Тимъти Зан
Призрак от миналото (13)

ГЛАВА 13

Сеок Ороусия, първи секретар на Обединените ботански племена, беше изискан, вежлив и много мил. Но под шлифованата повърхност Лея долавяше изненадата му от посещението й. А тази изненада, подозираше тя, криеше сериозна доза безпокойство.

— Трябва да разберете положението ми, съветник Органа Соло — за трети път каза той, преведе Лея, Хан и Трипио през външния шлюз и ги въведе в разкошното триетажно фоайе атриум, което изпълваше предната третина на централната сграда на Обединените племена. — Необявеното ви посещение е нередовно, както и искането ви — козината му настръхна въпреки очевидното усилие да я овладее.

— Имате писмо от Гаврисом — намеси се Хан. — Имате писмо и от Фейлия. Какво повече?

Секретарят погледна косо капитан Соло и въпреки сериозността на положението Лея едва потисна усмивката си. Съпругът й преиграваше: втренчил навъсен поглед в първия секретар, изпъчен решително насреща му, стиснал здраво дръжката на бластера до побеляване на кокалчетата… Лея му беше показала този номер, докато пътуваха дотук от Корускант, и сега очевидно публиката го оценяваше.

Ако Баркимк и Сакисак бяха с него, Хан щеше да е още по-убедителен, но ботанците не обичаха особено ногрите, Лея прецени, че и без това положението е деликатно, затова двамата ногри се спотайваха някъде отвън. Ако възникнеше нужда от тях, трябваше само да им се обадят по предавателя.

Според нея едва ли щеше да се наложи да ги викат. Вече достатъчно бяха притиснали Ороусия с официалния пост на съветник Органа Соло и физическите последствия, за които намекваше Хан. С известен късмет можеха да стигнат до финансовите отчети, преди някой да ги преправеше или скриеше.

— Лично аз не се нуждая от нищо, капитан Соло — отвърна секретарят. — Проблемът е, че разрешение да видите финансовите отчети може да даде само вожд на Обединените племена, а за момента нито един от тях не е в тази част на Ботауи.

— Имаме писмо от президента Гаврисом — пристъпи към него Хан.

— Моля! — вдигна ръка Лея. — Секретар Ороусия, разбирам положението ви. Вярвам, че можем да намерим друго решение на проблема. Правилно ли съм разбрала, че като постоянен представител в Новата република съветник Фейлия също има достъп до финансовите отчети, които искаме?

Очите на ботанеца зашариха неспокойно от единия към другия.

— Доколкото си спомням, има — предпазливо отвърна той. — Трябва да проверя разпоредбите.

Лея погледна към Хан, който леко вдигна вежди.

— Ето — каза той и подаде на Ороусия информационен чип. — Мястото е отбелязано.

Първият секретар посегна да вземе чипа, но след известно колебание отпусна ръка.

— Вярвам ви — отвърна той. — Но не виждам връзката. Съветник Фейлия не е тук, а с обикновено писмо такива пълномощия не се дават.

— Правилно — съгласи се Лея и кимна. — Но пълномощия за личните вещи на съветник Фейлия могат да се прехвърлят, нали?

— Какво имате предвид? — намръщи се Ороусия.

— Например личния му компютър — поясни съветник Лея. — Или дроидите му.

Ботанецът погледна Трипио. Този път козината му очевидно прилепна към тялото.

— Неговите… но…

Хан го бутна по рамото с информационния чип.

— Тук и това е регламентирано.

— А това е списък с личните вещи на съветника — извади друг чип Лея.

Ороусия механично пое двата чипа. Очите му останаха приковани в златистия дроид, който стоеше безмълвен и изпълнен с тихо високомерие отстрани. Лея се надяваше първият секретар да доловеше това. Всъщност Трипио беше просто объркан и поради това останал без дар слово. През цялото време на пътуването се оплакваше, че не стига, дето Люк го „даде“ на Джаба Хътянина, когато спасяваха Хан на Татуин, ами трябваше да изживее и позора да бъде набързо продаден на ботански дипломат. И нямаше значение, че продажбата щеше да е само на хартия. Според него това още повече влошаваше нещата. Но Ороусия не знаеше всичко това.

— Разбрах — каза ботанецът с безизразен глас. Очите му не изпускаха Трипио. — Аз…

— Залата на архива е на третия етаж, нали? — попита рязко Хан.

— Можете да ни изчакате тук — добави Лея. — Сигурна съм, че ще успеем сами да намерим онова, което търсим.

Козината на Ороусия като че се отпусна вяло.

— Длъжен съм да бъда с вас — тихо каза той. — Моля, последвайте ме!

