не дадем израз на отвращението си от ужасното престъпление, извършено срещу каамасците?

— Мога ли да напомня на Сената — обади се Лея, — че каквато и роля да е изиграла групата ботанци, няма данни някой от тях да е участвал в реалното унищожаване на Каамас. А именно към преките извършители трябва да бъде насочен гневът ни.

— Вие сякаш се опитвате да оневините ботанците — обади се непознат сенатор.

— Няма съмнение, че преките извършители са били агенти на сенатор Палпатин — намеси се някой от другия край на залата. — Всички те бяха унищожени по време на дългата война срещу Империята.

— Сигурен ли сте? — попита трети. — Продължаваме да трупаме нови данни за обхвата и дълбочината на измамите на Палпатин срещу народите на галактиката. Някои ще се зарече ли, че агентите му вече не се разхождат сред нас?

— Да не би да обвинявате някого от присъстващите?

Гаврисом отново изключи озвучителната уредба и спорът пак се превърна в неразличима врява от препиращи се гласове. Докато слушаше стихващата кавга, Лея за пореден път благодари на Силата, че поне засега не носеше отговорност за тази лудница. Гласовете замлъкнаха, възцари се тежка тишина. Гаврисом отново натисна един от клавишите пред себе си.

— Уверен съм, че сенаторът от сектора Корлиан говореше образно — обади се той с непоклатимото си спокойствие. — Тъй или иначе, спорът стана безполезен и засега ще бъде прекратен. Ако донесеният от съветник Органа Соло документ може да бъде възстановен дотолкова, че имената да се четат, ще възобновим дискусията. Дотогава други въпроси изискват вниманието ни — той погледна първо към екрана си, след това надясно. — Ще започнем с доклада на икономическата комисия. Сенатор Куедлифу?

Докладът на икономическата комисия този път се отличаваше с особена дължина, съпроводен бе и от два законопроекта. Беше необичайно, защото всеки сенатор имаше право да внесе един законопроект годишно, като от време на време някой минаваше през цедката на комисиите и стигаше до обсъждане в залата. Съвсем малка част от предложенията се превръщаха в закони. С почти хиляда сенатори, всеки представляващ от петдесет до двеста населени свята, нямаше друга възможност Корускант реално да зачита интересите на всички раси, съставляващи Новата република. Последните промени в устройството на Сената бяха свели ролята му едва ли не само до гарант за общата отбрана и посредник в решаването на споровете между отделните сектори. Преобладаващата част от текущото управление бе прехвърлена в секторите, системите, планетите, регионите, окръзите и общините.

Неколцина от сенаторите, незабравили славните дни на Старата република, мърмореха понякога, че Сенатът се бил превърнал в претенциозна говорилня. Но за повечето от тях далеч по-жив бе споменът за властта на Корускант през мрачните дни на Империята и желанието им бе тъкмо за по-хлабава централна власт.

Днес се оказа, че икономическата комисия е единствена с проектозакон, тоест само тя бе внесла нещо ново. Гаврисом разреши с отработена лекота проблемите на останалите комисии и обяви края на заседанието два часа след началото му. И въпреки това на излизане от залата с представителите на другите раси Лея долавяше, че никой от сенаторите или членовете на Висшия съвет няма да се заеме с обичайната си работа този следобед. В главите на всички бяха Каамас и необходимостта от въздаване на справедливост. А може би от отмъщение.

— Ваше височество? — повика я колеблив глас през глъчката на многобройните разговори.

Лея спря и вдигна ръка.

— Тук съм, Трипио.

— О! — възкликна дроидът и колебливо си запроправя път към нея през множеството. — Добре ли мина събранието?

— Както можеше да се очаква — отвърна Лея. — Някакви новини за информационния чип?

— Не, за жалост — отвърна Трипио. — Но имам вест от капитан Соло. Върнал се е и ви чака.

Сърцето на Лея заби ускорено.

— Каза ли нещо за мисията си на Ифигин?

— Не, за жалост — извинително отговори дроидът. — Трябваше ли да го попитам?

— Не, не е било нужно — успокои го Лея.

— Сякаш нямаше голяма охота за разговор — продължи да се извинява Трипио. — Може би нямаше да ми отговори дори ако бях попитал.

