Тимъти Зан
Призрак от миналото (6)

ГЛАВА 6

Беше трътлеста, покрита с гъста козина и гръмогласна, решена на всяка цена да му продаде пъпеш.

— Съжалявам — каза Уедж Антилис, вдигнал ръце в ясен жест на отказ, и се опита да потъне в многолюдната тълпа на пазара в Моришим. — Днес не ми се ядат укоуийски пъпеши. Благодаря!

Жената мориш или не разбираше основния език, или не искаше да се признае за победена. Мъкнеше се подире му, потеглила зарзаватчийската си количка, и тикаше в ръцете му бледочервения пъпеш с двойна луковица в края, като не спираше да бърбори на неразбираемия си език.

— Днес няма да стане — твърдо повтори Уедж.

Огледа се за някой от другарите си от Червената ескадрила сред тълпата купувачи. Джансън и Тайко май поназнайваха нещо от езика на моришите, но за беда никой от двамата не се виждаше наблизо. Зърна един процеп сред плътното множество на пазара и се устреми към него.

— Утре — обеща пътьом на продавачката.

— Какъв як проклет военен пилот, а не може да каже „Не“ — чу гласа на Джансън.

— Не го купих, нали? — докачено отвърна Антилис и се обърна към приятеля си, широко ухилен насреща му. — Къде беше, когато ми трябваше?

— Видях почти цялото представление — още по-широко се ухили Джансън. — Много ми хареса, когато вдигна ръце, за да й кажеш, че не искаш да го купиш.

Уедж присви очи.

— Това не означава ли „Не“ тук?

— Не точно — отговори пилотът, очевидно забавлявайки се. — Означава, че не го искаш на тази цена, но може и да го купиш, ако намали.

— О, много съм ти благодарен за сведението — сърдито се сопна командирът на Червената ескадрила. — Нищо чудно, че така се беше лепнала за мен.

— Галактиката е голяма — философски заключи Джансън. — Човек трябва да научи страшно много неща. Ела с мен, открих недалеч от тук един твой стар приятел.

— Само да не иска да ми продаде нещо — измърмори Уедж под нос и последва Джансън в тълпата. — Някакви новини от базата?

— Рано е — отвърна Джансън през рамо. — Срещата започна преди половин час. Като се знае какъв е генерал Бел Иблис, сигурно още не са свършили с приветствията. Я гледай! Генерале!

На няколко крачки пред тях се обърна един мъж с открояваща се осанка, наметнат с черен плащ.

— Виж ти! Виж ти! — проби си път Уедж през минувачите и протегна ръка. — Генерал Калризиан!

— Вече само Калризиан — поправи го Ландо, пъхна укоуийския пъпеш, който стискаше, под мишница и пое ръката на пилота. — Кариерата ми в армията приключи. Радвам се да те видя, Уедж!

— И аз. Какво правиш из тия краища?

— Опитвам се да стигна до генерал Бел Иблис — кимна Ландо към пирамидалните кули за кацане на базата на Новата република, които се издигаха над всички други постройки в града. — Трябва да направим нещо срещу пиратите около Варн.

— Удариха доставките ти на руда, нали? — попита Уедж.

— Не само това. Плашат клиентите — обясни Ландо. — Не знам дали сте чули, но направих казино и наблюдателна галерия на „Дълбоките джобове“.

— Изглежда, работата ти се е разраснала — отбеляза Джансън.

— Нямаш представа, колко интересен е за наблюдаване подводният рудодобив — отвърна Калризиан. — Всъщност при пълно натоварване казиното може да изплати разноските за цялата операция. Но ако клиентите се страхуват, няма да стане.

— Пиратите са се развърлували кажи-речи навсякъде — съгласи се Антилис. — Опита ли се да говориш с Корускант?

— Опитвах се и останах без глас — кисело отвърна Ландо. — Бюрокрацията е досущ като имперската. Дори някои от чиновниците са си същите.

— Тази, последната реорганизация трябва да оправи нещата — каза Уедж и се опита да отклони разговора от вечно болната за него и другарите му от Червената ескадрила тема. — С прехвърлянето на повече власт в секторите и системите може да се реши проблемът с бюрокрацията. Империята бе признала, че централизацията не действа — той вдигна глава към ясното синьо небе — Странно как се обръщат нещата. Спомням си времето, когато, ако човек се намираше толкова близо до границата на Империята, трябваше да спи в изтребителя си, а сега се разхождаме спокойно, сякаш сме на Свайвърн или Орд Мантел.

— На твое място не бих бил толкова спокоен — предупреди го Джансън. — Империята не е разрушена и все още може да нанесе доста силен удар.