Той ги поведе към широкото церемониално стълбище, елегантно извито на дъга, единствената връзка между обществените служби на първия етаж и кабинетите и залите на горните два. Стълбището завършваше с широк параден балкон над атриума. Но въпреки предназначението на постройката ботанците бяха заложили повече на мерките за сигурност, отколкото на представителността. Двама въоръжени стражи стояха в основата на стълбището, Лея забеляза маскираните пръти на бариерата, вградена в перилата от двете страни на стълбището няколко стъпала над тях. Зад колко ли от тъмните прозорци на кабинетите се криеха стражи, наблюдаващи атриума и стълбището — запита се тя и си отговори: зад всеки най-малко по един, като се имаше предвид характерът на ботанците.

И все пак никой не препречи пътя на Ороусия, следван от малката групата — нито по стълбището, нито по коридора след него към другото, по-обикновено стълбище, което ги изведе на третия етаж пред врата с надпис „Архив“. Пред нея първият секретар забави колебливо крачка, но Хан мина решително край него и влезе.

И петимата ботанци, седнали пред компютърните терминали, обърнаха глава към капитан Соло и съпругата му. Израженията им може да означаваха както изненада, така и вина.

— Този ще свърши работа — посочи Лея един от свободните терминали до вратата. — Сядай и започвай, Трипио.

Дроидът безмълвно пристъпи до терминала.

— Благодаря, секретар Ороусия — обърна се Лея към придружителя им. — Ще се обадим, ако имаме нужда от нещо.

— На ваше разположение съм — отвърна първият секретар и излезе.

— Ще излезе, че Фейлия уверява в писмото си, че им симпатизираме — изсумтя Хан.

— Сигурна съм, че го е направил — каза жена му. — Но това са ботанци все пак, готови навсякъде да надушат нещо скрито.

— Особено у други ботанци.

— Това са техни вътрешни дела — напомни Лея и стисна ръката му. — Да се хващаме за работа!

* * *

В заповедта изрично се говореше за голяма тълпа и Навет увери майор Тирс, че хората му ще я осигурят. Но сега, като наблюдаваше от покрива изпълнилото целия Търговски площад множество, дори той бе поразен. Този път Клиф бе надминал себе си.

— Навет! — прозвуча гласът на Пенсин в малката слушалка в лявото му ухо. — Май са готови да тръгнат.

— Добре — приближи Навет микрофона до устните си. Беше военен предавател, снет от щурмовашки шлем, и щеше да му докара неприятности, хванеха ли го с него. Но понеже с тях можеше да се борави без ръце, щурмовашките предаватели бяха по-удобни от обикновените цилиндрични граждански предаватели. Освен това бяха с по-добро кодиране в реално време. А и не се предвиждаше да го хванат. — Заемете позиции! Какъв е съставът?

— Тюрлюгювеч — каза Пенсин. — Всякаква пристанищна сган, но има също търговци и купувачи. От хора до ишорци и родианци. Има даже група фрофлийци… ей там глупавите им прически стърчат над главите.

— Добре.

Освен че притежаваше характерната за расата необузданост, правителството на Фрофли бе от малкото официално поискали санкции срещу ботанците. Петнайсет години подред Ботауи системно бе подривал фрофлийското производство на леки машини.

— Гледайте да не сте на пътя им, когато се започне.

— Не се притеснявай — сухо каза Пенсин. — Охо! Почва се! Следващата спирка е сградата на Обединените племена. Готов ли си?

— Готов! — отвърна Навет и погали ложата на бластерния снайпер, поставен до него на покрива. — Да действаме.

* * *

— Шшшт — каза Хан и се намръщи. — Чу ли?

Лея вдигна поглед от екрана на терминала.

— Нищо не чух.

— Приличаше на гръмотевица — каза мъжът й и наостри уши. — Или на тълпа, която… ето пак.

— Тълпа е — каза Лея с характерното джедайско изражение. — Усилва се.

Хан погледна ботанците в стаята. Те спокойно продължаваха работата си, сякаш не бяха чули нищо.

— Явно се е събрал много народ, щом чуваме чак тук.

Джедайското изражение на лицето й се усили.

— Хан, не ми харесва — каза тя. — Нещо не е наред.

— Може би е някоя от демонстрациите, за които непрекъснато слушаме напоследък — предположи Хан и се запъти към вратата. — Стой тук. Ще изляза да проверя.

За разлика от ботанците в архива всички останали бяха на крак. Коридорът гъмжеше от забързани служители. Някои носеха кутии с информационни чипове и техника, други просто тичаха. Хан погледна надолу към атриума. Целият персонал от първия етаж се буташе нагоре по церемониалното стълбище. Повечето носеха кутии. Шепа ботанци с бластери си пробиваха път през блъсканицата към стълбите.

„Атриумът не е най-доброто място за момента“ — помисли си Хан. За щастие не му се налагаше да слиза долу. И вторият, и третият етаж имаха балкони откъм фасадата. Хан си запробива път и отвори една-две врати, търсейки кабинет с балкон. Най-сетне намери, плъзна тъмната стъклена врата и погледна надолу.