— Сигурно е нямало да ти отговори — съгласи се с усмивка Лея.

В съзнанието й нахлуха десетки стотици спомени за съпруга й. Допреди миг възнамеряваше да се върне право в кабинета си и да подхване камарата документи, която я очакваше на бюрото, но сега изведнъж реши, че работата може да почака. Хан се бе върнал…

— Съветник Органа Соло — прозвуча до нея един глас.

Миг преди да се обърне, Лея усети неприятно предчувствие. Този глас… Наистина беше ишорският сенатор Гик Дксоно.

— Да, сенатор Дксоно?

— Искам да говоря с вас, съветник — твърдо каза той. — В кабинета ви. Веднага.

— Разбира се — отвърна Лея. Неприятното й предчувствие се засили. Чуждоземецът очевидно бе разтревожен. — Елате с мен.

Двамата си запробиваха път през тълпата от всевъзможни същества и се отправиха към извития коридор с кабинетите на членовете на Висшия съвет. Трипио се опитваше, доколкото бе възможно, да ги следва отблизо. Лея зърна за миг Фейлия, който влизаше в кабинета си, след това отминаха завоя…

В следващия момент Лея рязко спря и неволно възкликна. Потънала в мислите си и в мощното присъствие на крачещия до нея Дксоно, тя не се беше присегнала със Силата напред по коридора. До вратата на кабинета й стояха трима души — един адютант на ишорския сенатор и двама непознати. Слабите им фигури бяха плътно загърнати в плащове, лицата им бяха закрити изцяло с качулки.

— Искат да говорят с вас — каза Дксоно. — Ще ги приемете ли?

Лея преглътна. Спомни си как пастрокът й Бейл Органа я бе водил със себе си при едно от тайните му пътувания до Южните острови…

— Да — тихо отвърна тя на Дксоно. — За мен ще е чест да говоря с вашите каамаски приятели.

Хан бе убеден, че щеше да чака във вътрешния кабинет най-малко час, докато се появеше Лея. Тъкмо се бе разположил удобно в креслото на жена си, когато отместването на външната врата го накара да свали крака от бюрото и тихо да ги спусне на пода. След това се изправи безшумно и пристъпи до вратата. Някога обичаше да изскача изневиделица, за да нацелува бързо жена си, но поради нарастващите й джедайски умения подобни опити бяха безполезни. Сигурно му бе събрала и яд заради внезапното заминаване и ако не беше сама, а Хан й погодеше някой хлапашки номер, щеше още повече да се ядоса.

А Лея не беше сама. Притиснал ухо до вратата, Хан чу гласовете на най-малко още двама души. Изчака известно време, за да разбере дали Лея щеше да покани гостите си във вътрешния кабинет или него във външния, за да ги поздрави. Не може вече да не знаеше, че той е тук. А ако бе решила да запази присъствието му в тайна. В този миг интеркомът на бюрото й изневиделица заработи.

— …Естествено, нямаме желание да създаваме неприятности на някого — каза някой. — Не търсим отмъщение, а за правосъдие е късно.

Хан се намръщи и отиде до бюрото. Лея искаше той да чуе разговора, но без да се появява. Или не искаше събеседниците й да знаят, че ги слушат. Едва сега погледна в екрана и разбра причината за потайността й. При нея бяха двама ишорци… и двама каамасци.

— Не става въпрос за отмъщение — настоя единият от ишорците. Вероятно беше пълноправен сенатор, реши Хан, ако сложната плетеница на рамото му представляваше някакъв символ. — А за правосъдие никога не е прекалено късно.

— За какво би послужило това правосъдие? — тихо възрази единият каамасец. — Планетата ни е унищожена. Малцина сме оцелелите, разпръснати надалеч. Наказването на ботанците ще поправи ли нещо?

— Може и да поправи — отговори ишорецът, извисявайки леко глас. Ишорците, както се знаеше, бързо се палеха и лесно кипваха. Хан се намръщи, припомняйки си неуспешния опит за посредничество в преговорите на Ифигин.

— Ако ботанците бъдат признати за виновни и заставени да овъзмездят…

Връзката прекъсна. Някой търсеше Лея по частния й канал — с раздразнение установи Хан — точно когато разговорът започваше да става интересен. Сигурно някое от децата. Той превключи интеркома на запис за останалата част от разговора, което сигурно беше незаконно, но в момента не го интересуваше, намали звука и натисна копчето. Не беше дете, нито Уинтър, нито някой от ногрите.