— И преди е изглеждала готова да се предаде — добави Ландо. — Спомняте ли си какво беше, преди върховният адмирал Траун да се върне от изгнанието си?

— Уедж! — надвика нечий глас гълчавата. — Ей, Уедж!

Пилотът зърна една рошава светлокафява коса сред множеството и махна с ръка.

— Насам.

— Кой е? — надигна се на пръсти Калризиан.

— Тайко Селчу. Един от пилотите в Червената ескадрила. Не знам дали го познаваш.

— Уедж, трябва да чуеш какво казва онзи човек — каза Тайко, когато стигна до тях. Гласът му бе напрегнат, лицето сериозно. — Ей там…

Той ги поведе през тълпата към малка сергия, над която се бе превил съсухрен мориш.

— Ето го — каза Тайко — Усими прото?

— Мришкавиш форил — изхъхри моришът. — Мшишт Каама пор кривресми Бот.

Джансън тихо подсвирна.

— Какво каза? — попита командващият Червената ескадрила.

— Каза, че съвсем наскоро била открита нова информация за унищожението на Каамас — мрачно отвърна Тайко.

— Ботанците били отговорни.

Уедж се вгледа в Тайко.

— Кажи ми, че се шегуваш — каза той.

— Приличам ли ти в този момент на шегаджия? — сините очи на Тайко просветнаха. — Ендор, Борлейас, а сега и това.

— Спокойно, Тайко — строго се обади Антилис. — За Борлейас не бяха виновни само ботанците.

— Вярно, там вината не беше изцяло тяхна… — неохотно се съгласи Тайко.

Уедж погледна към Ландо.

— Ти чувал ли си за някакви нови разкрития около Каамас?

— Не — каза бившият генерал и подозрително изгледа мориша. — Питай го откъде е научил.

Тайко отново размени няколко думи с мориша.

— Каза, че сведенията идвали от стария отшелник — преведе пилотът. — Живеел в пещера в Хай Татмана. Очевидно знае всичко, което става в галактиката.

Уедж Антилис вдигна поглед към планината Татмана. Островърхите й зъбери стърчаха на хоризонта срещу Новата република. Нелепо беше да се очаква, че някакъв местен отшелник би имал представа, какво става в града, камо ли в огромната галактика над планината му. Но, от друга страна, Уедж бе прекарал достатъчно време с Люк Скайуокър, за да научи, че в галактиката има много необясними неща. Ами ако този стар отшелник бе един от джедаите, които Люк се опитваше да открие? В момента те едва ли бяха особено заети.

— Питай го къде можем да намерим този стар отшелник — обърна се той към Тайко.

— Ще се вдигаш в планината ли? — попита Ландо, докато Тайко говореше с мошира. — Защо?

— От любопитство — отвърна командирът на Червената ескадрила. — Имаме време. Няма да му трябваме на генерала най-малко още два часа. Идваш ли?

Калризиан въздъхна:

— Води.

Накланяйки се леко от постоянния вятър, трите изтребителя кацнаха меко на скалата над града.

— Браво! — измърмори Ландо под нос, оценявайки пространството, което му оставиха за „Дамата на късмета“.

Беше съвсем малко, но от гордост нямаше да се откаже. Все така мърморейки под нос, спусна яхтата още по-ниско. Вятърът допълнително усложняваше нещата. Калризиан се справи с приземяването, без да се посрами. Превключи двигателите на предстартов режим, спусна се по стълбичката зад кабината на мостика и се насочи към изходния люк. Уедж, Джансън и Тайко вече го чакаха в края на рампата.

— Хладничко е — отбеляза той и придърпа краищата на наметката си, за да не плющи на вятъра. — Надявам се пещерата на стария отшелник да е отоплена.

— Поне пази завет — каза Джансън и посочи към тясната, висока два метра цепнатина в отвесната скала. — Явно е това. Да вървим.

Пещерата бе много по-дълбока, отколкото Ландо бе предположил, съдейки по относително тесния вход. Вътре беше изненадващо топло.

— Май нещо свети отпред — каза Антилис. Гласът му кънтеше странно в затвореното пространство. — Зад завоя.

— Дали да не известим по някакъв начин, че сме тук? — подхвърли Калризиан и се огледа тревожно.

Тесните кабини на малките космически кораби никога не го бяха притеснявали, но да върви в тесен проход с цялата маса на планината над главата си, беше друго нещо. А може би мястото му напомняше прохода във вътрешността на планината Тантис. Така или иначе, след като взеха завоя, той сложи ръка върху дръжката на бластера си.