Беше по-лошо, отколкото бе очаквал. Тълпата бе неизброима, вече изпълваше цялата улица, а продължаваха да прииждат още. В мига, когато Хан излезе на балкона, една ръка от края на тълпата се вдигна и замаха лудо, сочейки нагоре. Някой изкрещя. Ръката на Хан инстинктивно посегна към дръжката на бластера.

— Граждани на Новата република — обади се дълбок ботански глас наблизо изпод него. — С цялата си почит към вас ви призовавам да запазите спокойствие.

Множеството отвърна със засилени крясъци. Нямаше нито почтителност, нито спокойствие в него. Хан се наведе, за да види долния балкон. На него стоеше възрастен достолепен ботанец с емблема на племенен вожд.

— Нямало вождове в тази част на Ботауи! — промърмори Соло.

Не беше специалист, но се усъмни дали тази тълпа можеше да бъде обуздана с малко ботанско сладкодумие. Най-добре беше да се прибере в сградата при Лея. За последен път погледна към тълпата и понечи да се обърне.

Първите редове бяха вече пред седалището на Обединените племена. Отзад множеството се блъскаше, тъпчеше се до краен предел. Навет опря ложата о рамото си и пробно се прицели през макробинокулярния мерник. Почти беше време…

Както се предполагаше, на балкона на първия етаж излезе представител, за да разговаря с тълпата. Вождът вдигна ръце, за да въдвори тишина — съвършено безуспешно, разбира се. Навет тъкмо се прицелваше, когато се появи още една фигура, този път на горния балкон.

Човек? Навет се намръщи, вдигна цевта и се прицели… В следващия миг очите му се разшириха от изненада. Хан Соло. Това беше Хан Соло. Герой на бунта, доставчик на Новата република и като цяло смутител. Точно този човек стоеше сега на балкона пред него. Навет винаги се бе смятал за късметлия, понякога и сам не можеше да се начуди на късмета си.

— Навет? — възбудено прозвуча гласът на Пенсин в ухото му. — На горния балкон…

— Видях — отвърна той, опитвайки се гласът му да звучи безстрастно. Самият Хан Соло! Твърде хубаво беше, за да е истина.

— Кого тогава?

— И двамата, разбира се — позасмя се Навет.

— Да…

— Значи и двамата — потвърди Навет. — Започваме със Соло. Брой!

— Пет секунди — започна Пенсин. Четири, три…

Няколко секунди след като Хан бе излязъл, вратата се отвори рязко.

— Съветник Органа Соло! — задъхано каза Ороусия. — Нуждаем се от помощта ви. Към сградата напира тълпа.

— Да, знам — отвърна Лея. — Какво желаете да направя?

— Да ни защитите, разбира се — отговори ботанецът и побутна с ръка свободно висящия под дрехата й лазерен меч. — Нали сте джедай?

Лея потисна въздишката си. За мнозина джедаят означаваше само въоръжен защитник или воин.

— Може би трябва да се опитам да разговарям с тях — предложи тя.

— Вождът на племето аскар Райлскар вече излезе — отвърна Ороусия. Козината му ту настръхваше, ту се прилепваше от нервно нетърпение. — Моля ви… могат да нахлуят всеки миг!

— Добре — изправи се Лея. Не беше мигът да повдига въпроса за отсъстващите. — Трипио, най-добре ще е и ти да дойдеш.

— Аз? — раболепно възкликна дроидът в типичния за него стил. — Но… господарке Лея…

— Може да имам нужда от преводач — прекъсна го тя. — Хайде!

Наложи им се да си пробиват път надолу по стълбите през напиращите нагоре ботанци.

— Господарке Лея… изглежда, обитаващите тази сграда са силно обезпокоени — обади се Трипио, надвиквайки тропота на тичащите ботанци и рева на тълпата отвън. — Мога ли да предложа пренастройка на стратегията ни?

— Няма страшно — увери го Лея и го хвана за ръката, за да не се изгубят в блъсканицата. — Най-лошото, до което се стига при тези демонстрации, е хвърлянето на развалени плодове и камъни. Успея ли да ги убедя, че са взети мерки за разрешаване на въпросите, които ги тревожат, може би няма да се стигне дотам.

Стигнаха края на стълбите, прекосиха тройния кордон от стражи и забързаха към централния портал.

— Просто си помислих, че може да преоценим положението — продължи Трипио. С всяка крачка той ставаше все по-нервен и говореше все по-бързо. — Все пак има два балкона, от които можем да говорим. Дори развалени зеленчуци, ако попаднат на неподходящи места, могат да бъдат заплаха за вътрешните части на един дроид…

— Тихо! — прекъсна го Лея и застина на няколко метра от вратата.

Изведнъж долови навън нещо ново. Някакъв коварен замисъл просветна сред къкрещия гняв и недоволството на тълпата. Тя се прксегна със Силата, опитвайки се да определи по-точно… И тогава за неин ужас през рева на множеството се чу един много познат звук, подобен на пукота на гръмотевица от далечна буря. Бластерен изстрел.