— Здрасти, Соло — поздрави го Талон Карде. — Не очаквах да попадна на теб на този канал.

— Аз също — отвърна Хан и се намръщи. — Откъде си научил тази честота?

— Естествено, от жена ти — невинно отговори Карде. — Докарах я от Уейланд с „Волният Карде“. Мислех, че си в течение.

— Да, изпрати ми съобщение — отвърна Соло. — Но не знаех, че си я изнудил да ти даде частната си честота.

Карде се усмихна, след това стана сериозен.

— Изведнъж се оказа, че под краката ни има взривни устройства, приятелю — каза търговецът на информация.

— С Лея решихме, че няма да е зле да мога да се свързвам дискретно с нея. Каза ли ти за каамаския информационен чип, който донесохме от Уейланд?

Хан хвърли поглед към екрана.

— Не, не съм говорил още с нея, откак съм се върнал. Но по една случайност в момента е с двама каамасци във външния си кабинет. С тях са и двама ишорци.

— О, и ишорците ли са замесени! — подсвирна Карде. — Това означава, че диамалците със сигурност ще застанат от другата страна.

— Да — съгласи се Соло. — От другата страна на какво?

— Май вече не е тайна, поне във висшите среди, сред които се въртиш напоследък — каза контрабандисткият водач. — Лея ще ти разкаже подробности, но накратко: научихме, че група незнайни засега ботанци са повредили каамаския планетарен щит точно преди планетата да бъде унищожена.

Хан усети, че стомахът му се свива на топка.

— Страхотно! — тихо изръмжа той. — Само това ни трябваше! Като че ли и без това не е достатъчна омразата срещу ботанците.

— Така е — каза Карде. — Дано Сенатът упражнява поне някакво подобие на контрол. Аз се обаждам най-вече за да кажа на Лея, че нашият приятел Мазик е заловил Лак Джит, деваронианеца с информационния чип. Заключен е на сигурно място и ще остане там, докато тя каже. За жалост е успял да се раздрънка. Едва ли нещата ще се задържат в границите на Новата република.

— Е, да, всичко вървеше прекалено гладко — кисело отбеляза Хан. — Благодаря.

— Пак заповядай — многозначително отвърна Карде. — Знаеш, че винаги съм на вашите услуги.

— Чудесно. Знаеш ли, има още един проблем, с който искам да се заемеш.

— Винаги. В брой или по сметка?

— Имахме малък сблъсък с пирати при Ифигин — пренебрегвайки въпроса, рече Хан. — Доста многобройна паплач. Мъкнеха се на боен кръстосвач клас „Калот“, два корелиански крайцера и няколко изтребителя „Корсар“.

— Подготвили са се хората — съгласи се контрабандистът. — Но пък и само пълен глупак ще тръгне за Ифигин без достатъчно въоръжение.

— Най-странното е — продължи Хан, — че Люк усети клонинги на борда на кръстосвача.

Лицето на Карде не трепна, но очите му видимо помръкнаха.

— Така ли! — възкликна той. — Какъв вид клонинги?

— Не каза — отвърна бившият му колега. — Чувал ли си за пирати, които използват екипажи от клонинги?

— Не помня такова нещо — отвърна търговецът на информация и замислено поглади брадата си. — Може да са останали от голямата имперска офанзива отпреди десет години. Върховният адмирал Траун имаше възможност да произведе доста в планината Тантис.

— Но какво правят при пиратите? — попита Соло. — Според теб Империята не би ли ги задържала за себе си?

— Така е — съгласи се Карде. — Но може имперските хора да са решили, че им е по-изгодно да ги дадат под наем на пиратите като съветници или десантчици в замяна на разузнавателни данни или дял от плячката.

— Възможно е — призна Хан. — Възможно е и някоя пиратска шайка да е открила собствен източник на клониращи цилиндри.

— Е, да — неохотно се съгласи контрабандистът. — Има вероятност и така да е.

— Какво ще правим?

— Ще трябва да видя как стоят нещата — повдигна едната си вежда търговецът на информация. — В брой или по сметка?