Толкова по-изненадваща бе сцената, която се разкри пред очите им. В дъното на едно разширение седеше престарял мориш, по-възрастен от мъжа, с когото бяха говорили при сергията. Старецът унесено дърпаше струните на някакъв музикален инструмент. От дясната му страна имаше тумбест военен фенер, от лявата — стар дървен мангал. Мъждивата светлина едва стигаше до предметите в пещерата, които вероятно съставляваха имуществото му. Без напълно да покрива стената, зад него висеше ръчно изрисувана завеса от плътна материя.

И да бе изненадан от появата им, старият отшелник не го показа. Изучава ги мълчешком, докато малката група се приближи. Четиримата мъже спряха на няколко метра от него. След това старецът сведе поглед към инструмента и измърмори нещо на родния си език.

— Поднася ни един вид приветствие — преведе Тайко. — Освен това пита защо сме дошли.

— Кажи му, че сме чули, че знае нещо за унищожението на Каамас — каза Уедж. — Искаме да научим повече.

— Ще иска пари — предупреди Джансън.

— Добре — съгласи се Тайко. — Предложи му петдесет.

Моришът се разшава.

— Триста — почти без акцент обяви той. — Историята струва триста.

— Гледай ти! — сухо каза командирът на Червената ескадрила. — Винаги съм смятал, че знаят повече основния език, отколкото показват. Давам сто.

— Триста — настоя отшелникът. — Или няма история.

— Сто и петдесет — предложи Уедж. — Валута на Новата република. Толкова имам в себе си.

— Триста. Не по-малко.

— Аз ще платя — обади се Ландо, докато оглеждаше пещерата. Долавяше нещо особено, което събуждаше у него твърде неприятни спомени…

— Така да бъде — въздъхна Антилис. — Дано историята си струва.

— Струва си — увери го старият отшелник. — Флотата за жестоката битка се събираше при Каамас…

Изведнъж нещо се пробуди в подсъзнанието на Ландо. Той пристъпи зад военния фенер и хвана края на завесата…

— Каалее! — изкрещя моришът, захвърли инструмента и скочи към фенера. Ръката му се стрелна зад него…

— Не мърдай! — извика Уедж. Тримата пилоти от Червената ескадрила светкавично заеха бойни позиции с извадени бластери, насочени към стария мориш. — Горе ръката! — нареди Антилис. — Празна!

Бавно, впил зъл поглед в тях, отшелникът вдигна ръка. Джансън отиде до фенера, клекна до него и извади бластер — малък, но с голяма огнева мощ.

— Така вече е друго — каза Уедж, докато Джансън се връщаше при Тайко. — Сега седни и постави ръцете си, така че да ги виждаме — той прибра бластера си, заобиколи другарите си в гръб и отиде при Ландо. — Какво намери?

— Източникът на знанията му — мрачно отвърна Калризиан и дръпна завесата. — Виж!

Антилис подсвирна. Дори Ландо, който донякъде бе очаквал онова, което се разкри пред очите им, бе слисан. В широката ниша зад завесата беше побран функциониращ имперски комуникационен център, оборудван с кодиращо-дешифриращ модул, входящи гнезда за различни дроиди и сензори, космически планетарен модул за наблюдение и независим електрогенератор трето поколение.

— Гледай ти! — отново възкликна Уедж. — Как го подуши?

— По миризмата — отговори Ландо и потръпна. — Никога не можеш да сбъркаш миризмата на прашна електроника. Залата с цилиндрите спаарти в склада в планината Тантис беше пропита с тази миризма.

— Сигурно са стъкмили това местенце малко преди да завземем Моришим — предположи Джансън. — И са го използвали за шпиониране на базата ни.

— А също и за пропаганда и подстрекаване на местното население — допълни Уедж и дръпна докрай завесата, за да разгледа по-добре. — Има пряк достъп до имперската информационна служба. И до корускантската.

— Няма да е излишен един поглед в най-скорошните архиви — подхвърли Калризиан. — Дали няма да се открие пръстът им в събитията.

— Да — съгласи се командирът на Червената ескадрила.

— Сигурно са тръгнали набързо, за да оставят такава техника…

Той млъкна и се намръщи пред монитора за космическо наблюдение.

— Тайко, иди при изтребителя си и се обади в базата. Задава се някаква корелианска корвета с имперска идентификация… — той изведнъж замръзна. — Я чакай! — каза Антилис, пусна завесата и претича край стария отшелник.

— На изтребителите!

Другите двама пилоти го последваха без колебание и след миг тримата изчезнаха зад ъгъла.

— Какво има? — любопитно попита старият отшелник.

— Ти… човекът… какво става?

Един-единствен поглед към екрана бе достатъчен за Калризиан.

— Имперски звезден разрушител — каза той. — Изскочи точно зад корветата. Приближава насам.