Стана ненадейно. Без никакво предупреждение. Хан гледаше тълпата и се питаше дали да не предложи на Лея да поговори пред множеството, когато прозвуча звук като от ботуш, засмукан в гъста кал. Дойде неизвестно откъде и веднага след това нещо се блъсна до лявото му рамо. Капитан Соло се извърна към стената и успя за миг да зърне топка мека сива глина с малка тръбичка в средата, съединена с многофасетен кристал… Изведнъж всичко избухна в ярък бластерен огън.

Хан се обърна и скри лице от ослепителната светлина. В същото време остра болка прободе рамото му. Някъде под него се разнесоха писъци. Той приклекна зад хилавата защита на балконските перила. Прозвуча втори изстрел, Хан видя отразената му светлина. Извади бластера от кобура си и премигвайки заради лилавото петно, което танцуваше пред очите му, се опита да установи откъде се стреляше.

Където и да беше, стрелецът явно не бързаше да издаде местоположението си с нов изстрел. Но първите два вече бяха причинили достатъчно поражения. Под Хан, на десет метра пред балкона, тълпата бе направила кръг около един миштакец, който се гърчеше от болка на земята. На няколко метра зад него в средата на друг кръг лежеше един неподвижен лерешаец.

Тълпата стоеше притихнала след двата изстрела. Хан улови с крайчеца на окото си някакво движение отсреща. Някой се движеше по покрива на една сграда в близката пряка. Той се поизправи, вдигна бластера си…

— Ето го! — извика някой.

Хан погледна надолу. Някой от тълпата сочеше нагоре. Но не към фигурата на съседния покрив, а към него.

— Почакайте… — започна той.

— Ето го! — отново извика гласът. — Ето го убиеца!

Сякаш по даден знак тълпата отново оживя. С рев като на стотици ранкори множеството се втурна напред. Силен трус разклати цялата сграда, когато разби вратите.

— Хан! — промълви Лея при втория изстрел.

По него ли стреляха? — се запита и веднага въздъхна с облекчение. Ясно долавяше присъствието му, напрежението и изостреното му внимание. Но бе улучен някой друг. Лея усещаше вълните на болката му. Тя се присегна със Силата и се опита да определи мястото.

И изведнъж изригна чудовищен рев… Вратите пред нея се разтвориха с трясък и тълпата, съставена от представители на всички възможни раси, нахълта в преддверието.

— О, Боже! — възкликна Трипио. — Господарке Лея…

— Застани зад мен! — бързо каза тя, направи широка крачка встрани, извади лазерния си меч и погледна към парадното стълбище в другия края на атриума. Ако направеше сериозно усилие, можеше да стигне до него преди тълпата. Ала Трипио не беше толкова бърз. А оставеше ли го на множеството… — Зад мен — повтори тя и активира лазерния меч. Пристигна тук с намерение да говори и най-добре беше да започне веднага. Предните фигури спряха и се дръпнаха назад, когато лъчът на меча оживя. Повечето вероятно едва сега я видяха.

— Граждани на Новата република — извика Лея и вдигна лазерния меч. — Аз съм съветник в Новата република и рицар джедай, името ми е Лея Органа Соло. Призовавам ви да спрете.

Първите, които се намираха най-близо до нея, се поколебаха. Мнозина спряха неохотно. По-точно — опитаха се да спрат. Но задните все така напираха, избутваха или заобикаляха онези пред себе си и продължаваха да се изсипват в сградата.

И все пак устремът на тълпата бе разколебан за миг и Лея бе успяла да привлече вниманието им. Ако повече можеха да я чуят… ако намереше подходящите думи… Тя си пое дълбоко дъх, призова съсредоточено джедайските умения за усилване на мощта и отвори уста…

Точно тогава откъм ботанските стражи в основата на стълбището се чу вик и светнаха пет-шест бластерни изстрела. В атриума се възцари хаос.

Допреди миг Лея смяташе, че тълпата не може да реве по-силно, но сега разбра, че се е лъгала. Писъците на ранените потънаха сред крясъка от гняв и ужас, който изригна със страшна сила и замалко не й спука тъпанчетата. Най-предният ред се разпръсна. Мнозина хукнаха да се скрият сред ниските дървета и храсти, други се втурнаха да дирят убежище в помещенията около атриума. Трети просто замръзнаха по място. Не искаха да побягнат малодушно, а и не можеха да продължат срещу масирания бластерен обстрел.

Ботанските стражи стреляха отново. Още писъци огласиха преддверието. Но този път изстрели дойдоха и от тълпата и шестима стражи паднаха.

— Стига! — извиси се нечий глас. — Хванете ги!

— Чакайте! — провикна се Лея. — Спрете!