Хан затвори очи. Решеше ли, че Карде е на път да извърши благородна постъпка, контрабандистът винаги бързаше да му напомни, че връзката му с Новата република е строго делова.

— Добре де — каза Соло. — Какво може да те привлече на наша страна?

— Теб какво те накара да изоставиш безгрижния живот на независим търговец?

— Лея — отговори Хан.

— Естествено — сухо каза Карде. — Тя, разбира се, няма сестра…

— Поне аз не знам да има — отвърна някогашният му колега. — Но пък със семейство Скайуокър човек никога не знае.

— Няма да примирам в очакване — каза Карде. — Нека да е по сметка. Сумата ще уточним по-късно.

— Ти си слънчице.

— Така си е — отвърна контрабандистът. — На теб ли да докладвам или на Люк?

— По-добре на мен — каза Хан. — Може и да не успееш да се свържеш с Люк. Замина на кратка научна експедиция.

— Гледай ти! — намръщи се Карде. — И след кого е хукнал, ако смея да попитам?

— След шайката Каврилу. Получи от разузнаването на Новата република координатите на едно тяхно убежище, астероиден пояс в системата Каурон. Отиде да хвърли едно око.

— Сигурно е късно да го повикаме обратно?

— Сигурно — потвърди Соло. — Но ти не се тревожи за Люк, той може да се грижи за себе си.

— Не се тревожа за това — отхвърли страховете му Карде. — Току-виж се уплашили и се заврели някъде, където няма да можем да ги намерим.

— Е, ако са толкова плашливи, едва ли сами представляват особена заплаха — предположи Хан.

— Може и така да се погледне на нещата — каза Карде и замълча за миг. По лицето му сякаш премина сянка. — Като заговорихме за Люк, как е той?

Хан се взря в лицето на контрабандиста, опитвайки се да разтълкува внезапната промяна на изражението му.

— Според мен е добре — внимателно отвърна той. — Защо?

— Напоследък Мара е прекалено нервна и по-докачлива, след като попаднахме на Лея на Уейланд. Не зная дали това няма нещо общо с него.

— Странно, че заговаряш за това — потърка Хан замислено брадичката си. — Последния път, когато му споменах за Мара, имах същото чувство за Люк. Може ли да е съвпадение?

— Не е изключено — отговори търговецът на информация. — От друга страна, и двамата много добре владеят Силата. Може би долавят нещо назряващо.

— Може би — съгласи се Хан. Но това не обясняваше другите неща, които Люк усети на Ифигин. — Дали не усещат клонингите?

— Нищо чудно — сви рамене Карде. — Ще поговоря с нея. Май няма да е зле двамата да се срещнат.

— Да, мина време от последния им разговор — съгласи се Хан. — Аз също ще се опитам да поприказвам с Люк, щом се върне.

— А аз ще се заема с тия пирати. Поздрави Лея и й кажи, че ще се обаждам.

— Ще й предам — отвърна Хан. — Успех.

Карде се усмихна и екранът угасна.

Хан се облегна и заби поглед пред себе си. Само това й липсваше на Новата република. Защото не беше само Каамас, макар въпросът с унищожението на планетата да бе достатъчно сериозен. По-големият проблем беше, че разгласяването му щеше да изкара наяве спомените за хиляди други зверства, извършени през годините от една или друга групировка. Галактиката гъмжеше от стари вражди и конфликти. Така се отваряше възможност за хора като Карде, а и за самия Хан с Чуй навремето, да печелят нелоши пари от контрабанда. Имаше възможност за прехвърляне на стока до толкова много страни в толкова много конфликти.

През последните няколко десетилетия нуждата от обща съпротива срещу Империята бе погребала голяма част от тези неразбирателства под привидно опрощение и забрава. Но сега кората се пропукваше. Заплахата от страна на Империята бе съвсем отслабнала. Ако тази история с Каамас отвореше старите рани… Хан подскочи от съскането на отваряща се врата.

— Здравей — тихо поздрави Лея, влизайки в стаята.

— Здравей — отвърна Хан и скочи, хвърляйки закъснял поглед към екрана на интеркома. Погълнат от разговора с Карде, а след това и от собствените си мисли, не бе забелязал кога си бяха тръгнали посетителите на жена му. — Извинявай… разсеях се.