— Ландо — прозвуча гласът на Уедж от комуникационната конзола на „Дамата на късмета“. — Чуваш ли ме?

— Ясно и чисто — отвърна Калризиан и направи последна корекция на приемателя.

— Не се отдалечавай — предупреди го Антилис. — Заглушаването им ще попречи на номера с честотата и няма да стане, ако сме далеч един от друг.

— Разбрах — Ландо хвърли бърз поглед на обърканите данни от комуникационната си система. Беше доста модерна, с някои екзотични нововъведения, но не беше направена, за да прониква във военните честоти и кодове на Новата република. И все пак подобренията, които набързо бе импровизирал, досега вършеха работа. — Какво става?

— Докато вие се приготвяхте, се обадих в базата — каза Уедж. — Останалата част от Червената ескадрила идва заедно с всички налични в базата изтребители.

Няколко изтребителя срещу имперски звезден разрушител. Страхотно!

— А „Задморски“ и щурмовата фрегата, с която дойде адмирал Врис?

— „Задморски“ също идва насам, но ще пристигне от другата страна на планетата — отговори командирът на Червената ескадрила. В безпристрастния професионализъм на гласа му се прокрадна нотка на презрение. — За съжаление щурмовата фрегата няма да участва. Явно са оставили режима на двигателите да спадне доста под предстартовия.

— Голяма немарливост от тяхна страна — отбеляза Ландо. — Кой командва?

— Комитет от багмимци — отвърна Антилис. — Екипажът е главно от багмимци, хора и пованарианци.

— Багмимците се сражават добре, стига да са раздразнени.

— Значи трябва по-често да ги дразнят — заядливо подхвърли пилотът. — В момента са пълна скръб.

— Късно е да се тревожим за това сега — каза Ландо, избягвайки да припомни на Уедж предишния му коментар, колко се било успокоило всичко. — Какъв е планът?

— Ще се опитаме да ги принудим да кацнат — отговори командирът на Червената ескадрила. — „Задморски“ е на път, а генералът е изпратил два кръстосвача от Хаверлинг. Докато дойдат, разчитаме на себе си.

Трите изтребителя и яхтата се вдигнаха над дъгата на моришимския хоризонт и ги видяха — вдъхващия страхопочитание силует на имперския звезден разрушител и корветата, която го водеше към планетата. Ландо се намръщи:

— Уедж?

— Видях — измърмори той. — Червен седем, дай ми бърз анализ.

— Няма грешка, Червен първи — бързо дойде гласът на Тайко. — Не са случайни изстрели. Звездният разрушител се цели в корветата. Тя е на пълна тяга с пуснат заден дефлекторен щит. Звездният разрушител я преследва.

— Заглушават и предавателите й — добави Джансън. — По курса й личи, че се е насочила към края на енергийния щит на базата. Прилича или на отвличане, или на дезертьорство.

— Възможно е — предпазливо отвърна Уедж. — Но може и да е номер, за да се промъкне непроверен кораб под енергийния щит.

— Какво ще правим? — попита Джансън.

— Ще се понамесим — предложи Антилис. — Червен две, Червен пет, минете отдясно на корветата и опитайте да отвлечете вниманието на звездния разрушител. Аз ще поема другата страна. Внимавайте за прехващащи лъчи. Може да се опитат да изтеглят корветата.

— Прието, Червен първи.

Двата изтребителя елегантно се отделиха от командира на Червената ескадрила и Ландо.

— А аз какво ще правя?

— Стой си тук — отвърна Антилис и превключи на по-висока скорост. — Яхтата не е подходяща за такива маневри. А и може да имаме нужда от теб като свръзка с подкрепленията.

Уедж Антилис едва изрече тези думи, когато откъм корветата се чу взрив и се разхвърча облак отломки.

— Удариха надпалубните сензори — докладва Джансън. — Избухна пожар. Може би ще им се наложи да изключат основния реактор.

Това означаваше, че остават без двигатели, без щит и без надежда за измъкване. Ландо изруга под нос и активира втората си комуникационна система, за да сканира каналите. Смущения засъскваха всеки път, когато попаднеше на заглушавана от Империята честота.

— Прехващащият лъч е активиран — със стегнато гърло докладва Тайко. — Свързва се… хванаха я.

— Останалата част от Червената ескадрила пристига зад нас — прекъсна го Джансън — плюс още пет изтребителя. Приблизително време до пристигането, около четири минути.

Въздишката на Уедж бе тих отзвук от съскането на заглушаването.

— Късно, твърде късно — промърмори и добави неохотно: — Прекратете акцията. Не можем с нищо да им помогнем.