Беше късно. Обезумяло от ярост, множеството се люшна напред като приливна вълна. Престрелката вече се водеше открито, атриумът се бе превърнал в бойно поле. Дори стъписалите се пред съветник Органа Соло и лазерния меч в ръката й вече не чуваха какво им се говори. Мнозина от тях просто бяха повлечени от тълпата. На два пъти Лея вдигна меча високо над главата си, за да не прониже изблъсканите прекалено близо до лъча. Сред врявата дочу гласа на Трипио, но докато се обърне, него вече го нямаше. Някакъв килеец се блъсна в нея, изсвири възбудено през шушулкоподобните си ноздри и размаха бластер към стълбите, нехаещ за лазерния меч, върху който налиташе…

С горчиво усещане за поражение Лея изключи меча и използва Силата, за да отблъсне от себе си килееца. Тук вече не можеше да се направи нищо. Стрелящите се тулеха сред тълпата, невъзможно бе да ги достигне. Нито едно от съществата около нея не заслужаваше да бъде пронизано или разсечено, а лазерният меч друго не можеше. Имаше твърде много съзнания за успокояване, твърде много движещи се тела за укротяване, та да успееше със Силата. Засега можеше само да се опази от стъпкване.

И тогава в хаоса наоколо Лея едва-едва долови нещо различно. Немного далеч някой безмълвно се страхуваше за безопасността й. Хан!

Напрегна се да го зърне, но без лъча на лазерния меч множеството я бе обградило и се притискаше към нея все по-плътно, затваряйки кръгозора й във всички посоки освен нагоре. Докато се бореше да запази равновесие, пред очите й се мярнаха за миг пустите прозорци, който гледаха надолу към атриума, но и да беше там Хан, не успя да го види.

Но пък видя над главата си дебело разклонение на лозницата, пълзяща по стената на преддверието. Лея си запробива път, използвайки Силата, за да отстранява хората, когато се наложеше. Стигна до лозницата, присегна се със Силата и скочи. Стъблото бе на два метра нагоре, лесен скок за джедай. Лея скочи половин метър в повече, стисна растението и се изкатери по него до основното стьбло на лозницата, плътно залепено за стената.

В този миг видя Хан. Насочил бластер надолу към стълбището, той клечеше до парапета на церемониалния балкон и трескаво търсеше с очи жена си сред беснеещата тълпа. От двете му страни, готови да се прехвърлят през балкона и да се шмугнат в множеството, ако се наложеше, стояха Баркимк и Сакисак. Как и кога двамата ногри бяха успели да влязат в сградата, Лея нямаше представа. Но сега това нямаше значение. Ботанската стража в основата на стълбището бе стъпкана и сега единствено бариерата задържаше тълпата на няколко стъпала по-горе.

Нямаше да издържи дълго. И от това разстояние се виждаше слабото искрене, което означаваше, че скоро ще поддаде… и ще настане всеобща катастрофа. Ако Хан или някой от прикрилите се ботански стражи откриеше огън, когато тълпата се втурнеше нагоре по стълбите, щяха да загинат стотици, дори хиляди. Ако не откриеха огън, щеше да настъпи не по-малко кървава баня по горните два етажа с намерилите там убежище ботанци. Така или иначе, мнозина щяха да намерят смъртта си. Освен ако…

Един от ногрите я зърна и посочи към нея. Хан се поизправи и извика нещо, но Лея не можеше да го чуе. Добре съм, отчаяно насочи тя мисълта си към него и му махна, рискувайки да изтърве лозницата. Ако Хан или някой от ногрите тръгнеше към хаоса в атриума, щяха да го разкъсат.

И все пак Хан разбра… Той отново клекна зад парапета и задържа ногрите. Очите му не я изпускаха. Добре, говореше изражението му, щом не искаш да дойдем да те вземем, какво точно искаш?

Дръж, отново насочи мисълта си към него Лея и за втори път се изложи на риска да изпусне лозницата. Тя откачи лазерния си меч и след като отмахна ластарите, в които се оплете, му го показа. Замахна и хвърли оръжието през преддверието, хвана го със Силата по средата на летежа, преведе го през остатъка от разстоянието и го остави в ръката на съпруга си. В продължение на няколко секунди той го повъртя в ръка, мръщейки се към жена си. Лея насочи мислите си към него…

Изведнъж Хан разбра, кимна, активира лъча на меча и го насочи надолу. Започна да прерязва стълбището точно под балкона.

Начинанието му не остана незабелязано. В тълпата някой изкрещя и два бластерни изстрела един след друг го пропуснаха за сантиметри. Ногрите… само вторият бе до Хан, той стреля на свой ред и противниковият бластер замлъкна.