— Няма нищо — отвърна Лея, протегна ръце към него и се сгуши в обятията му.

— Говорих преди малко с Карде — каза Хан. Косата й гъделичкаше устните му. — Каза ми какво сте намерили за Каамас.

— В затруднение сме — отвърна Лея приглушено, заровила лице в ризата му. — Повечето още не си дават сметка, но това може да се окаже най-голямото изпитание за Новата република досега. Може направо да ни разкъса.

— Нещата ще се оправят — успокои я Хан. Неволно усети леко задоволство. Повечето сенатори не бяха доловили заплахата, свързана с Каамас, за разлика от него. — Нали се справихме с бунта в Алмания?

— Не е същото — каза тя. — Куилър бе разстроен човек и удряше хаотично. Новата република се зае да го обуздае, но никой не е мислил, че се превръщаме в нова империя. Каамас ще издълбае пропаст между почтени хора, които искрено желаят справедливост, но не могат да намерят съгласие, каква трябва да е тя.

— И все пак нещата ще се оправят — Хан я поотдалечи от себе си и я погледна в очите. — Да не се предаваме, преди да сме започнали! Освен… — бавно добави той, ужилен от внезапно подозрение — ако всичко не е свършило. Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Не — отговори жена му и отмести очи от неговите. — Предусещам нещо за близките дни. Не ми е много ясно… може би е критична точка, в която ще се реши накъде ще поеме някакво много важно развитие.

— За Каамас ли? — попита Хан.

— Не зная — въздъхна тя. — Опитах с медитация, но досега нищо не постигнах. Сигурна съм само, че началото беше, когато срещнах Карде на Уейланд и прочетохме информационния чип за Каамас.

— Хм — изсумтя Хан. Съжали, че не успя да предума Люк да не потегля след пиратите. Сега можеше да помогне на Лея да уточни смътните си усещания. — Не се тревожи. Малко почивка, малко съпружеско внимание и ще ти се проясни.

Лея се усмихна. Част от изписаното на лицето й напрежение изчезна.

— Искам да те отведа от тук — предложи Хан, хвана я за ръка и тръгна към вратата. — Имаш нужда от тишина и спокойствие. Щом децата се приберат от училище, няма да ги има и двете. Да използваме възможността!

— Много е примамливо — въздъхна Лея. — Едва ли сенаторите ще правят нещо друго, освен да се препират за справедливост и правосъдие. Могат да го правят и без моята помощ.

— Точно така — съгласи се съпругът й. — През следващия един час в галактиката няма да стане нищо важно.

— Сигурен ли си?

— Гарантирам го! — стисна ръката й Хан.

Светлините на мостика премигаха и пъстроцветният космос на хиперпространството избледня в илюминаторите на наблюдателниците. Този път го замениха не обичайните линии, а абсолютна чернота. И абсолютна слепота.

Няколко минути капитан Налгол се взираше в празнотата отвън през илюминаторите на наблюдателницата на „Тиран“, борейки се с неприятното усещане за уязвимост. Скокът през хиперпространството със спуснат маскировъчен щит на звездния разрушител ги бе довел в системата Ботауи съвършено слепи и глухи, което бе особено неприятно за един боен кораб.

— Рапорт от хангара — обади се дежурният офицер. — Разузнавателните кораби са излетели.

— Разбрах — отвърна Налгол, взирайки се, без да движи глава. Нямаше да даде добър пример на екипажа, ако въртеше глава наляво-надясно пред нищото. Капитанът зърна светлината на един от двигателите, докато машината излизаше изпод корпуса на звездния разрушител, преди да навлезе в полето на маскировъчния щит и да изчезне от погледа му.

Той пое дълбоко дъх и отново си зададе въпроса, какво търсят тук. Докато седеше в кабинета на моф Дизра заедно с Тразен, Аргона и Дория, всичко му звучеше доста смислено. Но сега, отдалечен отвсякъде на милиони километри, посред системата Ботауи, вече не му се струваше така. Но пък и в колко от плановете на върховния адмирал Траун се различаваше и капчица смисъл преди сблъсъка с противника?