Ландо погледна към корветата и удари с юмрук по ръба на контролното табло. Безпомощна, останала без свръзка, корветата щеше да бъде или пленена, или унищожена, без някой да разбере кой е бил на борда й, какви са били намеренията му. Освен ако…

— Уедж — извика той. — Хрумна ми нещо. Тримата опитвайте на всички възможни честоти. Редувайте всички кодове, с които разполагате. Може би ще успеем да проникнем през заглушаването и да чуем нещо от корветата.

— Да опитаме — съгласи се Антилис. — Хайде, момчета!

Калризиан завъртя стола към комуникационната си конзола и въведе едно от екзотичните си подобрения, за което бе дал немалко пари. Едва ли щеше да стане нещо. При това опитът му да пробие заглушаването лесно би раздразнил имперските офицери и те просто щяха да го пометат. Но пък и не можеше да стои със скръстени ръце. И изведнъж, изненадващо дори за закоравял комарджия като него, през смущенията мина нещо.

— Продължавайте — извика той на Антилис и другите двама пилоти и лудо затрака по клавиатурата. Сигналът се стабилизира, отслабна, пак се стабилизира…

После се изгуби. Ландо вдигна поглед тъкмо навреме, за да улови псевдодвижението, преди звездният разрушител да изчезне в хиперпространството.

— Това беше — отбеляза Тайко.

— Взеха ли корветата със себе си? — попита Ландо.

— Изтеглиха я на борда и веднага изчезнаха — отвърна Уедж. — Хвана ли нещо?

— Не знам — Калризиан набра командата за повторение. — Да видим.

Пращенето запълни пилотската кабина на „Дамата на късмета“ и едва доловимо се чуха откъслечни думи:

…е полк………………… Вер………………ално пратеник………………… мирал……………… изпрати…………………върже ген …………ел Иблис във връзка………………………………… Империята и Новата република…………………………… атакуван …………… предателски избр…………………… Империята ……………………… не приема…………………… целява………… Ако Новата ре……………………они, адм…………… Пел…………… при изостав……………… минен цент…………………………итин във………………… ти, за да се срещне…………… повтарям: говори……………ник Ме…………Вермел…

Записът свърши.

— Не е кой знае колко — каза Уедж.

— Вярно — призна Ландо. — А сега какво?

— Най-добре се върни и предай записа на генерал Бел Иблис — предложи Уедж. — Ние ще поостанем.

— За да очаквате второ действие ли? — попита Калризиан.

— Никога не се знае.

Ландо погледна към мястото, където корветата бе изгубила всякаква надежда. Полазиха го неприятни тръпки. Случката смущаващо наподобяваше преследването, при което консулският кораб на принцеса Лея Органа бе настигнат от звездния разрушител на Дарт Вейдър при Татуин преди почти две десетилетия. Този момент бе станал повратна точка в борбата срещу тиранията на Империята, макар тогава още никой да не го осъзнаваше.

Сега над Моришим се бе разиграла същата сцена. Дали и тя щеше да отприщи толкова значими последствия?

— Уедж?

— Да?

— Случайно да е имало… — Калризиан се поколеба, страхувайки се въпросът му да не прозвучи глупаво — спасителни капсули, изстреляни от корветата?

— Първо за това си помислих — сериозно му отвърна командирът на Червената ескадрила. — Нямаше.

— Да, естествено — тръсна глава Ландо, за да прогони спомените от миналото.

Историята никога не се повтаряше буквално. Вероятно, както беше казал Джансън, това си беше най-обикновен акт на кражба или дезертьорство. Едва ли щеше да се разбере със сигурност.

Официално планетата се наричаше Прикуб, неофициално всички й викаха Паринакуп. Бастион бе политическият център на Империята, а Прикуб — финансовото й сърце. Причините за особения статут на тази планета бяха много и различни и се губеха назад, чак в дните на Старата република. Запазването на ролята й и в сегашните смутни времена се дължеше донякъде на инертността и на навика, но и на двете бойни станции Голан три, които мързеливо кръжаха в орбита около планетата.

Изправен пред прозореца на заседателната зала, Пелаеон вдигна поглед към небето — една от бойните станции минаваше пред слънцето на Прикуб и за момент засенчи светлината му. С преместването на имперската столица на Бастион, спомни си той, моф Дизра бе направил опит да прехвърли двете станции с обяснението, че имперският команден център повече от кредитните спекуланти заслужава да се облагодетелства от тях. Това бе една от редките погрешни преценки на Дизра и един от най-срамните му политически провали. Някой дискретно се изкашля зад Пелаеон.

— Да? — обърна се той към масата.

Шестимата висши офицери, събрани около нея, го гледаха.