Нещо докосна тила на Лея. Докато се обръщаше, в съзнанието й се мярна споменът за смъртоносните змии, скрити в лозниците на Уейланд… Не беше змия, изобщо не беше живо същество. Гирлянда от синтропи висеше от един прозорец над главата й. Отвътре надничаше разтревоженото лице на Баркимк. Тя се улови за края на гирляндата и започна да се изкачва. Когато прекрачваше прозореца, зад гърба й стълбището рухна.

— Адмирал Пелаеон!

Върховният командващ имперската флота се сепна от съня си. Кошмарът, който сънуваше, се разнесе.

— Слушам.

— Майор Тшел, сър — прозвуча гласът на вахтения офицер по интеркома. — Има съобщение за вас, сър, отбелязано е с личния ви шифър.

— Прието — Пелаеон уморено се надигна от леглото и зашляпа бос към компютърния терминал. — Прехвърлете го тук, майор — нареди той и се отпусна тежко на стола.

— Тъй вярно, сър!

Екранът светна и адмиралът включи дешифриращ код. Пътуването из Империята, за да моли, да предумва или да печели в спор подкрепа за мирната си инициатива, бе само по себе си уморително. На това отгоре непрекъснато го преследваха кошмари, които съвсем го разбиваха. Тази нощ му се бе явил върховният адмирал Траун, който го укоряваше със спокоен, но суров тон, че е допуснал всичко създадено от него да се разпадне…

Компютърът даде знак, че е установил дешифриращия код, и в холоямката се появи изображение.

— Адмирал Пелаеон, говори командир Дрейф — представи се мъжът от холограмата. — Имам предварителен доклад за лорд Граемон и финансовите му операции.

— Много добре — отвърна върховният командващ. Думите на капитана изведнъж го събудиха. — Слушам ви.

— Накратко, сър, този човек е змия — простичко каза Дрейф с открито презрение. — Явно има участие в целия обмен между Прикуб и Корускант. Досега проследихме петнайсет отделни линии до стокови и финансови борси на Новата република, а това е само началото.

Пелаеон кимна мрачно. Да, това съответстваше на предполагаемия модел. За да оперира моф Дизра по неговия си начин, явно се бе свързал с подобни на Граемон играчи в политическите периферии на Новата република.

— Връзки с известни пиратски шайки?

— В тази насока за Граемон още нямаме нищо определено — отвърна Дрейф. — Но установихме доста стабилна връзка между генерал Кайте и някой, който със сигурност поддържа връзка с пиратите Каврилу. Кайте изпрати съобщение до свръзката си веднага след срещата ви с командващите отбраната на Прикуб преди единайсет дни. Следим го.

— Ясно — значи Кайте наистина бе замесен. Въпреки очевидното досега Пелаеон се бе надявал да не е така. Изживяваше особено болезнено включването на флотски офицери в машинациите. — Успяхте ли да проследите връзките на Граемон в другата посока?

— Още не — каза командирът. — Той не е върхът на пирамидата. За това съм сигурен.

— Не е — съгласи се върховният командващ. Но каквато и да бе връзката между него и Дизра, явно бе добре прикрита. Може би ограничените възможности на Дрейф нямаше да му позволят да я разкрие. — Продължавайте — каза той. — Искам недвусмислени факти и доказателства.

— Тъй вярно, сър! — отвърна Дрейф. — Ако позволите, ще направя предложение, сър. Връзките с Новата република са достатъчни като обвинение, за да свалите лорд Граемон, ако това е целта ви.

— Нямам интерес от свалянето на никого — без да бе изцяло убеден, каза Пелаеон. — Търговията с Новата република може и да е незаконна на теория, но и двамата знаем, че нуждата ни от нея е твърде голяма, за да се престараваме с прилагането на законите. — „Освен това — помисли си той, — ако мирната инициатива успее, този официален изолационизъм ще бъде прекратен.“ — Единственото, което искам, е да разбера кой разиграва така личния състав и средствата на Империята, и да го спра — добави на глас. — Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — стегнато отвърна Дрейф. — Не се тревожете, колкото и дълбоко да са се окопали, ще ги намерим.

— Сигурен съм, командире — увери го Пелаеон. — Нещо друго?

— Всъщност да, сър — отговори Дрейф, след като надникна в електронния си бележник. — Току-що получих известие от един от хората, които следят връзката на лорд Граемон на Ботауи. Съобщава за размирна демонстрация пред сградата на Обединените племена в Древстран. Изглежда, причината е онзи документ за Каамас.

Адмиралът се намръщи:

— Някакви подробности?

— Знае се само, че със сигурност има жертви — каза Дрейф. — Броят им още не е уточнен. Явно е станало токущо… новината още не е стигнала до информационните служби.

— Благодаря — отвърна Пелаеон. — Нещо друго?

— Не, сър. За момента няма.

— Много добре — кимна адмиралът. — Дръжте ме в течение.