Налгол изсумтя. Той не бе служил под прякото командване на Траун или на другите върховни адмирали на Империята и нямаше лични впечатления от уменията им. Но и от периферията на военните действия, където дългът бе отпращал „Тиран“ през повечето време, Налгол не можеше да не признае, че Империята се бе справяла доста добре, докато върховният адмирал командваше флотата, преди да загине от ръката на предателя ногри Рък.

Поне привидно да загине. Как изкусно го бе направил! По-интересно бе защо се бе крил толкова години, оставяйки разни некадърни мегаломани, като адмирал Даала, да разпилеят на вятъра силите на Империята. И защо, след като се бе завърнал, се бе свързал именно с моф Дизра?

Налгол се намръщи. Никога не бе харесвал Дизра. Никога не му бе имал истинско доверие. Винаги го бе смятал за същество, което ожесточено ще се бори да не изпусне дела си от имперските остатъци, вместо да се стреми цялото да укрепва. Щом бе решил да се свърже с него, толкова ли проницателен бе Траун, колкото го представяше легендата? Разбира се, Дория гарантира непоколебимо за върховния адмирал — и за характера, и за военния му гений. Но Дория бе гарантирал твърдо и за компетентността на самия Дизра. Тогава?

Поне бе сигурно, че завърналият се наистина бе Траун. Генетичният анализ го бе потвърдил без капчица съмнение. Това бе Траун, за когото всички бяха убедени, че е гений, и Налгол се надяваше да са прави.

Някакво раздвижване вляво привлече вниманието му. Един от разузнавателните кораби промени курса си, за да остане от вътрешната страна на маскировъчния щит.

— Е? — попита капитанът.

— Почти върху него сме, сър — докладва свързочникът. — Съвсем лека корекция на курса и сме там.

— Въведете курса в румпела! — нареди Налгол, макар че, ако вече не го бяха направили, щеше да се ядоса. — Румпел, поеми курса. Къде са „Заличител“ и „Желязна ръка“?

— Съгледвачите ни се свързаха с техните, сър — отвърна дежурният офицер. — Съгласуват курсовете, за да не се сблъскаме.

— Те си знаят работата — студено отвърна капитанът.

Стигаше му, че се мотае сляп и глух. Щеше да бъде върхът на професионалното унижение, ако трите звездни разрушителя се сблъскаха. И ако маскировъчните щитове паднеха и зрелището станеше видно за цялата система Ботауи.

Но в момента, разбира се, не можеха да ги видят. Това бе смисълът на операцията. Според предварителното проучване на отбранителната система на ботанците навън не би трябвало да има друго освен няколко безсмислено мотащи се корабчета. Корабчета… и една доста по-голяма комета.

— На път сме, капитане — съобщи рулевият. — Приблизително време на пристигане пет минути.

Налгол кимна.

— Прието.

Минутите отминаваха бавно. Капитанът на „Тиран“ се взираше в чернотата отпред, сред която се мяркаха светлините на съгледвачите, промушващи се през маскировъчния щит, за да контролира курса на звездния разрушител. Хронометърът показа нула. Налгол усети как корабът забави ход.

И изведнъж тя се появи откъм щирборда: покрита с лед скала, която мина през маскировъчния щит и бързо се насочи към кърмата.

— Ето! — каза той. — Отминаваме я!

— Върху нея сме, сър — отвърна рулевият. Налгол видя как движението на кометата към кърмата на кораба му спря, после тя бавно се издигна, докато увисна откъм щирборда точно до командната надстройка. — Стабилизирани сме, капитане.

— Въжетата?

— Совалките излетяха с тях, сър — обади се друг офицер. — Ще бъдат обезопасени след десет минути.

— Добре — въжетата не бяха достатъчно здрави, за да държат звездния разрушител и кометата скрепени заедно. Предназначението им бе да дават на руля необходимата информация, за да е сигурен, че двете тела ще запазят относителното си положение едно спрямо друго, докато кометата продължеше мързеливо да се носи към вътрешността на системата Ботауи. — Новини от другите два звездни разрушителя?

— „Желязна ръка“ успешно осъществи скачването — докладва свързочникът. — „Заличител“ е на позиция.

Налгол кимна, пое си дълбоко дъх и издиша безшумно. Значи успяха. Вероятно ботанците не ги бяха забелязали.

Оставаше им да чакат. И да се надяват, че върховният адмирал Траун наистина е гений, както твърдяха.