— Доколкото разбирам, това не е просто предложение, адмирале — тихо се обади старши генерал Сът Рамик. — Вие и мофите вече сте взели решение, нали?

За миг Пелаеон се втренчи в лицето на военния. Генерал Рамик, командващ единия от голаните, заемаше отговорен пост в отбраната на Прикуб, беше опитен и уважаван. Ако той не подкрепеше мирните преговори, най-вероятно и другите щяха да го последват. Въпросът му не беше предизвикателство — той просто питаше.

— Да, мофите одобриха — отвърна адмиралът. — И те като вас не бяха особено въодушевени.

— Смятах, че вие сте авторът на предложението — обади се генерал Харон Кайте. На лицето му бяха изписани подозренията, които го изпълваха. — Как можете сега да се обявявате против него?

— Не съм се обявявал против него — уточни върховният командващ. — Казах, че не ме изпълва с ликуване. Но професионалното ми мнение е, че други възможности не са ни останали.

— Говореше се, че разполагаме с революционно нови системи и оборудване, готови за въвеждане — каза Рамик.

Съвсем навреме една от лампичките на интеркома на адмирала светна.

— Някои от тези системи не се оказаха с толкова широко приложение, колкото бяха убедени създателите им — отвърна Пелаеон и пристъпи напред, за да натисне бутона за връзка. — А част от оборудването е негодно заради предателство…

Вратата срещу него се плъзна настрани и в заседателната зала влезе слаб мъж с традиционния шал на прикубски банкер и с обеца, каквато носеха посветените.

Пелаеон не видя каква бе реакцията му пред пълната с офицери зала, защото гледаше военните. Изненадани и възмутени от прикритото обвинение на адмирала, те се обърнаха, повечето от тях очевидно раздразнени, за да видят кой бе дръзнал да прекъсне работата на флотата.

Полуобърнат, генерал Кайте, който седеше в лявата част на масата, трепна. Реакцията му съвсем не беше силна. Главата му едва-едва трепна, а на лицето му се изписа почти незабележимо слисване, преди да се овладее. Но на фона на повече или по-малко безразличната незаинтересованост на останалите тя блесна ярко като маяк на космодрум.

— А! Лорд Граемон — възкликна върховният командващ и най-сетне погледна банкера. — Благодаря ви, че дойдохте. Ако сте така добър да ме изчакате в другата стая, ще дойда след минутка.

— Както желаете, адмирал Пелаеон — отвърна Граемон.

Очите му се спряха съвсем за кратко на Кайте, докато вървеше към вътрешната зала. След малко лордът изчезна зад вратата.

— Какво означава това? — попита Рамик.

Генералът беше проницателен човек и несъмнено бе разбрал, че идването на банкера не е случайно.

— Говорех за предателство — продължи Пелаеон и махна към вътрешната зала. — Лорд Граемон е една от нишките в тази паяжина.

Още една вълна на изненада премина през събраните около масата офицери, но самият Рамик дори не трепна.

— Можете ли да го докажете? — попита той.

— Да, мога да докажа немалко — отвърна адмиралът. — Той е един от онези, които прехвърлят имперските фондове към консорциума, който строи изтребителите „Хищна птица“. Понастоящем те се използват заедно с по-традиционните изтребители клас TIE на борда на корабите ни.

— Не виждам предателство тук — обади се някой. — Струва ми се, че „Хищни птици“ заслужават парите на Империята.

— Предателството е в това, че сделката е сключена извън законовите норми — отвърна адмиралът. — И в това, че някои висши имперски служители прибират сериозен процент от тези фондове за лична облага — той изгледа продължително Кайте. — Освен всичко при пиратски шайки отиват имперско оборудване и персонал.

Очите на Кайте трепнаха, но лицето му забележимо пребледня. Той разбра, че адмиралът знае.

— И нима очаквате едно споразумение с Новата република да сложи край на това? — попита Рамик.

— Сътрудничеството и откритите линии за връзка ще ни помогнат да проследим участниците в тези сделки — отвърна върховният командващ. — А самите участници вече няма да могат да твърдят, че действат в полза на Империята по особен, да го наречем, креативен начин.

— Значи подозирате, че са замесени флотски офицери? — попита някой.

— Не подозирам — отвърна адмиралът. — Сигурен съм.

Дълго време никой не проговори. Върховният командващ остави мълчанието да се проточи и да нарасне в напрежение, след това махна към електронните бележници пред офицерите.

— Но не това е темата на срещата ни. Темата е предложението за мирно споразумение и вашето отношение към него. Предлагам да отложим отговора на този въпрос за след час, за да имате време да помислите. Ако желаете, обсъдете го помежду си. Ще бъда на ваше разположение, ако желаете да ме попитате нещо насаме — той погледна всеки поотделно. — След този час отново ще се съберем.