Няколко минути върховният командващ имперската флота остана загледан в празния екран, докато прехвърляше последната информация в главата си. Новата република е нестабилна. В последна сметка сигурно ще стигне до самоунищожение. Колко пъти му повтаряха това от три седмици насам, откак започна кампанията си за убеждаване на лидерите на Империята, че е време да признаят поражението си? Стотици пъти, може би хиляди. И всеки път адмиралът отхвърляше твърдението, отново и отново повтаряйки аргументите си, като ги излагаше все по-изразително и убедено. И въпреки това…

Чете докладите за размириците, които назряваха покрай разкритията за унищожението на Каамас, познаваше докладите на разузнаването за все по-разгорещените дебати в Сената на Новата република и в различните местни събрания, известни му бяха анализите за нарастващото настървение между отколешни съперници из цялата галактика. Той ли бъркаше? Всички останали ли бяха прави? Намираше ли се Новата република на ръба на самоунищожението? И ако да — защо той се опитваше да сключи мир с нея?

Пелаеон стана с въздишка от стола и се върна в леглото. В този миг действията му не изглеждаха разумни, но и нищо не изглеждаше разумно в спокойната самота на нощта. Върховният командващ имаше основателни причини да върви по този път и можеше само да се надява, че щяха да бъдат основателни и когато ги преразгледаше сутринта. И ако споровете за каамаския документ застанеха на пътя му…

Пелаеон се намръщи в мрака. Спомни си една препоръка на Траун. Внимателно проучвай всички препятствия — го бе посъветвал върховният адмирал. — С малко изобретателност те могат да бъдат обърнати в предимства.

Документите за Каамас разкъсваха Новата република… какво можеха да предложат бившите бунтовници в замяна на помощ от Империята при решаването на този спор?

Той прехвърли в електронния бележник списъка на предстоящите си срещи. Връщането в Бастион отпадаше — освен разбъркването на по-нататъшната му програма всеки опит да изтегли от Имперската библиотека копие на документа за събитията, свързани с унищожението на Каамас, несъмнено щеше незабавно да стане известен на Дизра, а адмиралът нямаше намерение да дава на мофа предварителни сведения за намеренията си. Но на базата Убикторат в сектора Яга Минор също имаше пълен имперски архив. След четири срещи „Химера“ трябваше да се намира там.

Пелаеон изключи електронния си бележник, остави го на нощното шкафче и се зави. Да, това щеше да направи: да намери копие на пълния документ за Каамас и да го предложи на Новата република в замяна на политически отстъпки. Ако, разбира се, успееше да договори среща. За момент се поколеба дали да не попита на мостика за някакви съобщения от полковник Вермел, но на свързочниците и без това бе изрично заповядано да го информират незабавно при получаването на такова съобщение. Ако им го напомняше по два пъти на ден, само щеше да ги накара да се чудят какво става.

Освен това бяха минали само единайсет дни, откак корабът на Вермел бе в Моришим. При сегашната политическа ситуация в Корускант на генерал Бел Иблис сигурно щеше да му е необходимо повече време, за да подскаже на първенците на Новата република идеята за среща. В крайна сметка Вермел щеше да се обади. Но преди да се отправи към Яга Минор, го чакаха още четири срещи, най-вероятно с враждебно настроени висши офицери от флотата. Първата бе само след шест часа. Той се обърна, затвори очи, освободи съзнанието си и се опита да заспи.

Хан поклати глава.

— Не — каза той и трепна леко, докато Лея внимателно полагаше мехлема на лявото му рамо. — Не съм стрелял. Нито в тълпата, нито другаде.

— Онези, с които говорихме, твърдят, че сте стреляли — настоя първият секретар Ороусия. — Казват, че от вашия балкон е дошъл бластерен изстрел.

— Вождът Райлскар също ли е стрелял? — попита Сакисак. — Очевидците казват и това.

— Грешат — отвърна Ороусия. Сърдитият му глас контрастираше с умората, с която изгледа ногрито. — Вождът Райлскар нямаше бластер.

— Е, аз не съм стрелял с моя — твърдо заяви Хан.

Козината на ботанеца се наежи.

— Ако това е думата ви, трябва да я приема — въздъхна той. — Всъщност няма значение.

Сигурно нямаше. За двайсет и седемте убити и четирийсетте ранени в безредиците… и за напълно опустошения първи етаж на сградата на Обединените племена… едва ли имаше значение, кой бе започнал. Освен за репортерите, разбира се. Повечето от тях обвиняваха него, Хан.

Вратата се отвори, влязоха двама ботански стражи. Носеха няколко усукани парчета златист метал.

— Това е останалото, първи секретар — каза единият и поднесе парчетата на Ороусия. — Приключихме търсенето, друго не се намери.

Хан се намръщи. От близо един час събираха из пострадалия първи етаж частите от Трипио. Беше като в Облачния град, само че по-лошо.

— Ще се оправи — каза му Лея. — Май нито една от основните му съставки не е повредена сериозно, докато са го подритвали насам-натам. Повечето поправки ще са козметични.