Очаквам тогава от вас отговори. Още някакви въпроси? Чудесно! Свободни сте.

Той отново се обърна към прозореца, докато те събираха електронните си бележници и чиповете и тихо напускаха залата. Вратата се затвори и Пелаеон внимателно си пое дъх.

— Какъв е коментарът ви? — попита той и се обърна.

Рамик не бе мръднал от мястото си.

— Изобщо не съм съгласен — прямо отвърна старшият генерал. — Новата република е на път да се самоунищожи. И двамата го знаем. Единствените въпроси са колко силно ще изгърми и дали тъкмо историята с Каамас, около която се вдига толкова шум, ще бъде искрата, която ще подпали всичко. Няма нужда да се унижаваме пред чуждоземците и почитателите им по този начин.

— Ясна ми е позицията ви — каза Пелаеон. — Това ли е окончателният ви отговор?

— Не съм за споразумение, адмирале — стисна Рамик тънките си устни и стана. — Но аз съм имперски офицер и ще се подчиня на командирите си. Вие с мофите сте се съгласили. Ако бъде дадена заповед за прекратяване на военните действия, ще се подчиня.

Малко от бремето, тегнещо върху раменете на върховния командващ, се смъкна.

— Благодаря, генерале — тихо каза той.

— Благодарете на семейството ми и гордата му история на потомствени военни — хладно отвърна Рамик. — Родителите ми набиха в главата ми понятията за дълг и лоялност — той сведе поглед към масата и понечи да събере информационните си чипове. — Смятате ли, че Новата република ще приеме предложение за среща?

— Много скоро ще разберем — отвърна адмиралът. — В момента полковник Вермел трябва да приближава системата Моришим.

— Да — измърмори Рамик и тръгна към вратата, спря и се обърна: — Сигурен ли сте, че има намесени пиратски шайки?

— Няма съмнение — увери го Пелаеон. — Доколкото успях да разбера, наели са ги да атакуват кораби на Новата република. За пиратите е плячката, за Империята — объркване и ужас в Новата република. А партньорите в сянка, знаейки кои доставки ще бъдат атакувани, удрят големи печалби на стоковите и фондовите борси.

Рамик сви рамене:

— Без това в края другото си е обикновена пиратска дейност.

— Може би — съгласи се адмиралът. — Решенията, кои доставки да бъдат атакувани, идват от партньорите в сянка, не от висшето командване или от имперското разузнаване. Освен това има сериозни данни, че законсервираните агенти, които върховният адмирал Траун е внедрил сред бунтовниците, се прехвърлят, за да осигурят екипажи за шайките.

— Стига тези тъй наречени законсервирани агенти наистина да съществуват — отбеляза Рамик. — Аз лично никога не съм бил убеден в това.

— Ако войниците не са от законсервираните агенти, тогава конспираторите ги взимат от другаде — каза Пелаеон. — А няма откъде, освен да ги отклоняват от редовната войска.

От лицето на старшия генерал лъхна студенина.

— Потвърди ли се това, лично ще помогна да бъдат наказани виновниците. И бездруго нямаме достатъчно войници и екипажи — той леко присви очи. — Кои от нас подозирате във връзки с лорд Граемон?

— Само генерал Кайте реагира на влизането му — отговори Пелаеон. — Ако имаме късмет, току-виж да се паникьоса и да отведе хората, които го следят, при някои от другите замесени.

— Кайте няма да се паникьоса — каза Рамик. — Но може да реши да ги предупреди.

— И това би ми свършило работа — отвърна Пелаеон. — А сега моля за извинение, трябва да прекарам няколко минути с лорд Граемон.

— Моля, сър — Рамик се вгледа изпитателно в лицето на Пелаеон. — Но ви съветвам да внимавате. В средата на всяка паяжина има нещо гадно… и онова, което се намира в средата на тази, може да реши, че на Империята не й е нужен върховен командващ флотата, който предлага споразумение.

— Да — тихо каза адмиралът. — Минавала ми е и тази мисъл.

Тайната врата се отвори и Тирс влезе в кабинета.

— Е? — попита Дизра. — Свърза ли се с Дория?

— Да, най-накрая — кимна майорът. — Докладва, че мисията е била rope-долу успешна.

— Горе-долу?

Бившият гвардеец сви рамене.

— Според него от мига, в който е излязъл от хиперпространството, е действал пълният спектър на радиозаглушаване, но пък не е изключено част от сигнала на полковник Вермел да е бил изтекъл, преди да са изтеглили корветата му на борда.

— Това е небрежност — процеди през зъби Дизра.

— Тази забележка вече му бе направена от нашия върховен адмирал — каза Тирс. — Някаква яхта и няколко изтребителя се оказали на пътя на корветата, когато е излязла от хиперпространството.

Мофът изсумтя.

— От опит зная, изтребителите не се „оказват“ тук или там.

— Съгласен съм — отвърна бившият гвардеец. — Предполагам, че са спирали влизащите кораби и са отишли да видят какво става. Вероятно са използвали стария шпионски център, който оставихме там, въпреки че нямам представа, как са го открили.

— Дория има ли понятие, каква част от съобщението на Вермел е минала през заглушаването?

— Няколко думи в най-лошия случай — отговори Тирс. — Но е малко вероятно изтребителите и яхтата да са имали необходимата апаратура, за да ги запишат.

— Да — съгласи се Дизра. — А и да са имали апаратура, няколко думи няма да привлекат ничие внимание.

— Особено като се има предвид колко много други проблеми им се стоварват на главите — добави Тирс.

— Да — отвърна мофът. — Какво нареди на Дория да прави с кораба и екипажа?

— В момента пътува насам. По пътя ще направи бърз разпит. Едва ли по-голямата част от екипажа има някаква представа за задачата на Вермел. Можем да ги върнем на служба, намеквайки, че полковникът е възнамерявал да извърши предателство. А самият Вермел… — Тирс сви рамене. — За момента да го затворим някъде. По-късно можем да извлечем някаква полза от него.

— Звучи разумно — съгласи се Дизра. — Някакви новини от Тразен и другите?

— Получихме последния им рапорт — каза Тирс. — Вече ще бъдат извън обсег.

Дизра отново изсумтя. Като че всичко вървеше по план. И все пак вероятното съобщение, изпратено от Вермел, смътно го тревожеше. Разбира се, надали някой е могъл да го засече, а и дори в такъв случай щеше да го приеме като несполучлив опит за контрабанда или обикновено похищение.

— Струва ми се, майоре — каза бавно той, — че май трябва малко да свием разписанието си. За всеки случай.

Настъпи продължително мълчание.

— Според мен е възможно — отвърна майорът, — но едва ли е наложително. Никой няма да обърне внимание на инцидента при Моришим.

Дизра се взря в него.

— Сигурен ли си?

— Гарантирам — усмихна се бившият гвардеец.

Записът се превъртя за трети път и генерал Гарм Бел Иблис най-сетне го спря.

— Ясно като в мъгла — обърна се той към Ландо. — Цяло чудо е, че с това заглушаване сте постигнали и толкова. Добра работа.

— Иска ми се да беше повече — каза Калризиан. — Според Джансън може да е…

— Да, прилича — съгласи се Бел Иблис и замислено нави единия си мустак на пръста. — Но едва ли е.

Ландо го погледна.

— Тогава какво е?

— Не знам още — отвърна генералът. — Вижте фактите. Империята не разполага с толкова звездни разрушители, че да прати някой от тях на обикновено преследване. Искали са да заловят жив капитана на корветата. И са искали да бъдат сигурни, че няма да говори с никого.

— Той е бил наясно, че вие сте тук — отбеляза Ландо. — Думите „генерал Бел Иблис“ се чуват почти ясно в съобщението.

— Да — съгласи се Бел Иблис. — Но вече не е трудно да се разбере местонахождението ми. Секретността не е както преди пет години — той се обърна към компютъра си и затрака по клавиатурата. — Чува се и името Вермел. Ако не се лъжа, сред подчинените на адмирал Пелаеон има офицер с такова име.

Ландо погледна през наблюдателницата към полумесеца на планетата под тях. В далечината все още се виждаха светлините от двигателите на кръжащите в орбита изтребители.

— Май това накланя везните към предположението за дезертьорство… — подхвърли Калризиан.

— Не е изключено — генерал Иблис погледна към екрана. — Ето го. Полковник Мейз Вермел.

Калризиан вдигна ръце.

— Значи сме готови.

Бел Иблис отново завъртя на пръст мустака си.

— Не — бавно отвърна той. — Вътрешният ми глас все още казва „Не“. Защо ще използваш корелианска корвета, ако ще дезертираш? Защо не нещо по-бързо или с по-тежко въоръжение? С по-малък екипаж. Освен ако всичките стотина членове на корветата не са били решили да дезертират заедно?

— Не знам.

— И аз — Бел Иблис извади информационния чип със записа от „Дамата на късмета“. — Мисля да направя няколко копия и да се опитам да разбера повече.

Калризиан вдигна вежда.

— При изобилието ви от свободно време?

Генералът сви рамене:

— Е, нали и аз трябва да почивам.