— Можем ние да го поправим, ако желаете — предложи първият секретар.

— Не, благодаря — отвърна Хан и си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако Чуй беше с тях, вместо на Корускант да се занимава с децата. Всъщност кой знае. Последния път, когато уукито бе сглобил Трипио, дроидът не бе изразил никаква благодарност. — На Корускант ще го направят успешно.

— Разбира се — колебливо се съгласи Ороусия. — Като стана дума за Корускант, съветник Органа Соло, вождът Райлскар се свърза с правителството на Новата република. Президентът Гаврисом желае да говори с вас, когато ви е възможно.

Хан погледна Лея.

— Искаш ли да се нуждая от още грижи? — попита я той така, че само тя да го чуе.

Жена му направи гримаса, но поклати отрицателно глава.

— По-добре да говоря веднага с него — подаде му тя бинта. — Колкото по-скоро му предадем нашата версия, толкова по-добре. Мога ли да използвам вашата комуникационна зала, секретар Ороусия?

— Разбира се, съветник Органа Соло — дрезгаво отвърна ботанецът и махна към вратата. — Заповядайте.

Двамата излязоха, следвани от стражите и Сакисак, който доста безцеремонно тръгна след тях. Хан отново се намръщи и се възползва от усамотението си, за да простене на глас и да изругае. Тъкмо бе довършил превръзката на рамото си, когато вратата се отвори и влезе Баркимк.

— Лея отиде в комуникационната зала — осведоми го Хан.

— Знам — Баркимк пристъпи до Хан и протегна ръка. — Исках първо ти да видиш.

Соло се навъси и пое овъгленото устройство от ръката на ногрито.

— Какво е това?

— Останките от имперската измама — каза Баркимк с пресипнал от гняв глас. — В тампон от лепкав материал се монтират пренасочващ кристал и бластерна тръба и се поставят близо до онзи, който е нарочен за убиец. След това снайперист стреля в кристала, който пренасочва заряда в тръбата.

— И тя стреля като обикновен бластер — мрачно довърши Хан. Изведнъж всичко се избистри. — Един случаен изстрел в тълпата и цялата вина пада върху мен.

— Да — безрадостно отвърна Баркимк. — Отново си обвинен в нещо, което не си извършил.

— Да, но този път свършиха добра работа — каза Соло. — Чакай малко! Как така никой не е видял изстрела на снайпериста?

— Най-вероятно е използвал ксеролов снайпер „Нощен стършел“ — отговори ногрито. — Той изстрелва невидим заряд.

— Шегуваш се. Не съм чувал за бластер с невидим заряд.

— Империята не разтръбява съществуването му — каза Баркимк. — Като махнем това преимущество, иначе е посредствено оръжие. Бластерният газ струва доста над хиляда тенекията. Става само за специално конструирани бластери, а една тенекия отива за три-четири изстрела. Не е оръжие за масово използване.

— Но не е и оръжие, което някой ще носи случайно.

— Така е — съгласи се Баркимк. — Няма съмнение, че имперски агенти са превърнали недоволството в метеж.

— Но как да го докажем? — претегли на ръка Хан остатъка от устройството. — Това май не е достатъчно.

— Устройството е за еднократна употреба, след това се самоунищожава. Разбрах какво да търся, след като ми описа какво се е случило.

А дали и отредите на смъртта на ногрите не са използвали същите? Нямаше смисъл да пита. Десет години след като бяха узнали истината за измамата на императора и бяха минали на другата страна, ногрите си оставаха докачливи по въпроса за службата им при Империята.

— Е, поне научихме нещо — каза Хан. — Кой беше сега командващ имперската флота? Нещо му изгубих края.

— Върховен командващ е адмирал Пелаеон — отвърна Баркимк. — Лети с имперския звезден разрушител „Химера“.

Хан усети как горната му устна се изкриви.

— Беше от близките на Траун, нали?

— Пелаеон служеше непосредствено под негово командване — потвърди ногрито. — Тогава мнозина го смятаха за най-важното протеже на Траун.

— Изглежда, е понаучил занаята — изръмжа Хан. — Трябва да го накараме да си плати за това — той върна устройството на ногрито. — Гледай да го запазиш цяло, докато се върнем на кораба. И не споменавай за него пред ботанците.

— Слушам, Хан от племето Соло — отвърна Баркимк и отривисто кимна, докато прибираше устройството в един от вътрешните си джобове. — Ще можеш ли да се възползваш от информацията?

— Ще я използваме — увери го Хан и избърса саждите от ръцете си. Новата република като цяло и той като неин представител бяха обвинени в убийството и раняването на почти шейсет души, а в дъното на всичко това стояха върховният командващ имперската флота Пелаеон и агентите му. — Имай ми доверие, ще я използваме.

Тъмните очи на ногрито се взряха в неговите.

— Как?

— Нямам представа — поклати глава Хан.